Серия
Стивън Матучек (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Operation Chaos, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18 гласа)
Сканиране и разпознаване (глави 21–35)
hammster (2006)
Сканиране и разпознаване (глави 1–20)
pechkov (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

ОПЕРАЦИЯ „ХАОС“. ЧАСТ І. 1991. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.2. Фантастичен роман. Превод: Весела ПЕТРОВА [Operation Chaos, Poul ANDERSON (1971)]. Предговор: Кой сте вие, мистър…, Росица ПАНАЙОТОВА — с.5–6. Художник: Николай КОНДЕВ. Печат: ДП Георги Димитров. Формат: 70×100/32 (110×160 мм). Страници: 160. Цена: 6.50 лв. ISBN 954-444-002-X. (ISBN: 954-444-003-8).

ОПЕРАЦИЯ „ХАОС“. ЧАСТ ІІ. 1991. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.4. Фантастичен роман. Превод: Весела ПЕТРОВА [Operation Chaos, Poul ANDERSON (1971)]. Предговор: За тези, кито не са чели „Операция «Хаос» І“ [резяме] — с.5–6. Послеслов: „Алтернативният“ Пол Андерсън, Росица ПАНАЙОТОВА — с.174–175. Художник: Николай КОНДЕВ. Печат: ДП Георги Димитров. Формат: 70×100/32 (110×160 мм). Страници: 176. Цена: 7.50 лв. ISBN: 954-444-003-6.


Привет!

Ако съществувате — привет!

Най-вероятно ние никога няма да ви открием. Този странен експеримент е проверка на една фантастична хипотеза. Но ние трябва да изпълним нашия дълг.

Лежа в оковите на съня, полуосъзнавайки съществуването на този свят. Подготвиха ме да изпратя призив през потока на времето, защото случилото се с мен преди много години остави своите следи върху посредственото ми същество. Те вярват, че съдържащата послание мисъл има по-големи шансове да влезе в резонанс с вашата, ако бъде изпратена от мен.

Възможността да успея е малка. Посредствеността ми напълно надделява над последните остатъци мана, която тлее в мен като тъничък дим. Във всички случаи ще ми бъде твърде неприятно, ако разбера, че изпращам мисълта си в празно пространство.

Вероятно е така.

Сигурно е само философска идеята, че времето има повече от едно измерение и че могат едновременно да съществуват различни вселени. Някои от тях са ни съвсем чужди, а други просто не се различават от нашата… (Защо в съня си говоря на този език? Това не е обичайният ми стил. Препаратите предизвикаха у мен странно състояние. Проклятие, когато утре се събудя, ще бъда аз и не само аз. Но сега и през тази нощ аз съм си аз…) Земя, където битката при Гьотисберг е спечелена от Ли, а при Ватерло — от Наполеон. Или земя, където религията на Митра е победила християнството. Или земя, където Рим изобщо не е съществувал.

Или земя, където не човекът, а друго животно се е развило и е станало разумно. Или земя, където въобще не се е породил разумен живот. А може би земи в такива краища на Космоса, където властват съвсем други природни закони и техните обитатели могат да вършат неща, които ние никога няма да можем. Но те пък, от своя страна, никога няма да достигнат онова, което ние правим без особен труд…

Трябва да призная, че хипотезата съдържа нещо повече от философско обосноваване. Тя намира потвърждение в най-новата, твърде абстрактна за мен физическа теория. И има няколко почти анекдотични случаи на появяване и изчезване, които ни карат да мислим, че са възможни телесни прехвърляния от един времеви поток в друг. Например Бенджамин Батуст, Каспар Хаузер… Или онова, което се случи с мен, макар то да не е съвсем същото.

Паралелни светове съществуват, между тях трябва да има тясна взаимна връзка. Иначе хипотезата не може да бъде проверена и тя губи смисъла си. С един и същи произход и излети в едни и същи форми, тези светове трябва да имат една и съща съдба. Без съмнение във всички тях се води борба между закона и хаоса, независимо от разнообразните им форми.

Ние се понаучихме на някои неща. Длъжни сме да ви изпратим съобщение. Да ви помогнем и да ви предупредим.

На вас може да ви се стори, че това е само сън. Същото чувствам и аз. Но всичко, което си спомням, стана в действителност. Съмнително е вие (онези, до които можем да достигнем) да ни отговорите. Дори да поискате. Защото иначе вече щяхме да сме получили съобщение. Надявам се обаче, че нашето послание ще стигне до вас. Задайте си въпроса: как един обикновен сън може да бъде подобен на онова, което сънувате?

Ние нямаме ясна представа какви сте вие. Но предполагаме, че сте нещо повече от нищо. Вероятно живеете в светове, които не се различават твърде много от нашия. Защото иначе връзката помежду ни би била невъзможна. Как бих могъл да срещна отзвук в душите на напълно чужди същества? Вие, както и ние, би трябвало да помните своите Галилей, Нютон, Лавоазие, Уат. Но от някакъв момент нататък пътищата ни са се разделили. А имате ли си Айнщайн? И ако имате, над какво е работил той след публикациите си за брауновото движение на частиците и специалната Теория на относителността? Подобни въпроси могат да се задават безкрайно.

Разбира се, и у вас ще се появят същите въпроси, отнасящи се до нас. Ето защо накратко ще ви разкажа моята история — все едно, ще се наложи. Безспорно, често ще повтарям неща, които са ви известни. Ако вече знаете как работят електрическите генератори или как е завършила Първата световна война, или нещо друго, потърпете. По-добре да получите твърде много сведения, отколкото твърде малко. За нас това е жизнено важно.

Ако съществувате.

Откъде да започна? От Втората световна война, макар че началото на тази история се корени в много по-ранни времена.

Творението бе предшествано от борба.

ПЪРВА ГЛАВА

Или хич не ни вървеше, или разузнаването им се оказа по-добро, отколкото очаквахме, но последното им въздушно нападение смаза противовъздушната ни отбрана и помете палатката на метеорологичния корпус. Проблемите на снабдяването са си проблеми на снабдяването. Седмици наред не можехме да си попълним запасите, а през това време неприятелят завладя контрола над атмосферните явления. На единствения ни оцелял метеоролог — майор Джексън, му се наложи да използва онова, което бе останало от стихиите му, за да ни защити от мълниите. Така че щем не щем, трябваше да понасяме всичко, с каквото ни гощаваха. Сега например валеше дъжд.

Няма нищо по-отчайващо от непрекъснатия — вече цяла седмица — студен дъжд. Земята подгизна. Калта влизаше в ботушите, те станаха толкова тежки, че едва ги отлепвахме. Униформата се превърна в напоени с вода парцали, залепнали за кожата. Дажбите ни бяха овлажнели, а пушките изискваха непрекъснати грижи. И през цялото време, докато заспиш, чуваш как дъждът барабани по каската ти. Никога няма да забравя тази сива, лееща се безкрайно по тялото ми вода. И след десет години вятърът, който носи дъжд, ще предизвиква у мен мрачно и подтиснато настроение.

Едно му е хубавото, помислих си: докато вали, не могат да ни атакуват от въздуха. Разбира се, когато бъдат готови да ни атакуват от бръснещ полет, ще махнат облаците. Но нашите метли ще се появят също така бързо, както и техните килими.

Бавно, едва-едва се придвижвахме напред. Цялата ни 45-та Мълниеносна дивизия заедно с придадените към нея части — гордостта на армията на Съединените щати, се беше превърнала в жалка, подгизнала сбирщина от хора и дракони, бродещи насам-натам по хълмовете на Орегон с надеждата да открият окупаторите.

Вървях бавно през лагера. Водата течеше по палатките и с бълбукане се стичаше в окопите. Естествено часовоите ни си бяха сложили шапките невидимки, но аз виждах как в калта се появяваха стъпки, чувах пльокането на ботушите и скучните еднообразни проклятия.

Отминах пистата за излитане и кацане. Военновъздушните сили бяха разположени до нас, за да ни окажат незабавна поддръжка, ако стане нужда. Двамина, без да си дават труда да се правят невидими, стояха на пост до съборения хангар. Сините им униформи бяха изкаляни, както и моята защитна, но те бяха гладко избръснати и отличителните им знаци — крилата метла и мъниста на Побеждаващата злото градушка, бяха излъскани. Отдадоха ми чест и аз лениво им отвърнах. „Честта на мундира“. Моля, господа със сини мундири… Тъпаци!

Отзад бяха стоварени листове бронирана стомана. Момчетата измайсториха от тях преносимо укритие за зверовете. Можах да видя само парата, която се процеждаше през цепнатините, и усещах отвратителната смрад на рептилиите. Драконите ненавиждат дъжда и водачите им трябваше да губят дяволски много време, за да не ги изпуснат изпод контрол.

Наблизо се беше разположило Отделението за петрологична война. Покрит басейн, в който василиските се виеха, съскаха и обръщаха главите си, украсени с гребени, настрани от хранещите ги.

Лично аз се съмнявах в практическата помощ и ползата от този корпус. Василискът трябва да се заведе непосредствено до човека и да се принуди змеят да го гледа втренчено, докато онзи не се вкамени. А отражателните алуминиеви костюми, които водачите трябва да носят, за да се защитят от излъчването на своите питомци, са истинска покана за неприятелските снайперисти. Освен това, превръщайки се в силиций, въглеродът в човешкото тяло дава радиоактивни изотопи. Тъй че може би ще получите такава доза радиация, че лекарите ще бъдат принудени да ви прехвърлят на Свети Джон Уорт. Онзи, дето преди полунощ излиза от гробницата си.

Между другото, ако не знаете, кремацията не само изчезна като обичай — Законът за националната отбрана я обяви за незаконна. Наложи ни се да правим множество гробища по старинен маниер. Тъй че с прогреса на науката свободата ни се ограничи.

Минах покрай инженерите, командващи банда зомби. Те копаеха поредната отводнителна канавка. Стигнах до огромната палатка на генерал Ванбрух. Като видя емблемата ми — тетраграмата на Разузнавателния корпус, и отличителните знаци на пагоните ми, часовоят отдаде чест и ме пусна вътре.

Влязох, спрях до прозореца близо до масата и вдигнах ръка за поздрав.

— Капитан Матучек, сър — казах.

Ванбрух ме погледна изпод косматите си вежди. Той беше висок мъж с лице, подобно на оронен камък. Сто и три процентов кадрови боец. Но ние се отнасяхме към него също както вие се отнасяте към пълководците, чиито ликове са отпечатани на банкнотите ви.

— Свободно — каза той. — Седнете. Ще се забавим малко.

Намерих си един сгъваем стол и седнах. Два подобни вече бяха заети. Не познавах хората, които седяха на тях. Единият — дебеланко с кръгло червендалесто лице и бяла пухкава брада — беше майор с емблемата на Корпуса за свръзка. А другият беше млада девойка. Въпреки умората си аз отново се вгледах в нея, примигвайки. Тя си го заслужаваше: висока, зеленоока, с червеникави коси и със скулесто лице. А фигурата й… твърде хубава за униформата на Женската помощна служба на разузнаването. И за всяка друга също. Отличителни знаци на капитан. Паякът на Кавалерийския корпус. Щом искате официалното му название — моля: не паяк, а слейпнир.

— Майор Хариган — изгрухтя генералът. — Капитан Грейлък. Капитан Матучек. А сега — на работа.

Той разгърна пред нас карта. Наведох се и я заразглеждах — на нея бяха отбелязани нашите и противниковите позиции. Неприятелят все още държеше в ръцете си половината крайбрежие на Тихия океан от Аляска до Орегон, макар че положението значително се подобри, когато преди една година в битката при Мисисипи успяхме да отблъснем нашествието.

— И така — каза Ванбрух, — ще ви опиша ситуацията в общи черти. Предстои ви опасна задача и въпреки че сте доброволци, искам да знаете колко е важна.

Знаех си го, сам се натиках доброволец. Така или иначе, дойдох като такъв. И то за да разбера, че армията си е армия, а войната — война. Тъй че по принцип не бих могъл да откажа. Когато Сарацинският халифат ни нападна, аз бях актьор в Холивуд с известни успехи. Много ми се искаше да се върна към професията си, но най-напред трябваше да свърши войната.

— Както виждате, отблъснахме ги — рече генералът. — И всички окупирани страни се опомниха и разкудкудякаха, готови да вдигнат въстание, щом се появи възможност да спечелят битката. Британия помага за въоръжаването и организирането на нелегална борба и същевременно се готви да форсира Ламанша. Русите подготвят настъпление на север. Но ние… ние трябва да нанесем решителния удар. Да пробием фронтовата линия и да погнем врага. Това ще бъде сигналът. Ако успеем, на войната ще бъде сложен край още тази година. Иначе може да се проточи и три години.

Знаех това. Цялата армия го знаеше. Официално не беше съобщено нищо, но хората някак усещат, когато предстои голямо настъпление.

Той непохватно започна да движи пръста си по картата.

— Девети брониран дивизион е тук. Дванадесети метателен е тук. Саламандрите са там, където имаме сведения, че онези са концентрирали своите огнедишащи. Моряците са готови да дебаркират и отново да превземат Сиатъл. Военноморските сили са отгледали достатъчно кракени. Един хубавичък удар — и ще ги прогоним.

Майорът изсумтя в брадата си и мрачно се взря в кристалната топка. Сферата беше мътна и тъмна. Неприятелят създаваше такива смущения, че бе невъзможно да използваме кристалите. Естествено, ние им отговаряхме със същото. Капитан Грейлък нетърпеливо затропа по масата с безупречния си маникюр. Тя беше толкова чистичка, свежа и красива, че аз реших — в края на краищата ми харесва. Във всеки случай сега, когато лицето ми е покрито с тридневна четина.

— Но явно нещо не е наред, сър? — осмелих се да попитам.

— Правилно, дявол да го вземе — рече Ванбрух. — В Тролбург.

Кимнах. Засега сарацините държаха този град, ключ към позициите, оседлал шосе 20 и пазещ подстъпите към Салем и Портланд.

— Струва ми се, че ние предлагахме да превземем Тролбург, сър — промърморих аз.

Ванбрух се намръщи.

— Това трябва да направи 45-та — недоволно рече той. — Ако се изложим, приятелю, те ще атакуват, ще отрежат девети и ще провалят цялата операция. Освен това майор Хариган и капитан Грейлък от 14-ти ми доложиха, че гарнизонът в Тролбург има ифрит.

Подсвирнах. По гърба ми полазиха мравки. Без да се замисля, халифатът искаше да използва свръхестествена сила (именно затова целият останал мюсюлмански свят смяташе сарацините за еретици и ги мразеше не по-малко от нас). Никога не бих си помислил, че ще стигнат толкова далеч — да счупят Соломоновия печат. Излезлият изпод контрол ифрит можеше да причини невъобразими разрушения.

— Надявам се, че е само един — пошепнах аз.

— Един е — каза Грейлък. Гласът й беше алтов и би могъл да бъде приятен, ако не говореше толкова рязко. — Преровиха цялото Червено море с надеждата да намерят още една бутилка на Соломон, но вероятно тази е последната.

— Въпреки това е лошо — рекох аз. Усилието да говоря с равен глас ми помогна да се успокоя. — Как разбрахте?

— Ние сме от 14-ти — натърти Грейлък кой знае защо. Във всеки случай кавалерийската й значка ме учуди. Обикновено от всички новобранци само детските учителки и някой подобни на тях стават за яздене на еднорози.

— Аз съм просто офицер свързочник — побърза да каже майор Хариган. — Лично аз яздя на метла.

Засмях се. Никой американец (освен ако не членува в някакъв религиозен орден) не би си признал, че са го сметнали годен да обязди еднорог.

Майорът ме изгледа свирепо и целият почервеня.

Грейлък продължаваше, сякаш диктуваше. Говореше пак така рязко, но тонът й се беше поизменил.

— Провървя ни — пленихме един бимбашия на щурмовия отряд. Разпитах го.

— Здраво си държат езика зад зъбите тези знатни синчета… хм… на пустинята — рекох аз. Понякога вътрешно се съмнявах в Женевската конвенция, но не ми се нравеше идеята да я нарушим окончателно. Дори и ако неприятелят не изпитва подобни угризения на съвестта.

— О, ние не използваме жестоки методи — отговори Грейлък. — Настанихме го при много добри условия и го хранехме добре. Но в мига, когато лапваше късчето месо, аз го превръщах в свинско. Той много бързо се пречупи и ми разказа всичко, което знаеше.

Разсмях се с цяло гърло. Ванбрух захихика, но тя продължаваше да седи с невъзмутимо лице. Трансформацията на органични вещества представлява просто размесване на молекулите. Атомите не се променят, тъй че няма риск от облъчване. Но естествено, трансформацията изисква големи познания и по химия. Тъкмо тук е причината, поради която обикновеният пехотинец се отнася с ненавист към техническия корпус — изпитва неприкрита завист към онези, които могат да превърнат неприкосновения запас в пържола или в печено по френски. Артелчиците си имат достатъчно главоболия със заклинанията върху дажбите, вместо да създават изискани блюда.

— О кей, разбрахме, че в Тролбург има ифрит — каза генералът. — Какво друго имат още?

— Един малък дивизион, сър. Вие ще превземете града с голи ръце, ако успеете да обезвредите този демон — отговори Хариган.

— Да, знам — Ванбрух ме погледна: — Е, капитане, ще рискувате ли? Ако се справите с него, това ще ви донесе най-малкото Сребърна звезда… Извинете, Бронзова.

— А… — аз замълчах, търсейки думи да му отговоря. Повече ме интересуваше изкачването по служебната стълбица или уволнението и преминаването в запас. Възможно е и това да се случи. Но сега става дума не за мен, а за възстановяване на стратегическото равновесие. — Сър, в тази област познанията ми са невероятно слаби. В колежа едва не ме скъсаха по демонология.

— Аз ще поема тази част от задачата — каза Грейлък.

— Вие?! — върнах на мястото й увисналата ми почти до пода долна челюст. Не знаех какво друго да добавя.

— Преди войната бях главна вещица на Магьосническата агенция в Ню Йорк — студено отговори тя. Стана ми ясно на какво се дължат маниерите й: типична девица, направила кариера в големия град. Не беше по силите ми да спра генерала и нея. — Зная как да се справя с демоните по крайбрежието. Вашата задача е да ме доставите цяла и невредима и да ме върнете обратно.

— Да — изрекох, — разбира се.

Ванбрух се изкашля, прочиствайки гърлото си. Не му се нравеше да изпраща жена на такава работа, но времето бе твърде малко, трябваше да се използва тази възможност.

— Честно казано, капитан Матучек е от най-добрите ни върколаци — направи ми комплимент той.

„Ave Caesar, morituri te salutant!“ Не, аз имах предвид нещо друго. Умирайки, бих могъл да измисля по-добър финал.

Не бях изплашен, това ми беше ясно. Макар да ми беше направено заклинание срещу страх, имах сериозни причини да мисля, че шансовете ми да оцелея не са по-малки от отиващия в атака пехотинец. Ванбрух няма да жертва подчинените си, ако смяташе задачата за безсмислена и безнадеждна. Но що се отнася до перспективите, аз не бях оптимист като него.

— Мисля, че двама ловки и съобразителни бойци като вас ще се промъкнат незабелязано покрай стражата им — продължи генералът. — После ще трябва да импровизирате. Ако успеете да неутрализирате чудовището, ще атакуваме утре на обяд.

И добави мрачно:

— Ако до изгрев слънце не получа известие, ще се наложи да се прегрупираме и да започнем отстъпление. Да спасяваме, каквото можем. О кей, ето картата на града и околностите, която направихме въз основа на геодезична снимка…

Не си губеше времето да изяснява дали наистина доброволно съм се съгласил да изпълня задачата.