Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (14)

2.

Дълго време Лавън успяваше да си наложи да не мисли много за загубата. Винаги имаше много работа за вършене, да се поддържат крепостите, бе постоянно задължение. Хилядата разклоняващи се на две пристройки с годините се рушаха, особено в основите си, където се захващаха една за друга, и никой Шар досега не бе предложил спойка, по-добра от слюнката на ротаторията, която някога ги бе слепила. При това пробиването на прозорци и изграждането на стаи в началото бе извършвано безразборно и често пъти набързо. Архитектурният инстинкт на гладниците в края на краищата не беше имал за цел да посреща нуждите на човешки наематели.

И освен това — посевите. Хората вече не зависеха от случайните бактерии, изядени набързо; сега на Дъното имаше плаващи килимчета от особени водни плесени, водорасли и гъби — изобилни и хранителни, отглеждани от пет поколения Шар. Те изискваха непрекъснати грижи, за да се запазят чисти видовете и да не се разрешава на по-старите и по-малко интелигентни видове първаци да ги използуват за пасбище. Естествено, в последната задача обединиха усилията си най-сложно устроените и далновидни представители на първаците, но бяха необходими хора, които да ги надзирават.

След войната с гладниците имаше период, когато беше нещо обикновено да ловят тромаво движещите се и глупави диатоми, чиито нежни и крехки стъкловидни черупки бяха толкова чупливи и които не можаха да се научат, че дори ако гласът е приятелски, не е сигурно, че е на приятел. Все още се намираха хора, които счупваха някой диатом, ако никой не ги гледаше, но за учудване на първаците, тях ги смятаха за варвари. Неясната и простодушна реч на великолепно изваяните растения ги бе поставила в категорията на обществени любимци — понятие, което първаците изобщо не можеха да проумеят, особено след като хората признаваха, че диатомите върху половин черупка са много вкусни.

Лавън бе принуден да се съгласи твърде рано, че отликата е минимална. В крайна сметка нали хората се хранеха с десмиди^[1], които се разграничаваха от диатомите само по три особености: обвивките им бяха гъвкави, не се движеха (всъщност движеха се само няколко групи диатоми) и не говореха. И въпреки всичко Лавън, както и повечето хора, изглежда, наистина намираха някаква разлика, независимо дали първаците я забелязваха, или не — толкова! При тези обстоятелства той смяташе, че част от дълга му като потомствен вожд на хората е да опазва диатомите от случайните бракониери, които ги пасяха, нарушавайки обичая, във високите пластове на сгряното от слънце небе.

Но все пак за Лавън се оказа непосилно да си създава толкова работа, че да забрави мига, в който последните указания за произхода и предназначението на Човека бяха грабнати в резултат на лекомисленото му преувеличение и отнесени в мъглявината.

Сигурно бе възможно да поиска от чехълчетата да върнат металния лист, като обясни, че е станала грешка. Първаците бяха същества с неумолима логика, но те уважаваха хората, бяха привикнали с тяхната непоследователност и имаше вероятност да променят решението си, ако ги заставеха…

Съжаляваме. Плочата бе пренесена над крайбрежната ивица и бе пусната в залива. Ще претърсим Дъното там, но…

С чувство на тъга, което не успяваше да подтисне, Лавън съзнаваше, че щеше да получи или този, или много сходен отговор. Когато първаците решаваха, че нещо е ненужно, те не го скриваха в някоя стая като стари жени. Изхвърляха го своевременно.

Но при все че съвестта го мъчеше, Лавън бе почти убеден, че плочата е изгубена за добро. Какво въобще бе направила тя за хората, освен че осигуряваше на всички Шар безполезни въпроси, над които да размишляват в късните години на живота си? Това, което самите Шар бяха извършили за благото на Човека, тук, във водата, в света, във Вселената, бе осъществено чрез пряко експериментиране. От плочите не бе идвало никога нито частичка ценно знание. Във втората пластина изобщо нямаше нищо друго освен неща, за които бе най-добре да не се разсъждава. Първаците бяха прави.

Лавън промени положението си върху клончето, където седеше, за да наглежда прибирането на пробната реколта от синьо-зелени маслодайни водорасли, които се носеха като пихтиеста маса близо до горната част на небето, и леко потъркваше гръб в грапавия ствол. Всъщност първаците рядко грешаха. Липсата на творческо начало и неспособността им да измислят някоя оригинална идея бе колкото недостатък, толкова и дарба. Това им даваше възможност винаги да виждат и усещат нещата такива, каквито са, а не каквито очакваха да бъдат, тъй като те не притежаваха и умението да се надяват.

— Ла-вън! Ла-въ-н!

Проточеният вик изплава от сънните глъбини. Като се опираше с една ръка на върха на клонката, Лавън се наведе и погледна надолу. Един от жътварите бе извърнал очи към него, отпуснал теслата, с която откъсваше от преплетения килим слепените в четворки водорасли.

— Тук съм, горе. Какво има?

— Отрязахме узрялата част. Да я издърпаме ли навън?

— Издърпайте я — отвърна Лавън с ленив жест и отново се облегна назад. В същия миг над него избухна блестящо червеникаво сияние и се хвърли надолу към дълбочините като много тънка верига от ковано злато. Ярката светлина, която денем се намираше над небето и се засилваше или отслабваше според някакъв закон, който досега нито един Шар не бе успял да разбере, отново засияваше.

Малцина бяха тези, които, попаднали в топлия отблясък на тази светлина, устояваха да не вдигнат взор към нея, особено когато най-горната част на самото небе се смръщваше и усмихваше толкова наблизо, че човек можеше да се изкачи или доплува до нея. Но както винаги досега, вглъбеният поглед на Лавън му даде в замяна само собственото му изкривено отражение и отражението на растението, върху което седеше.

Тук бе горната граница, третата от трите повърхности на Вселената. Първата от тях бе Дъното, където водата свършваше.

Втората повърхност бе термоклинът, достатъчно изразен през лятото, за да се пързалят по него, но където лесно се проникваше, стига да знаеш как.

Третата повърхност бе небето. През нея можеше да се премине толкова, колкото и през Дъното, а и нямаше някаква основателна причина да опитат. Там завършваше Вселената. Светлината, която всекидневно играеше над нея, като изгряваше и залязваше както си иска, изглежда, бе едно от свойствата й.

Към края на сезона водата постепенно ставаше по-студена и се дишаше по-трудно, а в същото време светлината отслабваше и интервалите между настъпленията на мрака се скъсяваха. Започваха да се движат бавни течения. Покачилата се вода ставаше мразовита и спадаше. Тинята от Дъното се размътваше и се понасяше заедно със спорите от полята с плесени. Термоклинът се разклащаше, накъсваше се и се разнасяше. Небето постепенно се замъгляваше от частици мек нанос, вдигнали се от Дъното, от стените и от ъглите на Вселената. Някога много отдавна, целият свят е бил студен, неприветлив, гъмжащ от пожълтяващи умиращи твари. Светът загивал до мига, когато първият поток топла вода боязливо нарушил зимната тишина.

Така било по времето, когато изчезнала втората повърхност. Ако и небето се стопеше…

— Лавън!

Непосредствено след продължителния вик едно блестящо балонче се издигна край Лавън. Той протегна ръка и го мушна, но то отскочи от островърхия му палец. Мехурчетата с газ, които извираха от Дъното късно през лятото, бяха почти неуязвими, а когато се случеше да ги удариш много силно или да ги пробиеш, те се разделяха на по-малки мехурчета, които нищо не можеше да засегне, като оставяха след себе си изключително неприятна миризма.

Газ. Вътре в балончетата нямаше вода. Ако човек влезеше в някое от тях, не би имал какво да диша.

Но, разбира се, не беше възможно да се влезе в мехурчетата. Повърхностното напрежение бе твърде високо. Бяха здрави като металната плоча на Шар. Като най-горната част на небето.

Като най-горната част на небето… А над него? Дали светът на пукнатото мехурче бе от газ, а не от вода? Дали всички светове не представляваха водни балончета, плаващи в газ?

Ако бе така, не можеше и дума да става за пътуване между тях — тъй като преди всичко нямаше начин да се пробие небето. А и ранната космография не осигуряваше с нищо Дъната на световете.

И при все това някои от местните обитатели буквално се зариха в Дъното, доста навътре, като търсеха нещо недостижимо за Човека в тези глъбини. Дори горният пласт на талога в разгара на лятото гъмжеше от миниатюрни същества, за които тинята бе естествена среда. И въпреки че много от създанията, с които хората живееха, не можеха да преминават свободно от двете водни области, разделени от термоклина, хората можеха и го правеха.

Ако новата Вселена, за която бе говорил Шар, изобщо съществуваше, тя трябваше да се намира отвъд небето, където бе светлината. Защо пък да не можеше да се прекоси небето? Обстоятелството, че мехурчетата понякога се пръсваха, показваше, че на повърхността между водата и газа имаше обвивка, която не бе напълно устойчива. Въобще някой беше ли правил такъв опит? Лавън смяташе, че е еднакво невъзможно човек да си пробие път през най-горната част на небето и да се зарови в Дъното, но сигурно имаше някакви начини да се избегне тази трудност. Тук, зад гърба му, например, вирееше едно растение, което най-вероятно продължаваше и отвъд небето — горните му клони изглеждаха пречупени и извити назад само защото погледът се лъжеше по отражението.

Винаги бяха смятали, че растенията загиват, когато стигнат до небето. С повечето от тях наистина ставаше така — често мъртвият клон се виждаше размекнат и пожълтял, а кутийките на съставните му клетки бяха празни и се носеха потопени в съвършената огледална повърхност. Но някои просто бяха отсечени, подобно на това, което сега го приютяваше. Вероятно само изглеждаха така, а всъщност се извисяваха безкрайно далече в друго място — място, където навярно се бяха родили хората и може би още живееха там…

Двете плочи бяха изчезнали. Оставаше само един начин да се провери.

Лавън решително започна да се катери към трептящото огледало на небето. Нозете му с шиповидни палци тъпчеха разсеяно струпаните обвивки на крехките шарени диатоми. Камбановидните глави на вортицелите^[2] — кротките и тихи братовчеди на чехълчетата — се свиваха стреснато на извитите си стъбълца, за да му дадат път и глупаво да клюкарстват зад гърба му.

Лавън не ги чуваше. Той продължаваше да се катери упорито към светлината, вкопчвайки пръстите на ръцете и краката си в ствола на растението.

— Лавън! Къде отиваш, Лавън?

Той се наведе и погледна надолу. Човекът с теслата — фигура, подобна на кукла, — му махаше от едно синьозелено петно, наведено над някаква виолетова пропаст. Почувствувал световъртеж, Лавън отвърна очи, като хвана здраво ствола: за пръв път се намираше толкова високо. Разбира се, нямаше защо да се бои дори ако паднеше, но страхът му бе вроден. След малко той продължи да се катери.

Още миг — и докосна с ръка небето. Спря да си поеме дъх. Около основата на палеца му, където се размиваше кръвта от малка раничка, пръсналите се при движението му любопитни бактерии заизвиваха безмозъчните си тела обратно към тъмната червена примамка.

Той почака, докато си отдъхне, и пак започна да се катери. Небето натискаше темето, тила и раменете му. Като че то леко поддаваше с жилава еластичност, без триене. Водата тук прекомерно блестеше и бе напълно безцветна. Лавън пристъпи още крачка нагоре, като блъсна с плещите си огромната тежест.

Оказа се безполезно. Все едно да се опиташе да влезе в скала.

Отново му се наложи да си почине. Докато пъхтеше, той направи интересно откритие. Навсякъде около стеблото на водното растение стоманената повърхност на небесата се извиваше нагоре и образуваше нещо, подобно на калъф. Лавън установи, че може да пъхне ръка в него; като че имаше достатъчно място да се побере и главата му. Прилепил се плътно към ствола, той вдигна поглед, за да види калъфа отвътре и го опипа с ранената си ръка. Блясъкът бе ослепителен.

Последва особена беззвучна експлозия. Цялата му китка веднага бе обкръжена от някаква силна хватка, която като че я разрязваше на две. Заслепен от удивление, Лавън се втурна нагоре.

С височината обръчът на болката се премести плавно надолу по вдигнатата му ръка, но неочаквано опаса раменете и гръдния му кош. Още един тласък…

Имаше нещо ужасно не наред. Той се притисна до стеблото и се помъчи да си поеме въздух, но… нямаше какво да диша.

Вода шуртеше от тялото му, от устата, ноздрите и хълбоците му, лееше се на плътни струи. Силен изгарящ сърбеж пропълзя по кожата му. Всяка конвулсия го пробождаше като дълъг нож и някъде много отдалече чуваше как от белите му дробове излизаше още вода с отвратително пенесто съскане. В главата му някакъв огнен език започна да разяжда основата на носната му кухина.

Лавън потъваше.

С последен гърч той ритна, отблъсна се от трошливия ствол и падна. Разтърси го мощен удар, а след това водата, която го бе държала така здраво, когато за пръв път се опита да я напусне, го прие обратно със студена ярост.

С разперени ръце и крака, като се премяташе нелепо, той се понесе надолу, надолу и все по-надолу — към Дъното.