Джуд Деверо
Лея (21)

Глава двадесет и първа

Да избяга от момчетата беше много по-трудно, отколкото беше мислила, а да се скрие от тях се оказа почти невъзможно. Беше се заровила под листа и храсталаци. Спря да диша, когато двамата минаха близо до нея. След почти безсловесен разговор те се разделиха. Единият тръгна на юг, а другият на север. При залез-слънце двамата се върнаха и внимателно огледаха земята. Сякаш знаеха, че е наблизо и искаха да й дадат време да се реши и се покаже. Лея изчака нощта да се спусне и напусна скривалището си. Бъд и Кал не се виждаха и тя пое нагоре по планината.

Всеки звук я караше да подскача и скоро я побиха тръпки. Изминаха часове. Изведнъж почувства нечие присъствие. Ревис! Тя се закова на мястото си, обхваната от ужас.

— Бъд и Кал — каза с въздишка на облекчение, — знам, че сте наблизо. Покажете се.

Гигантите изникнаха сякаш бяха части от самата гора. Застанаха пред нея.

Разбра, че е разкрита, но се почувства в безопасност и се зарадва, че ги вижда. Усмихна им се:

— Какво става? Ще ме помъкнете ли насила надолу по планината? Предупреждавам ви, аз ще викам и ще ритам.

Мъжете бяха озадачени.

— Защо искаш да се върнеш при Ревис? Съпругът ти иска да бъдеш на сигурно място.

— А кой ще се погрижи за неговата безопасност, след като и двамата сте с мен? Ревис ще нарани Верити, понеже няма кой да я защитава и вероятно ще пребие Ейб като разбере, че съм избягала.

— Грижа ли те е какво ще се случи с брат ти? — попита Кал.

— Вероятно. Не съм сигурна. Знам само, че не мога да си тръгна и да оставя Уесли сам срещу Ревис. Ще ми помогнете ли.

Двамата се спогледаха.

Лея разбра, че братята гиганти разговарят без думи. Ейб ги нарече братя на Ревис, но в момента тя се чудеше колко близки могат да му бъдат.

— Някой от вас придружавал ли е Ревис по време на грабежите му?

— Не — отвърна Бъд.

— Тогава защо… Защо стоите при него?

— Той ни плаща за дървата, за дивеча и за грижите, които полагаме за колибата и за безопасността му.

Това възбуди любопитството й.

— Добре ли ви плаща?

— Купили сме си земя в града в подножието и ще ставаме фермери.

— В града? Имате предвид Суитбрайър, градът на Уесли? Колко земя имате?

Спогледаха се.

— Притежаваме осем хиляди петстотин шестдесет и два акра.

— Хиляди — прошепна тя — значи двамата притежавате хиляди акри земя.

— Уесли познава нашата земя и казва, че е хубава. Каза, че ще ни помогне да построим къща, да си купим семе и сечива.

Лея не можа да се сдържи да не се засмее. Според Ейб момчетата бяха глупави, но всъщност те бяха достатъчно умни, за да натрупат богатство.

— Кога смятате да изоставите Ревис?

— Дължим му нещо. Той ни помогна, когато бяхме деца — каза Кал. — Скоро ще си изплатим дълга и ще го оставим.

— А сега имате нов закрилник. Уесли ще ви помага винаги, когато имате нужда. А ако вие ми помогнете сега, аз ще… — тя не можеше да измисли за какво да се спазари — ще ви готвя. Докато си строите къщата и хамбара, ще ви подсигурявам храна по три пъти на ден.

За пръв път откакто ги познаваше, тя ги видя да се усмихват на лунната светлина. Изглеждаха още по-млади. Ръстът им караше хората да се страхуват и те бяха свикнали с втренчените погледи и странните забележки. Тя бе започнала да ги харесва и да се привързва към тях.

— По пътя насам — каза бавно тя — видях едно място, обрасло с диви ягоди. Някой от вас ял ли е ягодов сладкиш с плътна, хрупкава коричка и малки дупчици, през които се процежда сока на ягодите? Или може би искате нещо като пиле в ковчег? Това е пиле, което…

Бъд я прекъсна:

— Какво искаш да направим за теб?

— Ние не убиваме — добави Кал.

— Нямам предвид… — тя разбра, че ги дразни. — Ревис познава ли ви в действителност?

Лицето на Кал стана сериозно.

— Ревис мисли, че сме негови, както мислеше майка му. Но той не се държи с нас като с роби. Ние го накарахме да ни плаща за всичко, което вършим за него. Ти не трябва да се връщаш там.

Тя искаше да му обясни някои неща.

— Кал — каза тя тихо, — ако Бъд изпадне в беда, би ли отишъл на безопасно място или ще рискуваш живота си, за да му помогнеш? Уесли е мъжът, когото обичам, и вярвам, че мога да му помогна.

— Аз бих умрял за брат ми. А и той за мен. Ще ти помогнем.

— Ще те заведем обратно при Ревис. А когато мъжът ти се върне…

— Да се върне? Къде е отишъл? Какво е намислил?

— Той не ни каза. Каза само, че ще се върне след два дена. Можеш да останеш при Ревис дотогава или да те скрием в гората.

— Ще се върна при Ревис. Поне ще помогна на Верити и ще се погрижа за храната на всички. Да вървим.

Бъд погледна надолу.

— Трябва да почакаме да съмне.

— Но аз искам да се върна в случай, че Уесли… — тя спря за миг. — Не можем да събираме ягоди през нощта, нали?

— Не — усмихна се Бъд.

— С какво са ви хранили като малки, момчета?

— Сива каша — каза мрачно Кал. — Огромни купи сива каша.

Лея се опита да не се разсмее на мрачния му тон. Може би някой ден те ще посетят плантацията Станфорд и ще видят огромните запаси от разнообразна храна. Може би ще проявят желание да се запознаят с красивата млада племенница на Клей Армстронг.

Тя седна.

— Можем малко да поспим.

Сви се на кълбо върху влажната земя и заспа без повече да мисли. Да имаш за охрана гиганти, подобни на планини, е нещо, което те кара да се чувстваш в безопасност.

 

 

Лея бе наредила масата в малката колиба, но още не се решаваше да извика мъжете. Уесли току-що бе пристигнал. Дрехите му проблясваха на слънчевата светлина. Със сериозно изражение говореше на Ревис. Лея виждаше напрежението у по-дребния жесток мъж. Раменете му се бяха свили. Сякаш всеки миг очакваше да бъде ударен.

През изминалите няколко дена Лея бе стояла близо до Бъд и Кал. Беше озадачена от това, колко бе нараснала омразата им към Ревис. Отново и отново си припомняше как той стреля по заселника, а после по жената. Веднъж той се опита да я убеди със сладки думи, че го е извършил заради нарастващата любов към нея. Но Лея знаеше, че той ги е убил, защото искаше да я принуди да не го отхвърля.

Колкото по-близка ставаше с момчетата, толкова повече ги харесваше. Те мълчаха, когато Ейб говореше на тях или за тях, сякаш бяха бездушни дървета. На няколко пъти тя улови мъждукащи светлини в очите на Бъд.

Ревис донесе пресни яйца и сметана. Лея приготви голяма паница крем карамел, покрит с горена захар. Преди да позволи на Бъд и Кал да го опитат, тя ги принуди да й разкажат какво знаят за Уес. Те бяха разбрали единствено, че Уес се преструва, че е дошъл от името на Танцьора и ще работи с Ревис.

— Убедена съм, че Ревис ще го посрещне с отворени обятия. Той обича някой, с когото да споделя заповедите — каза тя с неприязън.

Уесли беше отвън и обясняваше нещо на Ревис. А Лея с пресъхнало гърло очакваше гневът му да се стовари отгоре й. Вероятно би му се подчинила да отиде в Суитбрайър, ако не го беше погледнала още веднъж. Тя не би позволила нито на Кимбърли Шоу, нито на коя да е друга жена да й го отнеме.

— Ейб — каза Лея, като видя брат й да отива към Уесли. Тя се страхуваше, че той ще каже на Ревис кой е Уесли. Тя почти стигна до вратата, когато чу брат си да казва:

— Господин Ревис, кой е този човек?

Лея се облегна на вратата, въздъхна с облекчение и се усмихна. По някакъв начин Уесли се беше погрижил за Ейб. Как ли, за бога, Уесли го беше убедил да се обърне срещу скъпоценния господин Ревис? Какво ли му беше обещал?

Сега единственият проблем оставаше Лея. Тя поглади роклята и косата си и се опита да събере сили. Надяваше се да не бъде толкова изненадан като я види. Когато той влезе, тя се беше надвесила над огъня.

— Коя е тази малка красавица, Ревис — попита той с провлачен глас. — Чух, че имаш всички удобства, но не знаех за нея.

Бавно тя обърна лице към него. Той не изглеждаше изненадан, но очите му гневно просветваха.

— Лея е моя — каза твърдо Ревис. — Не я деля с никого. По този въпрос няма да има спор.

Бавно, с усмивка, Уесли пристъпи по-близо до Лея. Само тя можеше да чете по лицето му. Това, което разбра, я накара да отстъпи. Гневът му я плашеше.

— Уесл…

Той я сграбчи през кръста и я придърпа към себе си:

— Внимавай, хубавице, за малко да стъпиш в огъня. Казвам се Уесли Армстронг. А ти как се казваш?

Очите му я предупреждаваха и заплашваха едновременно.

През рамото си тя виждаше как лицето на Ревис потъмнява все повече и повече. Имаше нещо, което не бе взела под внимание. Ако Ревис видеше, че тя предпочита Уесли, дали не би си отмъстил с нож в гърба му?

— Свали си ръцете, мръсни крадецо — каза тя високо, като наблюдаваше как погледът на Уесли се изпълни със смут. — Няма да позволя на нито един като вас да ме докосва.

Тя се възползва от почудата му, за да се отдръпне. Той започна да се съвзема.

— Бих желал да притежавам тази малка женичка, Ревис. Може да се споразумеем.

— Лея е моя — повтори Ревис през стиснати зъби.

— Може би дамата ще избере — усмихна се Уесли и самоуверено пристъпи към нея. — Ти може да имаш проблеми с жените, но аз нямам. Ела тук, никаквице.

— Никаквица! — възкликна тя.

Вероятно го обичаше, но тази дума й дойде твърде много. Отдясно имаше купа с току-що замесено тесто. С котешка усмивка тя бавно я повдигна и рязко залепи съдържанието на усмихнатото лице на Уесли. Докато той плюеше полепналата по лицето му смес, тя се обърна към Бъд и Кал:

— Този натруфен паун с нищо не е по-добър от другия. Ако го оставите близо до мен, ще ви сервирам суров бекон на закуска.

С крайчеца на окото си тя видя как Ревис доволно изсумтя, завъртя се на пети и излезе от колибата. Всичко, с което й оставаше да се справи, беше яростта на Уесли.

— Наистина никаквица — повтори тя и се отдръпна, за да не може той да я достигне.

Той не каза нито дума и излезе да се измие. Но изражението му я накара да преглътне с усилие.

— Мислиш ли, че ще те бие — прошепна Бъд.

— Ще му позволиш ли? — ужасено попита тя.

— Държа се много зле с него — отвърна Кал.

— Яжте тихо — каза тя и осъзна, че те й се присмиват. — Нали разбрахте, че съсипах вашето тесто. Може би следващия път това ще се случи с ябълковата ви торта, която пека за вечеря.

— Няма да му позволим да те бие — казаха ухилено Бъд и Кал. — Ти наистина си много вълнуваща жена, Лея.

— Надявам се, че Уесли е съгласен с вас — въздъхна тя и се обърна към огнището.

 

 

Слънцето залязваше, когато Лея за пореден път подреди масата. Уесли влезе. Тя не забеляза дали я гледа, защото се страхуваше да вдигне поглед. Знаеше, че той не е разбрал защо се държи така с него. Той смяташе, че ще я защити по-добре, ако беше негова. Тя все още играеше ролята си. Стремеше се да минава достатъчно далеч от него, за да не може да я докосва. Чувстваше върху си очите и на двамата.

— Ти знаеш за този пълен фургон — обърна се Ревис към Уес. — Танцьорът те е изпратил за това.

Уес погледна стаята, огледа Бъд, Кал, Ейб, Верити и Лея.

— Може би ще поговорим по-късно.

Ревис се усмихна.

— Бъд и Кал са мои братя. Ейб няма да проговори. Нали, Ейб?

— Не, сър, господин Ревис — каза Ейб с пълна уста. — Нищо няма да издам.

— А Верити е прекалено уплашена, за да каже нещо — продължи Ревис.

— А хубавицата?

— Тя е моя и не може да избяга — твърдо каза Ревис. — Сега кажи за какво са те изпратили и какво имаш да ми казваш?

Докато Лея сервираше храната, Уесли начерта план как да нападнат двата фургона, които като че принадлежаха на заселниците, но в действителност пренасяха злато.

— Танцьорът винаги научава за тези неща — каза Ревис, облегна се и запали тънка пура. — Кажи ми как я кара той. Последния път като го видях беше в добра форма.

— Познаваш Танцьора — започна Уес. — Добре е със здравето. Спомена за последния път, когато си го посетил в неговата къща.

— О, да, на празненството.

— Той като че ли ти беше сърдит, на теб и на младата жена.

Ревис се усмихна:

— В действителност беше дъщеря му. Той не спомена ли, че младата дама, която толкова ме хареса, е красивата му дъщеря.

Уесли също се ухили.

— Танцьорът забрави да спомене тази малка подробност. А сега, ако ме извините, ще потегля към онова езеро, което видях по пътя насам и ще се изкъпя.

Спря се пред Лея и прокара пръст по бузата й.

— Може би ще ме придружиш, красавице.

Тя му се усмихна с най-милата си усмивка.

— Наистина трябва да се изкъпя, защото ме докосна. Но няма да е с теб. Ще ти проваля плановете.

Тя се почувства малко виновна, като видя как се промени изражението му и как ръката му увисна, сякаш нямаше да я докосне вече никога. Когато той излезе, в колибата се възцари тишина. Чуваше се единствено слабото кикотене на Ревис.

По-късно Бъд и Кал, все още в колибата, се хранеха.

Лея свали престилката си.

— Отивам при Уесли. Погрижете се Ревис да не дойде при нас.

Бъд гледаше в чинията си.

— Какво ще има утре за вечеря?

— Изнудвате ли ме? — усмихна се тя. — Вие се погрижете за тази вечер, а аз ще ви покажа какво може да се приготви от връзката гълъби, която донесохте. — Тя се поколеба за миг и ги целуна по челата. — Лека нощ, прекрасни мои принцове.

С тези думи тя излезе и се затича през тъмната гора към колибата на Уесли. Езерото беше над нея. През целия път мислеше начин, който да смекчи гнева му. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да остави тялото си да говори.

Застана на малко възвишение, откъдето се виждаше как тялото на Уесли се носи плавно долу в езерото. Тъмната му кожа проблясваше на лунната светлина.

Не се оказа толкова трудно, колкото беше мислила. Изкашля се няколко пъти, за да привлече вниманието му и когато се убеди, че я гледа, бавно разкопча роклята си. Мръсната рокля падна на земята и тя остана по полупрозрачна долна риза.

Тръгна към него. Той газеше във водата и я гледаше. При всяка стъпка фината материя полепваше по бедрата й. Тя стигна едно високо дърво и се спря. С очи, приковани в неговите, тя развърза ризата си и я остави да падне. Оставаше последният пласт дрехи — чифт дълги гащи от толкова ефирна материя, че не оставаше нищо за въображението и къс, мек, копринен корсаж.

Като дете, за да избяга от гнева на баща си, Лея се беше научила да се катери по дърветата. Ловко се метна на един дълъг здрав клон, надвиснал над езерото. Като се опитваше да пази равновесие, погледна Уесли, махна корсажа си и го пусна на земята. Той виждаше на лунната светлина налетите й гърди. Свали мокрите си прилепнали гащи и също ги пусна на земята.

Гола, без да поглежда съпруга си, но много спокойна, тя отиде до края на клона, запази за миг равновесие, а после със съвършено гмуркане се спусна в хладката вода и се приближи към него. Когато главата й се показа на повърхността, той я хвана за ръка.

— Господи, жено, ти наистина знаеш как да привлечеш мъжкото внимание.

Без да продума повече, той я поведе към брега. Почти я влачеше след себе си.

— Лея — прошепна той, сграбчи я в обятията си. Мокрите им тела се притиснаха в едно цяло.

Хванал главата й с две ръце, той жадно я целуваше. Лея обви с ръце врата му. Знаеше, че заради този миг си струваше да изтърпи всичкия му гняв.

Ръцете му се движеха надолу по влажния й гръб. Играеше си с мокрите й къдрици. Устните му целуваха лицето й, клепачите й, страните й. Изведнъж я отблъсна:

— Нека те погледам.

Тя поруменя. Може би той няма да я хареса. Той взе ръцете й, постави ги спокойно отстрани на тялото й и започна да я изучава с поглед.

— Когато си отидем у дома, ще те държа в къщата ми така, както си сега. Никога няма да ти позволя да носиш дрехи.

— О, Уесли — тя се изкикоти по детски. — Ще замръзна през зимата.

— Не и с мен. Аз ще те топля.

Придърпа я към себе си, нежно захапа шията й.

Лея потрепери. По цялото й тяло плъзнаха студени тръпки на възбуда. Уес я целуна още по-силно. През тялото й премина огън. Тя се притисна още по-силно към него.

С прелъстяваща усмивка Уесли я спусна към земята, но миг преди тялото й да докосне тревата, той я постави върху себе си.

— Кожата ти не трябва да се допира до твърдата земя. Докосни ме, моя красива съпруго.

Той я повдигна и я постави да седне така, че да може лесно да проникне дълбоко в нея. Тя се полюляваше. Цялото й тяло се движеше в най-прекрасния ритъм. Уесли държеше слабините й със силните си ръце и помагаше на движенията й. Когато тя усети, че наближава върховния миг, се наведе напред и обгърна врата му, искайки да се доближи възможно най-близо до него. Дълбоките му тласъци я накараха да се почувства така, сякаш потъва в някаква бездна.

— Уесли — извика тя, като извиваше тяло. Изведнъж той я отблъсна.

— Нещо се промени в теб. Сигурна ли си, че не предпочиташ да бъдеш с любовника вместо със съпруга си?

Тя въздъхна дълбоко.

— Защо всички мъже са толкова сговорчиви, когато говори онази им работа и несговорчиви, когато става въпрос за нещо друго.

Той се засмя странно.

— Къде отиваш? При Ревис ли се връщаш? Той какво харесва, когато онази му работа…

Лея се обърна гневно. Той млъкна. Красивото й тяло представляваше необичайна гледка за него и я гледаше възхитен.

— Това, че съм Саймънс, а ти си от господарите Станфорд, не означава, че скачам в леглото на всеки мъж, който ме помоли. Ако някога отново ми намекнеш, че съм била с Ревис, няма никога да ти проговоря. Или няма да ти позволя да ме любиш. Разбра ли?

Той се изправи и я хвана за рамото преди тя да стигне дрехите си на брега на реката.

— Съжалявам, Лея. Днес просто полудях от гняв. Момчетата ми казаха как си държала Ревис настрана. Но защо за бога така ме отхвърли сутринта? Ако Ревис знаеше, че си моя, би се замислил дали да те докосне. Това, че хвърли тестото по мен ми костваше много.

— Знаех, че няма да ме разбереш — каза тя тежко. — Отказах на Ревис, защото е крадец и защото съм омъжена. Как щеше да изглежда всичко, ако ти, друг крадец, дойдеш, а аз падна доброволно в обятията ти. Няма ли да бъде това подозрително?

— Да, но аз съм…

— Ти си какво? Съпругът ми? Не искаме Ревис да узнае това, нали?

— Не, имах предвид, че съм… Че съм много по-красив от него и е съвсем разумно да пожелаеш мен, а не него.

— О, Уесли — възкликна тя и се разсмя.

— Не мислиш ли така? — възмути се той.

Все още смеейки се, тя го прегърна.

— Наистина мисля така. Вярвам, че си най-прекрасният мъж, който някога съм виждала.

— По-добър от Ревис?

— Много по-добър.

— И от брат ми Травис?

— Още по-добър.

Той се разсмя и я обсипа с целувки.

Макар че й беше много трудно, тя се отдръпна.

— Не мога да остана. Ревис ще иска да знае къде съм. Ако и двамата ни няма, ще започне да подозира.

— Ще се справя с Ревис. Ще му кажа, че истинският мъж печели дамата.

— Не — каза тя. Пръстите й галеха мускулестите му гърди. — Моля те, не прави това. Ти не го познаваш. Той е зъл. Той може да те намушка с нож докато спиш.

Той се направи на сърдит и я погали по бузата.

— Какво стана с моята малка котка, която непрекъснато ми противоречеше по целия път насам. Къде е жената, която се кълнеше, че никога няма да ми позволи, ако сам не си го взема.

Тя го отблъсна. Последното нещо, което би му казала, беше, че го обича. Ако някога изобщо успееха да напуснат тези планини и той я напуснеше, тя искаше да съхрани останалата у нея гордост. Когато той си тръгнеше, тя искаше да му каже, че изобщо не я е грижа за него и че удоволствието от няколкото часа, прекарани заедно е единственото, което е търсила.

Тя се отскубна от него.

— Ти си по-безопасен от двамата. Ако остана с Ревис, той ще ме направи като Верити. Парите ти ще помогнат да избегна обвиненията.

— Това ли означавам за теб, Лея? Аз съм някой, чиито пари можеш да използваш?

Тя се опита да не покаже, че гласът й трепери. Какво можеше да каже? Че няма да преживее, ако нещо му се случи.

— Ти поиска да бъдем женени. Аз почти бях в безсъзнание. Исках да сложа край на този брак, но ти отказа и законно ние сме обвързани. Заради това и защото моят брат стреля по теб, аз се присъединих към бандата на Ревис, за да те закрилям. След като всичко това свърши, моето задължение към теб ще отпадне.

— Задължение? А какво ще кажеш за това — очите му се плъзнаха по голото й тяло.

Тя се усмихна похотливо.

— Ние, жените Саймънс, обичаме да се наслаждаваме и да се боричкаме с красиви мъже. Аз не бих легнала с Ревис, защото той е мъж, който обича болката.

Той се отдръпна.

— За бога, ти си хладнокръвна жена, Лея. Трябва да бъда щастлив, че не ме остави да умра от загуба на кръв, след като брат ти стреля по мен.

Тя не отговори. Полагаше усилия да не се разплаче. Как искаше да му каже, че го обича и копнее да й отвърне със същото. Но той вероятно щеше да й се изсмее и да й каже, че е нормално някой от нейната класа да обича високопоставен мъж като него. Не, след като не можеше да запази сърцето си, по-добре да запази гордостта си.

— Сега трябва да вървя — каза тя. Обърна се и почна да се облича.

— Върви — каза той и я остави.

Тя се разплака горчиво. Крехката нишка, която ги свързваше, се скъса.