Стивън Бруст
Текла (11)

9.

„…и лъснете.“

Останах буден цяла нощ; обикалях безцелно из квартала. Не бях съвсем полудял, като предишния път, но предполагам, че не бях и съвсем с ума си. Все пак се стараех да съм предпазлив и никой не ме нападна. Някъде по това време Мороулан се свърза псионично с мен, но когато го попитах защо, каза, че не било важно, така че не разбрах какво иска. След няколко часа се бях поуспокоил поне малко. Помислих да се прибера вкъщи, но осъзнах, че не искам да се прибирам в празно жилище. После осъзнах и че не искам да се прибера и да заваря Коути да ме чака.

Седнах в една дупка за клава и пих, докато бъбреците ми не зареваха за милост. Когато утринната светлина започна да се цеди през оранжево-червената мъгла, която драгарите си въобразяват, че е небе, все още не ми се спеше. Изядох две кокоши яйца в някакво заведение, после отидох пеш до кантората. Мелестав ме посрещна с вдигната вежда.

Подуших тук-там да се уверя, че всичко върви гладко. Вървеше. Веднъж, преди известно време, бях оставил кантората за няколко дни в ръцете на Крейгар и докато ме нямаше, я беше докарал до бедствено положение, но изглежда, че оттогава се беше научил. Имаше две бележки за хора, които искат да се видят с мен по работа, но не бяха спешни и реших, че могат да почакат. После премислих и ги дадох на Мелестав с указание да накара Крейгар да ги провери малко по-грижливо. Когато някой иска да се види с теб — и в същото време някой иска да ти вземе главата, — може и да се окаже нагласено. Само за да задоволя любопитството ви, и двете се оказаха редовни.

След това щях да подремна, но все още бях възбуден. Слязох в „лабораторията“, свалих наметалото и палтото и почистих стаичката, която от доста време се нуждаеше от метла и парцал. Изхвърлих старите въглени и пепел и дори лъснах тук-там. Покашлях известно време от вдигналата се прах.

Върнах се горе, измих се и излязох. Лойош кръжеше пред мен и бяхме много внимателни. Бавно закрачих към Южна Адриланка, като се стараех да съм колкото се може по-бдителен. Беше малко преди обяд.

Спрях за обяд и се поотпуснах в едно заведение, където не обичаха източняци или не обичаха джереги, или и двете. Кетната беше препечена, виното не беше изстудено, а обслужването беше мудно и почти грубо. Нямаше какво да направя, тъй като заведението се намираше извън моя район, но пък им го върнах тъпкано… дадох тлъст бакшиш на келнера и надплатих обяда. Нека се чудят.

Докато приближавах Южна Адриланка по Коларска, започнах да забелязвам по лицата на хората, покрай които минавах, известно напрежение и възбуда. Мда. Каквото и да правеха тези източняци, определено го правеха. Видях двама стражи от дома Феникс да крачат отривисто в същата посока като мен и се постарах да съм ненатрапчив, докато ме подминат.

Спрях на две карета от Дърводелска, за да огледам нещата. Улицата беше доста широка и това беше главният път за стоки откъм Южна Адриланка. Гъмжеше от драгари — текла и тук-там по някой орка или джегала, — трупаха се и или гледаха на запад, или се запътваха натам. Помислих да пратя Лойош да хвърли едно око, но не исках да се разделям с него толкова за дълго; все още трябваше да се тревожа за предполагаемия си убиец. Минах още едно каре на запад, но улицата тук завиваше и не можех да видя Дърводелска.

Виждали ли сте някога как започва бой в гостилница? Понякога разбираш какво става още преди да си видял самия бой, защото човекът до теб почва да върти глава, понечва да стане, зяпва, и тогава виждаш как двама-трима се отдръпват от нещо, скрито от някой друг, който е застанал точно пред теб. Тъй че изведнъж нервите ти се стягат, ставаш, правиш една-две стъпки назад и тогава виждаш биещите се.

Е, онова горе-долу беше същото. В другия край на карето, където улицата леко завиваше на север, всички се бяха вторачили към Дърводелска и си говореха, както когато продължаваш да гледаш към обекта на любопитство, вместо към лицето, на което говориш. Забелязах петима драгари в ливреите на Феникс. Бяха смръщени, но не предприемаха нищо. Реших, че очакват заповеди.

По това последно каре минах много бавно. Започнах да чувам викове. Щом завих на ъгъла, единственото, което успях да видя, беше стена от драгари, подредени по цялото протежение на Дърводелска, между Зърнената борса и големия склад на Моли. Виждаха се още униформи. Отново се огледах за възможни убийци и почнах да се придвижвам през тълпата.

„Шефе?“ „Да?“

„Ами ако се е скрил в тълпата и те чака?“

„Ти ще го забележиш, преди да ми е скочил“.

„Ами… добре“.

Лойош имаше известно основание, но нищо не можех да направя. Да минеш през гъсто човешко множество, без никой да те забележи, съвсем не е от най-лесните неща, освен ако случайно не се казваш Крейгар. Трябваше да вложа в това цялото си внимание, което означаваше, че нищо нямаше да остане за онзи, който можеше да се опита да ме убие. Трудно е да се опише как се прави, но въпреки това е нещо, което може да се научи. Включва цял куп най-дребни неща, като например да държиш вниманието си фокусирано в същата посока като всички около теб; удивително е колко помага. Понякога ръгаш с лакът някой в ребрата, защото ако не го сръгаш, ще те забележи. Трябва да уловиш ритъма на тълпата и да се превърнеш в част от нея. Зная, че звучи смешно, но е най-доброто, което мога да направя. Учеше ме Кийра Крадлата, а дори и тя не може да го обясни. Но в случая обясненията са без значение. Добрах се до предната част на тълпата, без да привлека внимание, и толкова. И след като се озовах най-отпред, разбрах защо е цялото това вълнение.

Предполагам, че когато за пръв път чух Коути да говори за вдигане на барикади, съм си представял примерно, че ще намерят две-три каруци трупи и ще ги накамарят през улицата достатъчно високо, за да не могат хората да ги минават. Но изобщо не се оказа това. Барикадата като че ли беше вдигната от всичко, което не е трябвало повече на някого. О, мяркаше се тук-там и по някоя греда, разбира се, но това беше само началото. Виждаха се счупени столове, части от маси, повредени градински сечива, дюшеци, останки от дивани, дори един голям порцеланов умивалник с щръкнала във въздуха канална тръба.

Барикадата запълваше изцяло пресечката и видях, че зад нея се вдига тънка струя дим, сякаш някой беше запалил там огън. От другата страна имаше може би петдесетина души — гледаха драгарите и слушаха обидите им, без да отговарят. Източняците и текла, които пазеха барикадата, имаха тояги, ножове и малко повече саби и мечове, отколкото бях видял предния ден. Тези откъм моята страна бяха невъоръжени. Стражите на Феникс — видях двайсетина — държаха оръжията си прибрани в ножниците. От време на време някой драгар понечваше да се покатери през барикадата и тогава десет-петнайсет източняци просто излизаха пред него, заставаха плътно един до друг и той слизаше обратно. Когато това ставаше, униформените като че ли настръхваха и започваха да гледат много внимателно, готови да се задействат, но отново се отпускаха, след като драгарът слезеше.

Една волска кола приближи по улицата от другата страна и трима източняци отидоха и заговориха на коларя, който се оказа драгар. Поприказваха малко и чух, че коларят изруга, но после обърна и подкара натам, откъдето беше дошъл.

Ставаше точно както бе казала Коути: не пускаха никого в или извън Адриланка. Бяха вдигнали истинска стена и не стига това, ами източняците зад нея бяха готови да се разправят с всеки, който я изкатери. Никой не можеше да мине през тях.

След като видях, каквото исках да видя, тръгнах към жилището на Кели с предположението, че нещата извират оттам. Не бързах обаче и направих две отклонения по други улици, които пресичаха Дърводелска, за да видя дали нещата са същите. Същите бяха. Най-голяма беше тълпата на Дърводелска и Коларска, защото там кръстовището беше най-голямо и оживено, но другите, които проверих, също се оказаха здраво блокирани. Погледах и няколко повторения на сцени, на които вече бях свидетел. Започна да ми става досадно и продължих.

Стигнах по криволичещ маршрут до мястото си срещу къщата на Кели, проверих си оръжията и зачаках. Бях идвал тук вече от доста дни по едно и също време, без да следвам някакъв друг шаблон. Освен ако напълно не грешах, че Херт иска да ме убие (което не можех да повярвам), убиецът щеше да е разбрал, че това е най-удобното място за удара. Освен ако не подозираше, че е капан. Аз дали щях да подозирам, че е капан? Не знаех.

Около дома на Кели не се забелязваше явна активност. Пареш стоеше отвън, както и двама източняци, които не познавах. От време на време влизаха и излизаха хора, но нямаше и помен от трескавата дейност през последните няколко дни. Така изтече около час и нещо. Мъчех се да остана нащрек и готов, но бях уморен поради липсата на сън и това ме обезпокои. Умората не е най-доброто, което може да изпитва човек, когато очаква опит за покушение върху живота си. Освен това бях потен и мръсен, но това не ме притесняваше чак толкова, тъй като отговаряше на настроението ми.

Първият признак, че ще става нещо, се появи с появата на Коути и Грегъри, които забързани изчезнаха вътре. След няколко минути Грегъри излезе и затича нанякъде. Опипах отново оръжията си, защото ми се стори съвсем уместно. След десет минути се появи група от около четиридесет души, водени от Грегъри, и всички започнаха да се мотаят около къщата.

Минута след това пристигнаха четирима стражи от дома Феникс и заеха позиции точно пред вратата на къщата. Устата ми изведнъж съвсем пресъхна. Четирима стражи и четиридесет източняци и текла — а се боях за източняците и за текла.

Учудих се дали присъствието им означава, че барикадите са премахнати, или че те са пробили през барикадите, но после се сетих, че в Южна Адриланка също трябваше да са разположени много стражи. Реших, че скоро ще видим повече. След което забелязах нещо… от четиримата, тримата бяха в облекло в зелено, кафяво и жълто. Погледнах по-внимателно. Да, тези четирима феникси включваха трима текла и един дракон. Това означаваше, че Императрицата се е обезпокоила от положението дотолкова, че да използва мобилизирани текла. Облизах устни.

Коути излезе и започна да говори на Господаря на дракони. Все още носеше цветовете на джерег и Роуца клечеше на лявото й рамо. Не можех да разбера как му въздействаха думите й, но допусках, че няма да е преизпълнен с добра воля.

Поговориха си известно време и ръката му посегна към дръжката на меча. Затаих дъх. Едно ненарушимо правило на джерег гласи: „Не убивай имперски стражи“. От друга страна, съвсем не бях сигурен, че ще имам избор. Не се владея чак толкова, колкото би ми се искало да вярвам. Може би това е, което научих от цялата тази история.

Стражът обаче не извади оръжието си, а само го стисна. А и Коути можеше сама да се погрижи за себе си, пък и стражата беше по-малобройна в съотношение едно към десет. Напомних си да стоя нащрек за предполагаемия убиец.

Появиха се още осем стражи. После — други четирима. Съотношението продължаваше да бъде три текла на всеки дракон. Една от последната група размени няколко думи с онзи, дето беше говорил с Коути, след което поднови преговорите. Предполагам, че беше с по-висок ранг от предишния или нещо такова. Тогава се появиха още трийсетина от хората на Кели и човек вече можеше да усети как обстановката се нажежава. Видях, че Коути поклати глава. Поговориха още малко и Коути отново поклати глава. Исках да се свържа с нея — да кажа: ей, аз съм тук, мога ли да помогна нещо? Но знаех отговора предварително, а питането само щеше да я отвлече.

„Стой нащрек, Влад“, казах си.

Стражът изведнъж обърна гръб на Коути и чух как изрече заповедите си с отривист и ясен глас:

— Отстъпи на трийсет крачки. Оръжията прибрани, стой в готовност.

Стражите тутакси изпълниха заповедта. Драконите — стегнати и елегантни в черните си униформи, обшити със сребро, с нагръдните инсигнии на Феникс и златните им пелерини. Теклите, служещи като стражи, изглеждаха малко глупаво в селските си облекла със знаците на Феникс. Като че ли полагаха усилие да изглеждат спокойни. Коути се прибра вътре. Наталия и Пареш излязоха и взеха да обикалят между източняците, спираха се и им говореха. Повдигаха им духа, вероятно.

След двайсет минути пристигнаха още четиридесет-петдесет граждани. Всички бяха с ножове, дълги почти колкото саби, Бяха едри, мускулести мъже и носеха ножовете, сякаш знаеха как да ги използват. Помислих си, че може би идват от някоя от кланиците. Десет минути след това се появиха още двайсетина стражи. Това нещо продължи близо час, като улицата постепенно се пълнеше, докато престанах да виждам вратата на жилището на Кели. Можех обаче да чувам капитана (или каквато беше там; не знаех какъв й е рангът) на фениксите и да я виждам. Напомняше ми съвсем лекичко за Мороулан — за чертите на дома на Дракона, — но не беше толкова висока. Останах с впечатлението, че никак не е доволна от ситуацията — щяха да се бият само с текла и източняци, но те бяха много, бяха си на своя територия, а три четвърти от нейните сили бяха текла. Зачудих се какво ли е замислил Кели. Предположението ми беше (оказах се прав, разбира се), че Императрицата е разбрала кой стои зад цялата тази неприятност и е изпратила стражата си да го арестува, а той няма намерение да се предаде.

Това добре, но нима щеше да позволи двеста души от неговите „хора“ да загинат, за да го предотврати? Разбира се, беше логично. Човекът си следва принципите — защо да го интересува дали ще бъдат убити хора? Озадачаваше ме, че това нямаше да го спаси, освен ако не спечелеше. Текла или не, сред тези стражи имаше дракони (и един дзур, забелязах). Някои от тях вероятно бяха магьосници. Можеше да стане истинска кървава баня. Разбира се, Пареш беше магьосник, както и Коути, но рискът никак не ми харесваше.

Тъкмо се мъчех да осмисля това, когато се появи друга група. Бяха шестима, обкръжили седми, и бяха драгари. Не представляваха Империята обаче. Шестимата очевидно бяха охранители джерег или биячи. Седмият беше Херт.

Дланите едновременно ме засърбяха и се изпотиха. Разбирах, че точно в този момент не мога да предприема нищо, но — Вийра! Колко го исках! Не знаех, че съм способен на толкова омраза, докато не видях този човек, който се бе разпоредил да ме изтезават до такава степен, че да се прекърша и да им дам информацията, която да унищожи група, в която беше жена ми, за която бях готов да дам живота си. Все едно че този човек въплъщаваше в себе си цялата горчивина, която бях преглътнал през живота си, а ето, че стоях, треперех безсилно, гледах и мразех.

Лойош ме стисна силно за рамото. Помъчих се да се отпусна и да остана в готовност за убиеца.

Херт забеляза капитана и тръгна право към нея. Двама от стражата застанаха между двамата и охранителите на Херт пристъпиха срещу тях, и в този момент се зачудих дали щях да видя битка, различна от тази, която бях очаквал. Но капитанът избута стражите настрана и застана срещу Херт. Херт се спря на около двайсет стъпки от нея и гардовете му отстъпиха встрани. Имах идеална гледка към двамата. Изстрелът ми към Херт щеше да е съвършен. Можех да сваля двама от гардовете му с два от ножовете си за хвърляне, да разпръсна останалите с шепа шурикени и да светна Херт, преди драконите да са успели да ме спрат. Сигурно нямаше да се измъкна жив, но с него можех да приключа. Вместо това обаче се свивах на ъгъла, наблюдавах, слушах и ругаех наум.

— Добър ден, лейтенант — каза Херт.

Значи бях сбъркал за ранга й. Голяма работа.

— Какво искаш, джерег? — Гласът на Господарката на дракони беше отсечен и рязък. Почти можех да предположа, че не харесва джереги.

— Изглежда, имате проблем.

— След пет минути няма да имам — изсумтя тя. — Разкарай се!

— Мисля, че мога да помогна този проблем да се уреди мирно, лейтенант.

— А аз мога да помогна вие да…

— Освен ако не ви доставя удоволствие да избивате цивилни. Сигурно ви доставя. Нямаше как да знам.

Тя го изгледа. После пристъпи и застана нос срещу нос с него. Един от гардовете му пристъпи напред, но Херт му махна и той спря. Лейтенантът бавно и внимателно извади дълъг боен нож от канията на бедрото до меча си и без да отмества очи от очите на Херт, го опита с палец. После му го показа. После го прокара по бузата му — първо надлъж, после напряко. Видях от мястото си червени черти там, където го поряза. Той не трепна.

Когато свърши, тя изтри острието в наметалото му, прибра го и бавно се отдалечи от него.

— Лейтенант — каза той.

Тя се обърна.

— Да?

— Предложението ми остава в сила.

Тя помисли за миг.

— Какво е то?

— Пуснете ме да поговоря с това лице, онзи вътре, и ми позволете да го убедя да приключи с тази глупава блокада.

Тя бавно кимна.

— Добре, джерег. Но времето изтича. Ще ви дам още десет минути. Считано от този момент.

Херт се обърна към вратата на жилището на Кели, но още докато го правеше, чух, че вратата се отвори. Отначало не можех да я видя, но след това източняците пред нея се отдръпнаха и видях дебелия дребен Кели, с Пареш от едната му страна и Коути от другата. Вниманието на Пареш беше приковано в Херт и очите му бяха като ками. Коути оглеждаше обстановката като професионалист и черната превръзка на челото й изведнъж ми се стори неуместна. Това, което привлече вниманието ми обаче, беше, че гърбът на Херт беше точно срещу мен, само с един от охранителите му помежду ни. Много ме заболя, че не предприемам нищо.

Кели заговори пръв.

— Значи вие сте Херт. — Толкова беше примижал, че не можех да видя очите му. Гласът му беше ясен и силен.

Херт кимна.

— Вие трябва да сте Кели. Ще влезем ли да поговорим вътре?

— Не — отвърна рязко Кели. — Всичко, което имате да ми кажете, нека да го чуе целият свят, и целият свят да чуе моя отговор също така.

Херт сви рамене.

— Добре. Мисля, че виждате в каква ситуация сте изпаднали.

— Виждам го по-ясно, отколкото вие или вашата приятелка, която поряза лицето ви, преди да ви изпълни желанията.

Това го сепна за малко, след което той каза:

— Добре, все пак ви давам шанс да живеете. Ако махнете…

— Стражата няма да ни нападне.

Херт помълча за миг, след което се изсмя. Щом чу това, лейтенантката също се усмихна.

Тогава забелязах Наталия, Пареш и двама източняци, които не познавах. Крачеха пред редицата на стражата и раздаваха на всички, дори на драконите, някакви листчета. Драконите ги поглеждаха бегло и ги хвърляха; текла започнаха да си говорят и да четат на глас за тези, които не можеха да четат.

Херт млъкна, извърна глава и загледа тази сцена леко угрижено. Лицето на лейтенантката също смени изражението си, но тя като че ли малко се ядоса. След което каза:

— Добре, прекратете…

— Е, какъв е проблемът? — каза високо Кели. — Да не би да ви е страх, ако прочетат това?

Лейтенатката се извърна рязко и го изгледа. Останаха така. Зърнах едно от листчетата, което някой беше пуснал — вятърът го беше отвял до мен. Започваше с големи букви: „БРАТЯ МОБИЛИЗИРАНИ“. Отдолу, преди вятърът да го е понесъл отново, прочетох: „Вас, насила мобилизирани текла, насъскват срещу нас, източняци и текла. Този план е задействан от нашите общи врагове, потисниците, привилегированите малцина — генерали, капитани, земевладелци…“

Лейтенантката обърна гръб на Херт, дръпна една от листовките и я зачете. Беше доста дълга, тъй че й отне известно време. Докато четеше, пребледня и видях как стисна челюсти. Погледна хората си — много от тях бяха нарушили строя и явно обсъждаха листовката, а някои я размахваха възбудено над главите си.

В този момент Кели заговори, над главата на Херт.

— Братя! Насила мобилизирани текла! Вашите господари — генералите, капитаните, аристократите — се подготвят да ви хвърлят срещу нас, които се организираме да се борим с тях, за да защитим правото си на приличен живот — да крачим без страх по улиците си. Казваме ви, присъединете се към нас, защото нашето дело е справедливо. Но ако не го направите, предупреждаваме ви, не позволявайте да ви хвърлят срещу нас, защото нашите оръжия са толкова остри, колкото и вашите.

Херт се намръщи и заотстъпва. През цялото време, докато Кели говореше, лейтенантката махаше с ръце към него, сякаш така щеше да му затвори устата, после към бойците си, сякаш се канеше да им заповяда да тръгнат напред. Когато той най-сетне привърши речта си, на улицата се възцари тишина.

Кимнах. Каквото и да бях мислил за Кели, беше се справил с положението по начин, какъвто не бях очаквал от него, а на всичко отгоре като че ли се получаваше. Най-малкото, лейтенантката като че ли не знаеше какво да предприеме.

Най-сетне Херт проговори.

— Очакваш ли да постигнеш нещо? — попита той. На мен ми се стори доста слабо. На Кели също, предполагам, защото не му отговори. Херт продължи: — Ако си свършил с ораторстването и се надяваш да избегнеш ареста или клането, предлагам ти двамата да се опитаме да се разберем за…

— Двамата с теб няма за какво да се разбираме. Ние искаме ти и твоите напълно да опразните квартала ни и няма да се примирим, докато това не стане. Няма основа за дискусии между нас.

Херт изгледа Кели отвисоко и можех да си представя, въпреки че не можех да я видя, студената му усмивка.

— Тогава прави каквото щеш, мустак — каза той. — Никой не може да каже, че не съм се опитал.

Обърна се и закрачи към лейтенанта.

В този момент се разсеях, защото на сцената се появи още един. Отначало не го забелязах, защото наблюдавах Кели и Херт, но трябваше да си е пробивал път през навалицата през цялото време, покрай стражите и източняците, чак до вратата на жилището на Кели.

— Коути! — стигна до мен гласът, сякаш отникъде. Глас, който познавах много добре, въпреки че не мисля, че точно в този момент нечия друга поява щеше да ме изненада повече.

Погледнах към Коути. Тя, стъписана не по-малко от мен, беше зяпнала един стар плешив източняк, застанал до нея.

— Трябва да поговорим — каза дядо ми.

Не можех да повярвам. Гласът му, сред продължаващата тишина след сблъсъка между Херт и Кели, стигна чак до моя край на улицата. Нима щеше да почне да развява семейните ни работи сега? Тук, пред публика? Какви ги беше намислил?

— Ноиш-па — каза тя. — Не сега. Не виждаш ли…

— Добре виждам аз — отвърна той. — Да, точно сега. — Беше се подпрял на бастун. Познат ми беше този бастун. Върхът му можеше да се развинти, за да се извади от него… сабя? Небеса, о, не! Беше запасал рапира. Бастунът побираше четири бутилки фенарийско бренди от праскови. Амбрус се беше свил на рамото му и не изглеждаше по-изнервен от всичко това, отколкото беше самият старец. Херт не знаеше като как да го приеме, а след един бърз поглед се уверих, че лейтенантката е не по-малко объркана от мен. Хапеше устна.

— Трябва да се отдръпнем по улицата, за да можем да поговорим — каза дядо ми.

Коути не знаеше какво да отговори.

Отново изругах наум. Вече нямаше съмнение… щеше да се наложи да направя нещо. Не можех да позволя дядо ми да се набута във всичко това.

В този момент вниманието ми отново беше привлечено от лейтенанта. Тя се отърси от объркването си и се поизправи. Бойците й като че ли все още бяха в състояние на известен смут, говореха си възбудено за листовката и за речта на Кели. Лейтенантката се обърна към тълпата източняци и каза високо:

— Разпръснете се, всички!

Никой не помръдна. Тя извади оръжието си, странно на вид, извито като коса. Очите на Кели бяха приковани в Херт. Коути местеше поглед между лейтенантката, дядо ми, Кели и Херт. Пуснах една кама да падне в ръката ми и се зачудих какво мога да направя с нея.

Лейтенантката се поколеба, огледа войниците си и извика:

— Оръжия, приготви!

Чу се дрънкане на стомана, докато драконите изпълняваха командата, а с тях и няколко текли. Източняците стиснаха своите оръжия, пристъпиха напред и застанаха в плътна стена. Още няколко стражи извадиха мечове. Погледнах бързо към Кели, който гледаше дядо ми, който на свой ред гледаше него. Кимнаха си като стари познати. Интересно.

Дядо ми извади рапирата си и каза на Коути:

— Това място не е за теб.

— Падрайк Кели — извика с пронизителен глас лейтенантката, — арестувам ви в името на Императрицата. Веднага елате с мен!

— Не — заяви Кели. — Кажете на Императрицата, че ако не се съгласи на пълно разследване на убийствата на нашите другари, до утре няма да има отворен път към и извън целия град, а до вдругиден ще се затвори пристанището. И че ако ни нападнете сега, до утре сутринта Империята ще падне.

Лейтенантката извика:

— Напред!

И стражата на феникс пристъпи срещу източняците, а аз вече знаех за какво мога да използвам камата си. Това стана, защото за един миг Кели, дядо ми и дори Коути се ометоха от ума ми. Вниманието на всички се беше съсредоточило върху настъпващите стражи и източняците. На всички без мен. Моето внимание беше съсредоточено в гърба на Херт, на около четиридесет стъпки от мен.

Сега вече беше мой. Дори гардовете му почти го бяха забравили. Сега можех да го сваля и да се разкарам, чисто. Сякаш всичките ми въжделения в този живот щяха да се осъществят само с един удар на дългото цяла педя острие.

По навик, придобит през последните четири дни, се огледах още веднъж предпазливо, преди да се отлепя от стената. След което направих една крачка към Херт, притиснал ниско ножа до тялото си.

И тогава Лойош изкрещя в ума ми, и изведнъж мернах ножа, приближаващ се към гърлото ми. Беше прикрепен към един драгар, в цветовете на дома Джерег.

Убиецът най-после се беше задействал.