Стивън Бруст
Текла (4)

2.

„…черно петно лой от ляв…“

В мазето под кантората ми има една стаичка, която си наричам „лабораторията“, източняшки термин, който съм заел от дядо си. Подът е здраво отъпкана пръст, стените са голи, варосан камък. Има малка маса по средата и ракла в ъгъла. На масата има мангал и две свещи. В раклата има какво ли не.

Рано следобеда, в деня след като получихме ножа, четиримата — Коути, Лойош, Роуца и моя милост — слязохме бойко до посочената стаичка. Отключих и влязох пръв. Въздухът беше застоял и леко миришеше на някои от нещата в раклата.

Лойош клекна на лявото ми рамо и рече: „Сигурен ли си, че искаш да го направиш, шефе?“

Отвърнах: „Това пък какво трябва да значи?“

„Сигурен ли си, че си в подходящото състояние на ума, за да правиш заклинания?“

Размислих. Предупреждението на познайника ти е нещо, което никой разумен вещер не пренебрегва, преди да го е обмислил. Погледнах Коути, която чакаше търпеливо и може би се досещаше какво си мисля. Кашата от чувства, която вреше из вътрешностите ми, беше голяма. Това може и да е добре, стига да можеш да го вложиш в заклинанието. Но може и да те докара до паника, а когато се чувствам така, обикновено предпочитам да поспя. Ако не намерех у себе си енергия да насоча заклинанието, то можеше да излезе извън контрол.

„Всичко ще е наред“, уверих го.

„Добре, шефе“.

Изсипах старата пепел от мангала в един ъгъл и си отбелязах наум, че някой ден трябва да сляза да почистя въпросния ъгъл. Отворих раклата и Коути ми помогна да сложим в мангала нови въглища. Изхвърлих старите черни свещи и ги смених с нови. Коути застана вляво от мен, с ножа в ръка. Издърпах по връзката си с Глобуса и накарах фитила на едната от свещите да се нагорещи толкова, че да се запали. С нея запалих другата свещ и с малко труд — и въглищата в мангала. Сложих това-онова в огъня и наместих въпросната кама пред него.

Всичко това е символика, да ви кажа.

Имам предвид, понякога се чудя дали ще се получи с вода, за която само съм си мислел, че е светена (каквото и там да означава „светена“). И какво ще стане, ако използвам ароматна пръчица, която мирише както трябва, но си е най-обикновена ароматна пръчица? Какво би станало, ако използвам тамян, който някой просто е купил на пазара на ъгъла и ме е уверил, че е взет от кораб от Изтока? Не знам, а и не мисля, че някога ще го разбера, но подозирам, че ще е без значение. Нали знаете, човек понякога открива, че нещо уж истинско всъщност е плод на въображението му.

Но тези мисли оформят „преди“ и „след“ на заклинанието. „По време“ е само усещане. Ритми пулсират из теб, в такт с мигането на свещите. Взимаш се и се гмуркаш, или те гмуркат сред пламъците, докато не се озовеш някъде другаде, и се сливаш с жаравата, и Коути е там, до теб и в теб, заплита и разплита нишките от сянка, които си запрел и които те впримчват като дребно насекомо, и разбираш, че си пипнал ножа, и едва сега започваш да знаеш, че е смъртоносно оръжие, и започваш да усещаш лицето, което го е държало, и ръката ти повтаря онова майсторско движение, което е направил, и го пускаш, също като него, след като си свършил работата му като своя.

Продължих още малко — мъчех се да извлека всичко възможно от мига на заклинанието. Името му ми хрумна като нещо, което съм знаел винаги и което е решило да изплува в съзнанието ми точно в този момент, и някъде по това време онази част от мен, която всъщност беше Лойош, осъзна, че сме се гмурнали почти до дъното на заклинанието, и започна да отпуска нишките, пазещи онази част от Лойош, която всъщност бях аз.

Някъде по това време осъзнах, че нещо не е наред. Има едно нещо, което се случва, когато вещери действат заедно. Не точно знаеш мисълта на другия вещер; по-скоро все едно че мислиш вместо него неговите мисли. И така, в един миг аз мислех за себе си и си дадох сметка, че в мен има някаква горчивина, насочена към самия мен, и тя ме потресе.

Опасността, от която се боеше Лойош, изобщо не възникна, най-вече благодарение на присъствието му. Заклинанието вече бездруго се разпадаше и ние всички предпазливо се оттичахме с него, но в гърлото ми се заформи една голяма буца, трепнах и съборих една от свещите. Коути посегна да ме подкрепи и за миг се спогледахме… последните струйки на заклинанието се оттичаха, пропадаха и умовете ни отново си станаха наши.

Тя сведе очи, разбрала, че сме изпитали каквото сме изпитали.

Отворих вратата да излезе пушекът. Бях малко уморен, но заклинанието не беше никак трудно. Двамата с Коути се заизкачвахме по стъпалата един до друг, но без да се докосваме. Щяхме да си говорим, но не знаех какво да кажа. Не, не беше това; просто не можех да се накарам да говоря.

Влязохме в кабинета ми и ревнах за Крейгар. Коути седна в стола ми. След което писна и скочи, разбрала, че той седи в него. Усмихнах се леко на невинната физиономия на Крейгар. Сигурно наистина беше смешно, но пък още бяхме напрегнати.

— Името му е Йереким — казах. — Никога не съм чувал за него. А ти?

— Бияч е при Херт — отвърна Крейгар.

— Само бияч? И само при него?

— Така мисля. Всъщност почти съм сигурен. Да проверя ли?

— Да.

Той само кимна, вместо да се оплаква, че се е преуморил. Струва ми се, че Крейгар се товари с повече, отколкото би си признал. След като се изниза от стаята, двамата с Коути поседяхме още малко. Накрая тя каза:

— И аз те обичам.

 

 

Коути се прибра вкъщи, а аз прекарах част от деня, като се мотаех в краката на хора, които работеха за мен, и се стараех да се преструвам, че върша работа. Третия път Мелестав, секретарят ми, подхвърли колко хубав бил денят навън и го схванах като намек, че май ще е по-добре да си дам почивка.

Пообикалях по улиците с чувството, че съм могъщ, като сила, криеща се зад повечето неща, ставащи в района ми, и че съм незначителен, защото това не означаваше почти нищо. Но все пак това вкара мислите ми в ред и взех някои решения какво да предприема по-нататък. Лойош ме попита дали знам защо го правя и му признах, че не знам.

Вятърът този път дойде от север, вместо от морето. Понякога северният вятър може да е освежаващ. Не знам, може би беше заради настроението ми, но просто се чувствах премръзнал.

Калпав ден. Реших никога вече да не слушам мнението на Мелестав за времето.

 

 

На другата заран Крейгар бе потвърдил, че да, Йереким работи само за Херт. Окей. Значи Херт беше поискал смъртта на източняка. Което означаваше, че или е имал нещо лично към този източняк — а не можех да си представя как един джерег ще изпитва лична омраза към източняк, — или тази тяхна група представляваше по някакъв начин заплаха за него, или повод за притеснение.

Това беше най-вероятно и определено представляваше загадка.

„Някакви идеи, Лойош?“

„Само въпроси, шефе. Например, кой според теб е водачът на тази група?“

„Кели. Защо?“

„Източняка, когото са светнали — Франц. Защо него, а не Кели?“

В другата стая Мелестав ровичкаше из купчина документи. Над мен някой потропваше с крак. Неизвестно откъде, през комина на камината се чуваше приглушен разговор. Сградата беше тиха, но като че ли дишаше.

„Правилно“, казах на Лойош.

 

 

Някъде в ранния следобед двамата с Лойош отново се озовахме в източняшкия квартал. Колкото и да се мъчех, нямаше да мога да намеря мястото, но Лойош го зърна веднага. На дневна светлина се оказа ниска кафява постройка с две тесни прозорчета от двете страни на входа. И двете бяха заковани с дъски, което до голяма степен обясняваше защо вътре беше толкова душно.

Застанах пред покрития със завеса вход, посегнах да почукам, след което треснах с юмрук по стената. След малко се появи теклата, Пареш. Застана по средата на входа, сякаш да го прегради, и рече:

— Да?

— Искам да се видя с Кели.

— Няма го.

Гласът му беше нисък и говореше бавно, с пауза пред всяка фраза, сякаш я подреждаше в главата си, преди да я пусне във въздуха. Долавяше се селското наречие от херцогствата в най-северната част на Адриланка, но фразите му напомняха по-скоро за криота или за занаятчия валиста, или примерно за търговец джегала. Странно.

„Вярваш ли му, Лойош?“

„Не съм сигурен“.

Тъй че рекох:

— Сигурен ли си?

Нещо потрепера в ъгълчетата на очите му, но той отвърна само:

— Да.

„В тоя тип има нещо шантаво, шефе“.

„Забелязах“.

— У тебе има нещо шантаво — казах му.

— Защо? Защото не треперя от страх само от цветовете ти ли?

— Мда.

— Съжалявам, ако си разочарован.

— А, не съм разочарован — рекох. — Заинтригуван, може би.

Той ме изгледа за миг, след което се отдръпна встрани.

— Влез, ако искаш.

В този момент не ми хрумна нищо по-добро, затова пристъпих вътре. Денем стаята не миришеше много по-добре с тези заковани прозорци. Беше осветена с два маслени светилника. Той ми посочи една възглавница на пода. Седнах. Донесе източняшко вино, повечето вода, наля по малко в две олющени порцеланови чаши и седна срещу мен. Каза:

— Интригувам те, викаш. Щото май не се боя от тебе.

— Поведението ти е необичайно.

— За текла.

Кимнах.

Заотпивахме от виното и теклата зарея празен поглед из стаята. После заговори. Слушах го и ставах все по-заинтригуван.

Не знам дали разбирам всичко, но ще ви го предам, както го помня, пък вие преценете сами.

 

 

С титла си, нали? Барон, нали? Значи баронет. Добре. Всъщност то за теб е все едно, знам. И двамата знаем колко струват джерегските титли; смея да кажа, че ти го знаеш до последния меден петак. Виж, за орките е важно; те се грижат благородните санове да се дават и отнемат винаги щом се наложи, тъй че квартермастерът да е с по-висок ранг от боцмана, но все пак да е с по-нисък от помощник-капитана. Не го знаеше, нали? Но са ми разправяли един случай, как една орка я лишили от графството, дали й баронство, взели й го, дали й херцогство, после друго графство, после й прибрали и двете и й върнали първото графство, и всичко това за един предобед. Счетоводна грешка било, викаха.

Но знаеш ли, всички тези графства и херцогства всъщност изобщо не съществуват. И други домове са така.

В дома Криота титлите са изрично наследствени и доживотни, освен ако не се случи нещо извънредно, но и там не са свързани със земя. Виж, ти си имаш баронетство, и то е истинско. Бил ли си някога там? По лицето ти разбирам, че изобщо не ти е хрумвало да го навестиш. Колко семейства живеят във владението ти, баронет Талтош? Само толкова? Четири? И не ти е хрумвало да ги навестиш.

Не съм изненадан. Присъщо е за джерегите. Владението ти е в някакво безименно баронство, вероятно празно, а то пък е в някое графство, може би също празно, а то — в някое херцогство. От кой дом е твоят херцог, баронете? И той ли е джерег? Не знаеш? И това не ме изненадва.

Накъде бия ли? Ето накъде: от всички „Благородни домове“ — което значи всеки дом освен моя — малко притежават някаква истинска аристокрация, а и във въпросния дом тя е малобройна. Повечето от дома Лиорн са „рицари“, защото лиорните продължават да се отнасят към титлите, както са създадени отначало, а „рицар“ е титла, с която не е свързана земя. Замислял ли си се някога над това, преблагородни джерег? Тези титли са свързани с имоти. Военни придобивки, в началото, което обяснява защо повечето владения наоколо са на Господари на дракони; това някога е бил Източният край на Империята, а драконите винаги са били най-добрите военни водачи.

Моята господарка беше Господарка на дзури. Прапрадядо й спечелил титлата барон по време на войните за остров Елди. Господарката ми се отличила още преди Междуцарствието по време на някаква война с Изтока. Стара беше, но достатъчно здрава, за да се разпорежда кой какво да прави. Рядко се задържаше у дома, но не беше лоша. Не забраняваше на теклите си да четат, като повечето, затова имах щастието да се науча още а ранна възраст, макар че из имението нямаше много за четене.

Имах по-голяма сестра и двама по-малки братя. Данъкът ни, за нашите трийсет акра, беше сто шиника жито или шейсет шиника кукуруз, по избор. Беше висок, но поносим, и господарката проявяваше разбиране в лоши години. Най-близкият ни съсед откъм запад плащаше сто и петдесет шиника жито за двайсет и осем акра, тъй че се смятахме за щастливи и му помагахме, когато изпаднеше в нужда. Съседът ни откъм север имаше трийсет и пет акра и дължеше годишно по два златни империала, но с него много не се виждахме, тъй че не знам лесно ли му е било, или трудно.

Като станах на шестнайсет, ми дадоха двайсет акра на няколко мили южно от къщата на семейството ми. Всичките ми съседи надойдоха и ми помогнаха да почистя земята и да вдигна къща, направих я широка, за семейството, с което се надявах да се сдобия. В замяна трябваше да пращам на господарката си по четири млади кетни всяка година, тъй че по необходимост гледах кукуруз, за да ги храня.

След двайсет години си изплатих в натура заетите кетни и зърно, с които започнах, и си рекох, че се оправям много добре — особено след като навикнах с вонята в обора. Нещо повече, имаше една жена, с която се запознах в Черна вода, живееше вкъщи и мисля, че имаше нещо между нас.

И една вечер късно пролетта на двайсет и първата ми година чух звуци, някъде далече откъм юг. Пращене едно такова, като от дърво, когато се цепи, преди да падне, ама много, много по-силно. Нея нощ видях пламъци на юг. Стоях пред къщата, гледах и се чудех.

След час пламъците запълниха небето, а звуците се усилиха. И станаха оглушителни. В един миг бях заслепен от внезапния блясък. Когато петната в очите ми се махнаха, видях нещо като стена от червен и жълт огън, надвиснала над мен, сякаш се канеше да се изсипе отгоре ми. Изпищях от ужас и затичах към къщата. Докато вляза в нея, стената се беше спуснала и нивите ми горяха, както и къщата, и тогава разбрах, че виждам самата смърт. Тогава ми хрумна, лорд Талтош, че не съм си поживял достатъчно, за да свърша така. Призовах Барлън, оня със Зелените люспи, но той, предполагам, е трябвало да се отзове на други призиви. Пъстървата призовах, но тя не ми донесе вода да изгася пламъците. Призовах даже Келчор, Богинята на коткокентаврите, да ме отнесе оттам, а отговорът ми беше дим, който ме задави, и искри, които опърлиха косата ми и веждите ми, и пукотът и трясъкът, когато част от къщата рухна.

И тогава се сетих за склада над потока. Намерих вратата, оживях някак сред пламъците, които, според спомените ми, стигаха по-високо от мен, и успях да се навра там. Беше строен от камък, разбира се, понеже от влагата дървото изгнива, тъй че още стоеше. Бях обгорял тежко, но успях да се добера до потока.

Лежах в него разтреперан може би цялата нощ и на другия ден. Водата беше топла, направо пареше, но все пак беше по-хладна от въздуха. Заспах в потока, а когато се събудих… е, няма и да се опитвам да опиша разрухата, която видях. Чак тогава, срам ме е да го кажа, помислих за добитъка си, който беше измрял през нощта, както и аз самият щях да умра за малко. Но вече нищо не можех да направя.

И какво мислиш направих тогава, баронете? Смей се колкото си щеш, но първата ми мисъл беше, че няма да мога да си платя на господарката за годината и че трябва да се хвърля в краката й за милост. Щеше да ме разбере, рекох си. Тъй че тръгнах към замъка й — на юг.

А! Виждам, че се сети. То и аз се сетих тогаз, още след първите няколко крачки. На юг се издигаше замъкът й, а тъкмо от юг бяха тръгнали пламъците. Спрях и поразмислих, но след време продължих, понеже нямаше къде другаде да ида.

Много мили бяха, а единственото, което виждах наоколо си, бяха изгорели къщи и овъглена земя, и почернени гори, никога дотогава неразчиствани. Жива душа не мернах през цялото пътуване. Стигнах до мястото, където се бях родил, и видях какво е останало.

Почетох ги с ритуалите, колкото можах, и мисля, че съм бил твърде отъпял, за да разбирам какво означава това. Като свърших, продължих по пътя си, спях на открито поле, топлен от самата земя, която все още държеше зноя от пожара, който беше понесла.

Стигнах до замъка и, за моя изненада, той изглеждаше непокътнат. Но портата беше залостена и никой не отвърна на виковете ми. Изчаках отвън минути, после часове, накрая целия ден и цялата нощ. Бях обезумял от жажда и от време на време се провиквах, но никой не ми отвръщаше.

Накрая мисля, че по-скоро гладът, отколкото нещо друго ме тласна да се изкатеря през стените. Не беше трудно, пък и никой не ме спря. Намерих един изгорял дънер, довлякох го до стената и го използвах за стълба.

В двора нямаше жива твар. Видях пет-шест трупа, облечени в ливреите на дома Дзур. Стоях, треперех и се ругаех за глупостта, че не си бях взел храна от склада.

Мисля, че съм стоял там поне един час, преди да се осмеля да вляза, но по едно време го направих. Намерих килера и ядох. Бавно, в продължение на няколко недели, събрах кураж да претърся замъка. През това време спях в конюшните, не смеех да използвам дори слугинските стаи. Докато претърсвах, намерих още няколко трупа и ги изгорих, колкото можах, макар че, както казах, знаех няколко ритуала. Повечето бяха текли — някои познах, няколко бях наричал свои приятели — отишли да служат на господарката и отишли си завинаги. Какво беше станало с господарката ми, така и не разбрах, защото според мен нито един от труповете не беше нейният.

И тогава започнах да управлявам замъка, баронете. Хранех добитъка със зърното, дето беше останало, и го колех, щом се наложеше. Спях в господарската спалня, ядях нейната храна и най-вече — четях нейните книги. Имаше томове за магьосничество, баронете. Цяла библиотека. И история, и география, и разкази. Много работи научих. Упражнявах се в магьосничество, което ми отвори цял нов свят, а магиите, които знаех дотогава, ми приличаха на детски играчки.

По-голямата част от годината мина така. Чак в късна зима чух, че някой дърпа въжето на камбанката на портата. Старият страх си ми е наследство като текла и колкото и да ти е драго да ми се хилиш за това, милорд джерег, тогава се върна. Затреперах и се заоглеждах за място, където да се скрия.

Но тогава нещо ме облада. Може да е било заради магьосничеството, което бях научил; може би защото след всичко, което изчетох, се чувствах нищожен; или пък защото след като преживях пожара, бях изпитал ужаса до дъното му. Но не се скрих. Вместо това слязох по широкото вито стълбище на това, което вече смятах за свой дом, и отворих.

Пред мен стоеше благородник от дома Лиорн. Беше много висок и горе-долу на моята възраст, облечен в златистокафява, дълга до глезените пола, светлочервена риза и къса кожена пелерина. С меч на кръста и два лъскави метални предпазителя на ръцете. Не ме изчака да заговоря, а рече само:

— Уведоми господаря си, че херцогът на Арил иска да го види.

Това, което изпитах тогава, предполагам, че си го изпитвал често, но за мен беше за първи път. Оня удивително сладък прилив на гняв, който сигурно изпитва глиганът, когато напада ловеца, без да разбира, че го превъзхождат във всяко отношение, освен в яростта, поради което глиганът побеждава понякога, а ловецът винаги се бои. Но оня стоеше пред мен, в моя замък, и искаше да се види с „господаря“ ми.

Отстъпих крачка назад, стегнах се и отвърнах:

— Аз съм господарят тук.

Той само ме погледна пренебрежително.

— Я не ми дрънкай глупости. Бягай да доведеш господаря си, че ще те напердаша.

Вече бях изчел доста книги и изчетеното намести на езика ми думите, които сърцето ми искаше да изрека.

— Милорд — рекох, — вече ви казах, че аз съм господарят тук. Вие сте в дома ми и ви липсва възпитание. Трябва да ви помоля да си тръгнете.

Тогава той ме изгледа с такова презрение, че ако бях в друго състояние на духа, само погледът му сигурно щеше да ме съкруши. Посегна към меча си, сега си мисля, че е било с намерение само да ме халоса с тъпото, но така и не го извади. Призовах всичките си новопридобити умения и му хвърлих едно огнено кълбо, което, мислех си, трябваше да го изпепели на място.

Той размаха ръце и ми се стори стъписан, но като че ли чак сега ме прие на сериозно. Това, драги ми баронете, беше победа, която ще ценя цял живот. Изпълненият му с уважение поглед ми се стори сладък като студена глътка вода за човек, умиращ от жажда.

И ме замери с магията си. Знаех, че не мога да я спря, и се сниших. Тресна се в далечната стена сред гмеж от пламъци и дим. И аз му хвърлих една, след което побягнах нагоре по стъпалата.

В следващия час си поиграхме на гоненица из замъка, жилках го с немощните си магийки и се скривах, преди да ме е унищожил със своите. Мисля, че също така се смеех и му се подигравах, но не мога да кажа със сигурност.

Най-накрая обаче, когато спрях да отдъхна, си дадох сметка, че рано или късно ще ме убие. И успях криво-ляво да се телепортирам в склада над потока, който познавах толкова добре.

Повече не го видях. Навярно беше дошъл да си поиска дължимия му данък, не знам. Но вече се бях променил. Добрах се до Адриланка, прилагайки новите си магьоснически умения за пари от домакинствата на текла, покрай които минавах. Опитен магьосник, готов да работи за жалките петаци, които текла могат да платят, е рядкост, тъй че с времето посъбрах прилична сума. Когато дойдох в града, намерих един беден пиян исола, готов да ме учи на дворцови маниери и реч срещу онова, което можех да си позволя да платя. Несъмнено ме е научил лошо според дворцовите стандарти, но все пак научих достатъчно, за да се сработвам с равните си в града и да съм прилична, мислех, конкуренция, като магьосник.

Грешах естествено. Все пак си бях текла. Един текла, който си въобразява, че е магьосник, е сигурно забавно нещо, но онези, които търсеха магии против обири, или да ги изцерят от пиянство, или за да укрепят темелите на къщите им, не можеха да приемат един текла на сериозно.

Бях изпаднал съвсем, когато се добрах до квартала на източняците. Няма да твърдя, че тук животът ми се оказа по-лек, защото източняците обичат хората толкова, колкото повечето хора обичат източняците, но все пак тук уменията ми, поне от време на време, се оказваха полезни.

Колкото до останалото, лорд Талтош, достатъчно е да ти кажа, че имах добрия шанс да срещна Франц и му говорих за живота си като текла, а той ми говореше за общата нишка, която свързва текла с източняците, и за голото оцеляване, на което са обречени хората ни, и за надеждата, че не е задължително винаги да е така. Той ме запозна с Кели, който пък ме научи да гледам на света около мен като на нещо, което мога да променя — нещо, което трябва да променя.

После започнах да работя с Франц. Заедно намерихме още текли — тук, както и такива, които робуваха на господари, много по-жестоки от моята господарка. И докато аз им приказвах за тиранията на Империята, от която страдаме, Франц говореше за надеждата, че заедно можем да освободим този свят от тирания. Думата „надежда“ винаги се съдържаше в посланието му, баронет Талтош. Половината послание. Другата половина беше действията ни. И ако понякога не знаехме как да действаме, Кели ни повеждаше така, че да го разберем сами.

Бяха истински екип, драги ми джерег. Кели и Франц. Когато някой се провалеше в някоя задача, Кели беше готов буквално да го разкъса; но Франц винаги се оказваше там, за да му помогне да опита отново. Нищо не го плашеше. Заплахите го радваха, защото показваха, че той плаши някого, и доказваха, че сме на прав път. Това беше Франц, лорд Талтош. Ей затова го убиха.

 

 

Не бях попитал защо са го убили.

Все едно. Предъвквах разказа няколко минути. Накрая рекох:

— Пареш, какво беше онова за заплахите?

Зяпна ме, сякаш току-що бях видял как цяла планина рухва и съм попитал от какъв камък е била направена. После извърна лице. Въздъхнах.

— Добре де. Кели кога ще се върне?

Той отново извърна лицето си към мен и изражението му беше като затворена врата.

— Защо искаш да знаеш?

Лойош стисна рамото ми с нокти. „Спокойно“, рекох му. А на Пареш отвърнах:

— Искам да поговоря с него.

— Пробвай утре.

Помислих дали да не пробвам да му обясня така, че да ме разбере и може би да ми отговори. Но той си беше текла. Каквото и друго да беше станал, все пак си беше прост текла.

Станах, излязох и тръгнах към района си.