Това е най-силният роман на Ерих Кестнер. Не случайно е екранизиран повече от всички други.
Идеята е възникнала между двете световни войни, имало е дори сценарий за филм, но книгата се издава едва 1949. Това не е случайно. В романа се появява фигура на разведена жена, упражняваща не каква да е, а високо квалифициране професия и възпитаваща сама дъщеря си. Това, което днес звучи съвсем нормално и приемливо, дава повод за много дискусии сред читателите на неговото време.
Романът далеч не е само за деца. Четох го като дете, чета го и сега с удоволствие.
Преводът е приемлив. Преводачът се е придържал колкото се може по-близко до немския оригинал. Това не винаги дава добър резултат. Получават се известени грапавини в българския текст на места, където той би могъл да звучи гладко. Например тук:
__________________
— Да! — казва далечният глас. — Извинявай, че ти се обаждам. Но съм разтревожена за детето. Надявам се, че не е болно, нали?
— Наопаки. — Той говори тихо. — Болно е.
— О!
Далечният глас прозвучава съвсем изплашено.
Немското „doch“, в този смисъл няма аналог на български, но пък и никой не казва в този случай „наопаки“, евентуално се казва „напротив“.
Въобще май след всеки превод се налага текстът да бъде обработен от коректор, който не знае да чете оригинала.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.