Стивън Бруст
Текла (7)

5.

„…петно от клава от л/в, горе…“

Телепортирах се до едно място, което познавах в квартала на Нат, тъй че да не загубя нищо от единия час на Баджинок. След което загубих цели петнайсет минути, докато стомахът ми се съвземе от телепорта.

Улица „Сенчесто дърво“ трябваше да е старо име. Пъновете от двете страни на улицата бяха малко, а хотелите и къщите бяха доста отдръпнати от грубата каменна настилка на самата улица, широка колкото Долен Кийрон. Ширината показваше, че районът някога е бил с много дюкяни и пазари, а по-късно се е превърнал в една от по-хубавите зони на града. Вероятно преди Междуцарствието обаче. Сега клонеше леко към упадък.

Номер четири се оказа точно в средата, между номер петнайсет и номер шест. Беше къща от кафяв камък, висока два етажа, с две жилища в нея. На това отдолу, на вратата, имаше груба рисунка на криота. Качих се по дървените стъпала и те изобщо не изскърцаха. Впечатлих се.

На вратата горе имаше стилизиран джерег, всечен в метална плочка над символа за „барон“. „Достатъчно тих ли бях, Лойош?“

„Така мисля, шефе“.

„Добре“.

Огледах магиите на вратата, след това ги проверих още веднъж. Много по-муден съм, когато не съм тръгнал непременно да убивам някого, но пък не е нужно да си прекалено муден. Вратата не криеше изненади. Самото дърво беше достатъчно тънко, за да се оправя с него. Пуснах Маготрепача да падне в лявата ми ръка, вдишах дълбоко два пъти, след което плеснах дървото със златната верига и в същото време го изритах с десния си крак. Вратата зейна и влязох.

Оказа се, че е сам. Това означаваше, че е възможно Баджинок наистина да е спазил думата си. Седеше на ниско канапе и четеше същия таблоид, който беше чела Коути. Затръшнах вратата с ритник и бързо взех трите крачки към него, като междувременно извадих рапирата. Той стана и ме зяпна ококорено. Не направи никакво усилие да извади оръжие. Възможно беше да не е боец, но щеше да е глупаво да разчитам на това. Вдигнах върха на оръжието пред лявото му око и казах:

— Добър ден. Ти трябва да си Нат.

Той ме гледаше с широко отворени очи, затаил дъх.

— Е?

Кимна.

Дръпнах му същата реч като на Баджинок — за това да не прави опит да бяга или да търси помощ. Изглежда, я намери за убедителна. Накрая казах:

— Сега да седнем и да си побъбрим.

Той отново кимна. Беше или много уплашен, или добър артист. Казах:

— Преди няколко дни беше убит един източняк, Франц.

Пак кимна.

— Херт го е поръчал.

Пак.

— Ти си го посочил на Херт — казах.

Очите му се разшириха и той поклати леко глава.

— Ти си — казах. — Защо?

— Не съм…

— Не ме интересува дали ти си предложил убийството, или не. Искам да знам какво си казал на Херт за Франц. Казвай бързо, без да мислиш. Ако остана с впечатление, че ме лъжеш, ще те убия.

Устата му се размърда беззвучно, а когато заговори, гласът му излезе на хленч.

— Не знам. Аз само… — Спря, колкото да се окашля. — Аз само му казах за тях. За всички. Казах с какво се занимават.

— И Херт искаше да научи имена?

— Отначало не. Но преди няколко недели ми каза да му докладвам за всички източняци — имената им, какво правят, всичко.

— И ти разполагаше с всичко това?

Той кимна за стотен път.

— Защо?

— Тук съм почти от година. Херт чу слухове за тази група и ме прати да ги проверя. Следях ги.

— Разбирам. И после ти казва да му дадеш имената, а преди две недели Франц е убит.

Кимна.

— Добре, но защо е искал някой да бъде убит и защо точно Франц?

— Не знам.

— Предположи.

— Създаваха неприятности. Намесиха се в бизнеса. Винаги са пречили, знаете ли? И почнаха да дават уроци по четене. Когато източняците… — Млъкна и ме погледна.

— Продължавай.

Той преглътна.

— Когато източняците станат много умни, ами… това пречи на бизнеса. Но може да е имало нещо, преди да дойда тук. Херт е предпазлив, нали разбирате? Не би ми казал повече, отколкото се налага.

— А Франц?

— Той просто беше един от тях.

— А Кели?

— Той не правеше нищо особено, доколкото виждах.

Въздържах се да коментирам зрението му.

„Шефе“.

„Кажи, Лойош“.

„Часът ти изтича“.

„Благодаря“.

Казах на глас:

— Добре. Можеш да живееш.

Стори ми се облекчен. Обърнах се, излязох и тръгнах по късите задни улички колкото можех по-бързо. Не забелязах преследвачи.

„Е, какво мислиш, Лойош?“

„Искал е просто да убие един от тях, а Франц е бил най-подходящият избор“.

„Да, и аз смятам така. Защо е искал да убие един от тях?“

„Не знам“.

„Е, а какво знаеш?“

„Шефе, имаш ли поне представа в каква беля се забърка?“

„Да“.

„Тъкмо се чудех. Не знам какво да правя сега, шефе. Близо сме до източняшкия район, ако нещо ти трябва там“.

Запътих се натам. Мислех. Каква трябваше да е следващата стъпка? Трябваше да разбера дали Херт ще продължава да ги гони, или е постигнал вече това, което се е надявал да постигне. Ако не се канеше да вреди повече на тези хора, можех да се отпусна и да се тревожа само как да опазя себе си.

Улицата, на която се намирах, се задъни неочаквано, тъй че трябваше да се върна, докато намеря една, която ми беше позната. Над мен се издигаха високи мрачни сгради без прозорци, като злоради зелени и жълти гиганти, с тераси, които понякога се срещаха от двете страни и затулваха гледката ми към оранжево-червеното небе.

После, на една пряка на име „Две лози“, къщите станаха по-стари, по-светли и по-малки, а улицата се разшири и се озовах в източняшкия район. Миришеше като на село, със сено, крави и тор, а на улицата продаваха мляко. С разширяването й вятърът стана по-остър, вдигаше вихрушки пепел, хвърляше я в очите ми и щипеше лицето ми.

Улицата се виеше и други, по-малки се вливаха в нея и се отделяха, и тогава зърнах Шерил и Пареш, застанали на един ъгъл — държаха същия проклет таблоид и приканваха околните минувачи. Отидох при тях. Пареш ми кимна хладно и ми обърна гръб. Усмивката на Шерил беше малко по-дружелюбна, но и тя ми обърна гръб, когато я приближиха двама млади източняци, хванати за ръце. Чух я, че казва нещо за събаряне на Империума, но те само поклатиха глави и продължиха по пътя си.

— За мен забранено ли е тук? — попитах.

Шерил поклати глава. Пареш се обърна и каза:

— Съвсем не. Искаш ли да си купиш един брой?

Отвърнах, че не искам. Не изглеждаше изненадан. Отново ми обърна гръб. Постоях така няколко секунди, докато осъзная, че изглеждам глупаво, като стоя, и че ще изглеждам още по-глупаво, ако си тръгна. Обърнах се към Шерил.

— Ще поговориш ли с мен, ако ти купя паница клава?

— Не мога — отвърна ми тя. — Откакто убиха Франц, не работим сами.

Прехапах език, щом ми хрумнаха няколко реплики за „работата“, и се сетих.

„Е, Лойош?“

„О, разбира се, шефе. Защо не?“

Казах на Шерил:

— Лойош може да се позадържи тук.

Тя ме погледна изненадано и се обърна към Пареш. Той пък погледна Лойош, кимна и каза:

— Защо не?

Така Лойош остана да му набиват в главата революционни догми, а аз заведох Шерил в една източняшка дупка за клава от другата страна на улицата. Оказа се дълга, тясна и по-тъмна, отколкото ми харесва, освен когато искам да убия някого; всичко беше от дърво и в изненадващо добро състояние, предвид всичко наоколо. Отидохме в дъното и седнах с гръб към стената. Всъщност това не е най-добрата позиция за защита, но в този случай ми помогна да се чувствам малко по-добре.

Бях обещал да й купя паница клава, но всъщност дойде в стъклена чаша. Опарих си ръката, щом я пипнах първия път, оставих я, плиснах малко на масата и си изгорих крака. Сложих малко сметана да се охлади, което не помогна много, защото сметаната я поднасяха гореща. На вкус беше добра обаче.

Очите на Шерил бяха широки и светлосини, с много малки лунички около тях.

— Знаеш ли какво правя в момента? — попитах я.

— Не точно — отвърна тя. По устните й пробяга лека усмивка. Изведнъж ми хрумна, че може би си мисли, че искам да пофлиртувам с нея. После ми хрумна, че може би и аз го искам. Определено беше привлекателна и в нея имаше някаква невинност, която ми се стори възбуждаща. Но не. Не и сега.

— Опитвам се да разбера защо беше убит Франц, а след това ще направя каквото трябва, за да съм сигурен, че Коути няма да пострада — казах.

Усмивката й почти не трепна, но тя поклати глава.

— Франц беше убит, защото ги плашим.

Хрумнаха ми няколко много резки отговора, но ги премълчах. Казах само:

— Кой се плаши от вас?

— Империумът.

— Той не беше убит от властите.

— Може би не пряко, но…

— Беше убит от един джерег на име Херт. Херт не убива хора за Империума. Много е зает с това Империумът да не разбере, че убива хора.

— Може и така да изглежда…

— Добре, добре. Така доникъде няма да стигнем.

Тя сви рамене и усмивката вече беше изчезнала. От друга страна, не изглеждаше ядосана, така че си струваше да се продължи. Рекох:

— Какво вършеше той, в частност, че да застраши един джерег, който се мъчи да печели пари, в частност?

Тя помълча известно време и накрая отвърна:

— Не знам. Продаваше вестници, също като мен, и говореше на събрания, също като мен, и даваше уроци по четене, по революция, също като мен.

— Чакай. И ти ли даваш уроци?

— Всички го правим.

— Разбирам. Добре.

— Предполагам, че е било защото го правеше повече. Беше неуморим, ентусиаст, и всички откликваха на това — както самите ние, така и хората, с които се срещахме. Когато обикаляхме из кварталите, той винаги запомняше хората по-добре от всички, а и те винаги го запомняха. Когато говореше, беше по-добър от останалите. Когато даваше уроци по четене, влагаше цялата си страст, все едно че е жизненоважно за него, и всички се научаваха да четат. Всеки път, когато някоя група, в която бях и аз, вършеше нещо, той винаги беше там и всеки път, когато някоя група, в която не бях аз, вършеше нещо, той винаги беше и там. Разбираш ли какво искам да кажа?

Кимнах и си замълчах. Сервитьорът дойде и ни наля още клава. Добавих сметана и мед и вдигнах чашата със салфетката този път. Чаша. Защо не паница? Тъпи източняци, нищо не могат да правят като хората.

Попитах:

— Знаеш ли някои от джерегите, които действат тук?

Тя поклати глава.

— Знам, че има такива, но не бих ги познала. Тук има много драгари и много от тях са джереги, но не бих могла да ти кажа „ей тоя работи за организацията ви“, или нещо такова.

— Знаеш ли що за бизнес въртят?

— Не бих могла да кажа.

— Места за комар има ли?

— А? О, разбира се. Но ги държат източняци.

— Не. Не ги държат те.

— Откъде знаеш?

— Познавам Херт.

— О!

— Проститутки има ли?

— Да.

— Бардаци?

— Да.

— Сводници?

Изведнъж физиономията й стана сякаш малко самодоволна.

— Вече не.

— Аха.

— Какво?

— Какво е станало с тях?

— Разгонихме ги. Те са най-гадните…

— Знам ги сводниците. Как ги изгонихте?

— Повечето сутеньорчета тук всъщност бяха хлапета.

— Да. Старите държат бардаци.

— Бяха от бандите.

— Банди ли?

— Да. В този район всъщност за хлапетата няма много неща за правене, тъй че…

— Колко големи хлапета?

— Ами, между единайсет и шестнайсет.

— Ясно.

— Тъй че си правят банди, просто така, за да правят нещо. Обикалят, правят погроми, трошат магазини, такива работи. Вашите стражи феникс изобщо не ги интересува какво правят, стига да е в границите на района.

— Стражите Феникс не са мои.

— Все едно. Тук е имало банди още преди да се родя. Много от тях почват да сводничат, защото това е единственият начин да направят пари, когато им трябват пари да започнат нещо. Също така тероризират много от дюкянджиите да им дават пари, крадат по малко, но няма много за крадене, което да може да се продаде след това.

Изведнъж се сетих за Ноиш-па. Но не, едва ли щяха да посегнат на един вещер.

— Ясно. Значи някои от тях сводничат.

— Да.

— Как се отървахте от тях?

— Кели казва, че повечето хлапета са в бандите, защото нямат никаква надежда, че нещата могат да станат по-добри за тях. Казва, че единствената надежда за тях е революцията, тъй че…

— Добре — прекъснах я. — Как все пак се отървахте от тях?

— Разбихме повечето банди.

— Как?

— Първо, научихме ги да четат. Научи ли се веднъж човек да чете, е по-трудно да си остане невежа. А когато разбраха, че говорим сериозно за премахване на деспотизма, мнозина се присъединиха към нас.

— Просто ей така?

Тя за пръв път ме изгледа сърдито.

— Десет години ни трябваха, за да го постигнем, а ни чака още дълъг път. Десет години. Не беше „просто ей така“. А и не всички от тях останаха в движението. Но засега поне повечето банди ги няма и не са се появили отново.

— И след като бандите се разпаднаха, сводниците се разкараха?

— Опираха се на бандите.

— Всичко съвпада.

— Защо?

— Сводниците са работили за Херт.

— Откъде знаеш?

— Познавам Херт.

— О!

— От десет години ли си вътре?

Тя кимна.

— А как влезе в…

Тя поклати глава. Отпивахме мълчаливо. После тя въздъхна и каза:

— Включих се, докато се чудех какво да правя, след като сводникът ми се разкара от квартала.

— О.

— Можеш ли да кажеш, че съм била курва? — Гледаше ме твърдо и се стараеше гласът й да звучи грубо и улично.

Поклатих глава и отговорих заобиколно:

— При драгарите е различно. Проституцията при тях не се смята за нещо срамно.

Изгледа ме, но не можах да разбера дали погледът й показва неверие, или презрение. Дадох си сметка, че ако това продължи, ще започна да оспорвам и драгарската гледна точка, а нещата, които вече оспорвах, и без това ми ставаха много.

Окашлях се.

— Кога се махнаха сводниците?

— Гоним ги постепенно от няколко години. В този квартал не сме виждали сводници от няколко месеца.

— Аха.

— Това вече го каза.

— Нещата започват да се връзват.

— Смяташ, че затова беше убит Франц?

— Всички сводници са давали известна част от прихода си на Херт. Така стават тия работи.

— Разбирам.

— Франц беше ли замесен в разтурването на бандите?

— Той беше замесен във всичко.

— Но беше ли специално замесен в това?

— Беше замесен във всичко.

— Ясно.

Отпих още клава. Чашата вече беше изстинала, но и клавата беше студена. Тъпи източняци. Келнерът дойде, смени чашата и я напълни.

Казах:

— Херт ще се опита отново да включи сводници в бизнеса.

— Мислиш ли?

— Да. Ще реши, че ви е предупредил, за да си опичате ума.

— Пак ще ги изгоним. Те са агенти на потисничеството.

— Агенти на потисничеството?

— Да.

— Добре. Ако ги изгоните пак, ще стане още по-гаден.

Забелязах, че нещо трепна в очите й, но гласът й не се промени.

— Ще се бием с него. — Предполагам, че е видяла нещо във физиономията ми в този момент, защото отново започна да ме гледа сърдито. — Какво, мислиш, че не можем да се бием ли? Как според теб разтурихме тези банди, преди всичко? С учтиви разговори? Да не мислиш, че просто ни отстъпиха? Водачите им имаха власт и живееха добре. Не го приеха просто така. Можем да се бием. И когато се бием, печелим. Както казва Кели, това е, защото истинските бойци са на наша страна.

Съвсем в стила на Кели. Помълчах малко, след което попитах:

— И няма да премислите дали да не оставите сводниците на мира.

— Ти как мислиш?

— Мда. А с парцалчетата какво стана?

— С кое?

— Момичетата, които работеха за сводниците.

— Не знам. Аз влязох в движението, но това беше отдавна, когато нещата едва започваха. За останалите не знам.

— Те нямат ли също право да живеят?

— Всички имаме право да живеем. Имаме право да живеем, без да се налага да продаваме телата си.

Погледнах я. Когато говорих с Пареш, бях успял да доловя някак покрай наизустените му отговори нещо от личността, криеща се отдолу. С Шерил не можах. Беше отчайващо.

— Добре — казах. — Аз разбрах каквото исках, а ти имаш малко информация, която можеш да предадеш на Кели.

Тя кимна.

— Благодаря за клавата.

Платих и се върнахме на ъгъла. Пареш беше там, спореше високо с някакъв нисък източняк за нещо неразбираемо за мен. Лойош долетя на рамото ми.

„Нещо научихме ли, шефе?“

„Да. А ти?“

„Нищо, което да ме интересува“.

Пареш ми кимна. Отвърнах му. Шерил ми се усмихна и зае мястото си на пресечката. Направо заби стъпала на поста си, сякаш напук.

Само за да блесна, се телепортирах до кантората. Какво там значи някакво си гадене пред това да блеснеш? Хе! Влад Вещера.

 

 

Пообиколих малко около кантората, докато стомахът ми се успокои, и влязох. Докато вървях по коридора към стълбището, чух Пръчките да говори в една от дневните. Надникнах. Седеше на един диван до Чимов, младок, когото бях наел по време на една джерегска война преди известно време. Чимов държеше една от тоягите на Пръчките. Беше дълга около две стъпки и дебела два — два и половина сантиметра. Пръчките държеше другата и разправяше:

— Тия са от хикори. От дъб също става. Всъщност с каквото си свикнал.

— Добре — рече Чимов, — но не виждам какво му е по-различното от един лепип.

— Ако го държиш така, не е. Виж сега. Видя ли? Държиш тука, на около една трета от задния край. Различно е с различни тояги, зависи от дължината и тежестта, но трябва да хванеш баланса добре. Тука. Палецът и показалецът ти са като панта и ако го нацелиш в корема или някъде на меко, използваш опакото на ръката, да отскочи. Ей тъй. — Показа и тоягата отскочи от въздуха, доколкото можах да видя.

Чимов поклати глава.

— Да отскочи? И защо да отскача? Не можеш ли да й вложиш повече сила, ако я хванеш здраво?

— Много ясно. И ако искам да му счупя колената или главата, точно туй ще направя. Но повечето пъти се опитвам само да му набия нещо в ума. Затова я пусна да подскача по главата му десет-петнайсет пъти, поразмажа му малко лицето, изпердаша го веднъж-дваж в ребрата и той почва да разбира неща, които може би не е схващал преди. Работата е да му докажеш колко си твърд, да го убедиш, че иска да прави това, за което му плащаш да прави.

Чимов пробва няколко замаха.

— Не така — рече Пръчките. — Използвай пръстите и китката. Ако махаш така, просто ще се умориш много бързо. Няма бъдеще в това. Ето, гледай…

Оставих ги да си приказват. Тоя разговор ми беше познат, защото го бях слушал много пъти. Вече започваше да ми омръзва.

Навярно това, което всички ми говореха, започваше да влияе на мисленето ми. Нещо по-лошо — може би бяха прави.