Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (18)

Книга четвърта
Вододел

Недоволният ропот сред екипажа на ригелийския^[1] космически кораб Непобедимия бе достигнал точката, при която това вече не можеше да бъде отминавано с безразличие, а имаше повече от петдесет светлинни години, преди корабът да стигне предназначението си. Тъй като капитан Горбъл беше военен, той мислено наричаше този ропот „нелоялност“.

Рано или късно, разсъждаваше Горбъл, рано или късно тази идиотска тюленоподобна твар щеше да ги забележи.

Капитан Горбъл не беше сигурен дали би съжалявал, или би се радвал, ако Адаптираният човек се превърнеше в обикновено явление. В известен смисъл животът щеше да стане по-лек, но този момент щеше да е неприятен не само за Хокайа и другарите му от пантропическия екип, но и за самия Горбъл. Навярно би било по-добре да продължат да подтискат чувствата си, докато стовареха Хокайа и останалите олтарийци на… как беше името, което все забравяше? А, да, на Земята.

Но екипажът явно нямаше намерение да остави Горбъл да отлага това чак дотогава.

Що се отнася до Хокайа, в мозъка му сякаш липсваше център, който да го предупреждава. Притесняваше се точно толкова малко от емоционалното настроение, колкото от разредения и леден въздух, който ригелийският екипаж поддържаше в бойния космически кораб. Защитен от слоя топла китова мас, с очи кафяви, воднисти и весели, той прекарваше по-голямата част от деня си в пилотската кабина, като наблюдаваше как се уголемява звездата Сол^[2] в черните небеса пред кораба.

И говореше. Богове на всички звезди, само колко говореше! Капитан Горбъл вече знаеше повече за древната, най-древната история на програмата за поселване, отколкото изобщо му се искаше, а Хокайа още не беше свършил. При това програмата за поселване не бе единствената тема на тюленочовека. Делегатът на Колонизационния съвет бе получил „вертикално“ образование, такова, което обхваща тясноспециализирани въпроси от много различни области на знанието, в контраст с обучението на Горбъл, което се простираше „хоризонтално“ върху целия предмет за космическите полети и едва-едва се докосваше до всичко друго.

Хокайа сякаш си бе поставил за цел да разшири кръгозора на капитана, независимо дали последният желае това, или не.

— Например земеделието — казваше в момента той. — Планетата, която трябва да заселим, представлява отлично доказателство в подкрепа на дългосрочната селскостопанска политика. Някога там е имало джунгли; земята е била много плодородна. Но хората започнали живота си на земеделци, като използвали огъня и по този начин унищожили и себе си.

— Как? — машинално запита Горбъл. И да беше замълчал, Хокайа тъй или иначе щеше да продължи, а да проявиш незачитане към Колонизационния съвет, та макар и задочно, бе неуместно.

— В праисторията им, петнадесет хиляди години преди официалната дата на тяхното начало, те разчиствали земята за обработване чрез изгаряне. После засявали култури, прибирали ги и оставяли мястото да подивее. След това изгаряли прораслата отново джунгла и отново повтаряли цикъла. Още в началото само заради този начин на земеделие те ликвидирали най-голямото изобилие от дивеч, съществувало изобщо на Земята. Нещо повече, този метод бил направо пагубен за горния пласт на почвата. Но дали си направили изводи? Не. Дори след като осъществили полет в космоса, тази система на земеделие била общоприета за повечето места, където още имало джунгли, въпреки че по това време вече навсякъде се подавали голи камъни. — Хокайа въздъхна. — Сега, разбира се, вече няма джунгли. Няма и морета. Има само пустиня, голи канари, ужасен студ и разредена, бедна на кислород атмосфера; поне така щеше да изглежда на хората, ако не бяха измрели всичките. Вината не е била само в примитивното земеделие, но и това е помогнало.

Горбъл крадешком погледна прегърбената фигура на лейтенант Авърдор, негов адютант и навигатор. От първия миг на пътешествието Авърдор се бе въздържал да не се обърне дори с една дума към Хокайа или кой да, друг пантропист. Естествено, от него не се изискваше да поеме задължителните дипломатически тежести — това бе грижа на Горбъл, — но усилията да се изплъзва даже и от обикновено общуване с тюленочовеците започваше да му се отразява зле.

Все някога Авърдор щеше да избухне. Нямаше да има кого да обвини за това, освен самия себе си, но все пак всички на борда щяха да пострадат от последствията.

Включително и Горбъл, който щеше да загуби един първокласен навигатор и помощник.

При все това безспорно не беше във властта на Горбъл да нареди на Авърдор да заговори с Адаптиран човек. Той можеше само да му подхвърли да проявява макар и механично известна учтивост в името на доброто на кораба. Единственият отговор бе най-втренченият поглед, който някога бе виждал, включително и от Авърдор, с когото капитанът служеше във флота повече от тридесет галактически години.

А най-лошото бе, че Горбъл, като човешко същество, изцяло се солидаризираше с Авърдор.

— След определен брой години условията на всяка планета се променят — тържествено изломоти Хокайа, като размахваше подобната си на плавник ръка, за да обхване източниците на светлина извън кабината. Той пак работеше по първоначалната си натраплива идея: програмата на заселване. — Съвсем логично е да се твърди, че човек трябва да може да се променя заедно с тях или, ако не може, да се установи някъде другаде. Да допуснем, че хората бяха завладели само подобните на Земята планети. Но дори те не остават завинаги земеподобни, поне не в биологичния смисъл.

— Първо на първо, защо да се ограничаваме с подобните на Земята планети? — запита Горбъл. — Не че зная особено много за това място, но по описанията то не изглежда най-благоприятния свят.

— Не ще и дума — отвърна Хокайа, въпреки че, както обикновено, на Горбъл не му стана ясно с коя част от собствените му пояснения се съгласява странното творение. — От гледна точка на оцеляването няма никакъв смисъл да приковеш вида си завинаги към едни и същи условия. Разумното е той да продължи еволюцията си заедно с вселената, така че да не зависи от неща като остаряването на световете или избухването на техните звезди. И погледнете резултатите: човекът сега съществува в толкова много разновидности, че винаги някъде се намира убежище за всеки застрашен народ. Това е голямо постижение; сравнени с него, колко струват старите доводи за неприкосновеност на вида?

— Колко, наистина? — измънка Горбъл, но вътре в главата му другото му „аз“ говореше: „Аха, най-сетне той подушва враждебността. Станеш ли Адаптиран човек, то е за цял живот, и непрекъснато трябва да се бориш за равенство с основния човешки образ. Но е безполезно, тюленозурлести бюрократе. Можеш да спориш до края на дните си, само че когато приказваш, мустаците ти все така ще се извиват. А е явно, че никога няма да спреш да приказваш.“

— Капитане, тъй като самият вие сте военен, ще бъдете първият, който ще оцени стратегическите преимущества — искрено добави Хокайа. — Използвайки пантропията, човекът е превзел хиляди светове, които иначе щяха да бъдат недостижими за него. Това извънредно много е увеличило шансовете ни да станем господари на Галактиката, да извлечем максималното от нея при покоряването й, а същевременно да не си присвояваме нечия планета. Завладяване без лишаване от право на собственост, още повече, без кръвопролития. И все пак, ако някоя раса освен човешката развие имперски амбиции и се опита да присъедини нашите планети към своите, ще открие, че е едно нищожно малцинство.

— Това е истина — каза капитан Горбъл, заинтересован против волята си. — Вероятно е от значение, че сме действували бързо още в началото. Искам да кажа, преди някой друг да се е сетил за този метод. Но как се случи това да бъдем ние? Струва ми се, че първият вид, който е трябвало да го изобрети, е видът, който вече го е притежавал, ако следите мисълта ми.

— Не съвсем, капитане. Може би, ако посочите пример…

— Ами преди време попаднахме на система, където един вид обитаваше две различни планети, не едновременно, а последователно: ту едната, ту другата — обясни Горбъл. — Жизненият им цикъл има три различни проявления. В първата форма те зимуват в най-отдалечената част на тези светове. След това приемат друг образ, който може да прекосява космическото пространство; правят го както ги е майка родила, без космически кораби, а после, приели третия си образ, прекарват останалата част от годината на вътрешната планета. След което отново приемат предишната си разновидност и пак прекосяват космоса до по-студената планета. Трудно е да се опише това. Но най-важното е, че те не бяха измислили този метод; той беше нещо естествено за тях. Така беше протекла еволюцията им Горбъл пак погледна Авърдор. — По време на роенето им космическите полети в района били много проблематични.

Авърдор не се хвана на въдицата.

— Разбирам, твърдението ви е основателно — с гротескна вглъбеност поклати глава Хокайа. — Но позволете ми да подчертая, капитане, че способността да се извършва нещо не помага на извършващия го да смята, че то подлежи на усъвършенстване. О, и аз съм виждал видове като този, който описвате, а също и видове с полиморфизъм^[3], полови изменения в поколението метаморфози от типа, характерен за насекомите, и така нататък. Има една планета, наречена Лития, на около четиридесет светлинни години оттук, където преобладаващият вид преминава през цялостния еволюционен стадий след раждането си, а не преди него, както е при хората. Но защо трябва някой от тях да смята, че изменението на формата е нещо изключително, за което се полагат усилия? В края на краищата това е нещо обикновено в живота им.

В кабината се чу звън от малка камбана. Хокайа стана начаса, а движенията му бяха точни и едва ли не грациозни, въпреки бъчвообразната му външност.

— Така завършва дневният светлик — жизнерадостно изрече той. — Благодаря за любезността, капитане.

И се отдалечи, клатушкайки се. Разбира се, на сутринта щеше да се върне.

Както и на следващия ден.

И на по-следващия — ако дотогава екипажът не намажеше с катран и не оваляше в пера цялата им група.

„Само ако — вбесен разсъждаваше Горбъл, — само ако проклетите адапти не избързваха толкова да злоупотребяват с привилегиите си!“ Като делегат на Колонизационния съвет Хокайа бе личност с известно влияние и не можеше да му се забранява да влиза в пилотската кабина, освен в случай на извънредно положение. Но не разбираше ли този мъж, че не трябва да се възползва от привилегиите си задължително и всекидневно на кораб, управляван от човешки създания в основния им вид, повечето от които изобщо не можеха да влязат в кабината без изрична заповед?

И останалите пантрописти бяха същата стока. Като пътници с технически статут на хора им се разрешаваше да ходят почти навсякъде, където можеше да ходят и членовете на екипажа, и те го правеха упорито и безочливо, като че се движеха между равни. Юридически наистина бяха такива, но не бяха ли вече научили, че съществува явление, наречено предразсъдък? И че сред обикновените астронавти предубеждението към техния вид и към всеки Адаптиран човек винаги граничеше с фанатизма?

Чу се леко бръмчене и пилотското кресло на Авърдор се обърна към капитана. Като повечето ригелианци лейтенантът имаше изпито и сурово лице, почти като на древен религиозен фанатик, и звездната светлина в командната кабина не допринасяше нищо за смекчаването му, но на капитан Горбъл, за когото то бе познато до последната бръчица, в този момент му се стори извънредно заплашително.

— Е? — въпросително изрече той.

— Според мене вече ви е дошло до гуша от този ненормален тип — каза Авърдор без предисловие. — Трябва да се направи нещо, капитане, преди членовете на екипажа да станат така кисели, че да се наложи да ги наказваме с арест.

— Всезнайковците ми харесват не повече, отколкото на вас — мрачно отвърна Горбъл. — Особено когато дрънкат глупости, а половината от това, което този разправя за космическите полети, е глупост, поне в това съм сигурен. Но той е представител в Съвета. Има право да идва тук горе когато си иска.

— При извънредно положение можете да забраните влизането в командната кабина на всекиго, включително и на корабните офицери.

— Не виждам никакво извънредно положение — високомерно каза Горбъл.

— Намираме се в опасна част на Галактиката, поне на теория. Тук не са идвали от хилядолетия. Звездата пред нас има девет планети плюс тази, на която трябва да кацнем, и неизвестно още колко спътника с планетен размер. Да предположим, че на една от тях някой е загубил разсъдъка си и реши да си опита силите, когато минаваме оттам?

Горбъл се намръщи.

— Значи ще си търси белята. Освен това тази област е била обследвана поне веднъж в последно време, иначе нямаше да бъдем тук.

— Повърхностна работа. Въпреки всичко разумно е да се вземат предпазни мерки. Ако се случи някаква неприятност, мнозина от Управителния съвет биха нарекли рисковано присъствието на неблагонадеждни, второкласни човешки типове в командната кабина, когато тя се разрушава.

— Говорите глупости!

— Напротив, капитане, спрете се и прочетете между редовете — рязко отвърна Авърдор. — Не по-зле от вас зная, че няма да се случи беда, с която да сме безсилни да се справим, и че дори и да се случи, никой управителен съвет не би излязъл с такова оплакване против вас. Аз просто се опитвам да ви предложа някакво извинение, което да използвате пред тюлените.

— Слушам ви.

— Непобедимия е най-организираният кораб във флотата, досието му е чисто, а моралът на екипажа е почти легендарен. Не можем да си позволим да започнем да наказваме хората заради личните им предразсъдъци, а точно до това ще се стигне, ако тия тюлени ги принудят да нарушат дисциплината. Освен това те имат право да си вършат работата, без множество животински муцуни непрекъснато да надничат през рамената им.

— Като че се чувам как го обяснявам на Хокайа.

— Няма да ви се наложи — упорстваше Авърдор. — Вместо това може да му съобщите, че смятате за нужно да обявите извънредно положение, докато кацнем. Това означава, че като пасажери пантропистите ще трябва да си стоят по местата. Много е просто.

Вярно, че беше просто. И направо те изкушаваше.

— Не ми харесва — въздъхна Горбъл. — Пък и Хокайа може да е всезнайко, но не е пълен глупак. Много лесно ще прозре истината.

Авърдор сви рамене.

— Ваша е властта — каза той. — Но не виждам какво би сторил тюленът дори ако прозре истината. Всичко ще бъде записано в корабния дневник, точно по правилника. Каквото и да докладва на Съвета, ще бъде само подозрение и сигурно няма да му обърнат внимание. За никого не е тайна, че тези второкласни типове лесно си втълпяват, че ги преследват. Моето убеждение е, че именно затова действително ги преследват, поне в повечето случаи.

— Не разбирам мисълта ви.

— Лицето, под чието командване летях, преди да се кача на борда на Непобедимия, бе от онези хора, които не вярват и на себе си. Те очакват от всеки срещнат да забие нож в гърба им в момента, в който се обърнат. А се намират такива хора, които смятат едва ли не въпрос на чест да наръгат някого по този начин точно защото той като че сам си го търси. Та този мъж не остана дълго командир.

— Ясно ми е какво искате да ми кажете — промълви Горбъл. — Добре, ще си помисля върху това.

 

Но на следващата сутрин, когато Хокайа отново се появи в командната кабина, Горбъл още не бе взел решение. Самият факт, че собствените му симпатии бяха на страната на Авърдор и екипажа, го караше да се съмнява в лесния изход, предложен от Авърдор. Планът бе достатъчно примамлив и изкушилият се от него можеше да недогледа някои недостатъци, които иначе биха били очевидни.

Адаптираният човек се настани удобно и се взря през прозрачния метал.

— А — възкликна той, — целта ни вече се е уголемила, нали, капитане? Помислете си: само след няколко дни ние ще бъдем… в историческия смисъл… отново у дома.

„Сега пък говори със загадки“ — каза си Горбъл и попита:

— Какво искате да кажете?

— Извинете, смятах, че знаете. Земята е родната планета на човешката раса, капитане. Там се е развила основната форма.

Горбъл предпазливо претегли наум това неочаквано сведение. Дори ако се допуснеше, че е вярно (а вероятно беше така; на Хокайа му подхождаше да знае тъкмо такова нещо за планетата, на която го изпращаха), това, изглежда, не променяше особено положението. Но явно тюленочовекът имаше причина да го казва. Е, скоро, съвсем скоро щеше да изплюе и причината; никой не би дръзнал да обвини олтариеца, че е мълчалив. Въпреки това Горбъл реши да включи екрана, за да погледне отблизо планетата. Досега не бе изпитвал и най-слаб интерес към нея.

— Да, точно там е започнало всичко — каза Хокайа. — Естествено, първоначално на тези хора изобщо не им хрумвало, че могат да създадат предварително адаптирани деца. Вместо това те прибягвали до всякакви крайности, за да пригаждат околната среда или да я пренасят със себе си. Но най-накрая разбрали, че това е неосъществимо при планетите. Не можеш да прекараш целия си живот в скафандър или под купол. Освен това обществото им открай време имало проблеми с формата на вида. Столетия наред били невероятно придирчиви към минимални различия в цвета на кожата и външния вид, та даже и в мислите. Режим подир режим се опитвал да наложи на хората собственото си становище какъв трябва да бъде всеки гражданин, а онези, които не отговаряли на изискванията, били заробвани.

Внезапно бъбренето на Хокайа взе да притеснява Горбъл. Ставаше все по-лесно и по-лесно да се солидаризира с убеждението на Авърдор, че трябва изобщо да не се обръща внимание на съществуването на адаптирани хора.

— Едва след като горчивият опит ги научил — продължи Хокайа, — че тези особености всъщност нямат значение, те съумели да се насочат към пантропията. Това бил логичният завършек. Разбира се, необходимо било да поддържат известна приемственост във формата; това се спазва и до ден-днешен. Не е възможно напълно да промениш външността, без да промениш напълно и мисловните процеси. Ако придадеш на човека образа на хлебарка, както предвидил един древен автор, той в крайна сметка ще започне да мисли като хлебарка, а не като човек. Ние признахме, че е така. В светове, където би бил подходящ само един крайно модифициран човешки вид, например планета от типа на газовите гиганти, не се правят опити за заселване. Съветът твърди, че такива светове не са потенциална собственост на човеците, а на други раси, чиято душевност няма да се нуждае от коренни промени, за да оцелее.

Капитан Горбъл смътно започна да схваща накъде клони Хокайа и това, което забеляза, не му се понрави. По своя влудяващ маниер тюленочовекът доказваше правото си да бъде смятан за равен както фактически, така и юридически. Той привеждаше доводи в полза на това в една вселена, напълно непозната на капитан Горбъл, и с примери, чиято достоверност и уместност само той знаеше и можеше да прецени. Накратко, Хокайа си служеше с непочтени похвати, поради което последните останки от търпението на Горбъл бързо се изпаряваха.

— Естествено, имало е съпротива още в самото начало — говореше Хокайа. — Този тип мислене, което едва неотдавна било приело, че цветнокожите са човешки същества, бързо прегърнало идеята, че един или всеки адаптиран човек социално стои по-ниско от „първичния“ или „изходен“ човешки образец, от прототипа, който населявал Земята. Но там съществувал и друг, много стар възглед, че основните човешки качества са присъщи на съзнанието, а не на формата. Виждате ли, капитане, всичко, което последвало, тогава все още можело да се предотврати, ако се беше намерил начин да се защити схващането, че дори частичната промяна на формата прави човека по-малко човек, отколкото е бил в „първичното“ си състояние. Но дойде ден, когато подобно схващане вече не може да се отстоява; ден, който е най-големият морален вододел за нашия род; денят, който трябва да обедини всички разнопосочни течения във взаимоотношенията ни в общо хранилище на братство и целенасоченост. Ние с вас сме безкрайно щастливи, че се намираме в театъра на действията, за да бъдем свидетели на това.

— Много интересно! — студено каза Горбъл. — Но всичко това се е случило много отдавна и днес ние знаем твърде малко за тази част от Галактиката. При създадените обстоятелства, които вие ще откриете ясно записани в корабния дневник, съгласувани със съответния правилник, аз съм принуден от утре нататък да обявя извънредно положение на кораба, което ще продължи, докато свалим екипа ви на сушата. Боя се, че това означава всички пътници задължително да си седят по местата.

Хокайа се обърна и се надигна. Очите му бяха все така топли и влажни, но в тях вече нямаше и следа от веселие.

— Много добре зная какво означава това — рече той. — И до известна степен разбирам необходимостта от него, въпреки че се надявах да видя нашата родна планета най-напред от космоса. Но мисля, че вие, капитане, не съвсем добре разбрахте мен. Моралният вододел, за който споменах, не е в миналото. Той е в настоящето. Започнал е от периода, когато Земята станала необитаема за така наречения основен човешки вид. Стичането на потоците към общия резервоар все повече и повече ще се увеличава, като се разчуе във Вселената, че и самата Земя е била заселена с Адаптирани хора. Тази вест ще бъде съпътствувана от сътресението на познанието — шокът от проумяването, че въпреки претенциите си „основният“ тип хора сега и от дълго време е едно незначително малцинство.

Дали Хокайа бе толкова наивен, че да заплашва — невъоръжен, смешен тюленочовек, който размахва юмрук пред капитана на Непобедимия! Или пък…

— Преди да си тръгна, разрешете ми да ви задам само този въпрос, капитане: там долу е вашата родна планета, и ние, моята работна група и аз, скоро ще стъпим на повърхността й. Ще се осмелите ли да излезете от космическия кораб и да ни последвате?

— А защо пък трябва да го направя? — запита Горбъл.

— Как защо? За да покажете превъзходството на основната форма, капитане — тихо отвърна Хокайа. — Вие едва ли ще признаете, че едно стадо тюленочовеци стои над вас, и то в земите на собствените ви прадеди!

Хокайа кимна и се запъти към вратата. Малко преди да я достигне, той се обърна и замислено погледна към Горбъл и лейтенант Авърдор, който се бе втренчил в него с лице, вкаменено от ярост, и добави:

— А може би… ще признаете? Ще бъде интересно да се види как ще се държите като малцинство. Мисля, че ви липсва опит.

Хокайа излезе. И Горбъл и Авърдор рязко се обърнаха към екрана. Капитанът го включи. Образът се появи, стабилизира се и се закова.

Когато дойде ред да ги сменят, двамата мъже още се взираха в безкрайния хаос на земната пустиня.