Стивън Бруст
Текла (18)

16.

„… & закърпете срязано от лява страна.“

Събудих се в стола, с книгата в скута. Бях схванат и уморен, което е нормално след спане в стол. Протегнах се да отпусна мускулите, след това се окъпах. Беше много рано. Сложих малко дърва в печката и ги запалих с магия, после си сварих няколко яйца и притоплих билковия хляб, който Коути беше опекла преди да си замине. Беше много хубав с чесново масло. Клавата също помогна, както и миенето на съдовете и почистването. Когато привърших, се чувствах почти готов да започна деня.

Написах няколко писма с указания до различни хора в случай, че ме сполети нещо фатално. Бяха изрични. Седнах и се замислих. Мразя, ама ви го казвам много сериозно, мразя да променям един план в последния момент, но друг начин не виждах. Коути нямаше да е в безопасност. Нещо повече, имаше вероятност Кели да се окаже прав. Не, просто нямаше начин да подредя нещата така, че всичките ми врагове да се унищожат взаимно. Трябваше да направя нещо друго. Премислих всички събития от последните няколко дни и възможностите си да се справя със ситуацията, която сам бях предизвикал, и в един момент се спрях на идеята да въвлека и дядо си.

Да, това можеше да свърши работа, стига да се появеше едва след като боевете приключат. Добавих към идеята няколко довършващи щриха.

Съсредоточих се върху Крейгар и скоро той каза: „Кой е?“

„Аз съм“.

„Какво има?“

„Можеш ли да се свържеш с Ищван?“

„Да“.

„Дай му новия адрес на Кели в Южна Адриланка и му кажи да чака там, скрит, днес следобед“.

„Ясно. Нещо друго?“

„Да“.

Дадох му останалите си указания.

„Наистина ли мислиш, че ще се хване, Влад?“

„Не знам. Но в момента това е най-добрият ни удар“.

„Окей“.

После извадих рапирата и направих няколко упражнения, за да отпусна китката. Гъвкава, но здрава, както винаги казваше дядо ми.

Много грижливо проверих всичките си оръжия, след което вкарах мислите си в ред и се телепортирах. Освен ако много не грешах, щеше да е днес.

 

 

Вятърът, който метеше по улиците на Южна Адриланка, беше отвратителен. Не беше непоносимо студен, но щипеше заради прахта, която вдигаше. Играеше бясно с полите на наметалото ми, когато се облегнах на една стена близо до щаба на Кели. Преместих се на едно по-защитено от вятъра място, което също така предлагаше по-добро укритие, макар и не толкова добра видимост. Наблюдавах стражите — обикаляха на групи по четирима. Стараеха се уж да наложат ред, макар да нямаше никакво безредие, и някои от тях, най-вече дракони, бяха или отегчени, или мърмореха недоволно. На текла, изглежда, им харесваше — можеха да се размотават по улиците и да се правят на важни. Точно те бяха единствените, които непрекъснато стискаха дръжките на оръжията си.

Интересното беше колко лесно човек можеше да различи политическите ориентации на минувачите. Нямаше черни превръзки на главите, но не бяха и нужни. Някои се озъртаха предпазливо по улиците или бързаха към целта си, сякаш се бояха, че ще ги видят навън. Други като че ли се наслаждаваха на напрежението, витаещо във въздуха, крачеха с вдигнати глави и се оглеждаха, сякаш нещо можеше наистина да се случи всеки момент и не искаха да го пропуснат.

Рано следобеда Ищван вече трябваше да се е появил някъде наблизо, въпреки че не го виждах. Предполагах, че Квайш също ще е тук. Квайш знаеше, че аз знам, че е тук, но се надявах да не знае, че Ищван е тук.

Свързах се отново с Крейгар.

„Нещо по-интересно да става?“

„Не. Ищван е там“.

„Добре. И аз. Е, пращай съобщението“.

„Сигурен ли си?“

„Да. Сега или никога. Боя се, че втори път няма да ми издържат нервите“.

„Ясно. А магьосничката?“

„Да. Прати я до аптеката срещу жилището на Кели. И й кажи да чака. Познава ли ме по външност?“

„Съмнявам се. Но не си труден за описание. Ще се погрижа да те познае“.

„Окей. Действай“.

„Добре, Влад“.

И се започна.

 

 

Съобщението, което Херт щеше да получи, беше съвсем просто. Гласеше: „Готов съм на компромис, ако уредите изтеглянето на стражата. Заради тях не мога да напусна жилището си. Можете да дойдете в удобен за вас момент. Кели“.

Силата на съобщението беше в слабостта му — изглеждаше прекалено обяснимо, за да е фалшификат, какъвто всъщност беше. Но Кели и Херт не можеха да се познават достатъчно добре, за да си комуникират псионично, така че писмените съобщения си бяха в реда на нещата. Херт не можеше да има високо мнение за Кели, което също беше важно. За да подейства това, Херт трябваше да вярва, че Кели се бои от стражата на феникс, и освен това Херт трябваше да мисли, че Кели е в неведение каква заплаха са стражите за един джерег. Аз самият знаех, че всъщност Кели е съвсем наясно с това, но можеше да се допусне, че Херт не го знае.

Така че въпросите бяха: дали Херт щеше да се появи лично? Колко охрана щеше да вземе със себе си? И какви други предпазни мерки щеше да вземе?

Магьосничката пристигна преди да се е случило нещо друго. Не я познавах. Беше висока джерег, с черна коса на гъсти къдрици. Устата й беше присвита и й личаха някои наследствени черти на атира. Носеше сивото на джерег. Влезе в аптеката. Много предпазливо я последвах. Видя ме, щом влязох, и каза:

— Лорд Талтош?

Кимнах. Тя посочи към сградата на Кели.

— Искате преграда срещу телепортиране навън. Това ли е всичко?

— Да.

— Кога?

Извадих една монета, опипах я с пръсти и й я връчих.

— Когато това се стопли.

— Добре.

Напуснах дюкяна още по-предпазливо. Не исках да ме нападнат точно сега. Върнах се на старата си позиция и зачаках. След няколко минути се появи драгар в цветовете на дома Джерег.

Казах: „Е, Лойош. Потегляй“.

„Сигурен ли си?“

„Да“.

„Добре, шефе. Късмет“.

И отлетя. С което времето вече беше ограничено. Кървавата част на деня щеше да настъпи след, предполагах, около трийсет минути. Извадих кама и я задържах ниско, скрих се по-дълбоко в сенките на старата къща. После прибрах камата и опипах дръжката на рапирата, но не я извадих. Пипнах Маготрепач, но го оставих увит около китката ми. Стиснах ръце в юмруци и ги отпуснах.

Какво ставаше в момента в жилището на Кели — можех само да предполагам. Но не хранех никакво съмнение, че появилият се преди малко джерег е пратеник на Херт. Щеше да влезе и да каже: „Херт идва“. Нито Кели, нито пратеникът щяха да знаят защо, така че…

Наталия и Пареш излязоха от сградата и тръгнаха в противоположни посоки.

Кели щеше да потърси помощ. От кого? От „масите“, разбира се. Предишният ми план го изискваше и след това щях да уведомя стражата на феникс за това, и да предизвикам взаимно унищожение. Сега обаче нямаше да го направя, защото Коути все още беше в играта.

Появиха се четирима джереги. Мутри. Двама влязоха вътре да огледат мястото, докато другите проучат района, търсейки хора като мен. Останах скрит. Ако Ищван беше тук, той също се беше скрил добре. Както и Квайш. Почнах да разбирам колко лесно е да се скриеш на една градска улица и колко е трудно да намериш някой, който се крие.

Около седем минути по-късно се появи Херт, придружен от Баджинок и още трима гардове. Влязоха в жилището. Съсредоточих се за миг и направих една много простичка магия. Една монета се затопли. Една телепортна преграда се появи около жилището на Кели.

Някъде по същото време на улицата започнаха да се събират източняци и текла. Един от биячите навън влезе, вероятно за да докладва за този развой на нещата. Излезе отново. В другия край на улицата започнаха да се трупат стражи феникс. За изненадващо къс срок — не повече от пет минути може би — предишната сцена се повтори: около двеста въоръжени източняци от едната страна, около осемдесет стражи феникс от другата. Това за тебе, Кели. Моментална конфронтация, благодарение на любезното съдействие на баронет Талтош.

Неприятното беше, че вече не исках конфронтация. Онзи план предвиждаше Коути да е извън играта, за да мога аз да убия Херт, докато Ищван убива Квайш, а стражите убиват Кели и бандата му. Но не аз бях пратил съобщение до стражите феникс за това събитие; бяха го разбрали сами. Все едно, да вървят по дяволите.

Е, на този етап нямаше път за изтегляне. Херт щеше вече да е вътре, щеше да е разбрал, че съобщението не е дошло от Кели, и щеше да е разбрал, че около сградата има телепортна преграда. Щеше да реши, че дебна някъде отвън и чакам да го убия. Какво щеше да предприеме? Ами, можеше просто да се опита да излезе навън, надявайки се, че няма да се опитам да го убия при толкова стражи феникс наоколо. Или можеше да повика още охрана, да го обкръжат плътно и да излязат, и да се отдалечат достатъчно, за да може да се телепортира. В момента сигурно беше много ядосан.

Лейтенантката от предишния път не се виждаше. За сметка на това стражите на феникс се командваха от някакъв стар драгар, носещ синьото и бялото на дома Тиаса, под златния плащ на феникс. Имаше характерната, стегната и в същото време отпусната стойка на войник ветеран. Ако беше източняк, сигурно щеше да си е пуснал дълги мустаци, които да подръпва. Но не беше, затова от време на време се почесваше по носа. Иначе почти не се движеше. Забелязах, че мечът му е много дълъг, но лек, и реших, че не държа да се бия с него. След това ми хрумна, че е стар тиаса на команден пост в стражата феникс, и осъзнах, че е много възможно да е самият лорд Хааврен, бригадният генерал. Бях впечатлен.

Продължаваха да се събират източняци и стражи, а ето, че и Кели пристъпи навън и огледа, придружен от Наталия и още двама. Скоро се прибраха. От наблюдението на Кели не можах да разбера нищо. Малко по-късно излязоха Грегъри и Пареш и започнаха да говорят тихо на източняците. Реших, че им казват да запазят спокойствие.

Сключих пръсти. Затворих очи и се съсредоточих върху сградата отсреща. Спомних си коридора. Видях счупения порцелан на пода до десния ми крак, но го пренебрегнах: можеше да са го помели. Призовах в ума си една картина с червеникаво петно, което сигурно беше от алкохол, на пода и на отсрещната стена. После си спомних стълбището по средата на коридора, водещо вероятно до мазе, със завеса отгоре. Таванът беше с олющена боя и гнила дървения. От него висеше оръфано въже, сигурно държало някога светилник. Спомних си дебелината на въжето и как висеше оръфаният му край, и формата на нишките. Спомних си дебелия пласт прах зад завесата. И самата завеса, с изтъканите по нея спирали от тъмнокафяво и мръсносиньо, всичко това на избелял с времето зеленикав фон. Миризмата в коридора, душна и прашна, и толкова гъста, че почти я усещах с език; дори усетих вкуса на прахта в устата си.

Реших, че съм го получил. Задържах го там, закрепих го и изтеглих по връзката си към Глобуса, и силата потече през мен към формите, които бях създал, нишките се оформиха, завъртяха се и се заплетоха, докато повторят напълно картината, миризмата и вкуса, които държах в ума си.

Притеглих ги, плътно затворил очи, и разбрах, че съм попаднал някъде, защото червата ми се раздвижиха и ми прилоша. Усуках ги за последно, отворих очи — и да, бях там. Не изглеждаше и не миришеше точно както го помнех, но беше почти същото. Във всеки случай ме скриваше много добре.

Допусках, че в коридора ще има охрана, затова се постарах да запазя тишина. Случвало ли ви се е някога да чувствате, че сте готов всеки момент да повърнете и в същото време да трябва да пазите тишина? Но да не се занимаваме с това. Все едно, справих се. След малко рискувах да надникна през завесата. Видях, че един бодигард стои в коридора. Беше толкова нащрек, колкото можеше да е, когато не се случва нищо, което значи, че изобщо не беше нащрек. Дръпнах се бързо, без да ме види. Погледнах в другата посока, към задната врата, но не видях никого. Зад вратата сигурно имаше още един-двама, или при задния вход на самото жилище, но засега можех да ги пренебрегна.

Вслушах се внимателно и успях да различа гласа на Херт. Говореше безапелационно. Значи беше вътре. И беше добре защитен, разбира се. Изборът ми беше доста ограничен. Можех да се опитам да отстраня защитата му един по един. Тоест да измисля начин да кротна този, без да вдигам в тревога другите вътре, да скрия тялото и да изчакам някой да излезе да провери, след което да повторя упражнението. Изглеждаше привлекателно донякъде, но сериозно се съмнявах, че ще мога по този начин да премахна толкова много, без да вдигна шум. Пък и Херт можеше всеки момент да реши да изхвърчи навън, ако преценеше, че това е най-големият му шанс.

От друга страна, оставаше ми само още една възможност и тя беше глупава. Искам да кажа, наистина глупава. Единственият път, когато правиш нещо глупаво, е когато толкова си побеснял, че не можеш да мислиш ясно, очакваш, че все едно ще загинеш, преживял си много недели безсилие, натрупало се до точката, отвъд която искаш да се пръснеш, и решаваш, че може би ще отведеш няколко от тях със себе си, и общо взето вече просто не ти пука.

Реших, че моментът е идеален.

Проверих всичките си оръжия, след което извадих два тънки и изключително остри ножа за хвърляне. Задържах ръцете си на хълбоците, така че ножовете, макар и да не бяха скрити, да не се набиват на очи. Излязох в коридора.

Забеляза ме веднага и ме зяпна. Крачех право към него и доколкото си спомням, с усмивка на устните. Да, всъщност съм сигурен. Може би точно това го спря, но само ме гледаше. Пулсът ми вече се учестяваше. Продължавах да вървя към него — изчаквах или докато го приближа достатъчно, или докато той се задвижи. Сега, като си мисля за онези десет стъпки по коридора, предполагам, че щях да бъда посечен, ако се бях опитал да му налетя, но с това, че просто вървях към него, усмихнат, изглежда, го лиших от трезва преценка. Гледаше ме като хипнотизиран, замръзнал, докато не застанах точно пред него.

Тогава го заковах, с единия нож в корема, което е една от най-обездвижващите нефатални рани. Той рухна на пода в краката ми.

Извадих нож от ботуша си: такъв, който може да се хвърля, а също така и да режеш или мушкаш с него. Влязох в стаята.

Двама гардове тъкмо поглеждаха към вратата и посягаха към оръжията. Пратеникът седеше на един диван, затворил очи и с отегчена физиономия. Баджинок стоеше до Херт, който говореше на Кели. Можех да видя лицето на Кели, но не и на Херт. Кели не беше доволен. Коути стоеше до Кели и ме забеляза веднага. Пареш и Грегъри бяха в стаята, с още трима източняци и един текла, които не познавах.

До Херт също имаше един гард, който беше зяпнал в мен — очите му се разширяваха. Държеше нож. И беше готов да го хвърли по мен. И падна, с моя нож високо в дясната страна на гърдите.

Докато падаше, успя да метне оръжието, но то се плъзна встрани и само ме забърса по кръста. След като го избегнах, се обърнах, за да убия Херт, но Баджинок беше застанал пред него. Изругах наум и се извъртях към другия край на стаята, за да се оправя със следващата група противници.

Другите двама гардове извадиха оръжия, но се оказах по-бърз от тях. Пратих и на двамата по една стреличка, намазана с отрова, която щеше да стегне мускулите им, и добавих в телата им по още две неща, за всеки случай. Двамата се смъкнаха на пода, станаха и пак се смъкнаха.

Междувременно рапирата ми беше излязла от ножницата, а в лявата си ръка стисках кама. Баджинок беше извадил отнякъде лепип, което беше гадно, защото можеше да счупи острието на рапирата ми, ако го удари. Херт ме гледаше над рамото му. Още не беше извадил оръжие. Не знам, може би не е имал. Избегнах един удар от Баджинок и му отвърнах с рипост — посякох го чисто в гърдите. Направи един спазъм и падна. Погледнах към онзи, дето играеше пратеник. Държеше кама и тъкмо ставаше. Пусна камата и седна отново, с ръце много далече от тялото.

Откакто бях пристъпил в стаята, бяха изтекли не повече от десет секунди. Сега трима гардове лежаха на пода в различна степен на дискомфорт и безсилие (да не говорим за онзи в коридора), Баджинок най-вероятно издъхваше, а оцелелият джерег от страната на Херт беше заявил, че е извън играта.

Не можех да повярвам, че се е получило.

Нито пък Херт, който каза:

— Какво си ти, все пак?

Прибрах рапирата и извадих камата от колана. Не му отговорих, защото нямам навик да говоря с жертвите си — това поставя отношенията на съвсем погрешна основа. Чух нещо зад гърба си и видях, че очите на Коути се разшириха. Хвърлих се към стената, превъртях се и се надигнах на колене.

Някакво тяло — което не бях включил в сметката — лежеше на пода. Коути бе извадила кама и я държеше до хълбока си. Херт все още не беше помръднал. Проверих трупа, за да се убедя, че не е нещо повече от труп. Не беше. От гърба му стърчеше нещо като железен шип. Благодаря ти, Ищван, където и да си.

Изправих се отново и се обърнах към пратеника.

— Излез — казах му. — Ако пазачите тръгнат да влизат, моите хора отвън ще те убият. — Можеше като нищо да се зачуди защо, след като имам хора отвън, не са убили пазачите. Но не каза нищо; просто излезе.

Направих една стъпка към Херт и вдигнах камата. В този момент изобщо не ме интересуваше кой ме гледа и дали ще ме предадат на Империята. Исках само всичко това да свърши.

— Чакай — каза Кели.

Спрях се, предполагам най-вече поради пълно удивление.

— Какво?

— Не го убивай.

— Ти луд ли си? — Направих още една крачка. Херт ме гледаше абсолютно безизразно.

— Говоря сериозно — каза Кели.

— Радвам се.

— Не го убивай.

Спрях се и отстъпих крачка назад.

— Добре. Защо?

— Той е наш враг. Воюваме с него от години. Не искаме ти да влизаш и да ни решаваш проблема, и не искаме имперско, нито дори джерегско разследване за смъртта му.

— Знаеш ли, може да ти е трудно да го повярваш, но не давам и един писък на текла какво искате вие — казах. — Ако не го убия сега, съм мъртъв. Мислех, че бездруго съм мъртъв, но работите, изглежда, се решиха така, че може и да поживея. Няма да…

— Смятам, че можеш да уредиш той да престане да те гони, без да се самоубиваш.

Примигнах, после попитах:

— Добре де, как?

— Не знам — каза Кели. — Но погледни ситуацията. Ти му разнебити организацията почти до основи. Ще са му нужни всички ресурси само за да я възстанови. Той е в слаба позиция. Можеш да уредиш нещо.

Погледнах Херт. Лицето му беше все така безизразно. Казах:

— В най-добрия случай това означава, че просто ще изчака.

— Може би — отвърна Кели.

Обърнах се отново към него.

— Откъде знаеш толкова много как действаме ние и в каква ситуация е той?

— Работата ни е да знаем всичко, което засяга нас и тези, които представляваме. С него воюваме от години, по един или друг начин. Длъжни сме да го познаваме и да знаем как действа.

— Добре. Сигурно. Но все пак не ми каза защо трябва да го оставям жив.

Кели ме изгледа с присвити очи.

— Знаеш ли, ти си едно живо противоречие. Роден си в Южна Адриланка, източняк си, но ето, че цял живот правиш всичко възможно, за да го отречеш, да усвоиш нравите на драгарите, почти да се превърнеш в драгар, нещо повече, в аристократ…

— Това са глупости…

— Понякога подражаваш дори на речевите шаблони на аристокрацията. Мъчиш се да станеш… не богат, а властен, защото точно това цени аристокрацията над всичко останало. И все пак в същото време носиш мустаци, за да наблегнеш на източняшкия си произход, и се солидаризираш с източняците дотолкова, че както са ми разправяли, никога не си прилагал занаята си върху свой събрат, и всъщност си отказал предложението да убиеш Франц.

— И това какво…

— Сега трябва да избираш. Не искам от теб да се откажеш от професията си, колкото и отвратителна да е тя. Всъщност не искам от теб нищо. Казвам ти, че в интерес на нашите хора е да не убиваш това лице. Прави каквото искаш. — И ми обърна гръб.

Прехапах устна, удивен отначало, че изобщо мисля за това. Поклатих глава. Сетих се за Франц, който беше искрено доволен от това, че използват името му за пропаганда, след като е умрял, и за Шерил, която сигурно изпитваше същото, и си помислих за всичко, което Кели ми беше наговорил последните няколко пъти, когато си приказвахме, и за Наталия, и си спомних разговора с Пареш, сякаш преди толкова време, и как ме погледна накрая. Сега го разбрах.

Повечето хора никога не са имали възможност да избират на чия страна да застанат, но аз я имах. Точно това ми говореше Пареш, и Шерил, и Наталия. Франц бе помислил, че вече съм избрал. Двамата с Коути бяхме стигнали до точка, при която можехме да изберем страните си. Коути беше избрала, сега трябваше да го направя и аз. Зачудих се дали мога да избера да остана по средата.

Изведнъж престана да има значение, че стоя сред тълпа непознати. Обърнах се към Коути и казах:

— Би трябвало да се присъединя към теб. Знам. Но не мога. Или не искам. Предполагам, че до това се свежда.

Тя не каза нищо. Нито някой друг. И в ужасната тишина на тази гадна малка стаичка просто продължих да говоря:

— Каквото и да е това, в което съм се превърнал, то не може да погледне извън себе си. Да, бих искал да извърша някакво велико добро за човечеството, ако така го наричате. Но не мога и двамата сме затънали в това. Мога да рева и да вия колкото си искам, но това няма да промени мен, теб или каквото и да било.

Все още всички мълчаха. Обърнах се към Кели.

— Сигурно никога няма да разбереш колко много те мразя. Уважавам те и уважавам това, което правиш, но ти ме унизи в собствените ми очи и в тези на Коути. За това не мога да ти простя.

И тогава, само за миг макар, видях, че и в него има нещо човешко.

— Аз ли съм го направил? Ние правим това, което сме длъжни. Всяко решение, което взимаме, се основава на това, което е нужно. Наистина ли аз съм ти причинил това?

Свих рамене и се обърнах към Херт. Като съм го почнал, поне да го довърша.

— Тебе пък те мразя най-много. Много повече, отколкото мразя него. Искам да кажа, това е извън бизнеса. Искам да те убия, Херт. И бих го направил много бавно — да те изтезавам, както ти мен. Това искам.

Все още ме гледаше съвсем безизразно с проклетите си очи. Исках да го видя да се присвие поне, но нямаше да го направи.

Може би щеше да е по-добре за него, ако го направеше. А може би не. Но докато го гледах, за малко отново да побеснея. Държах стилет, любимото ми оръжие за обикновено убийство. Жадувах да го накарам да го усети, а този негов безизразен поглед ми дойде много. Просто не можах да го понеса. Стиснах го за гърлото, тласнах го към стената, вдигнах острието срещу лявото му око. Казах му някои неща, които вече не помня, но не бяха нещо повече от ругатни. После казах:

— Те искат да те оставя жив. Добре, копеле такова, можеш да живееш. Засега. Но те наблюдавам, ясно ли е? Пращаш някой подир мен и си труп. Схвана ли?

— Няма да пратя никой подир теб — най-после отвори уста той.

Поклатих глава. Не му вярвах, но прецених, че поне съм спечелил малко време. Казах на Коути:

— Прибирам се у дома. Идваш ли с мен?

Тя ме погледна, със сбърчено чело и с жал в очите. Обърнах й гръб.

Щом Херт тръгна към вратата, чух зад себе си дрънчене на стомана и в стаята влетя тежък меч. След него влетя и един джерег, заднешком. От гърлото му стърчеше рапира, а към рапирата беше прикрепено деденцето ми. Амбрус беше на рамото му. Лойош долетя в стаята.

— Ноиш-па!

— Да, Владимир? Искал си да ме видиш?

— Може да се каже. — Нещо ми кипеше отвътре. Реших, че трябва да изляза, преди да е избухнало.

— Здравей, Талтош — каза Кели. На дядо ми.

Двамата си кимнаха.

— Изчакай тук — казах през рамо.

Излязох в коридора. Гардът, когото бях ранил, още охкаше и се държеше за корема, въпреки че беше извадил ножа. До него имаше още един, който се държеше за десния крак. Забелязах рани по двата му крака, по ръцете и на рамото. Раните бяха малки, но може би дълбоки. Бях доволен, че дядо ми все е още толкова добър, колкото го помнех. Минах предпазливо покрай тях и излязох на улицата. Вече се беше оформила плътна редица въоръжени източняци и също така плътна редица от стражата на феникс. Гардове джерег обаче не се мяркаха.

Минах през стражите, докато стигна до командира им.

— Лорд Хааврен?

Погледна ме и лицето му замръзна. Но ми кимна.

— Неприятности няма да има — казах. — Беше грешка. Сега източняците ще си тръгнат. Исках само да ви го кажа.

Изгледа ме за миг и се обърна, все едно че бях някаква мърша. Обърнах се и отидох в аптеката. Намерих магьосничката и рекох:

— Така, можеш да я вдигнеш. И ако искаш да припечелиш още малко, Херт скоро ще излезе на улицата. Мисля, че ще ти е много признателен, ако го телепортираш до вкъщи.

— Благодаря. За мен беше удоволствие.

Кимнах и закрачих обратно към квартирата на Кели. Междувременно Херт се появи с няколкото си ранени мутри, в това число и един, на който трябваше да му помагат. Дори не ме погледна. Минах покрай него и с крайчеца на окото си видях, че магьосничката го приближи и го заговори.

Когато влязох вътре, от дядо ми нямаше и помен, както и от Коути. Лойош каза: „В кабинета на Кели са“.

„Хубаво“.

„Защо ме прати при него, а не се свърза псионично?“

„Дядо ми не го одобрява, освен в краен случай“.

„Случаят не беше ли краен?“

„Ох! Добре де, исках да се разкараш, за да мога да направя нещо глупаво“.

„Разбирам. Е, направи ли го?“

„Аха. И даже се отървах“.

„О? Значи ли това, че вече всичко е наред?“

Погледнах към кабинета, където дядо ми говореше с Коути.

„Сигурно не. Но вече не зависи от мен. Мислех, че сигурно ще съм умрял след всичко това, и исках някой да се погрижи за Коути“.

„А Херт?“

„Обеща да ме остави на мира — пред свидетели. Това ще го принуди да удържи на думата си, поне няколко недели“.

„А след това?“

„След това ще видим“.