Артър Хейли
Опасно лекарство (53)

13

От всички свидетели, призовани по случая монтаин пред сенатската подкомисия за търговска етика, най-тежки минути преживя доктор Гидиън Мейс.

В един драматичен момент по време на кръстосания разпит на Мейс сенатор Донахю насочи обвиняващо към него показалеца си и гръмогласно, подобно на Йехова, предупреди:

— Вие, в качеството си на представител на правителството и на цялата негова предохранителна система сте позволили с този бич да се нанасят удари върху американски жени и още безпомощни, неродени деца. Не се надявайте, че ще излезете от тая зала невредим и неразобличен! И не очаквайте, че угризенията на виновната ви съвест няма да продължат до последния ден от живота ви!

Няколко минути преди това за изумление на всички, които чуха, Мейс призна, че когато е обмислял да препоръча на УХЛ одобряване на монтаина, е имал много сериозни съмнения за препарата, породени от първите публикации в Австралия. Съмнения, които никога не го били напускали.

Ърбах, който водеше кръстосания разпит, почти изкрещя:

— Тогава защо го одобрихте?

Мейс отговори емоционално, но неубедително:

— Аз… Аз просто не знам.

Този възможно най-нелеп отговор предизвика у присъстващите вълна от недоверие и ужас, а след миг и тирадата на Донахю.

Дотогава, макар и явно нервен, Мейс се владееше и беше в състояние да дава обяснения за действията си като специалист на УХЛ, определен да проучи молбата за новото лекарство монтаин и да даде становище по него. Той започна с кратко изложение и описа огромния обем на представената от „Фелдинг-Рот“ информация — 125 000 страници в 307 тома, и последвалите данни от разни запитвания по същата молба — като главна причина за закъснялото решение. На запитванията, отбеляза Мейс, в края на краищата се получиха задоволителни отговори, но не спомена австралийския инцидент, за който стана дума в допълнителните въпроси.

Точно при тези въпроси Гидиън Мейс от вълнение внезапно изпадна в безпомощност и направи ужасното признание — „Аз просто не знам.“

Несъстоятелността на тази позиция бе съвсем ясна за Силия, но тя съчувстваше на Мейс от съжаление, че върху плещите му бе стоварена несправедливо голяма вина. По-късно тя сподели това с Чилдърс Куентин.

— В някои случаи английската система за одобряване на лекарствени средства се оказва несъмнено по-добра от нашата — отвърна адвокатът.

На нейния въпрос защо, Куентин обясни:

— Във Великобритания Комисията по безопасността на лекарствата представя своето становище на министъра на здравеопазването и той дава разрешение за новото лекарство. Естествено министърът се съветва и с чиновници, но той носи отговорността, и ако стане беля, той и само той дава обяснения в парламента и поема цялата вина. Никога един министър в английското правителство няма да допусне подобно страхливо измъкване от отговорност, както се получава тук — да остави един чиновник от рода на Мейс да идва на Капитолийския хълм да дава обяснения и да поема цялата вина. Ако ние имахме същата силна нравствена система, пред Донахю щеше да бъде изправен министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи. А къде е той сега? Сигурно се спотайва в кабинета си или пък за по-удобно е отишъл извън града.

Куентин съзираше още една слабост в системата на Съединените американски щати.

— Както виждате, хората от УХЛ са свръхпредпазливи, пазейки се да не стигнат до разследване от комисия на Конгреса, където могат и на кръст да ги разпънат. Затова вместо да одобряват лекарствата за продажба, те си правят безкрайни проучвания и изчакват, понякога прекалено дълго. Известна предпазливост, и то голяма, несъмнено е необходима, но прекалената предпазливост може да има неблагоприятни последици, да забави развитието на медицината, лишавайки лекари, болници и пациенти от нови форми на лечение и друга помощ, които са им крайно необходими.

След като мъките на Гидиън Мейс най-после свършиха и бе обявена почивка, Силия изпита известно облекчение. Под влияние на изпитаното по-рано съчувствие, тя стана и отиде при представителя на УХЛ.

— Доктор Мейс, аз съм Силия Джордан от „Фелдинг-Рот“. Просто искам само да ви кажа…

Тя спря слисана, втрещена. Щом спомена името „Фелдинг-Рот“, лицето на Мейс се изкриви от неистова, зверска омраза, каквато Силия не бе виждала през целия си живот. С искрящи очи и стиснати зъби той изсъска:

— Настрана от мен! Чувате ли? Вече никога, никога не се приближавайте до мен!

Преди Силия да се окопити и да отговори, Мейс се обърна и се отдалечи.

Куентин, който бе наблизо, полюбопитства:

— Това пък какво беше?

Потресена, тя отговори:

— Не знам. Всичко стана, щом споменах името на компанията. Сякаш обезумя, като го чу.

— Тъй ли? — Адвокатът вдигна рамене. — Доктор Мейс не обича производителите на монтаин. Това е логично.

— Не, има нещо друго. Сигурна съм.

— На ваше място никак не бих се вълнувал.

И все пак тази яростна омраза продължи да тормози и озадачава Силия до вечерта.

Винсънт Лорд остана във Вашингтон още един ден и Силия поиска да й даде обяснение за свидетелските си показания миналия ден. Разговаряха в нейния хотелски апартамент. Тя направо го обвини, че лъже, и запита:

— Защо?

За нейна изненада директорът на научните изследвания потвърди с разкаяние в гласа:

— Да, права сте. Съжалявам. Бях нервен.

— Не изглеждахте нервен.

— Не е необходимо да се показва, но всички тези въпроси ме потиснаха. Чудех се какво е известно на тоя Ърбах?

— Какво би могло да му е известно?

Лорд се колебаеше, търсеше отговор.

— Предполагам, че нищо повече от онова, което знаем всички. Както и да е, струва ми се, отговорих тъй, че въпросите да свършат по-бързо и да си изляза.

Обяснението не удовлетвори Силия.

— Защо вие ще трябва да излизате по-рано от останалите? Вярно, за всекиго е неприятно, включително и за мен, и всички чувстваме за свой дълг да отговорим. Нищо незаконно обаче не е имало във връзка с монтаина — тя спря от една внезапна мисъл — или е имало?

— Не! Разбира се, не.

Отговорът му обаче закъсня с една секунда и беше сякаш прекалено категоричен.

Силия си спомни думите на Сам в един техен разговор: „Има нещо… нещо, което ти не знаеш.“

Тя го погледна изпитателно:

— Винс, има ли нещо, дори и най-незначително, за монтаина и „Фелдинг-Рот“, което не ми е казано?

— Кълна ви се — нищо! Какво може да има?

Той пак лъжеше. Силия го чувстваше. Също така бе убедена, че каквато и да е била тайната на Сам, тя не е умряла с него и че Лорд я знае.

За момента обаче не можеше да направи нищо повече.

 

 

Подкомисията заседава четири дни за изслушване на свидетелски показания. Като свидетели се явиха и двама лекари-невролози, преглеждали бебета, пострадали от монтаина. Един от тях бе посетил болници в, Европа, за да изучава такива случаи, и показа диапозитиви на засегнати деца.

На пръв поглед нищо не издаваше, че те не са нормални. Повечето от тях обаче лежаха и специалистът обясни:

— И за най-малкото движение им е необходима помощ. Освен това през зародишния период са получили сериозни мозъчни увреждания.

Някои детски личица бяха красиви. Едно от пострадалите деца, по-голямо от другите, бе момченце на две години. Подкрепяно от скрита зад гърба му ръка, то гледаше във фотокамерата като че ли с одухотворени очи, но с безизразно лице.

— Това дете никога не ще мисли като вас и мен и почти сигурно няма да съзнава какво става около него — каза неврологът пред смълчаните зрители.

На Силия й се стори, че това детско лице прилича много на Брус като бебе, преди шестнайсет години. Да, Брус, който преди няколко дни им бе писал от „Уилямс Колидж“, където учеше тази година:

„Мили мамо и татко,

Колежът е знаменит! Тук много ми харесва. Най-доволен съм, че от всеки студент искат да мисли, да мисли и да мисли…“

Добре че намалиха осветлението, помисли Силия и разбра, че и други попиват сълзите от очите си.

Когато лекарят завърши изложението си, гласът на сенатор Донахю издаваше известно смущение. Да, мислеше Силия, въпреки неговото важничене и политиканстване той също се вълнува от човешките трагедии.

 

 

Но това незначително размекване на Донахю явно бе изчезнало на четвъртия, последен ден от работата на подкомисията, когато Силия бе повторно повикана за показания. Даже в репликите към сътрудниците си сенаторът беше нервен и раздразнителен. Преди да дадат думата на Силия, Куентин й прошепна:

— Бъдете внимателна. По гласа на Донахю ми се струва, че нашият големец е обядвал нещо, което не му е понесло.

Съветникът Ърбах започна да я разпитва по повод на другите показания, свързани с нейното.

Когато поиска тя да вземе отношение по твърдението на Винсънт Лорд, че би отложил пускането на монтаина, ако той носеше отговорност, Силия обясни:

— След това разговаряхме с доктор Лорд. Онова, което аз си спомням, се различава от неговите показания, но не виждам смисъл да ги оспорвам, тъй че нека да останат в сила.

Във връзка с нейното посещение в централата на „Граждани за безопасна медицина“ Силия каза:

— Има различия в тълкуването на фактите. Аз отидох да видя доктор Стейвли импулсивно и с приятелски намерения, убедена, че можем да научим нещо една от друга. Това не се постигна.

Ърбах запита:

— Отидохте там, за да говорите за монтаина ли?

— Не специално.

— Но обсъждахте този въпрос, нали?

— Да.

— Имахте ли намерение да убедите доктор Стейвли и „Граждани за безопасна медицина“ да прекратят или да ограничат кампанията си за отмяна на даденото от УХЛ разрешение за монтаин?

— Не. Никога не съм имала такава цел.

— Беше ли вашето посещение официално, от името на вашата компания?

— Не. Всъщност никой друг от „Фелдинг-Рот“ не знаеше за решението ми да посетя доктор Стейвли.

Донахю, седнал до Ърбах, изглеждаше недоволен.

— Това верни отговори ли са, госпожо Джордан? — запита той.

— Всички мои отговори са верни — каза тя и засегната добави: — Желаете ли да бъда подложена на детектора на лъжата?

Донахю се намръщи:

— Тук не сте на съдебно дело.

— Извинете, сенаторе, не съм забелязала.

Със сърдит поглед той даде знак на Ърбах да продължи разпита.

Съветникът се насочи към Доктрината „Фелдинг-Рот“.

— Чухте ли, че доктор Стейвли охарактеризира документа като „безсрамно средство за стимулиране на търговията“? — запита той. — Съгласна ли сте с подобна оценка?

— Не, разбира се. Доктрината няма друга освен ясно обявената цел да очертае бъдещата политика на компанията.

— А, да. Убедена ли сте в такъв случай, че тя изобщо няма да има благоприятно отражение върху стимулиране на продажбите на лекарствени средства?

Силия усети, че й се готви клопка, и реши да бъде предпазлива.

— Не съм казвала подобно нещо. Но ако има и такава стойност като един откровен документ, първоначално не сме имали подобно намерение.

Донахю не можеше да си намери място от яд. Ърбах се обърна към него:

— Сенаторе?

Изглежда председателят на подкомисията се колебаеше дали да се намеси. После каза кисело:

— Всичко се свежда до тълкуването, нали? Дали да вярваме на един всеотдаен и самоотвержен човек като доктор Стейвли, или на представителка на една толкова жадна за печалби промишленост, която убива или осакатява хората с препарати, макар че те не са безопасни и това й е добре известно?

Откъм публиката се дочуха възклицания. Дори сътрудниците на Донахю се смутиха, чувствайки, че шефът им е отишъл твърде далеч.

Изоставяйки всякакво благоразумие, Силия злъчно запита:

— Този въпрос към мен ли е отправен, сенаторе, или е всъщност съвсем предубедено, необосновано твърдение, показващо, че сегашното разследване е шарада, решението на която е било известно още преди да влезем в тази зала?

Донахю насочи пръст към Силия със същия маниер, както се беше заканвал на Мейс:

— Искам да предупредя свидетелката, че тук при нас се предвиждат санкции за закононарушение, наречено неуважение към Конгреса!

Без изобщо да се съобразява с препоръките на Куентин, тя избухна:

— Не ме предизвиквайте!

Сенаторът се провикна:

— Нареждам ви да ми обясните тази ваша реплика!

Силия бе оставила всякаква предпазливост далеч зад гърба си. Въпреки молбите на Куентин тя се отдръпна от него и скочи:

— Ето как ще я обясня: дошъл сте тук, за да произнасяте присъда против монтаина, „Фелдинг-Рот“ и УХЛ, вие, същият този, който преди две години протестирахте, че разрешителното за монтаина неоправдано се бави и че това било просто смешно!

— Това е лъжа! Вие извършихте закононарушението, за което ви предупредих — явно неуважение към Конгреса! Такова заявление не съм правил.

Силия изпита дивно чувство на удовлетворение. Донахю беше забравил. И нищо чудно — той бе правил толкова много изявления по толкова много въпроси. А сътрудниците му явно бяха пропуснали да му напомнят, ако изобщо са знаели, какво е казал навремето. Куентин не беше прав нито в едното, нито в другото си предположение.

Пред нея на масата лежеше папка, която до момента не бе отваряна. Донесла я със себе си за всеки случай, Силия извади оттам куп изрезки от вестници, подшити с телбод. Тя се спря на най-горната:

— Публикация във „Вашингтон пост“ от 17 септември 1976 година: „Във връзка с препарата монтаин, сега предмет на проучване от УХЛ, предназначен за бременни жени, сенаторът Денис Донахю днес каза, че липсата на решение на УХЛ «при съществуващите обстоятелства е направо смешно».“

— Същото съобщение публикуват и доста други вестници — допълни Силия. И след няколко секунди продължи: — Има и още нещо, сенаторе.

Тя извади от папката друг материал.

Донахю, с пламнало от гняв лице, грабна чука, но сенатор Джафи от малцинството в Конгреса извика:

— Не, не! Нека госпожата да се изкаже докрай. Искам да я чуя.

— Вие обвинихте нашата промишленост, че убива хора — каза Силия, обръщайки се към Донахю. — Тук разполагам със сведения за вашето участие в гласуването за субсидиране на тютюневата промишленост още от началото на избирането ви в Конгреса — преди осемнайсет години. Оттогава ежегодно сте гласували с „да“ за отпускането на субсидии за тази промишленост. И по този начин сте убили много повече хора с рак на белите дробове, отколкото е „убила“ фармацевтичната промишленост през цялото си съществуване.

Последните й думи заглъхнаха сред буря от викове, един от които на Донахю. Той удари с чука и обяви:

— Закривам заседанието!