Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (10)

1.

Първото нещо, което достигна съзнанието на спящия Лавън, бе един слаб, пресеклив и скърцащ звук. Той бе последван от чувство на тревога в тялото му, сякаш светът, а с него и Лавън, се люлееха напред-назад. Той се размърда неспокойно, без да отваря очи. Неговата безкрайно забавена обмяна на веществата го караше да се чувствува вял и отпаднал, а и клатушкането не го ободряваше. Въпреки това, щом се помръдна, и звукът, и движението станаха по-осезаеми.

Изглежда, трябваше да минат няколко дни, за да изчезне замайването от мозъка му, но каквато и да бе причината за този смут, тя не му даваше покой. Лавън изстена, с мъка отвори клепачите си и замахна рязко с едната си ципеста ръка. На фосфоресценцията, която се получи от движението на пръстите му, той видя, че гладките кехлибарени стени на кълбовидната му черупка бяха здрави. Опита се да погледне през тях, но можа да види само тъмнината навън. Е, това беше естествено — светлина се образуваше от околоплодната течност в спората, но не и от обикновената вода, независимо колко силно се раздвижва.

Това, което поклащаше кълбото отвън, пак беше там — чуваше се същото шушнене от търкането му в черупката. „Вероятно някой любопитен диатом^[1] — сънен помисли Лавън — се опитва да си пробие път през преградата, понеже не му стига умът да я заобиколи. Или подранил ловец, копнеещ да опита късчето месо вътре в спората.“ Е, нека се мъчи — Лавън все още нямаше намерение да чупи черупката. Течността, в която бе спал толкова месеци, бе възпирала процесите в тялото му и бе забавила реакциите му. Излезеше ли във водата, той отново трябваше да диша и да търси храна, а от монотонния мрак там му ставаше ясно, че навън още беше съвсем ранна пролет, за да започва да мисли за това.

Лавън препъваше пръстите си назад в несъгласувано движение от кутрето до палеца — нещо, което, за разлика от човека, никое животно не умее да възпроизведе — и наблюдаваше как разширяващите се кръгове зеленикава светлина отскачат като уголемени дъги от извитите стени на спората. Стоеше си съвсем удобно, свит на кълбо в малка кехлибарена топка, където можеше да остане дори когато дълбочините погълнеха топлина и светлина. Засега вероятно в небето все още се бе задържал лед и положително нямаше да се намери кой знае какво за препитание. Не че някога бе съществувало изобилие, като се има предвид, че хищните ротатории също се събуждаха с първия изблик на топла вода…

Ротаториите! За тях ставаше въпрос. Имаше в действие план да бъдат прогонени. Паметта се завръщаше нежелано стремително. Като че да й помогне, спората отново се разклати. Това бе навярно някоя прото^[2], която се опитваше да го събуди — нямаше човекоядно, което да стига толкова рано на Дъното. Той бе отправил покана към пара^[3] да го потърсят и сега времето бе дошло — така студено, рано и тъмно, както той бе смятал, че иска да бъде.

Лавън с неохота се опъна, забил дълбоко ципестите пръсти на краката си и силно извил гръбнак, като се опря с цяло тяло в кехлибарения си затвор. С насочено и рязко пращене полупрозрачната черупка бързо се покриваше с мрежа от пукнатини.

След това стената на спората се пръсна на хиляди крехки парченца, а Лавън силно се разтрепери от яростната атака на ледената вода. По-топлата течност на зимната му клетка се разпиля безшумно, като леко светеща мъгла. В краткотрайния проблясък Лавън видя позната форма недалече: прозрачен, пълен с мехури цилиндър — безцветно пихтиесто чехълче със спираловидни издатини, почти толкова широко, колкото дълго. Повърхността му бе покрита с леко трептящи тънки ресни, удебелени в основата.

Светлината угасна. Протозоата не каза нищо — тя чакаше, докато Лавън се дави и кашля, изхвърляйки последните остатъци околоплодна течност от трахейните си бели дробове, за да всмуче чистата, леденостудена вода.

— Пара? — най-накрая продума Лавън. — Време ли е?

— Време е. — Невидимите реснички потрепваха в равномерен, спокоен ритъм. Всеки отделен микроскопичен процес бръмчеше със собствена променлива скорост — последвалите звукови вълни се разпростираха във водата, като се смесваха и се усилваха или унищожаваха. Докато достигнеше човешкото ухо, съвкупният вълнови фронт се превръщаше в твърде странна, но все пак разбираема членоразделна реч.

— Времето настъпи, Лавън.

— Тъкмо подходящото време — обади се нечий глас от падналия мрак, — ако искаме да изгоним флоските^[4] от техните крепости.

— Кой се обажда? — запита Лавън, като напразно се обърна по посока на новия глас. — Аз съм също пара, Лавън. Откакто се събудихме, станахме шестнадесет. Ако вие можехте да се размножавате бързо като нас…

— Разумът е по-важен от числеността — прекъсна го Лавън, — факт, който гладниците много скоро ще установят.

— Какво да правим, Лавън?

Човекът сви краката си в колената и потъна в студената тиня на Дъното, за да размишлява. Нещо се плъзна под задните му части и една мъничка спирила^[5], която се усещаше само при допир, побягна, криволичейки. Той я остави да мине — още не беше гладен, а трябваше и да мисли за гладниците — за ротаториите. Не след дълго горните слоеве на небето щяха да гъмжат от ротатории, които поглъщат всичко, дори хора, а от време на време и естествените си врагове, първаците, успеят ли да ги хванат. А дали първаците можеха да бъдат организирани да се сражават с тях, или не, бе въпрос, който тепърва щеше да бъде поставен на изпитание.

Разумът е по-важен от числеността… Дори това твърдение все още предстоеше да бъде проверено. В края на краищата първаците бяха разумни по своему и за разлика от хората познаваха света си. Лавън и досега помнеше колко трудно му беше да заучи правилно различните родове на създанията в този свят и да се оправи с обърканите им имена. Учителят му Шар безпощадно му ги беше повтарял, докато накрая започна да схваща.

Думата „хора“ предполагаше същества, които си приличат. Бактериите бяха три вида: пръчици, кълба и спирали, но до една мънички и годни за ядене, затова той бързо се бе научил да ги познава. Когато се стигнеше до първаците, определянето им се превръщаше в истински проблем. Въпросният пара също беше първак, но безспорно изглеждаше много по-различен от всеки стент^[6], а семейството на дидин^[7] не приличаше нито на едните, нито на другите. Оказа се, че всичко, което не е зелено и има видимо ядро, е първак, независимо от причудливостта на формата си. Множеството гладници също без изключение се различаваха, а някои от тях бяха красиви като отрупаните с плод корони на водните растения, но всички те носеха смърт и всички имаха въртящ се шеметно ресничест венец, с който можеха в миг да те засмучат в непрекъснато мелещата хранителна вакуола. Всичко, зелено на цвят, с издатини по стъкловидната черупка, Шар наричаше диатоми — измъкна и тази странна дума, както измъкваше всички останали, някъде от Дъното на своя череп, а дотам никой от останалите не можеше да се добере и дори Шар не бе в състояние да го обясни.

Лавън бързо се надигна.

— Нужен ни е Шар — каза той. — Къде е спората му?

— Върху едно клонче, далече горе, близо до небето.

Идиот! Старецът никога не мисли за безопасността си. Да спи близо до небето, където може да бъде грабнат и отнесен от всеки гладник, мярнал се там в мига на събуждането му, докато е още отпаднал от дългия зимен сън! Как е възможно един мъдрец; да бъде толкова безразсъден?

— Ще трябва да побързаме. Водете ме.

— След малко. Почакайте! — каза един пара. — Вие не виждате. Ноктата^[8] се навърта тъдява. — Цилиндърът светкавично полетя надалече и плътният мрак леко се раздвижи.

— Защо ни е нужен Шар? — запита другото чехълче.

— Заради ума му, пара. Той е мислител.

— Но мислите му са вода. Откакто научи първаците на човешкия език, той забрави да мисли за гладниците. Непрекъснато умува над загадката как човекът е дошъл тук. Това е загадка, дори гладниците не са като хората; но и да я проумее, няма да ни стане по-лесно да живеем.

Лавън се обърна към създанието, без да го вижда:

— Пара, искам да зная едно нещо. Защо първаците са винаги с нас? С човека, имам предвид. Защо сме ви потребни? Гладниците се боят от вас.

Последва кратка пауза. Когато пара отново заговори, трептенията в гласа му бяха по-приглушени от преди, по-плавни, още повече лишени от някакво разбираемо чувство.

— Ние обитаваме този свят — каза пара. — Част от него сме. Властвуваме в него. Стигнахме до това положение много преди идването на хората, след дълга война с гладниците. Но ние разсъждаваме като гладниците, не правим планове; само споделяме познанията си и така съществуваме. Хората правят планове; те са водачи; различават се един от друг; искат да преустроят света. И мразят гладниците също като нас. Ще им помагаме.

— И ще престанете да властвувате?

— Ще се откажем от това, ако излезе, че господството на хората е по-добро за нас. Това е основателна причина. Сега можем да вървим; ноктата се връща със светлина.

Лавън вдигна поглед. Наистина, далече горе за миг проблесна студена светлина, угасна и отново блесна. След малко кълбестият първак се появи, а тялото му светеше синьо-зелено и равномерно трептеше. До него се стрелна вторият пара.

— Ноктата ни носи вести — каза той. — Чехълчетата са общо двадесет и четири. Сингените^[9] са се събудили и по небето има хиляди. Ноктата разговаря с една тяхна колония, но те не искат да ни помогнат; смятат, че ще умрат, преди гладниците да са се събудили.

— Прави са — каза първият пара. — Така става винаги. Сингените са растения; защо да помагат на първаците?

— Запитай ноктата дали ще ни заведе при Шар — нетърпеливо се обади Лавън.

Ноктата помръдна с единственото си късо, дебело пипало. Някакво чехълче се обади:

— Затова е тук.

— Тогава да вървим. Доста чакахме.

Разнородната четворка се издигна от Дъното нагоре през течния мрак.

 

— Не! — рязко се обади Лавън. — Нито секунда повече. Сингените са будни, а гладникът Нотолка се буди веднага след тях. Ти знаеш това не по-зле от мене, Шар. Ставай!

— Добре, добре — отвърна капризно старецът, протегна се и се прозя. — Винаги бързаш, Лавън. Къде е Фил? Беше образувал спората си близо до моята. — Шар посочи към едно още неразчупено кехлибарено кълбо, закрепено към листа на водното растение малко по-долу. — По-добре го избутайте. На Дъното ще бъде в по-голяма безопасност.

— Никога не би достигнал Дъното — заяви единият пара. — Термоклинът^[10] се е образувал. Шар изглеждаше учуден.

— Вече? Нима е толкова късно? Изчакайте, докато си събера записите.

Той започна да тършува по листа сред отломките от спората си. Лавън нетърпеливо се огледа наоколо, намери стръкче харово^[11] водорасло и го запрати с тежкия край напред към мехурчето, образувано от клетката на Фил, точно под него. Спората начаса се разтроши и едрият млад човек се претърколи навън, посинял от страх при сблъсъка със студената вода.

— Охо! — извика той. — Спокойно, Лавън! — и вдигна поглед нагоре. — Станал ли е старецът? Чудесно. Той настояваше да прекара зимата тук горе, така че, естествено, и аз трябваше да остана.

— Аха! — възкликна Шар и вдигна дебела метална плочка, дълга приблизително колкото ръката му от лакътя до китката и широка на половината от нея.

— Ето едната. Ох, само да не съм забутал другата…

Фил изрита надалече цял куп бактерии:

— Ето я. Най-хубаво ще е да ги дадеш и двете на някой пара, за да не ти тежат. Къде отиваме оттук, Лавън? Опасно е да се изкачваме толкова високо. Толкова се радвам, че още не се е показал някой дикран.

— Аз тук! — бръмна нещо точно над тях.

Мигновено, без да вдига очи, Лавън стремително отскочи надолу, към дълбокото, като обърна глава да погледне през рамо едва когато вече се потапяше толкова бързо, колкото можеше. Шар и Фил очевидно бяха побягнали в същия момент. На съседната клонка до мястото, където Шар бе презимувал, се виждаше бронираното тромпетовидно тяло на ротаторията дикрания, готова да скочи след тях.

Отнякъде, криволичейки, изникнаха и двата първака. Междувременно дикранията изпъна свитото си скъсено тяло, прегънато в бронята, и като се потопи, ги приближи. Чу се леко „пляс!“ и мятащият се Лавън се озова оплетен в тънка мрежа, гъста и непроходима като корени на лишей. Втори подобен звук бе съпроводен от проклятие, което Фил промърмори под нос. Лавън ожесточено се мъчеше да се измъкне, но само се гърчеше в прегръдките на здравата прозрачна материя.

— Не мърдай — затрептя зад него някакъв глас, който той позна, че е на едното чехълче.

Лавън успя да извие главата си, а след това наум се наруга, че не е схванал веднага какво се бе случило. Чехълчетата бяха спукали трихоцистите^[12] си, разположени като мънички патрони над ципите им; всяка от тях изхвърли струя, която застиваше при допир с водата като дълъг, тънък конец. Това бе обичайният им начин на отбрана.

По-надолу Шар и Фил се носеха заедно с второто чехълче във вихъра на някаква бяла мараня като отдавна плесенясали същества. Дикранията кривна, за да я избегне, но явно не беше в състояние да се откаже; тя се извиваше и стрелкаше край тях с дрезгаво бръмчащ венец, забравила и малкото, което знаеше от човешкия език. Гледано отдалече, въртенето на венеца изглеждаше като видение, създадено от ритмично пулсиращите реснички, но що се отнася до Навън, работата имаше чисто технически характер и разстоянието бе прекалено малко. През полупрозрачната броня той също така виждаше как голямата хранителна вакуола на дикранията машинално дъвчеше парченцата, които се изсипваха в непретенциозната й уста.

Високо над всички тях нерешително кръжеше ноктата, като озаряваше цялата група с бързи нервни припламвания синя светлина. Тя бе камшичесто и не притежаваше естествени оръжия за борба с ротаторията — Лавън нямаше представа защо се навърта наоколо и привлича вниманието върху себе си.

След това внезапно осъзна причината: видя бъчвообразно създание, голямо почти колкото нокта, обкръжено с две редици реснички и с предна част като таран.

— Дидин^[13]! — извика той, без да има нужда. — Насам!

Първакът грациозно се заклати към тях, сякаш ги оглеждаше, въпреки че бе трудно да се каже как ги вижда без очи. В същото време дикранията го съзря и полека взе да отстъпва, а жуженето му прерасна в грубо ръмжене. Върна се на растението и се притаи.

За миг Лавън помисли, че ротаторията се кани да капитулира, но от опит би трябвало да знае, че й липсва разум да го стори. Неочаквано гъвкавото присвито тяло отново направи скок, този път право към дидина. Лавън изкрещя нещо несвързано, за да го предупреди.

Първакът нямаше нужда от това. Бавно плаващото буре се устреми на една страна, а след това напред с удивителна скорост. Само да можеше да забие острата си отровна предна част в някое слабо място в бронята на ротаторията…

Ноктата се издигна по-високо, за да не се пречка на двамата бойци, и в увеличилата се в резултат на това тъмнина Лавън не виждаше какво става, въпреки че водата все така яростно се пенеше, а дикранията продължаваше да съска.

Малко по-късно шумът като че започна да отслабва. Лавън се сви в мрежата на чехълчетата и напрегна слух в тъмнината. Най-накрая всичко утихна.

— Какво се случи? — възбудено прошепна той.

— Дидинът не казва.

Измина цяла вечност. След това ноктата предпазливо се спусна при тях и тъмнината поизбледня.

— Нокта, къде отидоха?

Ноктата даде знак с пипалото си и се завъртя към чехълчето, което обясни:

— Казва, че ги е изгубила от поглед. Чакайте! Чувам дидина.

Лавън не чуваше нищо. Това, което чехълчето „чуваше“, беше някой от полутелепатичните импулси, съставляващи езика на първаците.

— Казва, че дикранията е мъртва.

— Добре! Помоли я да донесе тялото пак тук.

Настъпи кратка пауза.

— Казва, че ще го донесе. Каква полза от една мъртва ротатория, Лавън?

— Ще видиш — отвърна Лавън.

Той търпеливо наблюдаваше, докато дидинът се появи, плаващ заднишком в осветената площ, а отровният му връх бе дълбоко забит в отпуснатото тяло на ротаторията, която поради деликатното устройство на своя вид вече започваше да се разлага.

— Освободи ме от тази мрежа, чехълче.

Първакът рязко изви дългото си тяло, като разкъса нишките в основата. Движението трябваше да бъде извършено с голяма точност, иначе нежната му ципа също щеше да се спука. Пихтиестата маса леко се понесе по течението и се отмести към дълбините.

Лавън заплува нататък и като сграбчи един шип от бронята на дикранията, откъсна от него огромно парче. Ръцете му потънаха във вече почти безформеното тяло и пак се показаха с два тъмни сфероида: яйцата.

— Унищожи ги, дидин! — нареди той.

Протото услужливо ги разцепи.

— Отсега нататък — каза Лавън — това трябва да се превърне в общоприета процедура при убиването на всеки гладник.

— С изключение на мъжките — заяви едно чехълче.

— Пара, нямаш чувство за хумор. Добре, без мъжките, но тях така и така никой не ги убива, безвредни са. — Той погледна навъсено мъртвата маса. — Запомнете, унищожавайте яйцата. Да се убиват зверовете, не е достатъчно. Целта ни е напълно да заличим расата.

— Ние никога не забравяме — безстрастно отвърна чехълчето.