Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (1)

1.

Космическият кораб отново забръмча около Суини, без той да забележи промяната. Когато най-после гласът на капитан Майкълджон пак прозвуча от комутатора на стената, Суини все още лежеше свит на койката си в някакво странно състояние на пълно спокойствие, каквото никога дотогава не бе изпитвал и вероятно едва ли би съумял да го опише дори на себе си. Въпреки че пулсът му биеше, от всичко останало можеше да заключи, че е мъртъв. Нужни му бяха няколко минути, за да отговори.

— Суини, чуваш ли ме? Ти… добре ли си?

Краткото колебание в дишането на пилота накара Суини да се ухили. От гледна точка на Майкълджон, както и на по-голямата част от останалото човечество, той бе нещо повече от зле. Направо беше мъртъв.

Плътно изолирана кабина със собствена херметическа камера, водеща навън, без Суини да има достъп към другата част на космическия кораб, бе доказателство за окаяното му положение. Затова и тонът на Майкълджон бе такъв: глас на човек, който се обръща не към друго човешко същество, а към нещо, което трябва да остане затворено в една гробница.

Гробница, предназначена да отбранява Вселената отвън, а не да предпазва съдържанието си от Вселената.

— Разбира се, че съм добре — обади се Суини, като откопча колана и приседна.

Провери термометъра, който продължаваше да показва неизменното минус 194° под нулата по Фаренхайт^[1] — средната температура на повърхността на Ганимед, луна номер III на Юпитер.

— Изглежда, бях позадрямал. Какво има?

— Насочвам кораба в орбита. Сега сме на около хиляда мили^[2] от спътника. Помислих си, че може би ще искаш да го поразгледаш.

— Естествено. Благодаря, Мики.

Комутаторът отвърна:

— Хубаво. Ще ти се обадя по-късно.

Суини се вкопчи във водещата релса и се примъкна към единствения люк в центъра на кабината, като се придвижваше сравнително точно. За човек, за когото 1/6 земно притегляне е нещо нормално, свободното падане — положението на пълна безтегловност — е само един изключителен случай.

А тъкмо такъв човек беше и Суини. Човешко същество — но изключителен случай.

Той погледна навън. Знаеше точно какво ще види, беше го изучил в детайли от снимки, видеозаписи, карти и през телескопи както у дома, на Луната, така и на Марс. Когато приближаваш Ганимед в долно съединение^[3], както правеше Майкълджон, първото нещо, което бие на очи, е огромното овално петно, наречено Нептунов тризъбец, именувано така от най-ранните изследователи на Юпитер, защото било отбелязано с гръцката буква Ψ върху съставената от стария Хау карта. Оказало се, че названието е добре избрано: петното представлява дълбоко море със силно назъбена брегова линия — най-вече в източния си край, — което се простира от около 120° до 165° дължина и някъде от 10° до 33° северна ширина. Море от какво? О, вода, разбира се; вода, завинаги превърната в лед, твърд като канара и покрит със слой скален прах, дебел около три инча^[4].

Източно от Тризъбеца, все на север чак до полюса, се простира голямо триъгълно образувание, наречено Улея — насечена с преплетени коренища, разтърсвана от лавини долина, която изцяло заобикаля полюса и продължава отново нагоре в обратна посока, като се разгръща ветрилообразно в другото полукълбо. („Нагоре“, защото „север“ за космонавтите, а и за астрономите, означава „надолу“). Няма друга планета, на която да съществува нещо съвсем същото като Улея, въпреки че когато ракетата ти се спуска към Ганимед около 180°-градусовия меридиан, е възможно гледката да ти напомни на Големия плаващ пясък на Марс.

В действителност обаче няма истинска прилика. Големият плаващ пясък може би е най-хубавата земя от цялата планета Марс. Улея, от друга страна, си е Улей. В източния край на тази огромна издатина на дължина 218° и 32° северна ширина се намира една-единствена планина, висока около 9000 фута^[5], която, доколкото Суини знаеше, нямаше име: беше означена върху картата на Хау с гръцката буква П. Поради своята изолираност тя може лесно да се види с добър телескоп от земната Луна — когато при изгрев слънце линията, отделяща осветената от неосветена част на Ганимед, се пада в тази географска дължина, върхът й грее и се откроява в тъмнината като малка звезда. От основата на Хаувата планина П на запад, над Улея, стърчи полукръгла издатина и изглежда смущаващо и не на място в един свят, който не дава никакви други признаци за наличието на нагънати пластове.

И именно върху тази издатина живееха останалите Адаптирани хора.

Дълго време Суини се взираше в почти невидимата планина и запаления звезден пожар на върха й, като се чудеше защо гледката не предизвиква някакви реакции у него. Всяко чувство би било уместно: очакване, тревога, силно желание, каквото и да е, даже страх. Пък и фактът, че бе стоял заключен в камера повече от два месеца, трябваше досега да е породил у него неудържимо желание да се махне, та дори и само за да отиде при Адаптираните хора. Вместо това, състоянието на спокойствие продължаваше. Той не можеше да си наложи нещо повече от моментно любопитство към планината П, докато вниманието му не бе приковано от самия Юпитер, който изгряваше застрашително грамаден и крещящо обагрен само на около 600 000 мили, с точност до няколко хиляди. А и тази планета привлече вниманието му единствено защото беше по-светла, иначе беше без значение.

— Мики? — повика той другаря си, като се насили да погледне назад, надолу, към Улея.

— На линия съм, Суини. Как изглежда?

— О, като географска карта. Всички си приличат. Къде смяташ да ме оставиш? Нарежданията не предоставят ли това на нас?

— Да, но мисля, че няма избор — отвърна гласът на Майкълджон вече не толкова колебливо. — Трябва да бъде голямото плато, означено с H от Хау.

Суини огледа овалния лабиринт с леко отвращение. Присъствието му там щеше да привлича вниманието, както ако го оставеха в центъра на Морето на кризите в Лунния лабиринт. Така и каза.

— Нямаш избор — спокойно повтори Майкълджон.

На няколко пъти Майкъл изстреля ракети. За кратко време теглото на Суини се възвърна, опита се да реши накъде би се наклонило, и после отново изчезна. Сега корабът беше в орбита, но дали Майкълджон го бе насочил така, че да остане на сегашните си координати, или щеше да обикаля, кръстосвайки надлъж и шир цялата площ на спътника, Суини нямаше представа, а и не попита. Колкото по-малко знаеше по въпроса, толкова по-добре.

— Е, спускането ще е дълго — рече Суини. — Не може да се каже, че тази атмосфера е най-плътната в системата. Ще се наложи да се приземя от подветрената страна на планината. Не ми се ще да се влача поне двеста мили по платото.

— От друга страна — каза Майкълджон, — ако слезеш твърде близо, нашите приятели долу ще забележат парашута ти. Може би все пак е по-добре да те сваля в Улея. Там се въргалят толкова много отпадъци, че отраженията в радара сигурно са огромни; няма никаква вероятност да разпознаят такова дребно нещо като човек с парашут.

— Не, благодаря. Все пак има оптическо улавяне, а един парашут от фолио дори за Адаптирания човек съвсем не прилича на издаден скален хребет. Трябва да съм зад планината, където ще бъда едновременно в оптична и радарна сянка. Освен това как бих могъл да изкатеря от Улея изпъкналостта? Те не напразно са се заселили на ръба на канара.

— Това е вярно — съгласи се Майкълджон. — Добре, насочих катапулта. Ще облека скафандър и ще дойда в твоята секция.

— Добре. Кажи ми пак точно какво смяташ да правиш, докато ме няма, за да не стане така, че да вдигам тревога, а от теб да няма и следа.

По комутатора долетя металичен звук от отварянето на шкаф за скафандри. Ремъците на парашута на Суини вече бяха пристегнати, а поставянето на дихателния апарат и ларингофоните щеше да отнеме само миг. Суини не се нуждаеше от други защитни средства.

— Аз ще остана горе триста дни; ще изключа всички мощности, освен за поддържането — повтори гласът на Майкълджон от още по-голямо разстояние. — Да речем, че дотогава ти посвикнеш с нашите приятели долу и опознаеш обстановката. Ще имам готовност да получа сведения от теб на определената честота. Ти ще трябва да ми изпратиш само няколко кодирани букви — давам ги на компютъра, той ми казва какво да направя и аз съответно действам. Ако не се обадиш след триста дни, произнасям кратка, но прочувствена молитва и си тръгвам. Бог ми е свидетел, че нищичко повече не зная.

— То е достатъчно — успокои го Суини. — Да вървим!

Суини излезе от личната си херметическа камера. Като всеки истински междупланетен летателен апарат, корпусът в кораба на Майкълджон нямаше обща външна обвивка. Корабът се състоеше от основните си компоненти, включително кръглата кабина за екипажа, свързани с ажурна конструкция от надлъжни и напречни греди. Тъкмо една от най-дългите напречни греди, насочена към платото Н, щеше да послужи за катапултиране.

Суини вдигна очи към кълбото на спътника. За миг го обзе старото познато усещане, че пада; погледна надолу и премести очи към кораба, докато това чувство го напусна. Съвсем скоро той щеше да тръгне в същата посока.

Майкълджон се появи, заобиколил изпъкналостта на кръглата кабина за екипажа, като плъзгаше обувките си по метала. В обемистия си безформен скафандър той бе този, който изглеждаше като извънземен партньор в дуета.

— Готов ли си? — запита Майкълджон.

Суини кимна и легна ничком върху напречната греда, като щракна около нея застопоряващите закопчалки на ремъците. Усещаше как ръкавиците на Майкълджон докосват гърба му, докато прикрепят реактивния катапулт; сега обаче вече не виждаше нищо освен дървения плъзгач, който щеше да предпази тялото му от гредата.

— Добре — каза пилотът. — На добър час, Суини!

— Благодаря. Отпиши ме, Мики.

— Тръгваш след пет секунди. Пет. Четири. Три. Две. Едно. Старт!

Реактивният апарат потрепери и нанесе почти парализиращ удар между плешките на Суини. За миг ускорението го притисна към ремъците, а плъзгачът се залепи към метала на антената.

След това внезапно вибрациите спряха. Той летеше свободно. С малко закъснение дръпна освобождаващата халка.

Плъзгачът се измъкна с криволичене изпод Суини и бързо се загуби между звездите. Налягането върху гърба му изчезна, когато приспособлението, все още включено, припламна пред него. Разсейващата се топлинна вълна от изгорелите газове за момент го накара да се почувствува зле, след това тя изчезна. Ударът от нея щеше да бъде твърде силен, така че където и да паднеше, щеше да остане само една дупка.

Суини беше съвсем сам и падаше към Ганимед с главата надолу.

Почти от началото, от онзи забравен ден далече в детинството му, когато за пръв път бе осъзнал, че освен подземния купол на Луната няма друго от Вселената, което да принадлежи само на него, Суини бе искал да бъде човек; искал го беше с някаква неясна, безлична болка, прераснала бързо в хладна горчивина в обноските и възгледите по отношение на неповторимото му всекидневие и в сънища с припламвания на обгаряща самота, които със съзряването станаха по-редки, но и по-силни, докато се случваше една такава нощ да го остави разтърсен и онемял понякога цели дни наред, сякаш се бе избавил от тежко премеждие.

Екипът от психолози, психиатри и аналитици, зачислени към него, направи всичко по силите си, но то не беше кой знае какво. В „случая Суини“ нямаше почти нищо, към което да е приложима някаква система на психотерапия, разработена да помага на човешки същества. А и членовете на екипа изобщо не успяваха да постигнат някакво единомислие относно основната цел на една такава терапия: дали да се помогне на Суини да живее с наличието на своята по принцип извънземна същност, или вместо това да се разпалва тази единствена искра надежда, която немедицинските лица на Луната непрекъснато поддържаха у него като едничък смисъл на съществуванието му.

Фактите бяха прости и неумолими. Суини бе Адаптиран човек — адаптиран, в своя случай, към ледения студ, слабата гравитация и разредената зловонна атмосфера, характерни за Ганимед. Кръвта, която течеше в жилите му и единственият субстрат на всяка негова клетка, бе девет десети течен амоняк; костите му бяха лед IV, дишането — сложен водород — метанов цикъл, основан не върху катализа от желязосъдържащ пигмент, а върху образуването и разкъсването на двойна сярна връзка; и ако се наложеше, той можеше да преживее седмици наред на диета от скален прах.

Суини от край време беше все същият. Това, което го беше направило такъв, му се бе случило буквално преди зачатието: към зародишните клетки, които след това се бяха обединили, за да го оформят, бе приложена цяла плеяда сложни технически похвати: селективно митотично^[6] отравяне, точно насочено рентгеново облъчване, текто-генетична^[7] микрохирургия, конкурентно метаболитно инхибиране^[8] и вероятно още петдесет други, чиито названия той дори не беше чувал и които в своята съвкупност се наричаха „пантропия“. Думата, свободно препреведена, означаваше „цялостна промяна“ — и бе точна.

Както пантропистите предварително бяха променили човешкия модел в тялото и химията на Суини, така бяха променили и образованието му, света му, мислите му, дори прародителите му. Не можеш да създадеш Адаптиран човек само като размахаш магическа пръчка, гордо бе обяснил на Суини веднъж по комуникатора д-р Алфвен. Дори основните зародишни клетки са издънки на стотина предишни поколения, зараждащи се една от друга преди да са преминали зиготния^[9] стадий като едноклетъчни организми, всяка — малко повече повлияна от цианида и от леда, а според едно старо стихотворение, тъкмо от леда на пързалките били направени момченцата като Суини. Накрая на същата тази седмица при редовния преглед и записите екипът психиатри докладва на д-р Алфвен какво е било казано на Суини и какво той бе сметнал за уместно да отговори, но едва ли имаше нужда да си правят този труд. Суини никога не беше чувал детско стихче, както не бе изпитал травмата на раждането, нито Едиповия комплекс. Той самият бе закон, от който множеството изключения бяха неизвестни.

Суини, разбира се, забеляза, че Алфвен пропусна да се яви, когато трябваше да направи следващото си посещение, но това бе нещо обикновено. Учени идваха и обикаляха големия херметически затворен понор^[10], придружени винаги от учтивите, облечени в красиви униформи частни полицаи на властите от Разширения космодрум Земя, но те рядко се задържаха дълго. Дори между психиатрите винаги съществуваше едно особено напрежение, сдържана ярост, която периодично избухваше в гръмки, кресливи пререкания. Суини никога не разбра за какво крещяха, защото винаги щом караниците започваха, изключваха звука отвън, но забеляза, че някои от участниците изобщо не се появяваха вече.

— Къде е д-р Емъри? Днес не е ли неговият ден?

— Той приключи служебното си наблюдение.

— Но аз искам да говоря с него. Обеща да ми донесе една книга. Няма ли да се върне поне да ни посети?

— Мисля, че не, Суини. Той напусна работа. Не се безпокой за него, няма да се чувствува зле. Аз ще ти донеса книгата.

След третия такъв случай за първи път пуснаха Суини да излезе на повърхността на Луната — наистина, охраняван от петима мъже в скафандри, но това не го засягаше. Новата свобода му се видя огромна, а собственият му скафандър — направо символичен в сравнение с това, което трябваше да обличат полицаите от Космодрума — като че ли почти не съществуваше. Доколкото трябваше да се вярва на многобройните намеци, такова беше първото му предусещане на свободата, която щеше да получи след приключване на задачата му. Той дори успя да види планетата Земя, където живееха хората.

За задачата си знаеше всичко, което имаше да се знае, и то бе станало за него втора природа. Бяха му го набивали в главата още от студеното му и самотно детинство, винаги с една и съща заповед накрая:

„Ние трябва да върнем тези хора!“

Шест думи бяха смисъл за Суини; те бяха и неговата едничка надежда. Налагаше се Адаптираните хора да бъдат хванати отново и отведени на Земята, по-точно — на купола на Луната, единственото място освен Ганимед, където можеха да съществуват. Но ако се окажеше невъзможно всички да бъдат заловени повторно — той трябваше да мисли за това само като за вероятност, — той бе длъжен да се завърне поне с д-р Джейкъб Рулман. Единствено докторът със сигурност знаеше най-важната тайна: как Адаптираният индивид отново да се превърне в човешко същество.

Суини разбираше, че Рулман и съучастниците му са престъпници, но колко тежко е тяхното провинение, беше въпрос, на който никога не се бе опитвал да си отговори. Критериите му бяха твърде повърхностни. Все пак от самото начало стана ясно, че колонията на Ганимед е била основана, без да има нареждане от Земята, по начин, който Земята не одобряваше, освен при особени случаи, както бе със Суини, и че Земята държеше тя да бъде унищожена. Не със сила, тъй като най-напред искаха да научат какво знае Рулман, а чрез сложното изобретение, което бе самият Суини.

„Ние трябва да върнем тези хора!“

След това от намеците се подразбираше, без някога да се обещае нещо направо, че Суини може да стане нормално човешко същество и да познае по-голяма свобода от тази да се движи по лишената от въздух повърхност на Луната с охрана от пет души.

Обикновено след такива подмятания всред работния екип избухваше някой от онези внезапно заглушавани скандали. У всеки средно интелигентен индивид щяха да се зародят подозрения, че тези внушения съвсем не се базират върху някаква истинска надежда. А и обучението на Суини допринесе отрано да се настрои скептично, но с течение на времето това престана да го вълнува. Подхвърлените реплики представляваха единственото му упование и той ги приемаше с упование, но без очакване. Освен това няколкото встъпителни думи на тези скандали, които дочуваше преди да изключат комутатора, навеждаха на мисълта, че в разногласията има нещо повече от обикновеното съмнение във възможността да бъде трансформиран Адаптираният човек. Например тъкмо Емъри веднъж избухна неочаквано и спонтанно:

— Но ако все пак Рулман е бил прав?

Щрак.

Прав за какво? Може ли престъпник да бъде прав? Суини нямаше как да знае това. Последва случаят с техника, който бе заявил: „Разходите са спънката за тераформирането“ (какво значеше това?), и след по-малко от минута го принудиха да напусне контролния кабинет с някакво скалъпено поръчение. Имаше много такива инциденти, но Суини никога не сполучваше да сглоби от отделните съставки някакъв модел. Той просто реши, че те не се отнасят пряко до шансовете му да бъде превърнат в човешко същество, и веднага ги добави към огромната пустиня на общото си невежество. В края на краищата само заповедта остана реална — заповедта и кошмарите._„Ние трябва да върнем тези хора!“_ Шестте думи бяха причина Суини да пада с главата надолу към Ганимед — като човек, чийто последен опит да се събуди не е успял.

 

Адаптираните хора откриха Суини, когато бе изминал половината път нагоре по голямата седловина, осигуряваща единствения достъп от платото Н към колонията им върху скалната издатина. Той не ги позна — не отговаряха на нито една от снимките, които бе запомнил, — но приеха историята му с доста разбиране. И не се наложи да симулира изтощение — гравитацията на Ганимед беше нормална за него, но пътуването бе дълго, а изкачването — още по-продължително.

Той с учудване установи, че все пак бе изпитал удоволствие. За пръв път в живота си се бе движил неохраняван от хора и механизми в един свят, където физически се чувствуваше у дома си, в един свят без стени, в свят, където бе по принцип сам. Въздухът бе мек и приятен, ветровете идеха от посоки, които сами си избираха, температурата в седловината бе значително по-ниска от тази, която се смяташе допустима за купола на Луната, и отвсякъде го заобикаляше небе, виолетово обагрено и изпъстрено със звезди, които от време на време блещукаха.

Налагаше му се да внимава: много лесно можеше да приеме Ганимед за свой постоянен пристан. Бяха го предупредили за това, но той някак не бе съумял да осъзнае, че опасността не само щеше да съществува, но и… да го примамва.

Младите мъже бързо го преведоха през останалия път до колонията. Не проявиха никакво любопитство както и сами не се разкриха. Рулман не беше като тях. Изражението на слисване и неверие върху лицето на учения, когато въведоха Суини в кабинета му — с висок таван и каменни стени, — бе така пълно, че плашеше. Той възкликна:

— Какво е това?!

— Открихме го да се изкачва по седловината. Помислихме, че се е изгубил, но той твърди, че принадлежи към родословния полет.

— Невъзможно! — отсече Рулман. — Напълно изключено.

А след това замълча, докато изучаваше новодошлия. Шокът, изписан на лицето му, се смекчи съвсем леко.

Дългото, старателно проучване даде време на Суини мислено да се върне назад. Рулман беше по-възрастен, отколкото на снимките, но това бе нещо естествено; при това най-вече изглеждаше по-малко белязан от годините, отколкото бе очаквал Суини. Сух, отчасти плешив и с отпуснати рамене, но доволното коремче под линията на колана, което се виждаше на снимките, сега почти го нямаше. Очевидно животът на Ганимед донякъде го бе калил. Фотографиите не бяха успели да подготвят Суини за очите на този човек: неспокойни и с качулати вежди, като на бухал.

— Най-добре ми кажете кой сте — промълви накрая Рулман. — И как дойдохте тук! Вие не сте от нашите, това е сигурно.

— Аз съм Доналд Левърол Суини — отвърна Суини. — Може и да не съм от вас, но майка ми твърдеше обратното. Пристигнах тук с нейния кораб. Тя казваше, че ще ме приемете.

Рулман поклати глава.

— Това също е невероятно. Извинете, мистър Суини, но навярно нямате представа каква бомба сте за нас. Тогава вие трябва да сте дете на Шърли Левърол… Но как се добрахте дотук? Как оцеляхте през всичкото това време? Кой поддържаше живота ви и кой се грижеше за вас, след като ние напуснахме Луната? А преди всичко, как се отскубнахте от полицаите на Космодрума? Още преди да изоставим лунната си лаборатория, знаехме, че Космодрум Земя я е открил. Трудно ми е да повярвам, че вие изобщо съществувате.

Въпреки това изражението на пълна скептичност върху лицето на учения се смекчаваше с всеки миг. Суини прецени, че вече започваше да му вярва. По необходимост: ето, Суини стоеше пред Рулман, дишаше въздуха на Ганимед, понасяше леко гравитацията на планетата, а върху студената му кожа лепнеше прахът на Ганимед — факт всред неоспорими факти.

— Полицаите от Космодрума наистина откриха големия купол — каза Суини. — Но изобщо не откриха малкия контролен завод. Татко взриви свързващия ги тунел, преди полицаите да се приземят; загина от свличането на канарите. Разбира се, когато това се е случило, аз съм бил само клетка в стъкленица.

— Ясно — замислено изрече Рулман. — Точно преди излитането забелязахме, че апаратурата на кораба отчита взрив, и решихме, че нападателите на Космодрума са започнали да бомбардират, колкото и неочаквано да бе това. Значи, в крайна сметка и голямата лаборатория не е била разрушена?

— Не — отговори Суини.

Рулман сигурно знаеше тези факти: радиовръзката между Земята и Луната вероятно можеше да бъде засичана оттук, поне понякога.

— Все пак бяха останали някои линии за връзка между полицаите. Майка ми обикновено прекарваше много време да слуша какво става. Същото правех и аз, когато пораснах достатъчно, за да го разбирам. По този начин открихме, че колонията на Ганимед също не е била унищожена с бомбардировки.

— Но откъде вземахте енергия?

— Имахме батерия със стронций 90 и от нея вземахме по-голямата част. Всичко ставаше тайно, така че полицаите не успяха да установят никакво изтичане. Най-накрая, когато батерията започна да се изчерпва, трябваше да се включим към Главния захранващ поток на Космодрума: първоначално съвсем малко, но отклоняването на енергия стана постоянно. — Той сви рамене. — Рано или късно щяха да забележат; така и стана.

За миг Рулман остана безмълвен и Суини разбра, че прави необходимите изчисления наум, сравнявайки 20-годишния период на полуразпадане на стронций с този на Суини и с хронологията на Адаптираните хора. Цифрите щяха да съвпаднат, разбира се. Инструкциите на Космодрумната полиция бяха напълно изчерпателни в дребни детайли като този.

— Въпреки всичко дори след толкова много години, когато се наложи да премисляш целия този случай, оставаш поразен — каза Рулман. — Моите уважения, мистър Суини, но е трудно човек да си представи, че Шърли Левърол ще се подложи на такова изпитание, при това сам-самичка, като се изключи едно дете, което тя никога не е могла дори да докосне, едно дете, чието отглеждане е така трудно и изпълнено с технически подробности, като че е атомен реактор. Спомням си я — крехко момиче без настроение, което се тътреше равнодушно след нас само защото Робърт вземаше участие в проекта. — Той свъси вежди, унесен в спомените си. — Тя често повтаряше: „Това му е работата.“ И никога не мислеше за делото като за нещо повече.

— Но нейната работа бях аз — отвърна Суини с равен глас.

Космодрумните полицаи се бяха опитали да го обучат да говори язвително, когато спомене майка си, но той така и не съумя да улови онова чувство, на което изискваха да подражава. Беше успял обаче да установи, че ако изговаря сричките отсечено, почти без модулации на гласа, те оставаха доволни от резултата.

— Не сте я преценили правилно, д-р Рулман, или пък тя се е променила, след като татко е загинал. Майка ми имаше кураж за десетима. И затова накрая й бе заплатено с единствената монета, позната на полицаите от Космодрума.

— Съжалявам — каза Рулман съчувствено. — Но поне вие сте се измъкнали. Сигурен съм, че точно това е желаела и тя. А откъде се появи корабът, за който споменахте?

— Ами… открай време сме го имали. Предполагам, че е бил на татко. Държахме го в един кратер близо до нашия купол. Когато полицаите нахълтаха в контролния кабинет, аз излязох от другата страна на купола, докато те бяха… заети с майка… и им се изплъзнах. Не беше по силите ми да направя каквото и да било за нея.

— Естествено, естествено — прекъсна го Рулман с тих и смирен глас. — Вие не бихте останали жив и една секунда в техния въздух. Постъпили сте правилно. Продължете.

— Така… качих се на космическия кораб и излетях. Нямах възможност да спася нищо освен себе си. Преследваха ме по целия път, но не стреляха. Мисля, че и сега горе има един от тях.

— Ще претърсим с телескопа, но във всеки случай не сме в състояние да направим нещо повече от това да го следим с локатора. Доколкото разбирам, оставили сте гаранция, за да се измъкнете.

— Да. Иначе нямаше да имам никакъв шанс… явно те искаха да ме върнат с най-лоши намерения. Сигурно вече са засекли кораба, а заедно с това и координатите на колонията.

— О, те имат координатите още от момента, когато кацнахме тук — каза Рулман. — Проработил ви е късметът, мистър Суини, и сте били смел. Вие ми връщате едно чувство на непосредственост, което не съм изпитвал от години, от първия ден на избавлението ни. Все пак остава един въпрос.

— Какъв е той? Ако мога да бъда полезен…

— Става дума за един тест, който се налага да направим — каза Рулман. — Вашият разказ изглежда правдоподобен и аз наистина не виждам как е възможно да станете това, което сте, ако действително не сте един от нас. Но ние трябва да бъдем сигурни.

— Разбира се — съгласи се Суини. — Да вървим.

Рулман кимна и го изведе от кабинета си през ниска каменна врата. Коридорът, по който минаха, толкова много приличаше на всички онези, които Суини бе виждал на Луната, че той почти не си направи труда да му обърне внимание. Дори естествената гравитация и циркулиращият непреработен въздух не го смущаваха, а по-скоро го успокояваха. Единствено тестът тревожеше Суини точно защото знаеше, че ще бъде безпомощен да въздейства върху резултата. Или специалистите на космодрумните власти го бяха сглобили достатъчно ловко, за да устои на всеки тест, или…

… или той никога нямаше да има възможността да стане човешко същество.

Рулман кимна на Суини да го последва през друга врата в една дълга стая с нисък таван, снабдена с половин дузина лабораторни плотове и голямо количество стъклария. Тук въздухът не бе толкова застоял; както и на Луната имаше вентилатори, които го раздвижваха. Някой се появи иззад една много висока, усукана фракционна колона, в която кръжаха множество мехурчета, и тръгна към тях. Беше, както Суини видя, дребно момиче с лъскава коса, бели ръце, тъмни очи и изящно прави крака. Тя носеше типичното за лабораторните техници бяло сако и пола с цвят на слива.

— Здравейте, д-р Рулман. Мога ли да ви услужа с нещо?

— Сигурно, ако оставите този перколатор за момент, Майк. Искам да направя едно идентификационно изследване. При нас имаме нов човек. Може ли?

— О, мисля, че да. Само за минута ще извадя серумите.

Тя се отдалечи от тях и се отправи към един плот, откъдето започна да изважда ампули и да ги разклаща пред някаква притулена светлина. Суини я наблюдаваше. И преди беше виждал жени лаборантки, но никоя от тях не бе така съвършена, така непринудена или така… близка, както тази. Усети как главата му се замайва, а и се надяваше, че поне за малко няма да го карат да говори. По дланите му изби пот, кръвта туптеше в ушите му и му се стори, че може да се разплаче.

Бе се потопил напълно в своето неизпитано, дълго забавяно съзряване и то му се понрави не повече, отколкото това става с всеки от нас.

Но неговата изсечена с диамант предпазливост не се притъпи напълно. Той не пропусна да запомни, че като го видя, момичето се учуди не повече, отколкото двамата младежи, когато го бяха открили да изкачва седловината. Защо? Д-р Рулман едва ли бе единственият Адаптиран човек, който познава всеки в поселището по физиономия, и следователно единственият, който може да се вцепени при вида на непознато лице. До това време колонизаторите на Ганимед сигурно знаеха най-малките си бръчици, бяха научили наизуст всеки жест и маниерност, трапчинка, оттенък, недостатък или добродетел, които биха им помогнали да се разпознават всред останалата, враждебно настроена, по-голяма част от човечеството.

Момичето улови дланта на Суини и за миг нишката на мисълта му напълно се прекъсна. Последва остро бодване във възглавничката на средния пръст на дясната ръка и Майк започна да изстисква капчици кръв в локвички синкав разтвор, разпределени по три в група, върху голям брой тънки стъкълца. Предметни стъкла за микроскоп — Суини вече беше виждал такива. Що се отнася до кръвта — да вземе още, ако иска.

Но той упорито се върна на въпроса. Защо младежите и Майк не се учудиха? Дали това се дължеше на възрастовата им група? Първите заселници на Ганимед сигурно знаеха по лице както себе си, така и децата си, докато младежите, за които всичко по принцип бе ново, не бяха видели нищо необикновено в една нова физиономия.

Деца… следователно заселниците можеха да създават поколение. Никога не се и загатваше затова там, на Луната. Разбира се, лично за Суини това не означаваше нищо. Абсолютно нищо.

— О, вие треперите — забеляза момичето с обезпокоен глас. — Направих само една малка резка. По-добре ще е да седнете.

— Разбира се — отзова се веднага Рулман. — Били сте подложен на доста голямо напрежение, мистър Суини; извинете ме за недосетливостта. Ще свършим само след момент.

Благодарен, Суини седна и се опита да не мисли за нищо. Сега и момичето, и Рулман седяха на плота и изследваха с микроскопи локвичките разредена кръв, които Майк бе взела от Суини.

— Кръвна група О, Rh^[11] отрицателен — съобщи момичето.

Рулман си записваше.

— Кел-Селано отрицателно. Луис „а“ положително, „в“ отрицателно.

— Хм, хм — обади се Рулман безизразно и монотонно. — Също Дъфи „а“ отрицателно, Джей — положително, имунен Бредбъри^[12], тромбоцитен фактор IV, клинично здрав. Доста чист модел. Говори ли ти нещо това, Майк?

— Би трябвало — отвърна тя, като гледаше изучаващо Суини. — Значи, искате да сравня данните си с неговите?

Рулман кимна. Момичето приближи Суини и пружинно задвижваният ланцет резна възглавничката на друг негов пръст. След като тя се върна при плота, Суини отново чу същия звук и я видя да докосва леко със средния пръст на лявата си ръка едно предметно стъкло. Стана тихо.

— Съвместимост, доктор Рулман.

Рулман се обърна към Суини и за пръв път се усмихна.

— Издържахте! — каза той. Изглеждаше искрено доволен. — Добре дошли, мистър Суини. А сега да се върнем в кабинета ми и да видим какво можем да направим за настаняването ви в жилище и естествено, на работа; имаме много възможности и за двете. Благодаря ти, Майк.

— Няма защо. Довиждане, мистър Суини. Изглежда, ще се виждаме доста често.

Суини кимна и преглътна с мъка. И успя да овладее гласа си едва когато се озова отново в кабинета на Рулман.

— За какво бе всичко това, доктор Рулман? Разбирам, че изследвахте кръвта ми, но бих желал да узная какво научихте от анализа!

— Че съвестта ви е чиста — отвърна Рулман. — Кръвните групи са наследствени, те следват Менделовите закони много точно. Чрез модела на вашата кръв установих самоличността ви — не като индивид, а като член на семейство. С други думи, той показа, че вие наистина сте този, за когото се представяте — потомък на Боб Суини и Шърли Левърол.

— Разбирам. Но вие съпоставихте моите данни с тези на момичето. Защо беше този тест?

— За да проверя така наречените лични фактори, тези, които се проявяват само в рамките на едно семейство, а не в цялото население — отвърна Рулман. — Виждате ли, мистър Суини, според нашите понятия тук Михаела Левърол е ваша племенничка.