Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Teckla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. — Добавяне

17.

„1 бр. носна кърпа: изперете & огладете.“

На другия ден получих вест, че войската се е изтеглила от Южна Адриланка. Коути не се появи. Но всъщност не бях го очаквал.

За да си прочистя малко мозъка, се поразходих из квартала. Започваше да ми харесва чувството, че не съм толкова застрашен, колкото бях, когато започна цялата тази дивотия. Сигурно това положение нямаше да продължи дълго, но щях да му се радвам, докато мога. Даже се поразходих малко извън района си, просто защото ми беше много хубаво да се мотая без страх. Влязох в няколко гостилници, които обикновено не посещавам, и ми беше много добре. Гледах обаче да не се напия, макар че сигурно щеше да е все едно.

Минах и покрай оракула, когото бях посетил преди толкова време, и помислих да се отбия, но не го направих. Макар че продължавах да се чудя какво да правя с толкова много пари. Ясно беше, че няма да купя замък на Коути. Дори да се върнеше при мен, съмнявах се, че ще го иска. А идеята да си купя по-висока титла в дома Джерег ми се струваше нелепа. Оставаше да…

И тогава решението ми светна.

Първата ми реакция беше да се изсмея, но точно тогава не можех да си позволя да се изсмея на каквато и да било идея, а освен това щях да изглеждам глупаво — стоя посред улицата и се превивам от смях. Колкото повече се замислях обаче, толкова по-логично изглеждаше. Тоест, от гледна точка на Херт. Тоест, както ми беше казал Кели, човекът беше почти разбит; това щеше да му даде възможност да остане жив, без да му се налага да се опитва да ме убие.

От моя гледна точка беше още по-лесно. Щеше да ми навлече няколко административни проблема, разбира се, но можех да изтърпя няколко административни проблема. Хм. Приключих с разходката без инциденти.

 

 

Два дни по-късно седях в кабинета си. Намествах детайлите, пусках нещата в действие, такива дреболии. Влезе Мелестав.

— Да?

— Току-що пристигна пратеник от Херт, шефе.

— О? И какво има да ни съобщи?

— Каза „Да“. И че ще се сетиш за какво става дума. Чака отговор.

— Проклет да съм — викам му. — Да. Знам за какво става дума.

— Някакви указания?

— Да. Иди в трезора и изтегли петдесет хиляди златни империала.

— Петдесет хиляди?

— Точно така.

— Но… добре. После какво?

— Дай ги на пратеника. И му осигури ескорт. Погрижи се сумата да стигне до Херт.

— Слушам, шефе. Както кажеш.

— После се върни тук — чака ни много работа. И кажи на Крейгар да дойде.

— Окей.

— Вече съм тук.

— Ъ? Ох!

— Какво е станало?

— Точно каквото искахме. Имаме проституцията, която ще трябва да закрием или разчистим, биячите, които ще избием, и хазарта, чистачките и дребния бизнес, които можем да оставим.

— Искаш да кажеш, че стана?

— Мда. Току-що купихме Южна Адриланка.

 

 

Прибрах се вкъщи късно същата нощ и заварих Коути заспала на дивана. Погледнах я. Тъмната й, много тъмна коса се беше разрошила върху финото й гордо лице. Скулите й изпъкваха на бледата светлина на единствената запалена лампа, а тънките й изящни вежди се бяха събрали, докато спеше, сякаш се удивляваше на нещо, което й разказваше сънят.

Беше все така красива, вътрешно и външно. Заболя ме, докато я гледах. Разтърсих я леко. Тя отвори очи, усмихна ми се тъжно и се надигна.

— Здравей, Влад.

Седнах до нея, но не много близо.

— Здрасти.

Тя примига, за да прогони съня от очите си. След малко каза:

— Имах дълъг разговор с Ноиш-па. Предполагам, че ти си го искал, нали?

— Знаех, че не мога да ти го кажа сам. Надявах се, че той ще намери начин да ти каже неща, които аз не можех.

Тя кимна.

— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попитах.

— Не съм сигурна. Това, което ти казах тогава, колко нещастен си и защо, всичко това е истина, струва ми се.

— Да.

— И смятам, че това, което правя, с Кели, е правилно, и ще продължа да го правя.

— Да.

— Което не е пълният отговор на всички въпроси. След като реших, че ще го правя, сметнах, че това ще реши всичко, и се отнесох към теб нечестно. Съжалявам. Всичко останало в живота не свършва с избора ми. Работя с Кели, защото това е моят дълг, но всичко не свършва с това. Имам също така дълг и към теб.

Сведох очи. След като не продължи, казах:

— Не искам да се връщаш при мен, защото го чувстваш като дълг.

Тя въздъхна.

— Разбираш какво имам предвид. Не, не исках да кажа това. Проблемът е, че ти беше прав, все пак трябваше да поговоря с теб за това. Но не можех да се насиля да рискувам… да рискувам това, което имаме. Разбираш ли ме?

Погледнах я. Знаете ли, това пък изобщо не ми беше хрумвало. Искам да кажа, знаех, че изпитвам страх и несигурност; но изобщо не си бях помислял, че тя също може да ги изпитва.

— Обичам те — казах.

Тя ми подаде ръка, приближих се до нея и я прегърнах. После казах:

— Връщаш ли се?

— Дали да се върна? Все още имаме да оправим много неща помежду си.

Сетих се за последната си покупка и се изсмях.

— Ама ти нищо не знаеш!

— А?

— Току-що купих Южна Адриланка.

Тя ме зяпна.

Купил си Южна Адриланка? От Херт?

— Ами да.

Тя поклати глава.

— Е, значи има за какво да си говорим.

— Коути, това спаси живота ми. Не те ли…

— Вече не.

Замълчах. След малко тя каза:

— Вече съм се посветила. На Кели, на източняците, на текла. Още не знам какво изпитвам от това.

— Аз също — отвърнах. — Не знам дали ще е по-лесно, или по-трудно да се разберем, ако отново заживееш тук. Знам само, че ми липсваш и че много ме боли, когато лягам да спя без теб.

Тя кимна.

— Тогава ще се върна, щом ме искаш. И ще се опитаме да се разберем.

— Искам го.

Тогава нито го отпразнувахме, нито нищо, но се прегърнахме и за мен това беше празник, а сълзите ми, които закапаха на рамото ми, бяха чисти и хубави като смеха на невинно осъден, най-ненадейно оправдан.

Което донякъде, точно тогава, ме описваше съвсем добре.

Край
Читателите на „Текла“ са прочели и: