Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Teckla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. — Добавяне

13.

„…махнете котешките косми…“

Щом пристъпих в дюкяна, звънчетата звъннаха леко и звучно. Дядо ми пишеше в кожен тефтер със старомоден молив. Вдигна глава и се усмихна.

— Владимир!

— Здравей, Ноиш-па.

Прегърнах го. Седнахме и той каза „здрасти“ на Лойош. Амбрус скочи в скута ми и ме поздрави, както той си знаеше. Амбрус никога не мърка, когато го галиш, но някак си умее да ти покаже кога му харесва това, което правиш. Дядо веднъж ми каза, че Амбрус мъркал само когато правят заедно вълшебства; мъркането било знак, че всичко е наред.

Огледах стареца. Дали изглеждаше по-състарен, малко по-изтощен от обикновено? Не бях сигурен. Трудно е да гледаш добре познат човек все едно, че е непознат. Странно защо очите ми се спряха на глезените му и забелязах колко тънки и крехки изглеждат, дори за неговиите размери. Но пак като за негови размери, гръдният му кош изглеждаше широк и мускулест под захабената риза на червени и зелени ивици. Главата му, плешива с изключение на тънкото кръгче бяла коса, блестеше на пламъка на свещта.

— Е — попита той след малко.

— Как си?

— Аз съм си много добре. А ти?

— Горе-долу същото, Ноиш-па.

— Да. Нещо искаш да питаш ли?

Въздъхнах.

— Помниш ли двеста двайсет и първа?

Той вдигна вежди.

— Бунтовете ли? Да. Лоши времена бяха. — Поклати глава и ъгълчетата на устата му провиснаха. Но странно… в същото време очите му сякаш заблестяха, някъде дълбоко вътре.

— Ти участва ли? — попитах.

— Дали съм участвал? Че как можеше да не участвам? Всички бяха вътре… или взимахме участие, или се криехме. Но бяхме замесени всички.

— И баща ми ли участва?

Отвърна ми с неразгадаем поглед. След което каза:

— Да, и баща ти, и той беше там. И той, и аз, и баба ти също, и брат ми, Джани. Бяхме на „Две лози“ и на „Хълма“, когато Империята се опита да ни прекърши. — Гласът му стана по-твърд. — Баща ти уби един страж. С касапски нож.

— Наистина?

Той кимна.

Известно време мълчах. Мъчех се да разбера какво изпитвам. Струваше ми се странно и съжалявах, че не съм го знаел, докато баща ми беше жив. Малко ме заболя от мисълта, че никога вече няма да го видя. Накрая рекох:

— А ти?

— О, те и пост ми дадоха след битката, така че и аз нещо съм свършил, предполагам.

— Пост ли?

— Бях махленски делегат, за улица „М’Гари“, северно от „Бряст“. Тъй че трябваше да ходя на събранията и да говоря от името на всички от махалата, да казвам какво искат.

— Не знаех. Татко никога не ми е разказвал за това.

— Е, той беше недоволен. Нали тогава умря и баба ти — когато се върнаха.

— Империята ли?

— Да. Върнаха се с повече войска — дракони, сражавали се в Изтока.

— Ще ми разкажеш ли за това?

Той въздъхна. Предполагам, че мислеше за баба. Жалко, че нея така и не я познавах.

— Може би някой друг път, Владимир.

— Добре. Забелязах, че Кели те гледаше все едно, че те познава. Оттогава ли?

— Да. Знаехме се. Тогава той беше по-млад. Когато говорихме миналия път за него, не знаех, че е същият Кели.

— Добър човек ли е той, Ноиш-па?

Той ме стрелна с поглед.

— Защо питаш?

— Заради Коути.

— Хм. Ами, да, добър е, може би, стига това, което прави, да го наричаш добро.

Опитах се да разгадая думите му, а след това реших да подходя от друг ъгъл.

— Май не си много доволен, че Коути се е събрала с тези хора. Защо, след като ти самият си участвал тогава?

Той разпери ръце.

— Владимир, когато има въстание срещу собствениците, тогава човек, разбира се, иска да помогне. Какво друго ще направиш? Но това е различно. Тя само си търси белята, след като няма никаква причина за това. А и между Ибронка — баба ти — и мен съвсем не беше същото.

— Не беше ли?

— Не беше, разбира се. Онова просто стана и всички участвахме. Трябваше да участваме или да вземем страната на домовладелците и лихварите. Тогава беше едното или другото, не беше нещо, заради което да си оставя семейството.

— Разбирам. Това ли искаш да кажеш на Коути, ако дойде да те види?

— Ако ме попита, ще й го кажа.

Кимнах. Зачудих се как ли ще реагира Коути и реших, че вече не я познавам достатъчно добре, за да мога да предположа. Така че смених темата, но все забелязвах, че от време на време дядо ме поглежда странно. Какво пък, едва ли можех да го виня.

Оставих нещата да покипят из главата ми. С призрака на Франц или без него, за мене щеше да е най-добре, ако Кели и цялата му тайфа пропаднеха на края на света, но нямаше как да стане.

Освен това ми се струваше, че най-големият проблем с това да се докопам до Херт е, че той може да отдели колкото си иска време, за да се докопа до мен, и от това изобщо няма да го заболи. Източняците бяха спрели бизнеса му в няколко квартала, но не във всички, и той все още разполагаше с връзките си и наемаше хора, готови отново да се заемат с бизнеса, щом му дойде времето. А и беше драгар — щеше да живее още поне хиляда години, тъй че защо да бърза?

Ако изобщо можех да го принудя да се задвижи, може би щях да успея да го принудя и да излезе на открито, където може би щеше отново да ми падне на мушката. По-нататък… хм. Дядо ми мълчеше и ме гледаше, сякаш разбираше колко бързо работи мозъкът ми. Почнах да съставям нов план. Лойош го остави без коментар. Поогледах плана от няколко различни ъгъла, докато отпивах от билковия чай. Задържах го в главата си и го треснах с няколко възможни проблема, но той се закрепи съвсем прилично. Реших да го изпълня.

— Идея ли имаш, Владимир?

— Да, Ноиш-па.

— Е, значи ще предприемаш нещо.

Станах.

— Прав си.

Той кимна и не каза нищо повече. Сбогувах се, докато Лойош излиташе през вратата пред мен. Лойош каза, че всичко било наред. Все още ме безпокоеше Квайш. Много по-трудно щях да осъществя плана си мъртъв.

Бях изминал само две карета, когато ме спря. Минавах през един пазар, а тя се беше облегнала на една сграда, с ръце зад гърба. Изглеждаше на около петнайсет години и носеше селяшка пола в жълто и синьо. Полата беше цепната, което не означава нищо, но краката й бяха бръснати, което означава много.

Дръпна се от стената, щом минах покрай нея, и ми каза здрасти. Спрях и й пожелах приятен ден. Изведнъж ми хрумна, че това може да е нагласено; прокарах длан през косата си и опипах наметалото. Тя, изглежда, помисли, че се старая да я впечатля, и ми показа две трапчинки. Зачудих се колко отгоре ще струват трапчинките.

„Нещо да забелязваме, Лойош?“

„Много е гъчкано, за да съм сигурен, шефе, но Квайш не го виждам“.

Реших, че вероятно е само това, което изглежда.

Попита ме дали бих имал нещо против да я заведа някъде да пийнем. Казах „защо не“. Попита ме дали бих имал нещо против да я заведа някъде да се изчукаме. Попитах я за колко, тя отвърна — за седемнайсет, което правеше около империал, което е една трета от това, което взимаха моите парцалчета.

Казах:

— Ами да.

Тя кимна, без да си прави повече труда с трапчинките, и ме поведе по пресечката. Пуснах един нож да падне в ръката ми, просто за всеки случай. Влязохме в някакъв хан, с табела, на която се виждаха няколко пчели, бръмчащи около кошер. Тя заговори с ханджията и прибрах ножа. Дадох му няколко сребърника. Той посочи с глава към стълбището и рече:

— Трета стая.

Ханът беше доста пълен за ранен следобед и замъглен от синкавия дим. Миришеше на старо, мръсно и застояло. Готов бях да се обзаложа, че всички в гостилницата са пияни.

Тя ме отведе до трета стая. Настоях тя да влезе първа и изчаках да видя дали няма да се окаже, че вътре има някой. Не забелязах такива признаци. Лойош влетя след нея.

„Окей, шефе. Чисто е“.

Тя каза:

— И това ли го искаш вътре?

— Да.

Тя сви рамене.

— Добре.

Влязох в стаята. Завесата падна зад мен. На пода имаше дюшек, до него имаше масичка. Дадох й империала.

— Благодаря.

Тя си свали блузката. Тялото й беше младо. Не помръднах. Тя ме погледна и каза:

— Е?

Пристъпих към нея, тя докара сънената усмивка, извърна лице към мен и протегна ръце. Зашлевих я. Тя отстъпи крачка назад и викна:

— Ей!

Зашлевих я отново.

— Ей, без тия!

Извадих от наметалото си нож и го вдигнах. Тя изпищя.

Щом звукът отекна из стаята, я сграбчих под мишницата, издърпах я в ъгъла до вратата и я задържах там. В погледа й вече имаше страх. Казах й:

— Ако си отвориш устата, ще те убия.

Тя кимна, зяпнала в лицето ми. Чух стъпки отвън и я пуснах. Завесата се люшна встрани и се появи дълга сопа, последвана от едър източняк с черна брада.

Той нахлу вътре, спря, като видя, че стаята е празна, и взе да се обръща, за да огледа. Но докато го направи, вече го бях спипал за косата и дърпах главата му към ножа си, опрян в тила му.

— Пусни тоягата! — Той се напрегна, сякаш се канеше да скочи, и натиснах още по-здраво. Отпусна се и тоягата падна на пода. Обърнах се към курвата. Погледът й ми подсказа, че това е сводникът й, а не просто някой от биячите на гостилницата или някой любопитен посетител. — Добре — казах й. — Разкарай се.

Тя побягна да си вземе блузката и изхвърча навън, без да ни погледне или да спре да се облече. Сводникът попита:

— Птиче ли си?

Примигах.

— Птиче ли? Феникс? Стражата значи? Това ми хареса. И лорд Хааврен ще го хареса. Не, не съм. Не бъди глупав. За кого работиш?

— Ъ?

Сритах го в свивката на коляното и той седна. Опрях коляно на гърдите му и почти опрях ножа в лявото му око. Повторих въпроса си.

— За никого не работя — каза той. — Сам съм си.

— Значи мога да направя с теб каквото си поискам и никой няма да те защити, така ли?

Това постави нещата в друга светлина.

— Не, имам си протекция.

— Аха. Кой?

Очите му се спряха на джерега, извезан на наметалото ми, той облиза устни и рече:

— Не ща да се забърквам.

Усмихнах се свирепо.

— Малко ли си се забъркал вече?

— Да, ама…

Причиних му малко болка и той изохка. Попитах:

— Кой те пази?

Каза ми някакво източняшко име. Не го познавах. Махнах ножа от лицето му, отпуснах малко хватката и казах:

— Така. Аз работя за Кели. Знаеш кой е Кели, нали? — Той кимна. Продължих: — Добре. Не искам да те виждам повече по улиците. От този момент си извън бизнеса. Ясно? — Той кимна пак. Сграбчих кичур от косата му, срязах го с ножа, показах му го и го прибрах. — Вече мога да те намеря по всяко време. Ясно? — Разбра ме. — Добре. Ще се върна тук след няколко дни. Да се уверя, че хубавата млада дама не е пострадала. Ако е, ще си занеса вкъщи парчета от теб. Ако не я намеря, няма да се занимавам с парчета. Това разбра ли? — Явно, че все още се разбирахме. — Много добре. — Оставих го. От парцалчето нямаше и помен.

Излязох от хана, повървях половин миля и влязох в някаква изба. Попитах домакина — грозен кривоглед тип — дали знае къде мога да намеря малко „действие“.

— Действие ли?

— Действие. Нали знаеш, шерийба, камъчета с’янг, такива работи.

Гледа ме тъпо, докато не му подадох един империал през тезгяха. Тогава ми даде адрес няколко врати по-надолу. Изпълних му указанията и разбира се, намерих мястото, с три маси шерийба в действие. Забелязах типа, който го въртеше, седнал с гръб към стената и задрямал.

— Здрасти — казах му. — Извинявай за безпокойствието.

Той отвори едно око.

— Е?

— Знаеш ли кой е Кели?

— Ъ?

— Кели. Нали се сещаш, оня дето затвори целия…

— Аха. И к’во?

— Бачкам за него.

— Ъ?

— Бизнесът приключи. Край на играта. Затворено. Разкарай ги всички оттук.

Помещението беше малко и не правех усилие да говоря тихо. Играта беше спряла и всички ме гледаха. Също като сутеньорчето, типът забеляза стилизирания джерег на наметалото ми. Изглеждаше объркан.

— Виж — каза ми, — не те знам кой си, нито каква игра играеш…

Приложих един трик на стражата Феникс… шлевнах го по бузата с дръжката на една кама, след което размахах камата. Викам:

— Това изяснява ли нещата?

Чух раздвижване зад гърба си.

„Неприятност ли, Лойош?“

„Не, шефе. Напускат“.

„Добре“.

След като заведението се опразни, го оставих да стане и казах:

— Ще те проверявам. Ако заваря бизнесът пак да се върти, ще ти скъсам задника. Айде, да те няма.

Напусна много бързо. Аз излязох по-бавно. Позволих си да се изхиля злобно, просто защото ми се прищя. Докато приключа, вече се стъмваше и бях тероризирал три курви, също толкова сводници, две крупиета, едно лихварче и един „чистач“.

Добра работа като за един ден, реших. Тръгнах обратно за кантората, да поговоря с Крейгар и да задействам втората част от плана си.

 

 

Крейгар реши, че съм луд.

— Ти си луд, Влад.

— Сигурно.

— Те просто ще те изоставят до един.

— Ще продължавам да им плащам.

— Как?

— Забрави ли, че съм богат?

— Колко време може да продължи това?

— Няколко недели, от които ще ми трябва само една.

— Една?

— Да. Днес разшавах Херт и Кели и ги насъсках един срещу друг. — Описах му набързо действията си през деня. — Ще им трябва може би около ден, на всеки от двамата, да се сетят кой всъщност е бил. Херт ще хвърли срещу мен всичко, с което разполага, а Кели…

— Да?

— Почакай и ще видиш.

Крейгар въздъхна.

— Добре. Искаш от утре заранта всичкият ти бизнес да затвори. Чудесно. Всеки се покрива за една неделя. Чудесно. Казваш, че можеш да си го позволиш, добре. Но другото, в Южна Адриланка, не го разбирам.

— Какво има за разбиране? Просто продължаваме това, което започнах днес.

— Но пожарите? Взривовете? Това не е начинът да…

— Разполагаме с хора, които могат да го свършат добре, Крейгар. Все пак сме се учили при Ларис, нали?

— Да, но Империята…

— Точно.

— Не разбирам.

— Не е нужно. Просто се оправи с подробностите.

— Добре, Влад. Играта е твоя. А нашите места? Като това например.

— Мда. Свържи се с Патрула на кучките. Пълна магическа защита, включително телепортни прегради, и увеличи наличния персонал. Мога да…

— Можеш да си го позволиш. Да, знам. Все пак мисля, че си луд.

— Херт също ще го помисли. Но все едно, ще трябва да се справя.

— Ще те подгони, ако това искаш.

— Да.

Той въздъхна, поклати глава и излезе. Отпуснах се в стола, изпънах крака на бюрото и превъртях всичко наум, за да съм сигурен, че не пропускам нещо.

 

 

Когато се прибрах, Коути си беше вкъщи. Казахме си „здрасти“ и „как мина денят“, и други такива. Седнахме в дневната, един до друг на дивана, за да почувстваме, че нищо не се е променило, но на една-две педи един от друг, за по-сигурно. Станах първи, протегнах се и заявих, че лягам да спя. Тя ми пожела лек сън. Подхвърлих, че може би и тя има нужда от малко сън, и тя призна, че има и също ще си легне, скоро. Излязох. Лойош и Роуца ми се сториха малко посърнали. Не знам защо. Заспах бързо, както винаги, когато съм задействал някой план. Това е едно от нещата, които ме държат нормален.

 

 

Телепортирах се до кантората рано на другата заран и зачаках доклади. Херт се оказа точно толкова бърз в досещането, колкото предполагах. Чух, че е имало опити да се проникне през магиите около кантората ми и на още две места.

— Радвам, се, че предложи да ги защитим, Крейгар.

Той изломоти нещо.

— Какво те притеснява, Крейгар?

— Хе. Дано поне знаеш какво вършиш.

Понечих да отговоря: „Винаги знам какво върша, Крейгар“, но щеше да прозвучи малко кухо, затова казах:

— Така мисля. — Това, изглежда, го задоволи.

— Добре, а по-нататък какво?

Споменах му името на една важна личност в организацията и каква е следващата ми стъпка. Крейгар ме погледна изненадано, после кимна.

— Разбира се. Той ти дължи една услуга, нали?

— Или две-три. Уреди го за днес, ако е възможно.

— Ясно.

Върна се след час и каза:

— В „Синия пламък“. — Усмихнахме се на общия спомен. — В осмия час. Каза, че той ще се погрижи за защитата, което значи, че знае в общи линии какво става.

Кимнах.

— Би трябвало.

— Вярваш ли му?

— Все едно, рано или късно трябва да му се доверя, така че защо да не е сега?

Крейгар кимна.

По-късно същия ден ми съобщиха, че сме запалили две постройки в Южна Адриланка. Херт сигурно вече беше побеснял и адски му се искаше да ме спипа. Изсмях се. „Скоро — казах му наум, — скоро“.

Усетих в ума странен гъдел и се сетих какво означава.

„Кой е?“

„Чимов. Близо до щаба на Кели съм“.

„Какво става там?“

„Местят се“.

„Аха. Разбери къде отиват“.

„Добре. Цяла тълпа са. Като че ли очакват неприятности. Разлепват също някакви плакати и раздават листовки“.

„Прочете ли какво пишат?“

„Да. За някакво масово събиране утре следобед, в парка Наймат. Заглавието е с големи букви и гласи: «На оръжие»“.

„Добре. Чудесно. Остани там и не се забърквай“.

„Ясно, шефе“.

— Крейгар!

— Да?

— Прати хора до щаба на Кели. Четирима-петима. Щом се опразни, да влязат и да потрошат вътре. Да потрошат мебелите, които са останали, стените, да разнебитят кухнята, такива неща.

— Окей.

Останалата част на деня прекарах така. Пристигаха съобщения — за погромчета, извършени тук-там, за издънило се нападение на Херт тук-там, аз си седях и отвръщах отсечено. Отново действах ефективно и се чувствах толкова добре, че откарах до късно вечерта, като сглобявах сведенията и боцках в задника ту Кели, ту Херт. Разбира се, кантората беше най-безопасното място за мен и това беше друга сериозна причина да остана да работя до късно.

Вечерта размених съобщения с един от свръзките ни в Имперския дворец и разбрах, че да, „висшите власти“ са забелязали какво става в Южна Адриланка. Името на Херт беше излязло, но моето засега — все още не. Идеално.

Щом наближи осмият час следобед, взех Пръчките, Светулката, Усмивката и Чимов и тръгнахме към „Синия пламък“. Оставих ги при вратата, понеже гостът ми вече беше пристигнал и бе обещал да осигури охраната. И наистина забелязах двама клиенти и трима келнери, които много ми приличаха на биячи. Приближих до масата и се поклоних.

— Добър вечер, Влад.

— Добър вечер, Демоне. Благодаря, че дойде.

Кимна ми и седнах. Демона, за тези от вас, които не знаят, беше голяма клечка в съвета на Джерег — групата, дето взима решения, засягащи целия бизнес на дома Джерег. Смятаха го за втората по важност особа в организацията; не беше някой, на който можеш да му се плетеш в краката. Но както спомена Крейгар, дължеше ми една услуга за една „работа“, която му бях свършил наскоро.

Разменихме си малко учтивости, а след като дойде храната, той каза:

— Чувам, че си имаш неприятности.

— Малки — отвърнах. — Не е нещо, с което да не мога да се оправя.

— Нима? Е, радвам се да го чуя. — Изглеждаше леко озадачен. — Защо тогава поиска да се срещнеш с мен?

— Бих искал да предотвратя някои последствия.

Той примига.

— Продължавай.

— Империята може да почне да забелязва играта, която играем с Херт, а когато Империята забележи, и съветът забелязва.

— Разбирам. Искаш да не се месим.

— Точно така. Можете ли да ми дадете една неделя да уредя нещата?

— Можеш ли да ограничиш неприятностите само в Южна Адриланка?

— Не е проблем. Никъде другаде няма да го пипам, и съм затворил и защитил всичко свое, така че ще му е трудно да ме удари. Може да се появят един-два трупа, но не и нещо, което да предизвика голямо вълнение.

— Империята много се озлобява, когато се появят трупове, Влад.

— Мисля, че няма да са много. Всъщност няма да има нито един, ако хората ми внимават. И както казах, трябва да се уреди до една неделя.

Той ме изгледа.

— Задвижил си нещо, нали?

— Да.

Демона се усмихна и поклати глава.

— Не може да се каже, че ти липсва находчивост, Влад. Добре, имаш една неделя. Ще се погрижа.

Предложи да плати вечерята, но аз настоях. Удоволствието беше мое все пак.