Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (7)

3.

Късно същия следобед тримата се натъкнаха на синия буен поток, който извираше от подножието на Голямата планинска верига. Дори Аласкон не знаеше как да го приеме. Приличаше на вода, но течеше като реките от лава, които пълзяха надолу от вулканите. Това можеше да бъде всичко друго, но не и вода: водата стои, тя никога не тече… Възможно бе човек да си представи неподвижна голяма маса вода като тази, но само във въображението си — преувеличение, произлизащо от прочутите количества вода в растенията с водохранилища. Но толкова много подвижна вода? Приличаше на огромна змия и сигурно беше отровна. На никого от тях не хрумна да пие оттам. Те се бояха дори да докоснат потока, камо ли да минат през него, защото той положително бе горещ както всички реки от лава. Групата предпазливо следваше пътя му към предпланината, а гърлата им бяха пресъхнали и грапави като кухите стебла на хвощовете.

Като оставим настрани жаждата, която в известен смисъл досега се явяваше техен приятел, тъй като подтискаше глада, катеренето не бе трудно. Само дето заобикаляха, защото трябваше да търсят прикрития, да се оглеждат на всеки няколко крачки, да избират най-безопасния път, вместо най-прекия. По мълчаливо съгласие никой от тримата не спомена Чарл, но погледите им непрекъснато се стрелкаха насам-натам да не би да се мерне онова нещо, което го бе отвлякло.

Това беше може би най-лошата, най-ужасяващата част на трагедията: всъщност нито веднъж, откакто бяха в Пъкъла, не бяха видели зъл дух или дори животно, голямо колкото човек. Огромната следа от птичи крак с три нокътя, която бяха открили в пясъка до леговището им от предишната нощ (на мястото, където това нещо бе стояло загледано надолу в четиримата спящи, хладнокръвно избиращо кого от тях да сграбчи), представляваше единственото им доказателство, че вече наистина се намираха в един и същи свят със злите духове — със същите зли духове, които понякога бяха наблюдавали отгоре, от далечната лианова плетеница.

Само следата — и черепът.

До здрач те бяха извървели нагоре около сто и петдесет стъпки. В сумрака разстоянията се преценяваха трудно, а лиановите мостове към розовите канари, напомнящи им горния свят, сега бяха отрязани от погледа от по-близките грамади на самите канари. Но нямаше възможност да успеят да се изкатерят по-високо днес. Въпреки че Матилд бе понесла изкачването удивително добре, а самият Хонат почти не усещаше умора, Аласкон беше напълно изтощен. Бе се препънал и на едното му бедро имаше дълбока рана от назъбеното острие на вулканично стъкло и порязаното място, превързано с листа, за да не оставя диря, която би могла да бъде проследена, явно все повече го болеше.

Щом достигнаха малкия хребет с пещерата в задната му част, Хонат най-после обяви почивка. Докато помагаше на Аласкон да преодолее последните големи камъни, той с учудване забеляза колко горещи бяха ръцете на Водача. Хонат го заведе отзад в прикритието и после излезе на скалната издатина.

— Много е зле — каза той тихо на Матилд. — Има нужда от вода и от нова превръзка за раната. И ние трябва да му осигурим и двете по някакъв начин. Ако изобщо се доберем до джунглата от другата страна на планината, един Водач ще ни е нужен дори повече, отколкото Ковач на игли.

— Но как? Бих могла да превържа раната, ако имаше с какво, Хонат. Но тук горе няма вода. Това е пустош, никога няма да ни се удаде да я прекосим.

— Длъжни сме да опитаме. Мисля, че мога да му намеря вода. На склона, по който дойдохме, точно преди да минем покрай острия обсидианов камък, който нарани Аласкон, растеше голямо саго. В толкова едри кухи плодове обикновено има достатъчно вода, мога да използвам парченца от камъка, за да ги разцепя.

Една малка ръка се появи от мрака и здраво го хвана за лакътя.

— Хонат, не можеш да отидеш пак там долу. Ами ако злият дух, който… който взе Чарл, е още по стъпките ни? Те излизат на лов нощем… тези места са толкова необичайни…

— Ще се оправя. Ще следвам звука на потока от стъкло или от каквото е там. Ти откъсни няколко свежи листа за Аласкон и се постарай да го облекчиш. Най-добре поразхлаби лианите около превръзката. Ще се върна скоро.

Той докосна ръката й и леко я отмести. После, без да се замисля повече, се свлече по ръба и започна да се промъква към шума на потока, като се придвижваше рачешката, на четири крака.

Но скоро се загуби. Мракът бе плътен и съвсем непрогледен. Струваше му се, че шумът на водата идва отвсякъде и изобщо не може да го насочи. При това споменът му за хребета, по който бяха стигнали до пещерата, се оказа погрешен, защото Хонат усети как той рязко завива надясно под него, макар да помнеше ясно, че възвишението се простира направо до първата отбивка, а след това продължава наляво. Дали пък в мрака бе пропуснал да види първото отклонение? Той предпазливо протегна ръка в тъмнината.

В същия миг в нощта се изви силен режещ вятър и връхлетя с фучене върху хребета. Хонат инстинктивно премести тежестта си, за да посрещне огъването на земята под себе си…

Той моментално осъзна грешката си и се опита да възпре последвалата сложна поредица от движения, но един стереотипен навик, вкоренен така дълбоко, не може да бъде напълно отстранен. Надвит от световъртежа, Хонат се мъчеше да се улови за нещо във въздуха с ръце, крака и опашка, докато се прекатури.

Секунда по-късно, доловил познат шум и изпитал също така добре познат шок от студа, който като че проникна навсякъде в тялото му, Хонат бе заобиколен от… вода. Ледена вода, вода, която бушуваше около него невероятно, наподобявайки заплашително бъбрене на маймуни — но въпреки това вода.

Нищо повече не можеше да направи Хонат, за да се удържи да не изкрещи истерично: просто клекна в потока и се намокри. Докато се потапяше, усещаше леки ухапвания по прасците, но нямаше основание да се бои от рибите — често техни дребни представители се появяваха във водохранилищата на блатните растения. След като пъхна муцуната си в бушуващата невидима повърхност и пи до насита, той се гмурна целия и после изпълзя на брега, като нарочно внимаваше да не се отърси.

Завръщането му на скалната издатина не беше вече толкова трудно.

— Матилд! — извика я той с дрезгав шепот. — Матилд, имаме вода.

— Тогава бързо идвай тук. Аласкон е още по-зле. Страх ме е, Хонат.

Капки се стичаха от Хонат, докато пипнешком намери входа на пещерата.

— Не нося никакъв съд. Само се намокрих. Ще трябва да му помогнеш да приседне, нека ближе козината ми.

— Не съм сигурна, че ще може.

Аласкон обаче намери сили — малко, но достатъчно. Макар че водата бе студена (едно съвсем ново преживяване за човек, който никога не бе пил нещо друго освен топлото като супа съдържание на блатните растения), тя като че му помогна.

Най-сетне той се отпусна назад и каза със слаб, но иначе непроменен глас:

— Значи в края на краищата потокът се оказа вода.

— Да — отвърна Хонат. — В нея има и риба.

— Не говорете — намеси се Матилд. — Почивай, Аласкон.

— Това правя. Хонат, ако се движим непрекъснато по течението на реката… Какво исках да кажа?! А! Сега, когато знаем, че е вода, можем да вървим покрай него през планината.

— Загубих равновесие и паднах вътре. Аласкон се засмя доволно.

— Адът не е чак толкова лош, нали? — каза той. После въздъхна и тръстиката под тялото му изскърца.

— Матилд! Какво стана? Той… умря ли?

— Не… не. Диша… По-болен е, отколкото си мисли, това е всичко… Хонат, само ако знаеха горе, над нас, колко си смел…

— Бях вцепенен от страх — мрачно рече Хонат. — И още ме е страх.

Но в гъстия мрак ръката й отново докосна неговата и след като той я улови, усети, че е безразсъдно весел. Зад тях Аласкон дишаше неравно, затова вероятността, че някой от двама им щеше да успее да заспи тази нощ, бе малка, но те тихо седяха един до друг на твърдия камък в своеобразен временен покой и когато входът на пещерата започна да се очертава при първия лъч на червеното слънце — първоначално така неясно, както плаващите цветни петна, които човек вижда, като стисне клепачи, — те се спогледаха: двама участници в светъл заговор, който беше само техен.

„Пъкълът — помисли си Хонат — в крайна сметка не е толкова противен.“

С изгрева на бялото слънце една млада оксиена^[1], лежала свита на входа на пещерата, се надигна бавно и изящно се протегна, като показа пълен комплект саблеобразно извити зъби. За миг ги гледа втренчено, наострила уши, после се обърна и с дълги скокове побягна надолу по склона.

Колко време бе лежала там, заслушана в разговора им, нямаше как да се разбере. Провървяло им беше — бяха попаднали на леговището на младок. Един самец би убил и тримата само няколко секунди след като котешките му очи погълнеха достатъчно зрак, за да разпознае плячката си. А младата оксиена, тъй като още нямаше собствено семейство, явно само се бе озадачила, че е намерила леговището си заето, но не беше склонна да се кара за него.

Хонат остана смразен след оттеглянето на голямата котка — беше не толкова стреснат, колкото просто изумен от този съвсем неочакван край на нощното бдение. При първия стон на Аласкон Матилд обаче се изправи и с тихи стъпки се запъти към Водача, като шепнешком редеше изречения, в които нямаше особен смисъл, пък и вероятно без подобно намерение. Хонат се размърда и я последва.

На средата на пътя, като влизаше навътре в пещерата, той закачи с крак нещо. Погледна надолу — беше бедрената кост на някакво средно голямо животно, не напълно оглозгана, но доста отдавнашна — навярно споменът, който оксиената се бе надявала да спаси от похитителите на леговището си. По извитата вътрешна повърхност имаше петно от дебел слой сива плесен. Хонат приклекна и старателно го излющи.

— Матилд, да сложим това върху раната — каза той. — Някои плесени помагат раните да не гноясват… Как е Аласкон?

— Мисля, че е по-добре — промълви Матилд. — Но го тресе. Смятам, че днес няма да можем да продължим.

Хонат не беше сигурен дали да се радва, или да се безпокои. Безспорно никак не му се щеше да напуснат пещерата, където, изглежда, поне им беше сравнително удобно. Може би тук също бяха горе-долу в безопасност, тъй като дупката с нисък таван положително още миришеше на оксиена и евентуалните натрапници щяха да разпознаят миризмата (за разлика от хората в горния свят) и да останат на разстояние. Нямаше откъде да научат, че котката е била млад звяр и при това е напуснала жилището си, въпреки че, естествено, не след дълго и миризмата щеше да отслабне.

От друга страна, важно бе да се придвижат, да прекосят Голямата верига, ако е възможно, и най-после да извоюват правото си да се завърнат в света, на който принадлежаха; пък и да бъдат оправдани, колкото и време да отидеше за това. Даже ако излезеше, че е относително лесно да оцелееш в Ада (засега имаше някои такива признаци), единствено правилният път бе да се борят, докато отново се установят на горната земя. В края на краищата щеше да е най-просто и удобно, ако още в самото начало всеки бе запазил покълващата ерес за себе си и бе останал в добри отношения със съседите си. Но Хонат бе казал какво мисли, а така бяха постъпили и останалите — всеки по свой начин.

Такъв беше древният вътрешен конфликт между това, което Хонат искаше да направи, и онова, което знаеше, че трябва да се направи. Той никога не бе чувал за Кант и Категоричния императив^[2], но отлично разбираше коя страна от природата му ще надвие с течение на времето. Жестока шега на наследствеността беше обаче една мързелива натура да бъде натоварена с чувство за отговорност. От това дори вземането на маловажни решения ставаше мъчително болезнено.

Но поне за момента решението не бе в негови ръце. Аласкон се чувствуваше твърде зле, за да го местят. В допълнение силните слънчеви лъчи, които ослепително блестяха по пода на пещерата, помръкваха с всяка секунда и се чу далечен предупредителен тътен на гръмотевица.

— Тогава ще спрем тук — каза той. — Пак се кани да завали, този път силно. Заплиска ли сериозно, мога да изляза да набера малко плодове; дъждът ще ме прикрива дори ако нещо дебне наоколо. А докато дъждът продължава, няма да се наложи да ходя чак до потока за вода.

Случи се така, че пороят не престана целия ден — изливаше се все по-проливен и рано следобед на входа на пещерата имаше завеса от дъжд. Бълбукането на близкия поток скоро прерасна в рев.

До вечерта треската на Аласкон като че почти бе изчезнала и силите му също почти се възвърнаха. Раната (най-вече благодарение на образуваната коричка от плесента и после на липсата на усложнения), макар че още изглеждаше зле, вече го болеше само когато се помръднеше рязко, и Матилд бе убедена, че заздравява. Самият Аласкон, понеже цял ден не можеше да прави нищо, бе необикновено приказлив.

— Минавало ли е през ума на някой от двама ви, че щом този поток е вода, възможно е да не извира от Голямата верига? Всички върхове там са просто конуси от пепел и лава. Виждали сме млади вулкани в процеса на образуването им, така че сме убедени в това. Нещо повече, те обикновено са горещи. Не виждам как може изобщо да има воден източник в това място, дори и от падащите дъждове.

— Изключено е да извира ей тъй, от земята — отвърна Хонат. — Трябва да се събира от валежите. Както вече бучи, може и да започне наводнение.

— Имаш право, трябва да е от дъждовна вода — оживено каза Аласкон. — Но не от Голямата верига, това поне е сигурно. Най-вероятно е вода, която се събира върху канарите.

— Дано бъркаш — промърмори Хонат. — Вярно, че канарите от тази страна са малко по-лесни за изкачване, но все пак трябва да мислим и за скалното племе.

— Добре, добре. Но канарите са големи. Племената от нашата страна на пътя може никога да не са чували за войната с горната земя. Не, Хонат, смятам, че само оттам можем да минем.

— Ако е тъй — мрачно каза Хонат, — сега повече от всякога ще ни се иска да имаме няколко здрави остри игли.

Мнението на Аласкон бързо бе възприето. Призори на следващата сутрин тримата напуснаха пещерата. Аласкон ходеше малко сковано, но иначе без забележими смущения. Продължиха да се изкачват покрай потока — поток, придошъл от дъждовете и превърнат в ревящ бързей. След като около миля лъкатушеше нагоре все в посока на Голямата верига, потокът завиваше обратно и бързо се спускаше към базалтовите канари, като на три пъти водата последователно падаше върху все по-стръмните площадки на една стърчаща скала.

След това потокът отново завиваше под прав ъгъл и тримата се озоваха в началото на тъмен пролом, дълбок малко повече от тридесет стъпки, но тесен и дълъг. Тук потокът бе почти съвършено гладък и тънката ивица земя от двете му страни бе покрита с ниски храсти. Групата се спря и надзърна предпазливо в каньона. Там бе учудващо мрачно.

— Поне има много укрития — каза Хонат с тих глас. — Но на място като това може да обитават всякакви зверове.

— Нищо много едро не може да се скрие тук — изтъкна Аласкон. Сигурно е безопасно. Във всеки случай само оттук можем да минем.

— Добре. Да вървим тогава! Но не зяпайте и бъдете готови за скок!

Хонат изгуби от погледа си останалите двама веднага щом се промъкнаха в сенчестия гъсталак, но долавяше предпазливите им стъпки наблизо. Като че нищо друго в пролома не се помръдваше, дори и водата, която течеше, без да образува нито една вълничка върху невидимата повърхност. Освен това нямаше никакъв вятър, за което Хонат бе благодарен, въпреки че той вече бе започнал да добива имунитет към липсата на движение.

След малко Хонат чу слабо изсвирване. Тръгна пълзешком настрани, към източника на звука, и едва не се сблъска с Аласкон, който бе клекнал под една силно разклонена магнолия. Минута по-късно лицето на Матилд надзърна от тъмната зеленина.

— Вижте! — прошепна Аласкон. — Какво мислите, че е това?

„Това“ беше дупка в песъчливата почва, широка около четири стъпки и обградена с нисък насип пръст, явно същата пръст, която е била изгребана от средата. По-голямата част от дупката бе заета от три сиви елипсовидни предмета, гладки и неопределени на вид.

— Яйца! — възкликна Матилд.

— Точно така. Но погледнете колко са големи! Чудовището, което ги е снесло, сигурно е било с гигантски размери. Мисля, че престъпваме границите на нечия частна долина.

Матилд притаи дъх. Хонат разсъждаваше бързо, за да предотврати паниката както у себе си, така и в момичето. Отговорът даде един островръх камък, който лежеше недалеч. Младият човек го сграбчи и взе да удря.

Външната обвивка на яйцето бе по-скоро жилава, отколкото крехка — разкъса се на парчета. Хонат внимателно се наведе и прилепи уста до капките по повърхността.

Беше чудесно на вкус. Миришеше определено по-силно, отколкото птичите яйца, но Хонат беше прекалено гладен, за да бъде придирчив. След миг, спрели да се удивляват, Аласкон и Матилд енергично нападнаха другите две яйцевидни топки. Това беше първото им истинско задоволително ядене в Пъкъла. Когато накрая се дръпнаха от опустошеното гнездо, за пръв път от деня на арестуването си Хонат се почувствува по-добре.

Като продължиха нагоре по пролома, до ушите им отново взе да долита рев на вода, при все че потокът изглеждаше спокоен както всякога. Тук видяха и първия признак на оживление в долината: ято огромни водни кончета, които се носеха едва докосвайки водата. Насекомите отлетяха в момента, в който Хонат се зададе, но начаса се върнаха — почти несъществуващите им мозъци вече бяха убедени, че в долината винаги е имало хора.

Ревът се усилваше много бързо. Когато тримата извървяха дългия плавен завой, който досега им пречеше да виждат началото на пролома, източникът на рева се показа. Това бе завеса от падаща вода, дълга, колкото бе дълбоко самото дефиле, която изскачаше между два базалтови стълба дъгообразно и падаше в мътен разпенен вир.

— По-нататък не може! — изкрещя Аласкон, за да го чуят през грохота. — Никога няма да успеем да изкачим тези стени.

Поразен, Хонат местеше погледа си от едната на другата страна. Всичко, казано от Аласкон, излизаше съвсем вярно. Проломът явно бе се образувал от пласт мек, частично разтворим камък в канарите, изнесен на повърхността при някое вулканично изригване и после напълно размит от буйния поток. И двете предни стени на канарите бяха от по-твърда скала, стръмни и гладки, като че полирани на ръка. Тук-там мрежа жилави лиани бе започнала да се катери по тях, но никъде не доближаваше поне малко върха.

Хонат се обърна и още веднъж погледна голямата дъга от вода и пръски. Ако само съществуваше някакъв начин да избегнат принуждението да се връщат по стъпките си!…

Неочаквано през шума на водопада се чу свистящ, пронизителен крясък. Ехото го поде и го повтори по всички зъбери на канарите. Хонат подскочи право нагоре във въздуха и падна разтреперан, с гръб към вира.

Първоначално той не виждаше нищо. След това долу, в открития край на завоя, настана страхотна суматоха.

Секунда по-късно едно двукрако синьо-зелено влечуго, извисяващо се на половината на пролома, се появи иззад завоя с един-единствен огромен скок, яростно се блъсна в по-отдалечения скат на долината, но спря заковано, като че тутакси се слиса, и грамадната глава обърна към тях лицето си с израз на зловеща и свирепа лудост.

Крясъкът му отново накара въздуха да закипи. Като пазеше равновесие с тежката си опашка, звярът наведе глава и обзет от бяс, погледна към водопада.

Собственикът на ограбеното гнездо се бе завърнал в своя дом, а те най-после бяха срещнали един от злите духове на Ада.

В този момент съзнанието на Хонат стана бяло и празно като подкорието на топола. Той реагира, без да разсъждава, без поне да знае какво прави. Когато мисълта боязливо взе да се завръща в разсъдъка му, тримата стояха разтреперани в полумрака и наблюдаваха неясната сянка на чудовището, което се поклащаше напред-назад на фона на блестящата вода.

Откритието, че остава значително пространство между извивката на падащия водопад и отвесната стена на каньона, беше чист късмет, а не предварителна подготовка.

Късмет беше също, че нещо накара Хонат да обиколи вира, за да се добере до водопада, и по този начин всички бяха стигнали зад сребърната завеса — там, където силата на падащата вода беше твърде малка, за да ги прикове към това място завинаги. А най-много им провървя в това, че злият дух, хвърлил се подире им, бе паднал право във вира, където дълбоката, бушуваща вода омаломощи мятащите се задни крака достатъчно, за да го спре да не се озове под водопада, както по-рано се бе блъснал в скалистия скат на пролома.

В мозъка на Хонат нямаше и помен от подобни мисли, преди това да се случи. Още щом огромното влечуго нададе повторен вик, той просто бе сграбчил ръката на Матилд и бе хукнал към водопада, като скачаше от ниско дърво на храст и оттам на папрат — по-бързо, отколкото го бе правил досега. Не се спря да види доколко Матилд успяваше да не изостава и дали Аласкон ги следва, или не. Само тичаше. Възможно е и да беше крещял — не си спомняше.

Сега и тримата стояха мокри до кости зад водната завеса, докато сянката на злия дух избледня и изчезна. Най-накрая Хонат усети една ръка да потупва рамото му и бавно се обърна.

Тук бе невъзможно да се приказва, но сочещият пръст на Аласкон говореше напълно красноречиво. По стената зад водопада ерозията цели столетия не бе съумяла да изрони напълно някогашния мек варовик — там още имаше нещо като нащърбена пукнатина откъм пролома, по която, изглежда, можеха да се изкатерят. В най-горната част водата струеше между базалтовите стълбове като гладка на вид, плътна тръба и образуваше свод, дълъг поне шест стъпки, преди да започне да се разпада във ветрило от ситни капчици и цветни дъги, което се разперваше в клисурата. Изкачеха ли се веднъж по процепа, сигурно щеше да е възможно и да се изкачат над водопада, без отново да минават през водата.

А след това?

Внезапно Хонат се усмихна. Усещаше слабост в цялото си тяло вследствие на преживяното, а злобното лице на чудовището вероятно дълго щеше да му се явява насън, но наред с това нямаше как да подтисне един силен прилив на неоправдана увереност. Той самодоволно посочи нагоре, отърси се и скочи напред към зиналия процеп.

Едва ли бе изминал повече от час, и всички те вече стояха върху една издатина над пролома, а водопадът се пенеше долу, само на няколко педи от тях. Оттук ставаше ясно, че самият пролом представляваше просто дъно на една по-дълбока пукнатина — цепнатина в розово-сивите канари — сякаш изсечена дълбоко в скалата от разпръснала се светкавица. Отвъд базалтовите стълбове, откъдето започваше водопадът, потокът обаче се пенеше над дълъг ред от каменни стъпала, които като че водеха право към небето. Зад стълбовете издатината се разширяваше като насечено скалисто плато, сякаш водите векове наред бяха текли на това равнище, преди да се натъкнат на по-мек каменен пласт, поради което бяха успели да дълбаят по-нататък, за да се образува долина. Каменната площадка бе осеяна с огромни скали, заоблени от дългогодишна водна ерозия — очевидно останки от размит конгломерат^[3] или друг подобен утаечен слой.

Хонат погледна огромните речни камъни — много от тях по-големи от него, — след това се взря назад, надолу към пролома. Фигурата на злия дух, превърнат на джудже от разстоянието и перспективата, още се луташе напред-назад край водопада. Схванало, че зад покритото с вода пространство се крие плячка, съществото спокойно можеше да не се помръдне оттам, докато не умре от глад, защото, доколкото Хонат разбираше, то съвсем не изглеждаше умно; Хонат обаче реши, че може да се направи нещо по-добро.

— Аласкон, ще успеем ли да улучим звяра с една от тези скали?

Водача предпазливо надникна в пролома.

— Не би ме учудило — най-после отвърна той. — След като чудовището само пристъпва насам-натам все край малкия свод. Предметите падат с еднаква скорост; ако хвърлим скалата така, че да падне там точно когато звярът минава отдолу… хмм… Да, мисля, че ще успеем. Все пак за по-сигурно да изберем някой голям камък.

Но амбициите на Аласкон надвишаваха силите му.

Камъкът, който той избра, не се помръдваше — най-вече защото той самият още бе твърде слаб, за да помогне на Хонат.

— Нищо — каза Водача. — Дори малък камък ще падне с голяма сила, когато стигне до долу. Изберете такъв, който ти и Матилд можете да търкаляте лесно. Само ще се наложи да пресметна малко по-точно, нищо повече.

След няколко опита Хонат избра един камък, около три пъти по-голям от главата му. Той бе тежък, но двамата с Матилд го избутаха до края на издатината. — Задръжте го! — угрижено нареди Аласкон. — Наклонете го към ръба така, че да е готов да се сгромоляса в мига, когато го пуснете. Добре. Сега чакайте. Злият дух се връща по стъпките си. Щом прекоси… Прекрасно! Четири, три, две, едно — пускайте!

Камъкът се претърколи. И тримата се притаиха върху издатината над пролома. Камъкът се смали, стана колкото плод, после колкото нокът и накрая колкото пясъчно зрънце. Дребният силует на звяра достигна края на свода, където яростно дебнеше, завъртя се бясно, за да тръгне обратно, и…

И се стъписа. Един миг просто стоеше. След това безкрайно бавно се прекатури на една страна във вира. Два-три пъти се разтърси от гърч, след това изчезна; вълните, вдигнати от водния стълб, замаскираха по повърхността всяка следа от потъването му.

— Като забиване на копие в риба от водохранилище — гордо каза Аласкон.

Но гласът му трепереше. Хонат добре знаеше защо.

В края на краищата те току-що бяха убили един зъл Дух.

— Лесно бихме го повторили — прошепна Хонат.

— Много пъти — съгласи се Аласкон, който не можеше да откъсне поглед от вира. — Изглежда, че злите духове нямат много ум. Ако сме нависоко, бихме могли да ги примамваме в задънени проходи като този и колкото си искаме да хвърляме по тях скали. Как не можах аз да се сетя за това!

— Накъде ще вървим сега? — запита Матилд, загледана в стъпалата отвъд базалтовите стълбове. — Натам ли?

— Да, и колкото е възможно по-бързо — отвърна Аласкон, изправи се на крака и погледна нагоре, заслонил очите си с ръка. — Трябва да е късно. Мисля, че не след дълго вече ще се стъмни.

— Ще трябва да вървим един след друг — каза Хонат. — И най-добре да се държим за ръка. Едно подхлъзване по тези мокри стъпала и… отново дългият път надолу.

Матилд потръпна и конвулсивно стисна ръката на Хонат. За негово учудване в следващия момент тя го задърпа към базалтовите стълбове.

Докато се изкачваха, несиметричното петно от все по-наситено виолетово в небето бавно се уголемяваше. Те многократно почиваха, вкопчени в назъбените скални издатини, докато си поемаха дъх, и гребваха с шепи ледена вода от бързея, който се спущаше редом по стъпалата. В полумрака нямаше как да разберат докъде ги бе отвел пътят, но Хонат предполагаше, че те вече се намираха малко над равнището на собствения си свят от преплетени лиани. Въздухът беше по-студен и пронизващ, отколкото изобщо някога ставаше над джунглата.

Последният прорез в канарите, през който течеше потокът, бе друга цепнатина — по-стръмна и с по-гладки стени от тази, по която бяха излезли от пролома, но също достатъчно ясна, за да може да бъде изкачена, като подпреш гърба си на едната страна, а ръцете и краката — на другата. Стълбът въздух вътре в процепа бе пълен с пръски, но в Пъкъла това беше съвсем дребно неудобство, та да ги безпокои.

Най-сетне Хонат се прехвърли над ръба на пукнатината върху плоска скала, прогизнал и изтощен, но изпълнен с въодушевление, което не можеше, а и не искаше да подтисне. Бяха над джунглата на горния свят, победили самия Ад. Той се огледа да се увери, че Матилд е в безопасност, и след това протегна ръка на Аласкон. Болният крак на Водача му създаваше затруднения. Хонат дръпна силно, Аласкон тежко се прехвърли на издатината и се просна без сили върху високия мъх.

Звездите изгряха. Известно време тримата просто седяха и си поемаха въздух. После един по един се обърнаха да видят къде са.

Нямаше много неща за гледане: високото плато с купола, осеян навсякъде със звезди, едно лъскаво вретено с перки (приличащо на огромна риба-бодливка), насочено към небето, в средата на скалистата площадка и около него, неясни на звездната светлина…

… Около блестящата бодливка се суетяха Великаните.