Стивън Бруст
Текла (9)

7.

„1 ч/т черни ботуши: махнете ръждиво петно от носа на д/н ботуш…“

Изобщо не помня как съм се събудил. Дълго зяпах в тавана, без да мога да се съсредоточа. Усещането за сетива се усилваше бавно… гладкият лен на грижливо огладените чаршафи, мирисът на косата на Коути до лицето ми, топлата й, суха ръка в моята. С другата си ръка се опипах по лицето и по тялото и примигнах. Опашката на Лойош беше увита около врата ми — лека като перце и люспеста.

„Шефе?“ Плахо.

„Да, Лойош. Жив съм“.

Той отпусна глава на бузата ми. Надуших мириса на адриланкското утро във вятъра през прозореца. Облизах устни, стиснах плътно очи и ги отворих. Паметта се върна, пронизваща като игла. Примижах и потреперих. След малко се извърнах към Коути. Беше будна и ме гледаше. Очите й бяха зачервени.

— Някои от нас са готови да направят всичко от съчувствие — казах й. Гласът ми изпращя сухо. Тя стисна ръката ми.

След малко се изсмя тихичко.

— Опитвам се да измисля как да кажа: „Добре ли си?“ така, че да не прозвучи все едно, че трябва да се преместиш другаде.

Стиснах ръката й. Лойош се размърда и се разлетя из стаята. Роуца изсъска отнякъде.

— Ако питаш дали се каня да се самоубивам, отговорът е „не“. — После казах: — Не си спала, нали? — Тя махна с ръка и го приех за „Не, не съм“. — Може би трябваше. — Погледна ме с плувнали зачервени очи. — Виж, всъщност това не решава нищо.

— Знам — отвърна тя и този път нейният глас се скърши. — Искаш ли да поговорим за това?

— За… какво стана вчера ли? Не. Много е близко. Ти какво ми даде? Отрова, нали?

— В чая ли? Да. Циолин, но много малка доза, само колкото да заспиш.

Кимнах. Тя се премести до мен и я прегърнах. Погледах още малко в тавана. Беше от сачак и Коути го беше боядисала светлозелено. „Зелено?“, бях възкликнал тогава. „Означава растеж и плодородие“, беше обяснила тя. „Аха“ — бях казал и продължихме с други неща. Сега просто изглеждаше зелен. Но тя ме беше прегърнала. Приемете го както искате.

Станах и се погрижих за сутрешните неща. Когато погледнах отново в спалнята, Коути спеше. Излязох с Лойош, отбих се в „При Киг“ за малко и пих клава. Внимавах много, когато излязох от къщи. Никога не съм бил нападан, когато съм подготвен за това; винаги е ставало неочаквано. Което е странно, заради многото време, през което очаквам да ме нападнат. Зачудих се какво ли щеше да е, ако изобщо не ми се налагаше да се притеснявам за това. Ако тези източняци успееха, можеше и да стане. Но все едно, за мен щеше да е без значение. Не мога да си спомня време, когато да не съм се оглеждал много внимателно наоколо. Дори докато бях млад, имаше твърде много хлапета, които не харесват източняци. Каквото и да станеше, бях затънал в това. Но все пак…

„Смятам, че прекаляваш с мисленето, шефе“.

Кимнах. „Добре, приятел. Кажи кое да пренебрегна“.

„Хе!“

„Точно така. Хе!“

„За тези източняци… групата на Кели…“

„Е?“

„Да приемем, че не се налагаше да се тревожиш за Коути или да мислиш за Херт, или каквото и да е. Какво би изпитвал към тях?“

„Откъде мога да знам?“

„Какво би изпитвал, ако Коути е една от тях?“

Виж, това беше добър въпрос. Предъвках го. „Мисля, че просто нямам високо мнение за една група, която толкова е затънала в идеалите си, че не се грижи за хората“.

„Но за Коути…“

„Да. Не знам, Лойош. Всъщност нямам и възможност да разбера какво включва това. Колко време ще отнеме? Ще я виждам ли изобщо? Ще иска ли да им дава пари? Колко? Твърде много неща има, които не зная. Тя трябва да ми каже за всичко това“.

Пих още клава и помислих за разни неща. Излязох навън много предпазливо.

 

 

Когато влязох в кантората, не спрях да поздравя Крейгар и Мелестав; слязох направо в мазето. До лабораторията имаше едно голямо празно помещение с много фенери. Запалих ги. Извадих рапирата, поздравих сянката си и атакувах.

Челно париране. Какво се беше случило с мен снощи?

Влизане, отстъп. Беше по-лошо, отколкото когато ми казаха, че съм прероден драгар. Или по-друго, най-малкото.

Може би просто трябва да забравя, че съм се опитал да се самоубия. Само че можеше да опитам отново и може би щях да успея. Но пък ако го направех, може би щеше да е най-добре.

Това беше глупост. От друга страна, не можеше да се отрече, че снощи всъщност исках да се самоубия; бях се опитал да го направя. Не беше за вярване.

Париране по фланга, челно париране, удар в крака, забиване в гърдите. После болката обаче — невероятната болка. Но все пак беше свършило. Трябваше да спипам Херт преди той да ме е хванал, а това бездруго нямаше да промени чувствата на Коути към мен, а и нямаше да ми се плати. Но все едно: трябваше да се погрижа да не ми го направи отново. Никога.

Париране, удар, париране. Не съм самоубиец. Има много убийци, на които им е все едно дали ще оживеят, или ще умрат, но аз не съм от този тип. Или поне никога не съм бил. Хайде стига! Така може да ми мине целият живот, докато се мъча да реша какво означава, че исках да се свърши с мен. Имаше неща, които трябваше да свърша, а това не водеше доникъде. Трябваше просто да убия Херт и толкова.

Поздрав. Само дето съжалявах, че трябва да го направя.

И освен това съжалявах, че не съм си монтирал баня долу.

 

 

— Крейгар.

— Да?

— Омръзна ми да рина говната.

— Добре. Крайно време беше.

— Млъкни. Искам пълни подробности за Херт. Имам предвид всичко. Искам да знам кой е любимият цвят на любовницата му и колко често си мие косата. Искам да знам колко пипер си слага той в супата. Искам да знам колко често взима…

— Разбрано, шефе. Поемам го.

„Можеш ли да го оправиш преди да се е случило нещо с Коути?“

„Не знам. Не знам със сигурност, че нещо ще се случи с Коути. Но не можем да рискуваме. Ще трябва да…“ Замълчах, защото ме порази една мисъл. Отхвърлих я, но тя се върна. Имаше едно нещо, което можеше да помогне.

„Няма да й хареса, ако го разбере, шефе“.

„Кълна се в пръстите на Вийра, Лойош! Тя не е харесала нищо от това, което съм направил, откакто започна цялата каша. И какво? Да имаш случайно други идеи?“

„Май не“.

„Аз също. Трябваше да го направя още преди няколко дни. Но тогава не мислех. Роуца с нея ли е сега?“

„Да“.

„Тогава да тръгваме“.

„А охрана за теб?“

Изведнъж ми прилоша, щом си спомних за предния ден. „Тоя път няма да се мотая като гламав по улиците“.

„Няма ли?“

Прозвуча риторично, затова не отговорих.

Телепортирах се директно от кантората, да не би случайно някой да ме чака отвън. Източняшкият район започваше да ми изглежда все по-познат и по-познат, колкото повече и повече време прекарвах в него. Изпитвах смесени чувства в това отношение.

„Тя движи ли се?“

„Движеше се, шефе. Спря преди малко“.

„Колко сме далече?“

„Мога да прелетя дотам за пет минути“.

„Страхотно. Колко далече сме?“

„Половин час“.

Улиците се виеха и къдреха като чувството за хумор на Вийра и наистина мина половин час, преди да се озовем близо до един голям парк. Претъпкан с хора парк. Вътре имаше хиляди, предимно човеци. Зяпнах. Последния път, когато бях видял толкова много хора събрани на едно място, се водеше битка. Не ми беше харесало.

Поех си дълбоко дъх и започнах да си пробивам път навътре и през тълпата. Водеше Лойош. („Насам. Така, сега назад и надясно. Ето там някъде са“.) Джерегът внимаваше Роуца да не разбере, че сме в района. Сигурно нямаше да му е приятно, но предполагам, че гледаше на това като на игра. Аз внимавах Коути да не разбере, че съм в района, и в това нямаше никаква игра.

Забелязах я, застанала на някаква платформа, която, изглежда, беше центърът на вниманието на тълпата. Оглеждаше множеството, въпреки че повечето хора, които гледаха към нея, сигурно нямаше да го разберат. Отначало си помислих, че търси мен, но после разбрах и се изкисках. Кели също стоеше на платформата и гръмко декламираше за „техния“ страх от „нас“, а Коути играеше неговия охранител. Страхотно. Придвижих се към платформата, клатейки глава. Аз исках да играя нейния охранител, без да ме види. Тя гледаше за някой, който би се промъкнал към платформата — с други думи, гледаше за някой, който щеше да прави точно това, което правех аз.

След като го осъзнах, спрях — на четиридесет-петдесет стъпки — и загледах. Всъщност не мога да ви кажа за какво точно беше речта: не слушах. Не бих казал, че превърна множеството в разгневена сган, но изглеждаха заинтригувани и от време на време подвикваха одобрително. Чувствах се объркан. Никога не се бях озовавал сред толкова голяма група хора, като в същото време се мъча да реша дали някой член на групата се кани да убие друг член от групата. Допускам, че има начини да се разбере, но не ги знам. От време на време поглеждах към платформата, но там не ставаше нищо особено. Почнах да улавям по някоя фраза от речта на Кели, неща като „историческа необходимост“ и „няма да им паднем на колене“. Освен Кели горе се бяха качили и Грегъри, Наталия и няколко източняци и текли, които не познавах. Те също изглеждаха заинтересовани от приказките на Кели.

По някое време събирането се разпадна — след гръмки подвиквания. Помъчих се да остана колкото може по-близо до Коути, без да ме забележи. Не беше много близо. Около всеки от тези, които бяха стояли на платформата, се заоформяха групи. Освен около Коути. Тя стоеше плътно до Кели. Тълпите взеха да оредяват, а аз продължавах да очаквам, че ще видя някой друг, който като мен дебне някъде отзад. Но не видях.

След половин час Кели, Грегъри и Наталия си тръгнаха. Всичко вече беше затихнало. Тръгнах след тях. Върнаха се до къщата на Кели и се скриха вътре. Зачаках. Времето беше хубаво, за което бях благодарен — мразя да стоя и да чакам отвън в студ и дъжд.

Белята беше в това, че чакането ми остави твърде много време за мислене, а имаше твърде много неща, за които да мисля.

Всъщност се бях опитал да се самоубия. Защо? Ясно, за първи път ме бяха изтезавали, но и преди бях издавал информация, след като ме пребиеха; дали наистина беше толкова различно? Помислих за болката и се чух как пищя, и цялото ми тяло потръпна.

В други случаи, когато бивах принуждаван да издам информация, се владеех. Бях в състояние да си играя с тях — да им подам тази или онази дреболия и да затая каквото мога. Този път просто вътрешностите ми се изсипаха. Добре, но всичко това не обясняваше положението. Просто не бях от самоубийствения тип. Нали? Вийра, а дали не бях?

След малко казах, „Лойош, продължавай да наблюдаваш къщата. Аз ще навестя Ноиш-па“.

„Не, шефе. Не без мен“.

„Какво? Защо не?“

„Херт все още те търси“.

„О, вярно“.

Най-после Коути излезе. Вече се свечеряваше. Тя тръгна към къщи, аз я последвах. На няколко пъти Роуца, на рамото й, започна да се оглежда нервно и Лойош предложи да се позадържим малко назад, тъй че го послушах. Доста възбуждащо беше. Повъртях се около час, след което и аз се прибрах. Двамата не си казахме много, но забелязах, че тя ме погледна няколко пъти с угрижена физиономия.

Повечето от това можете да го повторите за следващия ден. Тя излезе от къщи и аз я проследих, докато стоеше на един ъгъл и продаваше таблоиди (нов брой, забелязах; в заглавието на първата страница ставаше дума за домовладелци) и говореше с минувачите. Минувачите ги наблюдавах много изкъсо, особено когато се появеше някой драгар. Свързах се с Крейгар да видя как се справя и той ми каза, че работел. Оставих го на мира. Притесних го само защото бях започнал да изпитвам огромно безсилие.

Безсилие? Ами да. Следях Коути отчаяно — мъчех се да я опазя жива и съзнавах, че е безсмислено. Не можех да съм сигурен, че се канят да убият някой от източняците, а нямаше причина да мисля, че това ще е точно Коути, пък и честно казано, бездруго не можех да направя кой знае какво. Убийците действат с изненада. Но ако един убиец може да изненада жертвата си, най-вероятно е да изненада също така и охраната й, която е на двайсет или трийсет стъпки. Усилието ми да я опазя изглеждаше почти безплодно упражнение. Но пък нищо друго не можех да направя, освен да мисля, а от мислене ми беше писнало.

„Шефе!“

Погледнах в посоката, привлякла вниманието на Лойош. Видях ъгъла на голяма кафява сграда — от тези с жилищата за по няколко семейства.

„Какво има?“

„Видях някой там, беше висок като за драгар“.

Погледах малко натам, но не забелязах движение. Коути все още стоеше до една сергия със зеленчуци, заедно с Шерил, говореха си нещо с продавача. Около половин час продължих да се обръщам ту към Коути, ту към ъгъла, след което се отказах и започнах да наблюдавам само жена си, докато Лойош хвърляше око към мястото, където беше забелязал някого. В един момент Коути и Шерил оставиха сергията и тръгнаха към сградата, за която мислех, че е един от щабовете им, въпреки че Коути говореше за нея само като за дома на Кели. Опитах се да разбера дали някой ги следи, но не можех да съм сигурен.

Коути влезе вътре, а Шерил продължи. Скрих се малко по-надолу по улицата, откъдето можех да наблюдавам вратата. Тази врата започвах да я познавам повече, отколкото би ми се искало да познавам която и да било врата. Радвах се поне, че Коути не може да се телепортира.

Вече се мръкваше, когато един драгар в цветовете на джерег пристъпи храбро до вратата и влезе. Опипах оръжията си и бързо тръгнах след него, но той излезе преди да съм пресякъл улицата до средата. Обърнах се в другата посока, направих се на незаинтересован и той не ме забеляза. Когато погледнах през рамо, той вече крачеше бързо. Помислих дали да не го проследя, но най-многото, което можех да постигна, бе да докажа, че го е изпратил Херт. И какво?

Реших, че най-вероятно трябва да е пратеник. Или можеше да е някой магьосник и току-що да е убил всички в къщата. Или пък… в този момент Коути, Пареш и Наталия излязоха, сякаш нещо ги беше подгонило да бързат. Тръгнах след тях. Те поеха на североизток, тоест към центъра на града. (Източняшкият район е в Южна Адриланка, която общо взето се пада на запад от центъра. Опитайте се да го разберете, ако много държите.)

Преди да прекосят обозначената граница с драгарския район (улица „Дърводелска“), завиха и тръгнаха по две странични улички. В един момент спряха и се струпаха около нещо на земята. Коути коленичи, докато другите останаха прави. Пареш започна да се озърта. Приближих ги и той ме видя. Бързо се изправи и ръката му се изпъна, сякаш се канеше да направи нещо магическо — и Маторепач падна в дланта ми. Но той не направи нищо и след малко вече бях достатъчно близо, за да могат да ме познаят в гаснещата оранжева светлина, както и да видя, че Коути е коленичила до тяло. Тя вдигна глава.

Пареш се беше напрегнал, жилите на врата му се бяха издули. Наталия изглеждаше само леко заинтригувана и като че ли примирена. Коути ме изгледа твърдо.

— Какво обшо имаш с това? — попита Пареш.

— Нищо — отвърнах и реших, че ще му позволя само още един такъв въпрос. Вместо да настои, той кимна, което почти ме разочарова.

— Какво търсиш тук, Влад? — попита Коути.

Вместо да отговоря, приближих до тялото. Погледнах и извърнах лице, после погледнах отново, този път за по-дълго. Беше Шерил. Бяха я пребили до смърт. Не беше пресъживима. И двата й крака бяха потрошени — на коляното, под него и над него. И двете й ръце бяха прекършени при лактите. Отоците по лицето — това, което беше останало от него — бяха ужасни. Темето й беше набито навътре. И така нататък. Професионалната ми преценка сочеше, че са го правили няколко часа. А ако не можеш да направиш професионална преценка, каква е ползата, че си професионалист? Отново извърнах очи встрани.

— Какво търсиш тук, Влад? — повтори Коути.

— Следях те.

Тя ме изгледа, после кимна.

— Видя ли нещо?

— Лойош може би зърна някой, който ви наблюдаваше, докато бяхте на пазара, но после влязохте в къщата на Кели и аз гледах само вратата.

— И не си сметнал за нужно да кажеш на никого?

Примигах. Да кажа на някого ли? На някой от тях? Е, всъщност беше логично.

— Не се сетих.

Тя ме зяпна, след това ми обърна гръб. Пареш ме гледаше почти с гняв. Наталия гледаше настрани, но когато я погледнах по-внимателно, забелязах, че почти трепери от гняв. Коути беше стиснала юмруци и ги отваряше и затваряше ритмично. Усетих, че също започвам да се ядосвам. Не искаха да се въртя наоколо; определено не бяха ме молили да наблюдавам Шерил. Сега бяха готови да кипнат, защото не го бях направил. Беше достатъчно, за да…

„Не са ядосани на теб, шефе“.

„А?“

„Ядосани са на Херт, че го е направил, и може би на себе си, че са го допуснали“.

„Как можеха да го предотвратят?“

„Не питай мен“.

Обърнах се към Пареш, който беше най-близо.

— Как можехте да го предотвратите?

Той само поклати глава. Наталия обаче ми отговори, с много напрегнат глас, сякаш едва можеше да говори.

— Можехме да изградим движението по-бързо и по-силно, така че да не посмеят да го направят. Вече трябваше да се страхуват от нас.

Не беше моментът да обяснявам какво мисля за това. Помогнах им да отнесем тялото на Шерил в дома на Кели. Малцина ни поглеждаха по смрачаващите се улици. Предполагам, че това означава нещо. Тримата се държаха, сякаш трябваше да се чувствам удостоен с висока чест, че ми позволяват да им помогна. Това също не коментирам. Оставихме тялото в коридора, те влязоха вътре, а аз останах, без да си кажем нищо.

На път за къщата на дядо ми изведнъж бях обзет от с нищо неоправдания страх, че мога да го заваря убит. Ще ви спестя напрежението и ще ви кажа, че си беше жив и здрав, но интересното е, че го изпитах.

Щом минах под звънчетата, той извика:

— Кой е?

— Влад.

Прегърнахме се и седнах до Амбрус. Ноиш-па се засуети да приготви чая — разправяше ми за новия търговец на подправки, който намерил: той все още киснел абсента в ментова отвара две седмици, точно както трябвало да се прави. („Две седмици“, ако ви интересува, е с един ден по-малко от три недели. Ако смятате, че това е странен период за означаване със специален израз, не мога да ви виня.)

След като чаят беше направен и одобрен и след като погалих почтително Амбрус, докато Ноиш-па правеше същото с Лойош, той ме попита:

— Какво те безпокои, Владимир?

— Всичко, Ноиш-па.

Той ме погледна загрижено.

— Не си спал добре.

— Не съм.

— За нашето семейство това е лош признак.

— Да.

— Какво се е случило?

— Помниш ли онзи приятел, Франц, дето го убиха?

Той кимна.

— Е, вече има още един. Жена. Бях там, когато намериха тялото й. Преди малко.

Дядо поклати глава.

— И Коути все още е с тези хора?

Кимнах.

— Не е само това, Ноиш-па. Те са като деца, намерили моргантска кама. Не знаят какво правят. Продължават да си вършат работата все едно, че могат да се опълчат срещу целия дом Джерег, да не говорим за Империята. Нямаше да ме притеснява, ако Коути не беше с тях, но просто не мога да я защитя; не и завинаги. Стоях пред явката им, когато дойде пратеник да им каже къде да намерят тялото — или поне така предполагам. Но като нищо можеше да се окаже магьосник и да унищожи и къщата, и всичко вътре. Познавам човека, който стои зад това — способен е да го направи. Като че ли не разбират това, а аз не мога да ги убедя.

След като свърших, Ноиш-па помръдна в стола си, замисли се и каза:

— Казваш, че познаваш човека, който върши тези неща?

— Не много добре, но го знам.

— Щом може да го направи, защо не го е направил?

— Все още не си е струвало усилието. Все пак струва пари, а той няма да похарчи повече, отколкото се налага.

Той кимна.

— Чух, че са имали събиране вчера.

— Какво? А, да. В един парк наблизо.

— Да. И шествие имаха. Видях ги. Много хора бяха.

— Да. — Спомних си за парка. — Няколко хиляди. Но какво от това? Какво могат да направят?

— Може би трябва да поговориш отново с този Кели, да се опиташ да го вразумиш.

— Може би — отвърнах, не съвсем убедено.

Той въздъхна.

— Никога не си изглеждал толкова угрижен, Владимир.

— Предполагам, че е от работата. Знаеш ли, ние все пак играем по правила. Ако ни оставиш на мира, и ние те оставяме на мира. Ако пострада някой, който не е в организацията, значи си вре носа където не му е работа. Не е по наша вина, просто е така. Хората на Кели са направили това — набъркали са се там, където не им е мястото. Макар че не са всъщност. Те… не знам. Все едно, в тъмниците на Вийра проклети да са дано. Понякога ми се иска да му видя сметката на тоя Херт, а понякога ми се ще да… не знам какво. И знаеш ли, дори не мога да се ядосам достатъчно, за да пратя Херт „на разходка“. Много се заплетох в това. Би трябвало да наема някой да ми го свърши, но просто не мога. Не разбираш ли? Трябва да… — Примигах. Бях се раздрънкал. Ноиш-па отдавна беше престанал да слуша глупостите ми. Зачудих се какво ли си мисли.

Той ме гледаше много сериозно. Лойош кацна на рамото ми я стисна. Отпих от чая. Ноиш-па каза:

— А Коути?

— Не знам. Може би и тя се чувства по същия начин, и затова е намерила тези хора. Тя ме уби, знаеш ли?

Той се ококори. Обясних му:

— Така се запознахме. Беше наета да ме убие и го направи. Аз никога не съм убивал изт… човек. Тя — да. И сега се държи, все едно че… Както и да е.

Той ме изгледа и мисля, че си спомни за последния ни разговор, защото попита:

— От колко време го правиш това, Владимир? Това убиване на хора?

Изглеждаше искрено заинтригуван от отговора, затова отвърнах:

— От години.

Той кимна и каза:

— Може би е време да помислиш за това.

— Да речем, че се включа в стражата на феникс, стига да ме вземат. Или дори в Гвардията. Така или иначе, това си е убиване на хора за пари. Или да се запиша в някоя частна армия на Господар на дракони. Каква е разликата?

— Може би никаква. Нямам отговор за теб, Владимир. Казвам само, че може би е време да си помислиш за това.

Наля още чай и аз го изпих, след това си тръгнах за вкъщи.