Джуд Деверо
Лея (23)

Глава двадесет и трета

Утрото настъпи по-скоро, отколкото желаеше. През цялата нощ тя чувстваше, че нещо не е наред и се мяташе в леглото. Дълбоко в себе си усещаше, че ще се случи нещо ужасно.

С натежали клепачи тя приготви торбите с хляб и сирене за из път. Потеглиха надолу по планината. Единствено Верити не ги последва.

Откъм гората се появи Уесли на огромен дорест жребец. Бъд и Кал го следваха с големите си черни коне. Животните се изправяха на задните си крака и пръхтяха. Господарите им ги обуздаваха с лека ръка.

— Ние потегляме — каза Уесли на Лея.

Тя препускаше на гърба на една кротка кафява кобила.

По целия път надолу сърцето на Лея биеше все по-бързо и по-бързо. На два пъти улови погледа на Ревис. Сърцето й се сви, беше сигурна, че нещо ще се случи. Мъж, който е способен да убива, само за да си осигури присъствието на жената, която иска, не би се съгласил лесно да отстъпи на друг да организира нещата. Ревис беше много спокоен и се съгласи Уесли да се присъедини към бандата.

Когато наближиха подножието на планината и можеха да видят фургоните, Лея едва се държеше на седлото. Тя видя как мъжете дръпнаха маските на лицата и насочиха пушки към пътниците. Видя Джъстин да слиза от мястото си. Джон Хамънд слезе от втория фургон с високо вдигнати ръце. Вятърът носеше думите на Уесли. Тя го чуваше да дава нареждания на Оливър Старк да свали стоките от фургона.

Като че всичко беше игра. Всички участници се познаваха помежду си, а някои от тях се преструваха, че се виждат за пръв път. Вършеха нереални неща. Носеха маски и се заплашваха един друг. Това би могло да я забавлява, но всяка минута ударите на сърцето й се ускоряваха.

Какво не е наред? Какво не е наред?

Ревис изсвири тихо по посока на Лея. Погледна го. Той мълчаливо й направи знак да се приближи. Тя умишлено не потърси погледа на Уесли. Той можеше да й направи знак да не послуша другия мъж и това би настроило Ревис срещу него.

Тя смуши коня. В този момент забеляза нещо между дърветата. Нещо проблесна. Отначало тя не му обърна внимание. Но когато застана до Ревис и погледна надолу към Джъстин, осъзна, че на слънчевата светлина е проблеснало дуло на пушка.

— Никога няма да можеш да се измъкнеш оттук с това — каза Джъстин с убедителен тон.

Лея едва чуваше какво става наоколо. Чудеше се дали зад дърветата се криеше само един човек. Това хора на Уесли ли бяха? Беше ли й казал той за тях? Може би това бяха хора на Ревис?

Уесли се разпореждаше, Джон се подчиняваше, а Джъстин спореше. Лея се опитваше да размишлява. Тя тайно заби шпори в слабините на коня, за да го накара да подскочи. После, докато се мъчеше да се задържи на седлото, очите й претърсваха между дърветата. Лицата на Уесли и Джъстин бяха загрижени. Ревис я наблюдаваше зорко като орел. Следеше погледа й.

Негови хора са, помисли си Лея. Онези мъже бяха с Ревис.

— Хей, момичето ми — тя потупа коня по врата и се наведе да намести шпората си.

Едно от блестящите на слънцето дула помръдна.

— Прикривай ме — каза Уесли на Ревис и слезе от коня.

Ревис кимна. Насочи пистолета към Джъстин. Уесли и Бъд започнаха да товарят стоката на конете. Ейб възседна коня си. Очите му се стрелкаха наоколо.

Лея си помисли, че брат й е нервен като нея самата.

Когато натовариха стоките, Лея усети, че предчувствията й скоро ще се сбъднат.

Ревис слезе от седлото.

— Да изчезваме оттук — рече Уесли.

— Искам лично да проверя какво има във фургоните — възрази Ревис.

— Искаш да кажеш, че не ми вярваш? — Гласът на Уесли стана заплашителен.

— Не се доверявам на никого.

На Лея й се стори, че има нещо странно в начина, по който Ревис е застанал между Уесли и фургона. Тя инстинктивно вдигна глава и отново видя блясъка между дърветата.

Без да се замисли, повдигна двата си крака, смушка коня в слабините и се понесе напред към съпруга си. Настъпи пълно объркване.

Уесли отскочи от пътя. Задницата на кобилата на Лея го събори. Той се просна в мръсотията. В този момент се чуха три изстрела.

Ревис беше улучен в гърдите.

Бъд грабна юздите на кобилата на Лея. Тя скочи на земята:

— Уесли, ранен ли си?

Той я погледна странно. Маската беше паднала около врата му.

— Не.

Джъстин се беше навел над Ревис. Той улови погледа на Уесли и поклати глава.

Уесли са намръщи. Отиде до умиращия мъж и постави главата му в скута си.

— Мислеше се за много умен — прошепна му Ревис. — Мислеше си, че ти вярвам. Аз знаех през цялото време, че тя те посещава. Тя настрои всички против мен. Дори собствените ми братя.

Той се закашля. Гърдите му бяха прогизнали. Кръв течеше от трите му рани.

— Кой е Танцьорът? Направи нещо добро в живота си, кажи ми.

Ревис болезнено се усмихна.

— Знаех си, че точно това искаш да узнаеш. — Затвори очи, после погледна надвесените над него лица. — Макалистър — прошепна. — Чувал ли си някога за Девън Макалистър?

— Лъжеш — каза Уесли.

Ревис се опита да заговори, но се закашля и издъхна в ръцете на Уесли.

Уесли нежно постави трупа на земята. Изправи се. Погледна Джъстин в очите:

— Той излъга.

— Да — каза само Джъстин и се обърна.

Очите на Уесли уловиха погледа на Лея. Хвана я за ръка и я поведе към дърветата.

— Какво мислиш за тези, които стреляха?

— Убеден съм, че отдавна са си отишли — отвърна Уесли. — Ти спаси живота ми. Изстрелите бяха за мен. Благодаря ти.

Тя се изчерви.

— Нали не се сърдиш, че не ти се подчиних?

— Само този път. Сега и двамата сме свободни. Можем да си вървим у дома.

Лея се отдръпна и навлезе в гората. Домът беше Суитбрайър, Кентъки. Мястото, където нямаше да я издирват като престъпница. Очакваше я фермата, с разкошен хамбар и порутена къща, за която Уесли беше казал на брат си, че не иска да я поправи заради някоя като Лея. Кимбърли с целия си чар и красота ги очакваше у дома.

— Какво те тревожи — попита Уесли и постави ръка на рамото й.

— Трябва ли веднага да тръгнем? Не може ли известно време да останем тук?

— Само двамата ли? Без Бъд и Кал, без Ревис, без Ейб и без Верити?

— Да, само за ден-два. Знам, че искаш да се върнеш, но…

— Предпочитам няколко дена да се порадвам в гората на моята малка женичка. Аз много съм ти задължен. Не искаш ли нещо повече от мен?

Тя искаше толкова много неща от него, но не можа да изрече нито дума. Не можеше да иска любовта му просто така. Трябваше да я спечели. В гората можеше да бъде такава, каквато е. Но щом стигнеха Суитбрайър, тя трябваше да живее според изискванията на етикета.

— Не — отговори. — Единственото, което искам, е да поостанем малко в гората.

С нежна целувка той й показа, че с радост ще й даде каквото желае.

Часове наред трябваше да подреждат всичко в колибата на склона. Когато Верити разбра за смъртта на Ревис, се изправи и смело вдигна глава. Излезе от колибата и Лея я придружи до фургона на Джъстин. Противно на очакванията на Лея, тя не се страхуваше от другите мъже. Плахо поиска да види тялото на разбойника. Когато отново дръпнаха покривалото, тя се усмихна и още по-високо вдигна глава. Обърна се към Джъстин и започна да му разказва за роднините си, които живееха на изток.

Претърсиха колибата на Ревис и взеха всичко, освен един чувал с храна.

— Открий собствениците на бижутата и раздай храната на нуждаещите се — каза Уесли на Джъстин.

Те товареха стоката. Джъстин хвана Лея за ръката.

— Добър ли е с теб? Изглеждаш различна.

— Той е добър с мен — каза тя изненадано. — Не зная какво ще се случи в Суитбрайър, когато отново види Ким…

— Ким? Уес не ти ли каза, че тя и Джон Хамънд се ожениха преди няколко дни?

— Не — Лея се стараеше да запази самообладание, — никой не ми е казал.

Късно вечерта натоварените фургони бяха готови за път. Лея стоеше до Уесли и махаше за довиждане. Особено сърдечно изпрати Джон. Беше щастлива, когато изчезнаха от погледа й.

— Определено има нещо, което е накарало очите ти да блестят. Не е Джъстин, нали — той повдигна вежди.

— Не ми каза, че Кимбърли се е омъжила.

— Ами пропуснал съм — той сви рамене. — Да отидем горе в планината и да видим кой ще се съблече пръв.

— А какво ще получа, ако спечеля — каза тя през смях.

— Мен и моя…

— Аха — прекъсна го тя. — Какво чакаме още?

В продължение на три дни те не правиха нищо друго, освен любов. Не говореха нито за себе си, нито за другите. Лея се опитваше да не мисли за това какво я очаква в Суитбрайър.

Колибата, преди изпълнена с омраза и болка, сега беше пълна със смях и закачки. Гонеха се около масата. Любиха се на масата, под масата, на крайчеца на стола и пак на масата.

На четвъртия ден сутринта тя почувства, че всичко е свършило. Свита до голото тяло на Уесли, почувства напрежението му.

— Ще започна да опаковам багажа — каза тя.

Той я хвана, преди да се е отместила.

— Никога през живота си не съм се чувствал по-добре, Лея — прошепна той. — Дори докато Ревис беше жив, се чувствах добре, защото и ти беше тук.

Тя затаи дъх. Молеше се да й каже, че я обича. Но той се изправи и седна.

— Меденият месец свърши. Трябва да се прибираме. Реколтата ме чака, животните трябва да се хранят, някой трябва да наглежда работниците и…

— И твоята съпруга крадла.

— Това ще го уредим — той почти не обърна внимание на думите й. — Танцьорът е по-важен.

— Защо каза, че Ревис те е излъгал?

Уесли се изправи. Едрото му тяло беше много красиво на утринната светлина.

— Девън Макалистър ми е приятел. Много добър приятел. Ако докажа, че той е главатар на крадците, значи да се откажа от всичко, в което вярвам. По дяволите — изкрещя изведнъж той.

Настроението му коренно се промени. Желанието му за любов бе убито от мрачни размисли.

Лея се отдаде на тъжните си мисли. За Уесли беше лесно да забрави страховете й, но не и за нея. Продължаваше да вижда омразата в очите на ранената от Ревис жена. Щеше ли да вижда това и в погледа на другите?

Докато слизаха надолу по склона, всеки от тях се беше отдал на мрачните си мисли.