Рекс Стаут
На вратата се позвъни (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Тъй като това беше решаващото обстоятелство, няма да е зле да започна с него. Листче розова хартия, осем на петнайсет сантиметра — срещу него Фърст Нашънъл Сити Банк трябваше да изплати на Нироу Улф сто хиляди долара и нула нула цента. Подпис: Рейчъл Брунър. Намираше се върху бюрото на Улф, където го бе оставила мисис Брунър. След като стори това, тя се върна на червеното кожено кресло.

Мисис Брунър пристигна малко след шест и седеше на това кресло вече от половин час. Секретарката й ни позвъни в три часа следобед, за да поиска среща, така че не разполагахме с достатъчно време да я проучим. Но в нейния случай тези три часа се оказаха предостатъчни: тя бе вдовицата на Лойд Брунър и бе наследила състоянието му. Най-малко осем от десетките сгради, които Брунър й бе оставил, бяха над дванайсет етажа, а една от тях се виждаше откъдето и да погледнете — от север, изток, запад или юг. Всъщност трябваше само да позвъня на Лон Коен от вестник „Газет“ и да го попитам дали са отпечатвали компрометиращ материал за някоя си Брунър, но аз се обадих и на още няколко места: на един от заместник-директорите на нашата банка и на адвоката ни, Натаниъл Паркър. Не научих нищо, но в един момент заместник-директорът каза:

— О… чудно нещо… — И спря.

Попитах го какво.

Пауза.

— Всъщност нищо. Мистър Абърнеди, нашият директор, получи някаква книга от нея…

— Каква книга?

— Книгата… не си спомням. Моля да ме извините, мистър Гудуин, доста съм зает.

Така че всичко, което знаех срещу мисис Брунър, когато тя позвъни на вратата на старата кафява къща на Западна трийсет и пета улица и аз я поканих и придружих до кабинета, бе, че е изпратила книга на един човек. След като седна на червеното кожено кресло, оставих на кушетката палтото й, което струваше най-малко колкото онова самурено палто, за което една моя приятелка бе платила осемнайсет бона, седнах зад бюрото си и я огледах. Бе прекалено ниска и заоблена, за да мине за елегантна, макар светлокафявата й вълнена рокля да беше „Кристиан Диор“, и лицето й бе твърде кръгло, но за тъмнокафявите очи, които отправи към Улф, като го попита дали е нужно да му съобщава коя е, не можеше да се каже нищо лошо.

Той я гледаше без възторг. Бедата бе, че новата година току-що бе започнала и очевидно беше вече време да се залови за работа. През ноември и декември, когато влизаше в онази данъчна категория, в която удръжките възлизат на три четвърти (навремето данъците бяха още по-високи) от доходите до края на годината, той автоматично започваше да отказва всякаква работа, но през януари нещата стояха другояче, а днес беше едва пети януари и тази жена бе пълна с пари. Това не му харесваше.

— Мистър Гудуин ми съобщи името ви — отвърна хладно той, — а и аз чета вестници.

Тя кимна.

— Знам. Знам много неща за вас, затова съм тук. Искам да свършите нещо, което едва ли е по силите на друг. Вие четете и книги. Чели ли сте една книга, озаглавена „ФБР, което никой не познава“?

— Да.

— Тогава няма нужда да ви я разказвам. Направи ли ви впечатление?

— Да.

— Добро?

— Да.

— Господи, колко сте лаконичен!

— Отговорих на въпросите ви, госпожо.

— Чух, че отговорихте. И аз мога да бъда лаконична. Тази книга ми направи силно впечатление. Толкова силно, че купих десет хиляди екземпляра и ги разпратих на различни хора из цялата страна.

— Така ли! — Улф повдигна вежди едва забележимо.

— Да. Изпратих ги на членове на кабинета, на съдии от Върховния съд, на губернаторите на всички щати, на всички сенатори и представители, на членовете на щатските законодателни комисии, на издатели на вестници и списания, на редактори, на директори на корпорации и банки, на менажери от телевизията и радиото, на журналисти, прокурори, преподаватели и на други хора… ах, да, и на полицейските началници. Нужно ли е да обяснявам защо направих това?

— На мен не. Тъмнокафявите й очи проблеснаха.

— Не ми харесва тонът ви. Искам от вас да направите нещо, ще ви заплатя по максимума и отгоре, няма горна граница, но е безсмислено да продължавам, освен ако… Казахте, че книгата ви е направила добро впечатление. Това означава ли, че сте съгласен с мнението на автора за ФБР?

— С някои дребни уговорки, да.

— А за Джон Едгар Хувър?

— Да.

— Тогава няма да се изненадате, ако ви кажа, че ме следят денонощно. Струва ми се, изразът е „следват ме по петите“. Следят и сина ми, и дъщеря ми, и секретарката ми, и брат ми. Телефоните ми се подслушват, а според сина ми подслушва I п неговия — той е женен и има апартамент. Разпитвали са някои от служителите в корпорацията „Брунър“. Тя заема два етажа в сградата „Брунър“ и има повече от сто служители. Изненадва ли ви това?

— Не — изсумтя Улф. — Изпратихте ли с книгите и писма?

— Не. Само визитната си картичка с няколко думи.

— Тогава и вие не трябва да се изненадвате.

А, изненадвам се. Изненадах се. Аз не съм член на Конгреса, нито пък редактор, телевизионен журналист или университетски преподавател, който не може да рискува службата си. Допуска ли онзи мегаломан, че може да ми стори нещо?

— Пфу! Той вече го е сторил.

— Не. Просто ми досажда. Разпитвали са някои от съдружниците и близките ми приятели — дискретно, разбира се, с вежливи извинения. Всичко започна преди около две седмици. Мисля, че подслушват телефоните ми от десетина дни. Според моите адвокати вероятно няма начин да спрем това, но сега обмислят нещата. Адвокатите ми са от една от най-големите и най-добри кантори в Ню Йорк, но дори те се страхуват от ФБР! Не одобряват това, че съм изпратила книгите — казват, че постъпката ми била „прибързана“ и „донкихотовска“. Не ме е грижа какво казват. Като прочетох книгата, много се ядосах. Обадих се на издателите и те изпратиха при мен един човек, който спомена, че са продали по-малко от двайсет хиляди екземпляра. В страна с близо двеста милиона души, при това двайсет и шест милиона от тях са гласували за Голдуотър! Мислех ла платя за реклами, но реших, че ще е по-добре да разпратя книгите, и ги купих с четирийсет процента отстъпка. — Тя вкопчи пръсти в дръжките на креслото. — Сега той ми досажда и искам да бъде спрян. Искам вие да го спрете.

Улф поклати глава.

— Невъзможно.

Тя протегна ръка към масичката за кафявата си кожена чанта, отвори я, извади чекова книжка и писалка, разгърна книжката върху масичката, без да бърза, и написа нещо, първо върху кочана, внимателно. Беше човек на реда. Откъсна чека, стана, остави го върху бюрото на Улф и се върна на креслото.

— Тези петдесет хиляди долара — започна тя — са само аванс. Казах, че няма да определям горна граница.

Улф дори не погледна чека.

— Госпожо — каза той, — не съм нито чудотворец, нито кретен. Ако ви следят, проследили са ви и дотук и ще допуснат, че сте дошли да ме наемете. Вероятно вече е пристигнал някой, за да наблюдава тази къща; ако ли не, то ще започне в секундата, когато проличи, че съм бил достатъчно голям глупак, за да приема работата. — Той обърна глава към мен. — Арчи! С колко агенти разполагат в Ню Йорк?

— Ооо… — Свих устни. — Не знам, може би двеста. Едни си отиват, други идват.

Той се обърна пак към нея:

— А аз разполагам с един човек. Мистър Гудуин. Никога не напускам къщата си по работа. Това би било…

— За вас работят Сол Панцър, Фред Дъркин и Ори Кадър.

Обикновено това би го трогнало — начинът, по който тя изреди имената им, — но тогава остана равнодушен.

— Не бих ги накарал да поемат такъв риск — отвърна. — Не го очаквам и от мистър Гудуин. Във всеки случай това би било безполезно и безсмислено. Казвате „спрете го“. Искате да кажете, струва ми се, „принудете ФБР да престане да ми досажда“?

— Да.

— Как?

— Не знам.

— И аз не знам. — Той поклати глава. — Не, госпожо. Търсили сте си го и сте си го намерили. Не казвам, че не одобрявам постъпката ви, но съм съгласен с вашите адвокати, че в нея има нещо донкихотско. Донът е понасял нещастията си — същото трябва да сторите и вие. Те няма да продължават вечно, пък и, както казвате, не сте член на Конгреса, нито черноработник, та да се страхувате за работата си. Но не пращайте повече книги.

Тя прехапа устни.

— Мислех, че не се страхувате от никого и от нищо.

— Не е въпросът до страх. Просто избягвам неразумните постъпки, но не защото се боя.

— Убедена съм, че никой освен вас не може да ми помогне.

— Тогава сте в задънена улица.

Тя взе чантата си, отвори я, извади чековата книжка и писалката, пак написа нещо, първо върху кочана като преди, отиде до бюрото, взе първия чек, сложи на негово място новия и се върна на креслото.

— Тези сто хиляди долара — заяви тя — са само аванс. Ще платя всички разноски. Ако се справите, сам ще определите хонорара си независимо от тази сума. Ако не успеете, ще задържите стоте хиляди.

Той се наведе да вземе чека, разгледа го внимателно, остави го, облегна се и затвори очи. Тъй като го познавам, знаех какво си мисли. Не за работата — както бе казал, тя бе невъзможна; той се наслаждаваше на прекрасното видение, че със сто бона в сейфа още на пети януари не би имал нужда нито да работи, нито да приема поръчки до края на зимата, през пролетта и дори част от лятото. Би могъл да прочете стотици книги и да отгледа хиляди орхидеи. Какво блаженство! Ъгълчето на устните му леко се повдигна: за него това бе широка усмивка. Потъна в мечти. Е, нищо лошо, човек има право да си помечтае миг-два, но когато измина цяла минута, аз се изкашлях — силно. Той отвори очи и се изправи.

— Арчи? Предлагаш ли нещо?

Значи здравата се бе хванал на въдицата. Дори допуснах, че може да се заеме със случая, а това, разбира се, не биваше да става. Най-добрият начин да го предотвратя бе бързо да изведа мисис Брунър от къщи.

— В момента нямам предложения — отвърнах, — но искам да направя една забележка. Казахте, че ако я следят, значи са я проследили и дотук, но щом като подслушват телефона й, не е било нужно да си правят труда да я следват по петите, защото са чули, когато секретарката й поиска тази среща.

Той се намръщи:

— И сега наблюдават моята къща.

— Възможно е. Може би положението не е чак толкова лошо, колкото си мисли мисис Брунър. Разбира се, не би преувеличавала нещата нарочно, но…

— Не преувеличавам — прекъсна ме тя.

— Разбира се. Но — обърнах се към Улф — хората, които не са свикнали да им досаждат, по-лесно се поддават на това чувство. Можем да проверим тази работа със следенето още сега. — Обърнах се към нея: — С такси ли пристигнахте, мисис Брунър?

— Не. Колата и шофьорът ми са отвън.

— Добре. Ще ви изпратя и ще почакам да тръгнете, за да видя какво ще стане. — Изправих се. — Мистър Улф може да ви съобщи решението си утре. — Отидох до кушетката за самуреното палто.

Планът ми успя и това не й хареса. Беше дошла да наеме Нироу Улф и затова още пет минути прави опити да го убеди, но бързо разбра, че само го нервира, стана и ми даде знак да й държа палтото. Действително знаеше доста за Улф. Знаеше, че той не обича да се ръкува, затова не му подаде ръка, но когато я изпратих до вратата, стисна силно и сърдечно моята, тъй като се бе досетила, че ще участвувам при вземането на решението. По седемте стъпала до тротоара имаше няколко заледени места, затова слязох с нея, като я придържах, а шофьорът бе отворил вратата на колата, за да се качи. Преди да се отправи към колата, тя ме изгледа многозначително с тъмнокафявите си очи и каза:

— Благодаря ви, мистър Гудуин. Разбира се, ще има чек и за вас, отделно.

Шофьорът не й помогна да се качи — очевидно тя предпочиташе да се справя сама, значи не беше от онези вдовици на средна възраст, които обичат да усещат до себе си силна мъжка десница. Когато се качи, той затвори вратата, седна зад волана и потегли, а на трийсетина метра на изток — към Девето Авеню — една кола, която току-що бе запалила светлините и двигателя си, излезе и мина покрай мен. На предната седалка имаше двама души. Изчаках в студения януарски вятър, докато зави по Десето Авеню. Стори ми се забавно, затова се засмях, докато изкачвах стъпалата, но млъкнах, преди да вляза в коридора.

Улф се бе облегнал назад със затворени очи, но бе свил устни и усмивката в ъгълчето липсваше. Когато се приближих до бюрото му, той едва-едва отвори очи. Взех чека и го разгледах. Никога не бях виждал чек за цели, кръгли, чисти сто бона, въпреки че съм виждал чекове за по големи суми. Оставих го, отидох до бюрото си, седнах, обърнах телефона към себе си, набрах и се свързах с един човек — служител в кметството, на когото веднъж бях направил голяма услуга Дадох му номера на колата, той каза, че може да му отнеме цял час, а аз отвърнах, че ще чакам със затаен дъх. Като затворих, чух гласа на Улф:

— Наговори ни измислици, нали? Завъртях се със стола.

— Не, сър. Тя е в истинска опасност. Двама мъже седяха в кола, паркирана малко по-надолу. Щом мисис Брунър излезе, те включиха фаровете, а когато ролсът й зави по Десето Авеню, бяха толкова близо зад него, че почти го удариха. Неприкрито следене, но се престарават. Ако ролсът спре внезапно, ще се блъснат в него. Тя е в опасност.

— Ммм! — изръмжа той.

— Да, сър. Съгласен съм. Въпросът е — кои са те? Ако са частни лица, бихме могли да спечелим стоте бона. Но ако наистина са агенти на ФБР, тя просто ще трябва да изтърпи нещастията си, както казахте. Ще научим след около час.

Той погледна стенния часовник. Седем без дванайсет минути. После ме попита:

— Дали мистър Коен е в кабинета си?

— Вероятно. Обикновено свършва към седем.

— Покани го да вечеря с нас.

Ходът беше хитър. Ако възразях, че няма смисъл, защото работата е невъзможна, той би отвърнал, че би трябвало да съзнавам колко важно е да поддържаме добри отношения с мистър Коен (а аз, разбира се, го съзнавах) и че той лично не го е виждал повече от година (което беше истина).

Завъртях се със стола си и набрах номера.