Стивън Бруст
Текла (5)

3.

„& закърпете срязано на д/н маншет“

Излязох на познат терен рано вечерта. Не виждах причина да се връщам в кантората, затова се запътих към къщи.

Един тип се беше облегнал на една стена на Гаршош, близо до Медникарска. Лойош понечи да ме предупреди точно когато го забелязах и точно когато той ме забеляза. Тогава Лойош ми каза: „Има още един зад теб“.

Казах: „Хубаво“. Не бях особено притеснен, понеже ако искаха да ме убият, нямаше изобщо да ги видим. Когато стигнах до онзи пред мен, той беше преградил пътя ми и го познах, че е Баджинок, което значеше Херт — оня, дето въртеше южната част на Адриланка. Раменете ми се стегнаха, а дланите ми изтръпнаха. Спрях на няколко крачки от него. Лойош гледаше другия зад мен. Баджинок ме изгледа отвисоко и рече:

— Нося ти послание.

Кимнах. Досещах се какво може да е.

Той продължи:

— Стой настрана. Не се бъркай.

Пак кимнах.

— Съгласен ли си? — попита ме той.

— Боя се, че не мога — казах.

Ръката му посегна към дръжката на меча, ей така, много разсеяно, прост сплашващ жест.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Мога да ти го кажа по-изразително — изсумтя той.

Понеже точно в този момент никак не държах да ми счупят крака, му метнах един нож, отдолу. Това съм го упражнявал много време, понеже е бързо. Не знам някой да е бил нараняван сериозно от нож, хвърлен по този начин, освен самия аз, а пък и с мен беше въпрос на голям късмет. От друга страна, всеки ще трепне.

Докато типът пред мен трепваше, а ножът го удряше с дръжката напред в корема, Лойош връхлетя в лицето на другия. Извадих рапирата си преди Баджинок да се е съвзел и използвах паузата, за да се дръпна така, че никой от двамата да не е зад гърба ми.

Междувременно мечът на Баджинок се озова в ръката му, а в другата се появи кама. Тъкмо влизаше в гард, когато върхът на рапирата ми го промуши в десния крак, над коляното. Той изруга и отстъпи. Влязох му и го посякох по лявата буза, и със същото движение — дълбоко в дясната китка. Той направи още една крачка назад и го нанизах в лявото рамо. Залитна.

Погледнах към другия, който изглеждаше силен и едър. Личеше му, че Лойош го е пернал през лицето. Размахваше дивашки меча си над главата, докато познайникът ми стоеше извън обсега му и му се смееше. Бързо се озърнах към Баджинок и с лявата си ръка напипах нож, нацелих го и много грижливо го метнах към корема на другия. Той изпръхтя, ревна и замахна към мен толкова близо, че чак забърса няколко косъма от ръката ми. Но повече сили не му останаха. Изтърва меча и коленичи насред улицата, преви се и се хвана за корема.

— Добре — казах. — Айде, разкарвайте се. — Много се постарах да прозвучи все едно, че изобщо не съм се задъхал.

Двамата се спогледаха, после онзи с ножа ми в корема му се телепортира. След като изчезна съвсем, Баджинок се надигна и закуца, стиснал с ръка раненото си рамо. Отказах се да се прибирам вкъщи. Лойош продължи да следи Баджинок, докато завивах по улицата.

 

 

— Мисля, че е само предупреждение — каза Крейгар.

— Не си ми нужен, за да ми казваш очевидни неща.

— Бих могъл да оспоря това — отвърна той. — Но все едно. Въпросът е колко ще ни притиска.

— Ей за това ми трябваш — рекох.

— Не знам — каза той. — Но ми се струва, че трябва да се подготвим за най-лошото.

Кимнах.

„Ей, шефе!“

„Да?“

„Ще кажеш ли на Коути за това?“

„А? Разбира се, че ще… Аха. Разбирам какво имаш предвид. Когато работите се усложнят, не спират на средата, нали?“

Междувременно Крейгар, изглежда, беше излязъл, тъй че метнах една кама с все сила към стената — онази без мишената. Дупката, която направих, не беше първата, но май беше най-дълбоката.

 

 

Когато след няколко часа се прибрах у дома, все още не бях решил, но пък Коути я нямаше. Седнах да я почакам. Гледах да не пия много. Отпуснах се в любимия ми стол, масивно нещо и толкова ръбесто, че ми се налага да го отбягвам, когато съм гол. Доста време се отпусках, докато не започнах да се чудя къде все пак е Коути.

Затворих очи и се съсредоточих за миг.

„Да?“

„Здрасти. Къде си?“

Тя замълча, след което изведнъж се наежи.

„Защо?“

„Защо ли? Защото искам да знам. Какво искаш да кажеш с това «защо»?“

„В Южна Адриланка съм“.

„Да не си в опасност?“

„Не повече от всеки източняк, живеещ в това общество“.

Премълчах отговора от сорта на „о, я стига“ и казах: „Добре. Кога ще се прибереш?“

„Защо?“ — попита тя и какви ли не чепати неща забръмчаха в ума ми. За малко да кажа: „Защото за малко щяха да ме убият днес“. Но нямаше нито да е вярно, нито да е честно. Затова казах: „Нищо“. И прекъснах връзката.

Станах и отидох в кухнята. Напълних едно котле с вода и го сложих на печката, после хвърлих вътре няколко цепеници. Струпах чиниите, които Лойош и Роуца вече бяха облизали, избърсах масата и хвърлих трохите в печката. Взех метла и ометох кухнята, хвърлих в огъня и боклука от пода. После взех сгорещената вода и измих чиниите. Изсуших ги с магийка, понеже не обичам да ги суша ръчно. Когато отворих бюфета да ги прибера, забелязах, че се е позапрашил, затова извадих всичко и забърсах рафтовете с влажен парцал. В тоя момент усетих тревожното шумолене на псионичен контакт, но не беше от Коути, тъй че го пренебрегнах и той скоро заглъхна.

Почистих пода под мивката, после изтрих с парцал целия под. Отидох в дневната, реших, че не ми се търка прах, и седнах на дивана. След няколко минути станах, намерих четка и избърсах рафтовете до вратата, под лакираното дървено куче и стойката с портрета на Коути, после изваяния лиорн, който приличаше на дръглива кранта, ама не беше, както и малко по-голямата стойка с портрета на дядо ми. Без да спирам да говоря на портрета на Коути.

После взех един парцал от кухнята и изтрих масичката, която тя ми беше подарила миналата година. И пак седнах на дивана.

Забелязах, че рогът на лиорна сочи към Коути. Когато е изнервена, най-странни неща могат да й се сторят многозначителни, затова станах и го обърнах, после пак седнах. След миг-два станах и избърсах прахта по ланта, който й бях подарил миналата година и който тя дори не беше настройвала вече дванайсет недели. Отидох до книжния рафт и взех една книга със стихове на Уинт. Погледах я и я върнах на мястото й, защото реших, че не ми се бори със заплетените му фрази. Взех една на Бингя и реших, че е прекалено потискаща. С Тортури или Латрол изобщо не си направих труда. И сам можех да съм плитък или умен; не са ми нужни те за това. Сверих се по Глобуса, после по вътрешния си часовник — и двата ми казаха, че все още няма да мога да заспя. „Ей, Лойош“.

„Да, шефе?“

„Искаш ли да видим някое представление?“

„От кой тип?“

„Все едно“.

„Що не?“

Отидох пеш до Кийроновия кръг, вместо да се телепортирам, понеже не исках да пристигна с разстроен стомах. Разходката беше дълга, но ми се отрази добре. Избрах някакъв театър, без да поглеждам заглавието, веднага щом разбрах, че представлението започва веднага. Мисля, че беше нещо историческо, от времето на един западащ феникс, за да могат да използват всичките костюми, натрупани в гардеробната от продукциите през последните петдесет години. След петнайсетина минути почнах да се надявам, че някой ще се опита да ми среже кесията. Хвърлих поглед зад себе си и видях възрастна двойка текли, похарчили сигурно спестяванията си за цяла година. Отказах се от идеята.

Излязох в края на първо действие. Лойош не възрази. Смяташе, че актьора, играещ Пълководеца, не бива да го пускат извън Северен хълм. Станеше ли въпрос за театър, Лойош си беше истински сноб. Каза: „Пълководеца трябва да е дракон, шефе. Драконите тъпчат, не клинчат. А и три пъти за малко щеше да се спъне в меча си. А когато трябваше уж да настоява за повече войска, все едно че се молеше…“

„Кой беше Пълководеца?“

„О, няма значение“.

Крачех към къщи бавно, с надеждата, че някой ще ми направи нещо, за да мога да му отвърна с нещо, но всичко в Адриланка беше спокойно. В един момент някой ме приближи, сякаш се канеше да ме дръпне за наметалото, и аз се подготвих да действам, но се оказа, че е много, много стар, най-вероятно орка, изпаднал под влиянието на нещо. Преди да си е отворил устата го попитах дали няма някой петак в повече. Той ме погледна сконфузено, тъй че го потупах по рамото и продължих.

Щом се прибрахме, окачих наметалото, свалих си ботушите и надникнах в спалнята. Коути се беше прибрала и заспала. Роуца отдъхваше в нишата си.

Застанах над Коути — надявах се, че ще се събуди и ще ме види, че я гледам, и ще ме попита какво става, пък аз ще мога да й развихря скандала, а тя ще се извини и всичко ще е наред. Стоях така сигурно десет минути и сигурно щях да стоя още, ако Лойош не беше с мен. Не казва нищо в такива моменти, но ме кара да се осъзная, когато постоя потънал в самосъжалението си повече от десет минути наведнъж, затова се съблякох и се пъхнах в леглото до Коути. Тя не се събуди. След много, много време заспах и аз.

 

 

Будя се бавно.

О, не винаги. Помня два пъти, когато се събудих от крясъка на Лойош в ума ми и се озовах във вихъра на лют бой. Един или два пъти съм се будил много лошо и за малко съм се разминавал с нещастни събития, но това е рядко. Обикновено между събуждането и спането остава време, което, като го погледнеш после, ти се струва, че е било часове. Това е когато съм стиснал възглавницата и се чудя дали наистина ми се става. После се обръщам, зяпвам в тавана и мислите за това, което ще правя през деня, започват да църцорят в главата ми. Точно това е същинското ми събуждане. Опитвал съм се да организирам живота си така, че да има защо да се събуждам всеки ден. Днес ще ида в източняшкия район на пазарите за подправки. Днес ще сключа договора за новия бардак. Днес ще посетя Черен замък да инспектирам охраната на Мороулан и да си побъбря с Алийра. Днес ще проверя еди-кой си тип и ще потвърдя, че посещава любовницата си през ден. Такива неща.

Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах, че съм замесен от по-добро тесто, отколкото си мислех, защото станах от леглото, без да имам нито една причина да го правя. Нито една проклета причина. Коути беше станала, но не знаех дали си е вкъщи, или не; никоя от тези мисли не ми даваше особен импулс да видя света извън стаята ми. Бизнесът ми си вървеше сам; нямах задължения. Единственото интересно нещо в живота ми беше историята зад онзи, който беше убил източняка, а и това беше заради Коути, на която, изглежда, й беше все едно.

Но се домъкнах до кухнята и сложих вода да се топли. Коути се оказа в дневната, четеше таблоид. Сложих водата и отидох в банята, където използвах нощното гърне, след което го почистих с магия. Чистичко. Ефикасно. Досущ като драгар. Обръснах се със студена вода. Дядо ми се бръснеше със студена вода (преди да си пусне брада), защото според него това помагало по-добре да понасяш зимите. На мен ми звучеше глупаво, но го правя от уважение към него. Сдъвках зъбна пръчица, изтрих венците си и си оплакнах устата. Междувременно водата за банята ми се беше стоплила. Изкъпах се, избърсах се, почистих банята, облякох се и излях мръсната вода. Пляс. Постоях и погледах как образува локвички и вадички по уличката. Често съм се чудил защо някой не се опита да разгадае бъдещето на някой по изхвърлената вода от банята. Погледнах наляво и видях, че земята под задния чардак на съседката ми е суха. Ха! Пак бях станал по-рано от нея. Е, още една малка победа.

Влязох в дневната и седнах в стола си, с лице към дивана. Зърнах едно заглавие на таблоида, който четеше Коути. Гласеше: „Поискано е разследване“ и продължаваше на четири реда с големи черни букви, и не беше всичко. Тя го остави на дивана и ме погледна.

— Направо ме вбесяваш — казах.

Тя отвърна:

— Знам. Да излезем ли да хапнем?

Кимнах. Не знам защо, но като че ли с нея не можем да обсъждаме нещата вкъщи. Отидохме до любимата ни дупка с клава, с Лойош и Роуца на раменете ми, и пренебрегнах стягането и гърчовете в стомаха си, колкото да мога да си поръчам три-четири яйца и да изпия клавата с много малко мед. Коути си поръча чай.

После каза:

— Добре. И защо те вбесявам? — Което прилича на нанасяне на първата рана, за да вкараш противника си в отбрана.

Така че рекох:

— Защо не ми каза къде си?

— А ти защо искаше да знаеш? — Каза го с много лека усмивка, след като и двамата осъзнахме какво правим.

— А защо да не искам? — При което и двамата се ухилихме и макар и за малко, ми стана по-добре.

Тя поклати глава и каза:

— Когато попита къде съм и кога ще се върна, ми прозвуча все едно, че искаш да одобриш или да не одобриш.

Усетих, че главата ми се люшна назад.

— Това са глупости! Просто исках да знам къде си.

Тя ме изгледа с яд.

— Добре, значи съм глупава. Това все още не ти дава право да…

— По дяволите, не казах, че си глупава, и го знаеш. Обвиняваш ме, че…

— Не те обвинявам за нищо. Казах как го почувствах.

— Да, но като казваш, че си го почувствала така, намекваш, че…

— Това е тъпо.

Което ми предостави възможността да кажа: „Добре, значи аз съм тъп“, но размислих. Вместо това отвърнах:

— Виж, нито тогава, нито никога не съм се опитвал да диктувам действията ти. Върнах се вкъщи, нямаше те…

— О, и за първи път ли се случва това?

— Да — отвърнах, макар и двамата да знаехме, че не е вярно, но думата ми дойде преди да съм я спрял. Ъгълчето на устната й се изви нагоре, а веждата над него се смъкна надолу — едно от любимите ми неща, които прави Коути. — Добре. Но се разтревожих за теб.

— За мен? Или се уплаши, че съм се замесила в нещо, което не одобряваш?

— Вече знам, че си се замесила в нещо, което не одобрявам.

— Защо не го одобряваш?

— Защото е глупаво, първо на първо. Как петима източняци и един текла ще „премахнат деспотизма“ на една империя? И…

— Има още. Това е само върхът на айсберга.

Спрях се.

— Какво е „айсберг“?

— Ами… Не знам. Разбираш какво имам предвид.

— Мда. Работата е, че дори не наближава управлението на текла. Бих могъл да разбера нещо такова, ако текла бяха близо до върха на Цикъла, но не са. Сега са феникс, после ще са драконите, ако още сме живи, когато Цикълът се завърти. Текла не са дори в началото. И второ на второ, какво му е толкова лошото на това, което имаме сега? Разбира се, не е съвършено, но двамата живеем съвсем добре и сме си го направили сами. Говориш ми да се откажем от кариерите си, от начина си на живот и всичко останало. И за какво? За да може една пасмина отрепки да се правят на важни…

— Внимавай.

Спрях по средата на речта си.

— Добре. Извинявай. Но отговорих ли на въпросите ти?

Тя помълча дълго. Храната дойде и я изядохме, без да си кажем нито дума. Когато оставихме трохите за Лойош и Роуца, Коути каза:

— Владимир, винаги сме били съгласни никога да не се удряме по слабите места, нали?

Усетих, че ми прилошава, като го чух, но кимнах.

Тя продължи:

— Добре, ще прозвучи все едно, че правя точно това, но не го мисля по този начин.

— Продължавай.

Тя поклати глава.

— Може ли? Искам да го кажа, защото смятам, че е важно, но не желая просто да ме изключиш, както правиш винаги, когато се опитвам да те накарам да огледаш себе си. Тъй че ще ме изслушаш ли?

Допих си клавата, махнах на келнера за още и я подсладих, щом дойде.

— Добре. Давай.

— Съвсем доскоро — заговори тя — ти си мислеше, че си намерил своя „занаят“, защото мразиш драгарите. Убиването им беше твоят начин да им го върнеш за онова, което са те карали да търпиш като дете. Така ли е?

Кимнах.

— Добре — продължи тя. — Преди няколко недели имаше един разговор с Алийра.

Примижах.

— Да.

— Тя ти разказа за един предишен живот, в който…

— Да, знам. Бил съм драгар.

— И тогава ми каза, че се чувстваш все едно, че целият ти живот е бил лъжа.

— Да.

— Защо?

— А?

— Защо това те потресе толкова много?

— Не знам.

— Дали не е защото през цялото време си чувствал, че трябва да се самооправдаваш? Дали не е защото някъде дълбоко в себе си смяташ, че е зло да се убиват хора за пари?

— Не хора — отвърнах по рефлекс. — Драгари.

— Хора — настоя тя. — Разумни същества. И мисля, че току-що потвърди гледната ми точка. Бил си принуден да избереш точно тази работа, също като мен. Трябвало ти е да си намериш оправдание. И си го направил толкова старателно, че продължаваше да вършиш „работа“ дори след като вече не ти се налагаше, след като печелеше толкова пари от ръководенето на района си, че „работата“ беше безсмислена. И тогава оправданието ти рухна. Така че сега не знаеш къде точно си и ти се налага да се чудиш дали всъщност не си, някъде дълбоко в себе си, един лош човек.

— Не те…

— Остави ме да довърша. Това, което искам да кажа, е следното: не, ти не си лош човек. Правил си каквото си правил, за да живееш и да можеш да осигуриш на двама ни дом и удобен живот. Но кажи ми, сега, след като повече не можеш да се криеш зад омразата си към драгарите: що за Империя си имаме, след като принуждава човек като теб да прави това, което правиш, просто за да живее и за да може да ходи по улиците, без да трепери? Що за Империя е тази, която не само произвежда джерегите, но им позволява да процъфтяват? Можеш ли да оправдаеш това?

Оставих коментарите й да се утаят в главата ми. Взех си още клава. После казах:

— Нещата просто са такива. Ако тези хора, с които си губиш времето, не са просто ненормалници, каквото и да направят, нищо няма да се промени. Сложи друг император и нещата ще се върнат в сегашното си положение само след няколко години. След по-малко, ако е източняк.

— Това — отвърна ми тя — е съвсем друга тема. Това, което искам да ти внуша, е, че ще трябва да си наясно какво правиш, за сметка на кого живееш и защо. Ще ти помогна колкото мога, но животът си е твой и трябва да се справиш сам.

Загледах се в паницата с клава. От това, което видях вътре, не ми стана по-ясно.

След още глътка-две казах:

— Добре де, но все още не си ми казала къде беше.

— Имах урок.

— Урок? По какво?

— По четене. За група източняци и текли.

Зяпнах я.

— Моята жена е учителка?!

— Недей.

— Извинявай.

После попитах:

— Откога го правиш?

— Вчера започнах.

— О? Добре. — Окашлях се. — И как мина?

— Чудесно.

— Хм. — Хрумна ми нещо друго, по-гадно. — И защо започна чак сега?

— Някой трябваше да замести Франц — отвърна тя, потвърждавайки точно това, от което се боях.

— Разбирам. А да ти е хрумвало, че точно тази негова дейност не се е харесала на някого? Че точно затова е бил убит?

Тя ме погледна право в очите.

— Да.

По гръбнака ми преминаха ледени тръпки.

— Значи си търсиш…

— Аз не съм Франц.

— Всеки може да бъде убит, Коути. Стига някой да е готов да плати на професионалист: а е ясно, че някой е готов. Всеки може да бъде убит. Знаеш го.

— Да.

— Не — заявих.

— Какво „не“?

— Недей. Не ме карай да избирам…

— Аз избирам.

— Не мога да позволя да изпаднеш в положение, в което си безпомощна жертва.

— Не можеш да ме спреш.

— Мога. Още не знам как, но мога.

— Ако го направиш, ще те напусна.

— Няма да имаш този избор, ако си мъртва.

Спря се, докато изтрие клавата, която бях разсипал от чашата си.

— Виждаш ли, не сме безпомощни. Имаме поддръжка.

— На източняци. На текла.

— Тъкмо текла са тези, които хранят всички ни.

— Знам. И знам какво става с тях, когато се опитат да направят нещо по въпроса. Имало е бунтове, знаеш ли? Нито едно въстание не е било успешно, освен при царстването на орка, точно преди текла. Но както казах, сега сме далече от това.

— Не говорим за въстание на текла. Не говорим за управление на текла. Говорим за премахването на самия Цикъл.

— Ейдрон го е опитал веднъж, ако случайно си забравила. Унищожил е цял град и е предизвикал междуцарствие, продължило повече от две столетия, и въпреки това нищо не се е получило.

— Ние не се занимаваме с предимперско чародейство, нито с каквато и да било магика. Вършим го със силата на масите — онези, у които е истинската сила.

Премълчах мнението си за това коя е истинската сила и у кого е. Казах само:

— Не мога да позволя да те убият, Коути. Просто не мога.

— Най-добрият начин да ме защитиш е като се присъединиш към нас. Можем да използваме…

— Думи. Само думи.

— Да — каза Коути. — Думи, от умовете и сърцата на мислещите същества. Няма по-могъща сила на света, нито по-добро оръжие, след като се приложат.

— Красиво. Но не мога да го приема.

— Длъжен си. Или ще трябва да му се противопоставиш.

Не отговорих. Мислех. Нищо повече не си казахме, но преди да излезем от закусвалнята вече знаех какво трябва да направя. На Коути нямаше да й хареса.

Нито на мен.