Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (15)

3.

Много дни наред Лавън лежа безчувствен, свит на кълбо в спората си, като в зимен сън. Сътресението от студа, което бе изпитал при завръщането в родната си вселена, бе възприето от тялото му като признак за наближаващата зима; така възприе и кислородния глад през краткия си престой над небето. Спорообразуващите жлези моментално бяха заработили.

Ако не бе станало така, Лавън сигурно щеше да умре. Опасността от удавяне изчезна още докато падаше, с излизането на мехурите въздух от белите му дробове, отново поели животворната вода. Но за рязко обезводняване и слънчево изгаряне трета степен потопената вселена не знаеше лек. След като прозрачното кехлибарено кълбо го обгърна, оздравителната околоплодна течност, произвеждана от спорообразуващите жлези, предоставяше единствената възможност за Лавън.

Кафявото кълбо, неподвижно във вечната зима на Дъното, бе намерено подир няколко дни от една скитаща амеба. Долу температурата бе винаги четири градуса, независимо от сезона, но никой не бе чувал там да е откривана спора, докато слоят вода над термоклина още бе топъл и богат на кислород.

Само след час спората бе заобиколена от десетки учудени първаци, които се бутаха един в друг, за да докоснат черупката с тъпите си, безоки муцуни. След още час цял взвод загрижени мъже от крепостите се гмурнаха от горе, от високото, за да опрат собствените си носове в прозрачната стена. После бяха дадени бързи разпореждания.

Четири чехълчета се групираха около кехлибареното кълбо — последва приглушена експлозия от спукването на трихоцистите им. Те изпуснаха реснички и тръгнаха нагоре, като теглеха с големи усилия.

Спората на Лавън леко се залюля в тинята и след това бавно се издигна, заплетена в тънката мрежа. Наблизо една нокта изпращаше студена трептяща светлина към мястото на действието, за да помогне на скупчилите се хора. Фигурата на спящия Лавън — с наведена глава и колене, притиснати до гърдите — се търкаляше с нелепа тържественост вътре в обвивката, докато я придвижваха.

— Заведете го при Шар, чехълчета.

 

Като си гледаше работата, младият Шар оправдаваше традиционната мъдрост, с която го бе надарила предаваната по наследство длъжност. Той веднага прецени, че каквото и да направеше за обвития в пашкул Лавън, то щеше да бъде третирано като излишно вмешателство.

Затова нареди да оставят спората в една стая на високата кула на крепостта му, където имаше изобилие от светлина и водата беше топла, което трябваше да подскаже на изпадналото в летаргия същество, че пролетта пак наближава. След това той просто седна и зачака, без да споделя размишленията си.

Вътре в спората тялото на Лавън като че бързо смъкваше кожата си на дълги ленти и парцалчета. Постепенно чудноватата му сбръчканост изчезна. Изсъхналите му ръце, краката и хлътналият корем отново се наляха.

Дните минаваха, а Шар продължаваше да наблюдава. Накрая, когато той не бе вече в състояние да открие повече промени, взе спората на гръб и я занесе до най-високата крепостна стена, на пряка дневна светлина.

След час Лавън се раздвижи в кехлибарения си затвор.

Той се изпъна и се протегна, като обърна празния си поглед нагоре към лъчите. Изражението му беше като на човек, който още не се е пробудил от страхотен кошмар. Цялата му външност блестеше с необикновена розова младост.

Шар леко почука по стените на спората. Лавън извърна сляпото си лице към звука и в очите му се появи живот. Той се усмихна нерешително и натисна с крайниците си черупката отвътре.

Кълбото неочаквано се пръсна на парчета с остро пращене. Околоплодната течност се разсипа около него и Шар, отнасяйки характерната миризма на една свирепа борба със смъртта.

Лавън се изправи между отломките и безмълвно загледа Шар. Най-накрая продума:

— Шар… аз бях над небето.

— Зная — кротко отвърна Шар.

Лавън замълча. Шар каза:

— Недей да скромничиш, Лавън. Ти извърши дело от епохално значение. То едва не ти струва живота. Останалото трябва да ми разкажеш сам; всичко, без изключение.

— Останалото?

— Научих от теб много неща, докато спеше. Или все още си противник на „безполезните“ сведения?

Лавън не можа да каже нищо. Вече не съумяваше да разграничи това, което знаеше, от онова, което искаше да узнае. Имаше желание да зададе още само един въпрос, но не можеше да го изрече. Можеше само нямо да се взира в изтънчената физиономия на Шар.

— Ти вече ми отговори — каза Шар още по-кротко от преди. — Ела, приятелю, седни до мене на масата. Ще съставим план за нашето пътешествие към звездите.

Около голямата маса на Шар имаше петима души: самият Шар, Лавън и тримата помощници от семействата на Тан, Танъл и Стравъл, по традиция прикрепени към Шар. Задълженията на тази тройка мъже или понякога жени — при много от предшествуващите Шар са били елементарни и тежки: да реализират в хранителните култури на полето генетичните промени, разработени от самия Шар в малък мащаб, в лабораторни съдинки и петриеви стъкла. При други Шар, с по-големи интереси в металургията или химията, бе имало черноработници — копачи, разбивачи на канари, майстори на калъпи и чистачи на апаратура.

При шестнайсетия Шар обаче тримата асистенти бяха много повече от обичайното обект на завист всред Лавъновите хора, тъй като изглеждаше, че те вършеха много малко работа от каквото и да е естество. Всеки ден те прекарваха дълги часове, беседвайки с Шар в покоите му, като размишляваха над летописи, пишеха миниатюрни драскулки върху плоча или просто гледаха съсредоточено обикновени неща, около които нямаше никаква видима тайна. Понякога те действително се трудеха с Шар в лабораторията му, но повечето време просто седяха.

Шестнайсетият Шар всъщност бе открил някои основни правила на изследване, които, както той обясни на Лавън, бе признал за средства с огромна сила. Да ги предаде на бъдещите труженици, го привличаше повече от съблазните на какъвто и да е специфичен експеримент, с изключение може би на пътуването към звездите. В главите на Тан, Танъл и Стравъл от неговото поколение набиваха научния метод — процедура, която според техните твърдения понякога била по-полезна от повдигането на тонове скала.

Следователно бе неизбежно те да бъдат първите от хората на Лавън, натоварени със задачата да построят космически кораб. Резултатите лежаха на масата: три модела, изработени от диатомно стъкло, водораслови нишки, гъвкави парченца целулоза, люспи от харови водорасли, дървени тресчици и органични лепила, извлечени от секретите на двадесет различни растения и животни.

Лавън взе най-близкия — крехка сферична конструкция, вътре в която топченца тъмнокафява лава (фактически, „тухли“ от слюнка на ротатории, трудно откъртени от стената на една неизползвана крепост) се движеха свободно напред-назад в своеобразно надбягване.

— А този чий е? — запита той, като любопитно обръщаше кълбото насам-натам.

— Мой — обади се Танъл. — Честно казано, мисля, че той далеч не удовлетворява изискванията. Просто можах да стигна единствено до този проект, защото смятам, че само той може да се осъществи с материалите и знанията, с които разполагаме сега.

— Но как функционира?

— Подай ми го за малко, Лавън. Този мехур, който виждате вътре в средата, с кухите спирогирови стъбла, водещи от него до обвивката на кораба, е плавателен резервоар. Идеята е да уловим голям балон, пълен с газ, когато се издига от дъното, и да го поставим в резервоара. Вероятно ще трябва да го направим постепенно. След това корабът ще се издигне към небето, благодарение способността на мехура да изплава. Малките гребла — ей тук край тези две ленти от външната страна — се въртят, докато екипажът — това са тухлите, които чувате да подскачат вътре — задвижи с ходенето си механизъм, който минава по цялото продължение на корпуса; и така ни закарват с гребане до ръба на небето. Заимствах тази хитрост от начина, по който плават дидините. След това издърпваме веслата, те се сгъват в жлебове, ето така — и въпреки това поради преместването на тежестта към периферията, ние с търкаляне се изкачваме по склона, докато излезем в космоса. Щом стигнем друг свят и отново влезем във водата, бавно изпускаме газа от резервоара навън през ауспуховите тръби от този вид сламки, и потъваме надолу с определена скорост, докато кацнем.

— Много остроумно! — каза замислено Шар. — Но отсега виждам известни затруднения. Първо: на модела липсва устойчивост.

— Да, така е — съгласи се Танъл. — И за да се поддържа в движение, сигурно ще са необходими много манипулации с краката. Но ако закачим един свободно преместващ се товар в центъра на тежестта на самия механизъм, ще успеем да го стабилизираме поне отчасти. В цялото пътуване най-много енергия ще се изразходи преди всичко за издигане на машината към небето, а това е предвидено в този модел; всъщност, след като инсталираме балона, ще бъдем принудени да държим кораба вързан, докато се приготвим за излитане.

Танъл се намръщи.

— Нямам представа. Не забравяйте, че в истинския кораб тръбите ще бъдат огромни, не само сламки, както са в модела.

— По-големи от човешкото тяло? — възкликна Тан.

— Не, едва ли. Вероятно най-много с размера на човешка глава.

— Абсурд! — отсече Тан. — Опитах. Не е възможно да прекараш мехур през толкова малка цев. Както казва Лавън, той се държи здраво за вътрешността на тръбата и е немислимо да го помръднеш, ако не създадеш налягане зад него, и то значително налягане. Ако построим този кораб, ще трябва просто да го изоставим, щом достигнем нашия нов свят — никъде не ще сполучим да го спуснем надолу.

— За това не може и дума да става! — незабавно отговори Лавън. — Дори ако засега оставим настрана напразните усилия, които вложихме, допустимо е спешно да ни се наложи да използуваме повторно кораба. Кой знае какъв ще бъде новият свят. Ние сме длъжни да бъдем готови отново да го напуснем, ако животът ни там се окаже непоносим.

— Твоят модел кой е, Тан? — запита Шар.

— Този. С моя проект ще извършим пътешествието по труден начин. Ще пълзим по Дъното дотам, където то се среща с небето, ще пълзим, докато стигнем следващия свят, ще пълзим и в него, където и да отиваме. Никаква водна акробатика. Механизмът се задвижва така, както и Танъловия, но не непременно с човешка сила; разсъждавал съм как да вкараме в работа някои от движещите се диатоми. Моят модел се управлява, като се променя мощността в едната или в другата страна. За прецизно насочване може също така да вържем двойка ремъци в противоположните краища на задната ос и да го завъртаме насам-натам.

Шар внимателно разглеждаше тръбообразния модел и за проба го тласна да повърви по масата.

— Този ми харесва — веднага каза той. — Стои неподвижно, когато искаш. С кълбовидния кораб на Тан ще зависим от милосърдието на всяко случайно течение у дома или в новия свят — и доколкото съм осведомен, в космоса също не е изключено да има някакви течения, навярно от газ. Какво е твоето мнение, Лавън?

— Как бихме го построили? — учуди се Лавън. — Той има кръгло напречно сечение. Това върви за модел, но как да се направи една наистина голяма тръба с такава форма, която да не се срути от тежестта си?

— Погледни вътре през предния прозорец — каза Тан. — Ще видиш греди, които се пресичат в центъра под прави ъгли с дългата ос. Те подпират стените.

— Това заема много място — възрази Стравъл. Най-тихият и най-вглъбеният от тримата помощници, досега той не бе продумал от началото на съвещанието. — Трябва да се върви свободно напред-назад из кораба. Как ще поддържаме апаратурата в действие, ако непрекъснато трябва да лазим покрай греди?

— Добре, представи нещо по-добро — вдигна рамене Тан.

— Много просто. Ще превием обръчи.

— Обръчи?! — удиви се Танъл. — При такива размери? Ще е необходимо да киснеш дървото в тинята една година, докато стане достатъчно гъвкаво, а тогава пък няма да има здравината, която ще ти е нужна.

— Не, това няма да се наложи! — отсече Стравъл. — Аз не изработих модел на кораб, направих само чертежи и корабът ми далеч не е така сполучлив като този на Тан. Но моят проект също е тръбовиден, затова и конструирах макет на машина за огъване на обръчи — този, който е върху масата. Затваряш единия край на гредата в тежка преса, ето така, като оставяш другата й част да стърчи от противоположната страна. След това връзваш втория край с дебело въже около тази вдлъбнатина. Тогава прекарваш въжето през макара и петима-шестима мъже издигат този скрипец ей по такъв начин. Той тегли надолу свободния край на гредата, докато вдлъбнатината съвпадне с жлеба, който предварително сте издълбали в отсрещния край. После отвъртате менгемето и там е вашият обръч; за безопасност не е лошо да забиете кука в сглобката, която да предпазва устройството от внезапно разтваряне.

— Няма ли дървото, което сте използвали, да се счупи, след като се е препънало до известен предел? — запита Лавън.

— С обикновения материал непременно би се случило така — заяви Стравъл. — Но за тази хитрост се взема младо, неизсушено дърво. В противен случай ще трябва да размекнеш гредата до неизползваемост, както твърди Танъл. А живото дърво ще се превие достатъчно, за да стане хубав, здрав, монолитен обръч, или ако това не се осъществи, Шар, значи, че малките формули, на които ни учиш, в действителност са празни приказки.

Шар се усмихна.

— Много лесно можете да допуснете грешка, като боравите с цифри — предупреди той.

— Проверих всичко.

— В това не се съмнявам. И считам, че си струва да го изпитаме. Нещо друго да предложиш?

— Ами — поколеба се Стравъл… — Имам предвид една жива вентилационна система, която съм убеден, че ще върши работа. Иначе, както казах, корабът на Тан ми се харесва, такъв тип трябва да построим; моят е безнадеждно тромав.

— Принуден съм да се съглася — каза Танъл със съжаление. — Но ми се иска някога да се опитам да сглобя кораб, по-лек от водата, вероятно само за близко пътуване. Ако новият свят е по-голям от нашия, сигурно няма да бъде възможно да плаваме навсякъде, където пожелаем да отидем.

— Това никога не ми е дошло на ум! — възкликна Лавън. — Ами ако непознатият свят е два, три, осем пъти по-обширен от нашия? Шар, съществува ли някаква причина да не е така?

— Доколкото зная, никаква. Историческата плоча, изглежда, приема всички огромни пространства за нещо съвсем естествено. Добре, нека обединим това, с което разполагаме, в общ проект. Танъл, ти си най-добрият чертожник между нас. Хайде ти го направи. Лавън, какво смяташ за работната ръка?

— Вече съм изготвил план — отвърна Лавън. — Както разбирам, хората, които работят върху кораба, ще трябва да бъдат заети непрестанно. Построяването му няма да стане за една нощ; няма да го свършим дори за един сезон, така че не можем да разчитаме на последователно сменящи се строители. Освен това операциите са технически: щом човек веднъж научи как да се справя с определена задача, ще бъде разточителство да го връщаме да отглежда плесени просто защото някой друг има излишно свободно време.

— Така че аз създадох един основен отряд, включващ двама или трима най-интелигентни физически работници от всяка различна професия. Мога да оттегля тези лица от редовните им задължения, без да разстроя стереотипа на всекидневния ни живот или без да увелича видимо натоварването на другите в дадената област. Те ще изпълняват висококвалифициран труд и ще останат при кораба до завършването му. Някои от тях ще бъдат включени и в екипажа. За тежки немеханизирани служби няма да е трудно да вземем сезонни общи работници, без да нарушаваме обичайния ритъм на живота си.

— Хубаво! — одобри Шар. Той се наведе напред и опря сключени ръце на ръба на масата, при все че поради ципата между пръстите си бе в състояние да съедини само връхчетата им. — Ние всъщност напреднахме забележително. Не се надявах, че в днешната ни среща ще придвижим проблема и на една десета от това, което достигнахме. Но не е изключено да съм изпуснал нещо важно. Има ли някой още предложения или въпроси?

— Аз имам въпрос — тихо продума Стравъл.

— Добре, да го чуем.

— Къде отиваме?

Последва доста продължително мълчание. Най-накрая Шар отвърна:

— Стравъл, на това в момента не ми е възможно да ти дам отговор. Бих могъл да кажа, че отиваме към звездите, но понеже ни е непонятно какво представлява една звезда, такъв отговор няма да ти е от полза. Възнамеряваме да направим това пътуване, защото установихме, че някои от фантастичните неща, записани на историческата плоча, действително са истина. Сега за нас не е тайна, че небето може да се прекоси и че отвъд него се намира пространство, където няма вода за дишане, пространството, което нашите прадеди нарекли „космос“. И двете схващания всякога са изглеждали против здравия разум, но независимо от това ние открихме, че са верни.

В историческата плоча се казва също, че съществуват светове освен нашия и фактически това предположение е по-лесно да се приеме, щом веднъж си приел другите две. Що се отнася до звездите… е, ние просто още не знаем за тази загадка, изобщо нямаме никаква информация, която да ни позволи да прочетем древния надпис с нови очи, затова е излишно да правим произволни догадки, ако не умеем да ги проверим. Звездите са в космоса и предполагам, че веднага щом излезем там, ще ги съзрем и значението на думата ще се изясни. Поне уверено можем да разчитаме, че ще се натъкнем на известни следи — погледнете многобройните сведения, получени от пътуването на Лавън над небето, продължило само няколко секунди! Но междувременно няма смисъл да размишляваме, затворени в един мехур. Считаме, че някъде има други светове, и ние изобретяваме средства, за да извършим пътешествието. Останалите въпроси, висящите, просто засега трябва да се оставят настрана. Рано или късно ще отговорим и на тях; ни най-малко не се съмнявам в това. Но навярно ще е нужно много време.

Стравъл мрачно се усмихна:

— Не очаквах нещо повече. В известно отношение смятам целия проект за безумие. Но въпреки това ще участвам в него от началото до края.

Шар и Лавън се засмяха. Треската ги бе обхванала до един и Лавън подозираше, че всички в техния затворен свят не след дълго щяха да споделят състоянието им. Той каза:

— Тогава да не губим и минута. Все още твърде много подробности изискват уточняване, а дори и след това тежката работа едва ще е започнала. Да действаме!

Петимата мъже се изправиха и се спогледаха. Израженията им се различаваха, но в очите на всички без изключение се четеше като допълнение една и съща смесица от трепет и устременост — съчетание от образа на корабостроителя и астронавта.

Тогава излязоха един по един, за да поемат отново своите задължения.

 

Два зимни съня след злополучното изкачване на Лавън отвъд небето цялата работа по космическия кораб спря. По това време Лавън вече знаеше, че е укрепнал и се е закалил през временната неопределена възраст, в която човек встъпва, след като току-що е достигнал разцвета си: знаеше също, че челото му е прорязано от бръчки, които щяха да останат и да се задълбочават.

И старият Шар се бе променил — с навлизането му в зрелостта чертите му бяха загубили малко от изящността си. Макар че заострената кокалеста структура на лицето щеше да му придава отшелнически и поетичен вид докато е жив, участието му в плана бе поставило върху изражението му своеобразен властен отпечатък, който в най-добрия случай го караше да добие привидна суровост, а в най-лошия някак си го загрубяваше.

Но въпреки отлетелите години космическият кораб все още бе само тромава черупка. Стоеше на една площадка, изградена над катурнатите едри валчести камъни от пясъчното крайбрежие, което се простираше от едната страна на света. Той представляваше гигантски корпус от сглобени дървени части, равномерно прекъсван от празни места, през които можеха да се видят необработени греди на скелета му.

Първоначално работата по него бе напредвала доста бързо, тъй като не беше трудно човек да си представи какво трябва да бъде едно превозно средство, което да пълзи през празното пространство, без да губи водата си. Тан и колегите му бяха осъществили това дело добре. Те бяха убедени също така, че дори само размерът на машината щеше да наложи продължително строителство, вероятно два пълни сезона, но нито Шар и помощниците му, нито Лавън биха предвиждали някаква сериозна, непредвидена пречка.

При все че корабът изглеждаше незавършен, това бе отчасти илюзия. Около една трета от него щеше да бъде оборудвана с живи създания и не можеше да се очаква те да заемат местата си много преди момента на излитането.

Въпреки всичко отново и отново работата по кораба трябваше да бъде спирана за дълги периоди. Няколко пъти бе потребно да отпаднат цели готови участъци, понеже все повече и повече се изясняваше, че към проблема за пътуване в космоса едва ли е възможно да се подходи само с едно нормално, разбираемо понятие.

Липсата на историческата плоча, която чехълчетата упорито отказваха да предадат, беше двойна спънка. Веднага след загубата й Шар се бе заел да я възстанови по памет, но за разлика от по-религиозните си предшественици той никога не я бе считал за свето писание и следователно никога не си бе поставял за цел да я запомни дума по дума. Още преди кражбата той беше събрал куп преведени варианти на пасажи, спиращи се на специфични проблеми при експериментирането, които бяха струпани в библиотеката му, изрязани върху дърво. Повечето от тези преводи обаче имаха тенденция да си противоречат и нито един от тях не се отнасяше до строежа на космически кораби, по който въпрос и оригиналът, във всеки случай, бе неясен.

Изобщо не бяха изработени никакви дубликати на загадъчните знаци по простата причина, че в потопената вселена нямаше нещо, което да е в състояние да унищожи оригинала, нито точно да възпроизведе очевидната му непроменлива вечност. Шар твърде късно обърна внимание, че просто от предвидливост е трябвало временно да направят известен брой дословни преписи, но когато в цели генерации цари зеленозлатист мир, обикновената предвидливост вече не стига, за да се застраховаш против евентуална катастрофа. (Пък и култура, която е принудена да издълбава всяка буква от елементарната си азбука в меко, напоено с вода дърво с парче от харово водорасло, не насърчава съхраняването на хроники в три екземпляра.)

В резултат на това непълно запомненото от Шар съдържание на историческата плоча плюс непрекъснатите и хилядолетни съмнения в точността на различните преводи в крайна сметка се оказаха най-непреодолимата пречка за довършването на космическия кораб.

— Хората трябва да се научат да гребат, а после да плуват — със закъснение отбеляза Лавън и Шар бе принуден да се съгласи с него.

Явно, че каквото и да са разбирали древните от строежа на космически кораби, много малко от тези сведения бяха от полза за народ, който все още се опитваше да построи първия си кораб, като почне от А, Б. Погледнато ретроспективно, не беше чудно, че две поколения след като бяха сглобили плоското му дъно, огромният корпус стоеше незавършен върху площадката си над пясъчните камъни, като издаваше застояла миризма на дърво, което непрекъснато губеше здравината си.

Дебелобузестият млад човек, оглавяващ стачната делегация пред покоите на Шар, бе Фил Двайсети, човек с две поколения по-млад от Шар и с четири — от Лавън. В ъглите на очите му имаше мрежа от бръчици, които го правеха да прилича както на свадлив старец, така и на пеленаче, разглезено в спората.

— Настояваме да бъде спрян този безумен проект — рязко каза той. — Заробихме в него младостта си, но сега, когато сами сме си господари, край, това е всичко. Точка…

— Никой не ви е принуждавал — ядосано отвърна Лавън.

— Обществото и родителите ни го правят — сопна се един измършавял член от делегацията. — Но вече ще започнем живот в истинския свят. На всеки днес е известно, че не съществува друг свят, освен нашия. Вие, старците, можете да останете в плен на предразсъдъците си, щом ви харесва. Ние нямаме такова намерение.

Объркан, Лавън хвърли поглед към Шар. Ученият се усмихна и промълви:

— Остави ги да си вървят, Лавън. Малодушни хора не ни трябват.

Младежът с пълното лице се изчерви.

— Не сте способни да ни обидите така, че да се върнем на работа. Ние сме дотук. Постройте си вашия кораб, без да знаете къде отивате.

— Добре — с равен глас каза Лавън. — Хайде, махайте се! Стига сте стояли и сте дрънкали. Взели сте своето решение, а нас не ни интересува как се оправдавате пред себе си. Сбогом!

Фил Двайсети очевидно не беше изразходвал целия си героизъм, за да драматизира нещата, но бе прекъснат от лаконичното отпращане на Лавън. Вглеждайки се в каменното лице на Лавън обаче, Фил сякаш схвана, че се налагаше да приеме победата си такава, каквато е. И заедно с придружаващите го се помъкна безславно навън от свода.

— А сега какво? — запита Лавън, когато те си отидоха. — Трябва да ти призная, Шар, че аз бих се постарал да ги увещая. В края на краищата имаме нужда от работниците.

— Те имат по-голяма нужда от нас — спокойно изрече Шар. — Познати са ми младите хора. Мисля, че ще бъдат удивени от нищожните добиви, които ще получат от нивите си следващия сезон, понеже ще отглеждат посевите без моя помощ. Кажи, с колко доброволци разполагате за екипаж на кораба?

— Със стотици. Всеки младеж от поколението след Фил иска да дойде с нас. Фил греши поне за част от народа. Проектът силно въздейства върху въображението на най-младите.

— Насърчихте ли ги?

— Разбира се — отвърна Лавън. — Казах им, че ще ги потърсим, ако бъдат избрани. Но нима ти възприе това сериозно? Ще сбъркаме, ако заменим подготвената група специалисти с младежи, които притежават ентусиазъм и нищо повече.

— Не това имах предвид, Лавън. Не видях ли някъде из тези зали една нокта? О, ето я, заспала в купола. Ей, нокта!

Съществото раздвижи лениво пипалцето си.

— Нокта, изготвил съм едно послание — извика Шар. — Чехълчетата трябва да кажат на всички хора, че тези, които желаят да заминат за новия свят с космическия кораб, трябва да се явят на площадката със скелето веднага. Предай, че не можем да обещаем, че ще вземем всички, но че ще имаме предвид само онези, които ни помагат да направим кораба.

Ноктата пак сви пипалото си и сякаш отново заспа.