Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (11)

2.

Групата, състояща се от над двеста човешки същества, начело с Лавън, Шар и едно чехълче, плуваше бързо през топлите светли води на горния пласт. Всеки бе сграбчил като тояга някоя клонка или парче варовик, отчупен от харово водорасло, и двеста погледа бдително се стрелкаха от една страна на друга. Съпровождаше ги ескадрон от двадесет дидини, а срещнеха ли ротатория, тя само ги поглеждаше свирепо с червеното си очно петно и не предприемаше никаква атака. Над главите им близо до небето слънчевата светлина се процеждаше през плътен слой от живи твари, които се бореха, хранеха и размножаваха, от което дълбочините се обагряха в наситено зелено. По-голяма част от този гъсто населен пласт се състоеше от водорасли и диатоми и гладниците се угощаваха, несмущавани от нищо. Случваше се някой умиращ диатом бавно да потъне надолу покрай армията.

Пролетта бе доста напреднала. „Двестате — помисли си Лавън — сигурно са всички хора, преживели зимата.“ Поне други не успяха да намерят. Останалите — никой нямаше да узнае точния им брой — или се бяха събудили твърде късно през сезона, или бяха образували спорите си на открити места, а ротаториите ги бяха грабнали. В групата повече от една трета бяха жени. Това означаваше, че ако не ги безпокояха, след още четиридесет дни щяха да удвоят числеността на армията.

„Ако не ги обезпокояваха…“ Лавън се усмихна и изблъска от пътя си една развълнувана колония еудорини^[1]. Този израз му напомни едно предположение, което Шар бе изложил миналата година: ако не безпокояха чехълчетата, бе казало старчето, те можеха да се размножат толкова бързо, че още преди да свърши сезонът, да напълнят цялата Вселена с компактната си маса. Разбира се, в този свят никой никога не оставаше необезпокояван, но въпреки това Лавън смяташе да увеличи шансовете на хората значително над всичко, което досега бе приемано за естествено.

Ръката му се мярна във въздуха и пак се отпусна. Стремителните ескадрони се хвърлиха след него. Светлината в небето бързо изчезна и след малко Лавън почувствува лек хлад. Той повторно даде сигнал. Двестате разлюляха снага като танцьори в нещо подобно на полет и се гмурнаха — този път с краката напред, към Дъното. Ако попаднеха на термоклина в това положение, би се ускорило преминаването им през него, извеждайки ги от горното равнище, където всяка минута, макар че бяха съпроводени от първаците, ставаше все по-опасно.

Краката на Лавън попаднаха на мека повърхност и той се озова потопен в ледена вода. После внезапно изскочи нагоре. Ледената преграда стигаше до раменете му. По целия термоклин се чуваха плясъци от сблъсъка му с армията, въпреки че, понеже и отгоре, и отдолу имаше вода, Лавън не виждаше точно как се удряха.

Сега трябваше да изчакат, докато телата им се охладят. От тази разделителна линия на Вселената нататък топлата вода свършваше и температурата рязко се понижаваше, така че водата в дълбините бе много по-плътна и ги издигаше нагоре. Не толкова силният студ достигаше свободно Дъното — място, където ротаториите, които не бяха много умни, рядко сполучваха да влязат.

Един умиращ диатом падна надолу покрай Лавън — зеленикаво-жълтият цвят на тялото му преминаваше в нездраво оранжево, а красиво нашарената му продълговата обвивка, наподобяваща кутийка за хапчета, гъмжеше от лакоми бактерии. Диатомът бе дошъл да си почине на термоклина, а полупрозрачният пихтиест пашкул, който го опасваше, едва се движеше, като напразно се опитваше да получи тяга в плъзгащия се воден вътрешен слой. Лавън протегна ципеста ръка и отхвърли топка пелте от вибриращи пръчици, която почти си бе пробила път в обвивката му през едно междуребрено отверстие.

— Благодаря — каза диатомът с неясен, шушнещ глас. И отново: — Благодаря… Ди… — Задавеният шепот заглъхна. Пихтиестият пашкул помръдна, след това застина неподвижно.

— Така му се пада — рече едно чехълче. — Защо се занимавате с тези твари? Те са глупави. Нищо не може да бъде направено за тях.

Лавън не се постара да обясни. Той усети, че потъва бавно, водата около туловището и краката му вече не му се струваше ледовита, само освежително хладка след душната горещина на това, което вдишваше. В миг спокойните, замрели глъбини се затвориха над главата му. Той се повъртя наоколо, докато благоразумно се увери, че всички останали от армията му бяха преминали невредими, и с това дългото и мъчително издирване на оцелелите в горния пласт наистина приключи. Сетне той се изви и като светкавица се отправи към Дъното заедно с Фил и чехълчето, а Шар пухтеше редом с челния отряд.

Показа се един камък. Лавън го разгледа внимателно в полумрака. Почти веднага той забеляза това, което бе очаквал да види: изграденото от пясък жилище на една ручейникова ларва^[2], прилепена към стръмните стени на скалата. Лавън даде знак на малката група да се приближи, и го посочи.

Мъжете предпазливо се разпръснаха във формата на подкова около камъка, а отвореният край на подковата сочеше натам, накъдето гледаше отворът на слепената тръбица на ларвата. Една нокта ги последва, летейки като осветителен снаряд над върха. Пара приближи входната врата на ларвата с предизвикателно жужене. Под прикритието на тази заплаха хората в извитата част на „подковата“ се разположиха върху канарата и запълзяха напред. Къщичката бе три пъти по-висока от тях. Слузестите черни пясъчни зрънца, от които беше построена, имаха размерите на главите им.

Вътре настъпи раздвижване и миг по-късно грозната глава на ларвата надникна, като се поклащаше несигурно срещу бръмчащото чехълче, което я бе обезпокоило. Чехълчето се отдръпна и ларвата тръгна след него, сякаш сляпо обзета от невъздържан глад. Както внезапно се хвърли напред, почти наполовина излезе от тръбицата си.

Лавън извика. Ларвата тутакси бе заобиколена от ревяща орда двукраки демони, които я удряха и мушкаха безмилостно с юмруци и тояги. Тя взе да издава някакъв звук, като че изкрещя — толкова невероятен, колкото и цвъртежа на рибите, — и започна да се плъзга заднишком към къщичката си, но тиловата стража вече се бе вмъкнала там и тя отново подскочи напред, като при всеки удар се мяташе насам-натам.

Сега голямата ларва можеше да тръгне само в една посока и заобиколилите я демони я заставиха да върви тъкмо натам. Измъкната от тръбицата, тя падаше гола и тромава надолу към Дъното покрай скалата, като поклащаше безоката си грозна глава и врещеше.

Лавън изпрати след нея пет дидина. Не можеха да я убият, тъй като тя бе грамадна и нямаше да умре от отровата им, но стигаше, че я ужилиха така, че я накараха да продължи пътуването си. Иначе положително щеше да се върне на скалата и да си построи нова къща.

Лавън се закрепи неподвижно и със задоволство огледа наградата си. Тя прекрасно стигаше да побере цялото му племе — голямо тръбовидно помещение, лесно охраняемо, щом веднъж зазидат дупката в задната стена — и при това отдалечено от обичайните свърталища на гладниците. Щеше да се наложи да разчистят мръсотията, която ларвата бе оставила след себе си, да сложат стража и да направят отдушници, за да поддържат в движение и вътре бедната на кислород вода от бездните. Беше много неприятно, че няма начин да възложат на амебите да сложат мястото в ред, но Лавън предпочиташе да не им нарежда. Не можеше да се иска от „бащите“ на първаците да вършат полезна работа — това бе станало съвсем ясно.

Той огледа армията си. Бяха го наобиколили и благоговейно мълчаха, като съзерцаваха плячката си от нападението над най-голямото същество в света. Според Лавън те никога вече нямаше да се чувстват плахи пред гладниците. Той бързо се изправи и извика:

— Какво зяпате? Ваша е цялата. Залавяйте се за работа.

Старият Шар се бе разположил на едно камъче, в средата издълбано и запълнено с меки стебла от спирогира^[3]. Лавън беше наблизо — до вратата — и наблюдаваше маневрите на легионите си. Сега те наброяваха над триста души благодарение на относително спокойния месец, на който се бяха наслаждавали в голямата зала и множеството им добре се справяше с водното упражнение, което Лавън бе измислил за тях. Спускаха се и завиваха над скалата, като се разпръсваха и отново се подреждаха, сякаш повели битка с невидими противници, чиято външност бяха запомнили веднъж завинаги.

— Ноктата казва, че гладниците се карат за какво ли не, обади се Шар. — Отначало те не повярваха, че сме се съюзили с първаците, а после не повярваха, че всички сме работили задружно, за да завладеем къщата на ларвата. И нашето масово нападение миналата седмица ги изплаши. Никога дотогава не им се бе случвало нещо подобно и знаеха, че то няма да се провали. А сега се препират защо е станало така. Сътрудничеството е нещо ново за този свят, Лавън; сега то поставя началото на своята история.

— История ли? — въпросително повтори Лавън, като продължаваше да държи под око упражненията на ескадроните си. — Какво е то?

— Ето това.

Старият човек се наведе над единия край на камъка и докосна металните пластинки, които винаги носеше със себе си. Лавън с безразличие се обърна да проследи жеста. Пластинките му бяха добре познати — чистият, недокоснат от ръждата блясък и гравираните дълбоко от двете страни знаци, които никой, даже — Лавън не можеше да разгадае. Първаците наричаха плочките „ненищо“ — нито дърво, нито плът, нито камък.

— За какво ни са? Не мога да ги прочета. Нито пък ти.

— Аз поставих началото, Лавън. Убеден съм, че върху пластинките е писано на нашия език. Погледни първата дума: точно определения брой знаци за „история“. Не може да бъде съвпадение. А следващото буквосъчетание трябва да е „на“. Оттук нататък, като използвам само знаците, които вече са ми известни…

Шар се наведе и начерта с една пръчка върху пясъка друга група букви: м.ждузв.зд.ата.к.п.диция.

— Това пък какво е?

— Началото, Лавън. Само началото. Някой ден ще научим повече.

Лавън сви рамене.

— Възможно е, но когато бъдем в по-голяма безопасност. Сега не можем да си позволим да се мъчим с подобно нещо. От Първото пробуждане досега за пръв път преживяваме такива времена.

Старецът свъси вежди пред знаците на земята.

— Първото пробуждане… Защо като че всичко свършва там? Спомням си с най-малки подробности почти всичко, което се е случило оттогава насам. А какво с станало с нашето детство, Лавън? Като че ли никой от нас, оцелелите след Първото пробуждане, не е има детство. Кои са били родителите ни? Защо нямах никаква представа за света, при все че всички ние бях: възрастни мъже и жени?

— И отговорът е в плочите?

— Надявам се — отвърна Шар. — Вярвам, че е така. Но не съм сигурен. При Първото пробуждане пластинките бяха до мен в спората. Нищо повече не знам за тях, освен че на света няма нищо, с което да се сравнят. Останалото са умозаключения и не съм стигнал много далече с тях. Някой ден… Някой ден…

— И аз се надявам — въздържано каза Лавън. — Нямам намерение да се подигравам, Шар, нито да бъда нетърпелив. Аз също имам въпроси; всички имаме. Но за известно време се налага да ги оставим настрана. Ами ако въобще не открием докрай отговора им?

— Тогава това ще направят нашите деца.

— Но точно тук е същността на проблема, Шар: трябва да оцелеем, за да имаме деца. И да изградим такъв свят, в който те да разполагате време за учене. В противен случай…

Лавън прекъсна изречението, тъй като една фигура се стрелна между караула на входа на залата и като се завъртя, спря.

— Какво ново, Фил?

— Все същото — отговори Фил, като сви цялото си тяло заедно с раменете. Краката му докоснаха пода. — Крепостите на флоските са по продължение на цялата крайбрежна ивица; скоро ще ги завършат и тогава няма да посмеем да ги приближим. Още ли мислиш, че могат да бъдат прогонени?

Лавън кимна утвърдително.

— Но защо?

— Първо, за да направи впечатление. Досега винаги сме били в отбранителна позиция, въпреки че сме се справяли. Ако искаме да държим гладниците в смут, ще трябва да последва атака от наша страна. Второ, крепостите, които флоските изграждат, до една са тунели, изходи и входове — много по-подходящи за нас от къщите на ларвите. Не ми се мисли какво щеше да стане, ако гладниците се бяха сетили да ни обсадят вътре в тази зала. И освен това, Фил, имаме нужда от предна стража в една неприятелска страна, където гладниците трябва да бъдат убити.

— И тук е неприятелска страна — каза Фил. — На Дъното живее един стефаност^[4].

— Но той само залага капани, а не ловува. Решим ли да го убием, ще го намерим точно където сме го оставили последния път. А тези, които незабавно трябва да унищожим докрай, са скачащите, като дикраниите и нотхолките, плуващите, като ротарите и създателите на колонии, като флоските.

— Тогава най-добре да започваме веднага, Лавън. Завършат ли веднъж крепостите…

— Да. Събери взводовете си, Фил. Шар, хайде. Напускаме залата.

— За да нападнем крепостите?

— Разбира се.

Шар събра плочите си.

— По-добре ги остави тук, ще ти пречат в сражението — каза Лавън.

— Не! — решително отсече Шар. — Не искам да ги губя от погледа си. Ще ги взема.