Стивън Бруст
Текла (17)

15.

„… махнете петна от точиларско масло…“

Събудих се много рано. Чувствах се уморен и мръсен. Съблякох се, изкъпах се, пак се качих в леглото и поспах още малко.

Чак когато се събудих втория път, малко преди обяд, си спомних, че Коути си е заминала. Позволих си да позяпам тавана около две минути и станах, макар и насила. Докато се бръснех, често спирах да видя дали има някаква външна промяна в лицето, което ми се пулеше отсреща. Нищо не видях.

„Е, шефе?“

„Радвам се, че си тук, приятелю“.

„Знаеш ли поне какво ще правиш?“

„Искаш да кажеш за Коути?“

„Да“.

„Не бих казал. Не знаех, че може да си иде. Или не съм го вярвал. Или не знаех колко силно ще ме нарани това. Все едно, че съм мъртъв отвътре, ако ме разбираш“.

„Мога да го почувствам, шефе. Точно затова те попитах“.

„Вече не знам дали ще мога да се оправя с това, което предстои“.

„Трябва да оправиш първо нещата с Коути“.

„Знам. Може би трябва да се опитам да я намеря“.

„Обаче трябва да внимаваш. Херт…“

„Знам“.

Приготвих се, проверих сечивата си и се телепортирах до Южна Адриланка. Отдъхнах в една малка градина с хубава гледка — много лошо място за Квайш, — след което се запътих към едно заведение да хапна. По пътя си зърнах две групи стражи и ги избегнах. Намерих свободна маса и поръчах клава. Когато келнерът си тръгна, казах:

— Извинете.

— Да, милорд?

— Бихте ли ми я донесли в паница, моля?

Дори не изглеждаше изненадан.

— Да, милорд.

И толкова. Нищо повече. И го направи. През цялото време решението е било толкова лесно! Само да помолиш. Не беше ли мъдро?

„Съмнявам се, шефе“.

„И аз, Лойош. Но така поне денят започва добре. Като стана дума за започване на деня, не можеш ли да намериш Роуца?“

След малко Лойош ми отвърна с тъжен тон: „Не. Блокирала ме е“.

„Не знаех, че го може“.

„Аз също. Но защо ще го прави?“

„Защото Коути се е сетила, че мога да я проследя така. По дяволите. Все едно. Окей, значи отиваме в квартирната на Кели и или я изчакваме, или ги караме да ни кажат къде е. Други идеи?“

„Звучи ми добре, шефе. А като я спипам тая лигава гущерка…“

Останах доволен от клавата, пих я с мед и топла сметана. Гледах да не мисля за нищо важно. Оставих няколко монети повече на масата да им покажа, че съм благодарен за паницата. Лойош ме изпревари през вратата. Каза, че според него всичко било наред, излязох и се запътих към новия щаб на Кели. По пътя избягвах всякакви патрули на фениксите. Наистина се мяркаха навсякъде. Гражданите не изглеждаха никак доволни от присъствието им и чувството май беше взаимно.

Първият извод, до който стигнах след като видях новото място на Кели, беше, че прилича на старото място на Кели. Кафявото на фасадата беше с малко по-различен оттенък и жилището му беше от дясната страна вместо от лявата, и беше малко навътре от уличното платно, и между сградите беше малко по-широко, но явно бяха излети от един и същи калъп.

Влязох. Самото жилище се оказа с истинска врата. Масивна врата, с ключалка. Разгледах я добре, просто от любопитство. Добра ключалка — и много тежка врата. Много пъхтене щеше да трябва, за да се нахълта вътре, и щеше да е почти невъзможно да се направи тихо. Зачудих се дали има прозорци и други врати. Във всеки случай реших, че съм впечатлен. Най-вероятно Коути ги беше посъветвала. Понечих да почукам, но се сетих и след миг колебание затропах с юмрук по вратата.

Отвори ми скъпият ми стар приятел Грегъри. Очите му се опулиха, щом ме видя, но не го оставих да почне да ми дрънка. Просто го избутах встрани и влязох. Знам, че беше невъзпитано, и това и до днес ме притеснява, но просто ще трябва да се науча да живея някак с този срам.

Един бегъл поглед ми показа, че разположението в това жилище е същото като в предишното; бях почти сигурен, че мога да вляза в следващата стая и да се озова в библиотека, от нея — в кабинета на Кели, а най-отзад щеше да е кухнята. Но тази стая беше по-чиста; постелките бяха събрани и струпани до стената. Прозорците, забелязах, бяха заковани с тежки дъски.

Кели седеше в стаята и говореше на Наталия и един текла, когото не познавах. Коути я нямаше. Щом влязох, спряха да говорят и ме зяпнаха. Усмихнах им се и казах:

— Коути да е тук случайно? — Тогава всички погледнаха Кели, освен Наталия, която продължаваше да гледа мен. Тъкмо тя ми отвърна;

— Няма я в момента.

— Ами, ще я почакам тогава — рекох. И ги изгледах. Наталия продължаваше да ме гледа, другите гледаха Кели, който ми се намръщи, леко нацупил устни. След това изведнъж взе, че стана и ми каза:

— Добре. Ела отзад да поговорим.

Обърна се и закрачи към дъното на жилището, явно приемайки, че ще заприпкам послушно след него. Изругах наум, усмихнах се и го направих.

Кабинетът беше точно толкова чист и добре подреден, колкото другия. Седнах срещу бюрото му. Кели скръсти ръце на корема си и ме изгледа с обичайното примижаване.

— Така. Значи реши да привлечеш Империята и да ни принудиш да реагираме.

— Всъщност — казах аз — дойдох само за да се видя с Коути. Къде е тя?

Физиономията му не се промени. Само продължи да ме гледа с присвити очи.

— Значи ти си имаш План — заговори най-сетне, произнасяйки го с главна буква, — а всичко останало на света са разни дребни подробности, които може да имат или да нямат нищо общо с теб. Ние изобщо не те интересуваме; ние сме само удобният инструмент.

Не прозвуча като въпрос и това бе една от причините думите му да ме жегнат — обвиняваше ме в нещо като „какво според теб не ми е наред“. Казах:

— Основният ми интерес всъщност е да спася живота на Коути.

— Не и своя, така ли? — отвърна ми той рязко и очите му се присвиха още малко.

— За това е късно. — Това го стъписа донякъде. Всъщност изглеждаше изненадан. От което изпитах огромно удоволствие. — Тъй че, както казах, бих искал да се видя с Коути. Ще дойде ли?

Не ми отговори. Само продължаваше да ме гледа, отметнал назад глава, с ръце, скръстени на корема. Почнах да побеснявам.

— Виж — казах му, — можеш да играеш каквито си искаш игри, само не ме забърквай в тях. Не знам какво всъщност целиш и не ме интересува изобщо. Но сега или по-късно ще бъдеш скълцан или от Империята, или от джерегите, и ако имам някаква дума в цялата тази работа, то жена ми няма да бъде скълцана с теб. Така че престани да ми важничиш — няма да ме впечатлиш.

Очаквах да се пръсне от яд, но не стана. Очите му дори не примижаха повече. Само продължаваше да ме гледа, все едно че ме претегля.

— Не знаеш какво целим? След всичко, което се случи тези дни, наистина ли не знаеш какво целим?

— Чух ти риториката — отвърнах.

— А слуша ли я?

Изсумтях.

— Ако това, което всеки тук повтаря като папагал, произлиза от теб, значи съм чул каквото имаш да кажеш. Не съм дошъл за това.

— Само това си чул значи. А? Папагалско повтаряне на фрази?

— Да. Но както казах, не съм…

— Вслуша ли се в тези папагалски повтаряни фрази?

— Казах ти, че…

— Никога ли не си разбирал повече от това, което може да се изрази с думи? Много хора откликват само на лозунги — но откликват, защото лозунгите са верни и палват искра в сърцата им и в живота им. Колкото до онези, които не желаят да мислят сами, ние ги учим. — Учели ги? Изведнъж си спомних подслушаното, когато се пенеха на Коути, и се зачудих това ли наричат „учене“. Но Кели продължи: — Говори ли с Пареш? Или с Наталия? Успя ли, поне веднъж, да се вслушаш в това, което казват?

— Виж…

Той се премести напред в стола си, съвсем леко.

— Но всичко това е без значение. Не сме тук, за да се оправдаваме пред теб. Ние сме текла и източняци. В частност, ние сме онази част от тази група, която разбира какво прави.

— О? И какво правите?

— Защитаваме се. По единствения начин, който можем, единствения, който съществува — като се обединяваме и използваме силата, която имаме поради своята роля в обществото. С това можем да се защитим от Империята, да се защитим от джерегите и да се защитим от теб.

Тралала.

— Нима? — казах.

— Да.

— И какво ще ме спре да те убия, да речем, сега?

Не мигна изобщо, което за мен си е чисто перчене, някой дзур би го сметнал за храброст, а един джерег ще го нарече глупост. Каза:

— Добре. Хайде, заповядай.

— Знаеш, че бих могъл.

— Хайде.

Изругах. Не го убих, естествено. Знаех, че Коути никога няма да ми прости, пък и все едно, нищо нямаше да постигна. Кели ми трябваше, за да му бутна организацията на пътя на Херт и стражите, така че да ги поразчистят хубаво. Но първо трябваше да изкарам Коути.

Забелязах, че Кели продължава да ме гледа изкъсо. Казах:

— Значи съществувате само за да защитавате себе си и източняците?

— Да. И текла. А единствената защита е… Но все едно, теб не те интересува. Толкова си зает с гоненето на пари през камари от трупове, че нямаш време да изслушаш никой друг.

— Поетични сме, а? Да си чел случайно Тортури?

— Да. Но предпочитам Уинт. Тортури е умен, но малко плитък.

— Хм. Мда.

— Както и Лартол.

— Мда.

— От една и съща поетична школа са, и от една и съща епоха, исторически. Било е след реконструкцията, в края на деветото царстване на дома Валиста и аристокрацията е изпитвала гняв към…

— Добре, добре. Много си начетен за… каквото си там.

— Революционист.

— Да. Може и валиста да си. Градеж и разруха, всичко омесено в едно. Само дето не ми изглеждаш много добър и в двете.

— Не съм — отвърна ми той. — Ако бях от някой от драгарските домове, щях да съм текла.

Изсумтях.

— Ти го каза; не съм аз.

— Да. Поредното нещо, което не разбираш.

— Несъмнено.

— Но това, което казах, е вярно и за теб…

— Внимавай.

— Както и за всички човешки същества. Теклата са известни като Дома на страхливците. Пареш страхливец ли е?

Облизах устни.

— Не е.

— Не е. Има нещо, за което си струва да се бори. Знаят ги като глупави, и мързеливи също така. Това отговаря ли на личния ти опит?

Понечих да отвърна „да“, но бързо реших, че не, не можех да кажа, че са мързеливи. Дали бяха глупави? Е, джерегите въртяха теклите на пръста си вече от много време, но това означаваше само, че ние сме умни. А освен това те бяха толкова много, че нищо чудно да съм се мешал само с глупавите. Броят на всички текла трудно можеше да се прецени, дори само в границите на Адриланка. Повечето от тях не бяха клиенти на джерег.

— Не — отвърнах. — Не съвсем, предполагам.

— Дом Текла — заговори той — въплъщава в себе си всички черти на всички драгарски домове. Както и домът Джерег, между другото, и то по една и съща причина: тези домове приемат други в редиците си, без да се задават никакви въпроси. Аристокрацията — дзурите, драконите, лиорните, някои други — гледат на това като на слабост. Лиорните не допускат никого; някои от другите изискват да се мине през изпитание. Смятат, че това укрепва дома им, защото подсилва онези неща, на които държат — обикновено сила, бързина и хитрост. Те се смятат за най-големите добродетели от господстващата култура — културата на аристокрацията. Щом е така, то смесването на кръв без тези черти трябва да е слабост. Понеже те смятат, че е слабост, ти също го приемаш за слабост. Но не е. Не е слабост, а е сила. Като държат точно на тези черти, или на каквото там държат, оставят ли извън дома си неща, които могат да възникнат от само себе си? Всички тези черти съществуват в някаква степен у текла, джерег и у някои източняци — наред с други неща, за които дори не си даваме сметка, но които ни правят човешки същества. Помисли малко какво означава да си човек. То е нещо много повече от вида или от дома. — Млъкна и ме изгледа отново.

— Разбирам — казах. — Е, виж как с едното сядане научих нещо и за биология, и за история, и за политиката на текла. И какво е нужно, за да бъдеш революционист. Много благодаря, беше много поучително. Само дето не се интересувам от биология и от история, не вярвам на историята ти и вече знам какво се иска, за да си революционист. Точно в момента искам да знам какво се иска, за да намеря Коути.

— Е, и какво разбра, че се иска, за да бъдеш революционист?

Разбрах, че се опитва да смени темата, но не можах да устоя.

Рекох му:

— Култ към идеи в такава степен, че да станеш съвсем безскрупулен към хората — приятели, врагове, както и неутрални.

— Култ към идеи? Така ли го приемаш?

— Аха.

— И откъде идват според теб тези идеи?

— Не мисля, че е толкова важно.

— От хора идват.

— Най-вече умрели, предполагам.

Той поклати замислено глава, но ми се стори, че очите му светнаха малко.

— Значи никаква етика нямаш?

— Не се заяждай.

— Значи имаш?

— Да.

— Но си готов да я зарежеш за всеки, на когото държиш?

— Казах ти да не се заяждаш. Няма да го повтарям.

— Но какво е професионалната етика, ако не идеи, които са по-важни от хората?

— Професионалната етика ми гарантира, че винаги ще се отнасям с хората така, както заслужават.

— Гарантира ти, че това, което правиш, е правилно, дори ако не е уместно в момента?

— Да.

— Да.

— Хитро копеле си, нали? — изсумтях.

— Не, но мога да ти кажа, че говориш глупости. Говориш за нашите идеи все едно, че са паднали от небето. Не са. Породили са се от нуждите ни, от мислите ни и от борбата ни. Идеите не са измислени ей така, в един ден, и после хората се събират и решават да ги приложат. Идеите са толкова продукт на своето време, колкото дадена магия е резултат от определено управление на атира. Идеите винаги изразяват нещо реално, дори когато са погрешни. Хора са загивали за идеи — понякога погрешни идеи — още преди началото на историята. Щеше ли да стане това, ако тези идеи не са се основавали на, и не са били продукт на техния живот и на света около тях?

— Колкото до нас, не сме хитри — продължи той. — Силата ни е в това да се възприемаме като част от историята, част от обществото, а не само като индивиди, които случайно имат един и същи проблем. Това означава, че поне можем да търсим верните отговори, дори да не сме непрекъснато съвсем прави. Това определено ни поставя една стъпка пред индивидите. Много добре е, ако можеш да съобразиш, че имаш проблем, и да се опиташ да го решиш, но за източняците и за текла в този свят тези проблеми не могат да се решат от един индивид.

Предполагам, че когато човек свикне да държи речи, му е трудно да спре. Когато млъкна за малко, му казах:

— Аз съм индивид. Реших си проблемите. Махнах се оттук и направих нещо за себе си.

— Колко трупа трябваше да изкатериш, за да го постигнеш?

— Четиридесет и три.

— Е?

— Какво „е“?

— Какво ще кажеш за себе си?

Погледнах го. Пак беше присвил очи. Някои от нещата, които ми говореше, бяха неприятно близо до онова, което мислех понякога за себе си; но все пак не градях сложни политически позиции около колебанията си, нито подбуждах към въстание, все едно че знам повече от всички други на света как трябва да бъде уредено всичко.

— Щом съм толкова нищожен, защо си губиш времето да ми говориш?

— Защото държим на Коути. Тя все още е нова, но може да стане чудесен революционист. Има си неприятности с теб, а това пречи на работата й. Искам нещата да се оправят.

Едва се удържах.

— Става — рекох. — Е, добре, дори ще те оставя да ме подведеш да ти помогна да подведеш Коути да ти помогне да подведеш цялото население на Южна Адриланка. Така стават работите, нали? Добре, ще ти съдействам. Само ми кажи къде е.

— Не, не става така. С теб няма да сключвам сделки. Ти доведе стражата на феникс, за да се подведем към авантюра, която би ни унищожила. Каквито и основания да си имал за това, не се получи. Вече няма да се забъркаме в никаква авантюра. Вчера имахме голям митинг, на който призовахме всички да се успокоят и да не позволят на стражата да предизвика инцидент. Готови сме отново да се защитим срещу всякакви атаки, но няма да позволим да бъдем застрашени от…

— О, я стига. Бездруго сте обречени. Наистина ли смяташ, че можете да се противопоставите на Херт? Той има повече наети убийци, отколкото вийра има косми на… главата. Ако не го бях принудил да се задейства, щеше да ви унищожи веднага щом разбере, че няма да превиете гръб.

— Дали има повече наети убийци, отколкото са източняците и текла в Адриланка?

— Хе. Не съм чувал за никакви професионалисти в текла, а от източняците май съм единственият.

— Професионални убийци? Не. Но професионални революционисти — да. Онзи джерег уби Франц и вдигнахме половината Южна Адриланка. Уби Шерил, и мобилизирахме другата половина. Ти ни доведе стражата, мислейки сигурно, че действаш по някакъв грандиозен план, който да реши всичките ти проблеми, но всъщност това, което направи, е точно каквото Империята очакваше от теб — даде им повод да влязат. Е, добре, ето че са тук, а не могат да направят нищо. В мига, в който направят една грешна стъпка, ще вземем целия град.

— Щом сте я докарали чак дотам, защо не го направите?

— Все още не го искаме. Моментът не е подходящ за нас. О, бихме могли да държим града известно време, но останалата част от страната не е готова, а не можем да устоим срещу останалата част от страната. Но ще го направим, ако се наложи, защото ще послужи за пример и така ще израстем. Империята не може да ни съкруши, защото останалата част от страната ще се надигне. Приемат ни като свои представители.

— Значи само ще ви дадат това, което искате?

Той поклати глава.

— Не могат да проведат пълно разследване, защото това ще разкрие колко са обвързани джерег с Империята, а самите джереги ще трябва да се отбраняват, и ще настъпи пълен хаос. Те знаят какво можем да направим, но не знаят какво ще направим, така че могат само да си вкарат войската, да се надяват, че ще допуснем грешка, ще изгубим доверието на гражданите и ще ни съкрушат — движението ни, както и гражданите.

Зяпнах го.

— Наистина ли го вярваш всичко това? Все пак не ми каза какво ще попречи на Херт да вземе шест-седем убийци и просто да ви помете.

— Ти самият не се ли опита да изиграеш Херт срещу Империята?

— Да.

— Е, нямаше нужда. Ние почти завзехме града, когато джерегът уби един от хората ни, и джерегите знаят много добре, че ако се повтори, Империята ще трябва да тръгне срещу тях. Как ще подейства това на нашия приятел Херт?

— Трудно е да се каже. Става безразсъден.

Кели отново поклати глава и се отпусна в стола си. За кого ли ми напомняше? За Алийра може би, с тази наперена поза. Може би за Мороулан с неговата увереност, че да, разбира се, че може да унищожи всеки, който му излезе на пътя, защото просто така стоят нещата. Не знам. Нямаше съмнение, че човекът е умен, но… тогава не знаех, а и досега не зная.

Тъкмо се опитвах да реша кой да е следващият ми рипост, когато Кели извърна глава, а Лойош се обърна рязко.

— Здравей, Коути — каза Кели.

Не се обърнах. Лойош засъска и чух как Роуца му изсъска в отговор. Лойош излетя навън и чух плясък на криле и още съскане.

— Здравей, Влад — каза Коути. — Тия двамата да ти напомнят нещо?

Чак тогава се обърнах и видях, че има кръгове под очите. Изглеждаше измъчена и уморена. Дощя ми се да я прегърна и да й кажа, че всичко е наред, но не посмях. Кели стана и си излезе. Предполагам, че е очаквал да съм му благодарен.

След като излезе, казах:

— Коути, искам да се измъкнеш от това. Тази групичка ще я прекършат и искам да те заведа някъде, където ще си в безопасност.

— Да. Разбрах го снощи, след като си заминах.

Гласът й беше кротък и не улових в него рязкост или омраза. Казах:

— Това променя ли нещо?

— Не съм сигурна. Искаш да избирам между вярата си и любовта си.

Преглътнах.

— Да, предполагам, че правя точно това.

— Сигурен ли си, че трябва?

— Трябва да съм сигурен, че си в безопасност.

— А за теб?

— Това е друг въпрос. Няма нищо общо с това.

— Единствената причина да направиш всичко това…

— Е да спася живота ти, по дяволите!

— Престани, Влад. Моля те.

— Извинявай.

— Направи го, защото си толкова задръстен с мисълта колко силен бил Херт, че не можеш да разбереш колко слаб е той в сравнение с въоръжената мощ на масите.

Понечих да й кажа да престане с тия глупости за „въоръжената мощ на масите“, но си замълчах. Помислих малко. Е, да, ако масите бяха въоръжени и имаха водачи, на които вярват и всичко останало, да, можеха да са силни.

— А ако грешите?

Тя млъкна и се замисли, което ме изненада. После отвърна:

— Помниш ли онзи ден пред стария ни щаб, когато се появиха стражите? Херт си стоя кротко, докато Господарката на дракони му режеше лицето. Херт я мразеше и искаше да я убие, но си стоя така и го изтърпя. Кой беше по-силният?

— Добре де. Господарката на дракони. И какво?

— Господарката на дракони си стоеше кротко, с бойците си и всичко, докато Кели излагаше исканията ни. Можеш ли наистина да допуснеш, че Кели е по-силен от един воин дракон?

— Не.

— Аз също. Силата му беше във въоръжената мощ на масите. Ти го видя. Смяташ ли, че ти, сам по себе си, си по-силен от това?

— Не знам.

— Признаваш ли, че може и да грешиш?

Въздъхнах.

— Да.

— Тогава защо не престанеш да се опитваш да ме пазиш? Обидно е, в добавка към всичко останало.

Отвърнах:

— Не мога, Коути. Нима не го разбираш? Просто не мога. Нямаш право да хвърляш така живота си на вятъра. Никой няма такова право.

— Сигурен ли си, че хвърлям живота си на вятъра?

Затворих очи и усетих, че сълзите, които се мъчех да пролея предната нощ, избиха. Спрях ги.

— Ще ме оставиш да го обмисля, нали?

— Да.

— Ще се върнеш ли у дома?

— Нека изчакаме, докато това свърши, и тогава ще видим докъде сме.

— Да свърши? Кога ще свърши?

— Когато Империята изтегли войските си.

— О!

Лойош се върна и кацна на рамото ми. Казах му: „Разбрахте ли се, Лойош?“

„Общо взето, шефе. Няколко дни няма да мога да летя много добре. Яката ме клъвна в дясното крило“.

„Разбирам“.

„Не е нищо сериозно“.

„Аха“.

Станах и минах покрай Коути, без да я докосна. Кели беше в другата стая, потънал в разговор с Грегъри и още няколко души. Никой не вдигна глава да ме погледне, докато излизах. Пристъпих предпазливо навън, но не видях подозрителни. Телепортирах се вкъщи — реших, че точно сега Крейгар ще се справи с нещата в кантората много по-добре от мен.

Стълбището до жилището ми се стори дълго и стръмно, а краката ми сякаш бяха станали оловни. След като се прибрах, рухнах отново на дивана и зяпах известно време в празното. Помислих да почистя, но всъщност нямаше нужда, а и нямах сили.

Лойош ме попита дали искам да видим някое представление, но не исках.

Няколко часа си точих рапирата, защото най-вероятно скоро щеше да ми потрябва. После отново позяпах в празното, но от небето не паднаха никакви идеи и не накацаха по мен.

След малко станах и взех една книга със стихове от Уинт.

Отворих я напосоки и попаднах на една поема, наречена „Погаснал“.

„… За нищо ли кървях за теб,

отрекъл всемогъщи сили?

 

Кръвта бе моя; твоя битката,

за да погасна сред цветя от пламък…“

Прочетох я докрая и се замислих. Може би грешах. Точно тогава Уинт изобщо не ми се стори мътен.