Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Strong Medicine, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Ганев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2008)
Издание:
Артър Хейли. Опасно лекарство
Първо издание
Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1992
Преводач: Владимир Ганев
Редактор Боряна Василева
Художник Мария Табакова
Художествен редактор Мария Табакова
Технически редактор Станка Милчева
Коректори: Галина Гандева, Ася Славова, Ани Георгиева, Светомир Таков
Дадена за набор май 1992 г. Подписана за печат юни 1992 г. Излязла от печат юни 1992 г.
Печатни коли 34. Издателски коли 36,56. Формат 32/84/108. Цена 34 лв.
c/o Jusautor, Sofia
История
- — Добавяне
5
През втората половина на 60-те години движението за равноправие на жената стана дежурна фраза в устата на много хора и постоянна тема в ежедневните новини. Бети Фридан публикува през 1963 година „Женската мистика“, с което обяви война на схващането, че „жените са втора категория граждани“. Книгата стана vade mecum[1] на женското движение. Към гласа на Фридан, който се чуваше често, се присъединиха Джърмен Гриър и Кейт Милет и му придадоха литературен и артистичен стил. Глория Стайнъм сполучливо съчета идеята за защита на жената с журналистиката и феминистичната политика.
Не бяха малко и тези, които се присмиваха на движението. Аби Хофман, знаменитост на контракултурата от същото време заяви: „с движението за права на жените бих направил съюз единствено в леглото“. Един историк, напомняйки, че новите неща в света са малко, писа за Мери Уолстънкрафт, която през 1972 година имала смелостта да излезе с публикацията „Защита на правата на жените“. Авторката твърдяла, че „тирани и сладострастници… се стремят да държат жените в невежество, понеже единствено желание на едните е да имат робини, а на другите — забавления“.
През шейсетте години на нашия век мнозина се отнасяха с необходимата сериозност към женското движение и разумните мъже проявиха високите си нравствени качества.
Силия се отнасяше с одобрение и симпатия към движението за равноправие на жените. Тя купи екземпляри от „Женската мистика“ и ги подари на няколко началници от „Фелдинг-Рот“. Единия бе Винсънт Лорд, който й върна книгата с небрежно написана бележка: „Аз нямам нужда от този боклук.“ Сам Хоторн, под влияние на съпругата си Лилиан, гореща привърженичка на женското движение, прояви по-голяма отзивчивост. Той каза на Силия:
— Ти самата си доказателство, че в нашата компания няма дискриминация по отношение на жените.
Тя поклати глава в израз на несъгласие:
— Аз трябваше с нокти и зъби да стигна до мястото, на което съм сега, Сам, разбира се, с твоя помощ, но също така и в борба с предразсъдъците на мъжете, и ти много добре знаеш това.
— Оттук нататък няма да се налага да действаш по този начин.
— Да, защото се утвърдих като добър работник и има полза от мен. Тъй че аз съм особен случай, изключение. Ти също знаеш, че ми се оказва съвсем малка подкрепа, когато настоявам за привличане на повече жени в състава на търговските пътници.
Той се засмя:
— Добре, признавам, но нещата се променят. Освен всичко това ти си оставаш най-добрият пример, че мъжете трябва да третират жените като равни.
Силия не участваше активно в женското движение, като се изключи защитата на собственото й женско достойнство. Тя реши — може би себично, както призна в себе си, — че първо, то не й е необходимо, и второ, нямаше време.
Тя продължаваше да се занимава с препаратите без рецепта и с ръководството на „Брей & Комънуелт“. Въпреки обещанието на Сам нямаше никакви изгледи за промяна в служебното й положение, а настояването му „имай търпение още няколко месеца“ остана безрезултатно.
Силия страдаше заедно с Андрю заради нещастието на Ноа Таунсенд и изпращането му в психиатрична клиника. За съжаление предсказанието на доктор Гулд, че Ноа никога няма да излезе оттам, като че ли се потвърждаваше с течение на времето.
Андрю й разказа за тирадата на Хилда Таунсенд във връзка с фармацевтичните компании и прекомерното раздаване на безплатни мостри и се учуди, че Силия не възразява.
— Хилда е права. Раздават се фантастични количества безплатни лекарства, нещо, което знаем всички. Това се дължи обаче на конкуренцията. Сега нито една компания няма да ограничи тези количества, за да не загуби завоюваните позиции.
— Сигурен съм, че лекарствените фирми могат да се споразумеят за намаляване на тези количества — отвърна Андрю.
— Не, дори да искат, подобно споразумение ще бъде незаконно и във вреда на трети лица.
— Добре, ами за случаи като Ноа Таунсенд? Търговските пътници са знаели или поне са се досещали, че той взима големи количества лекарства. Трябваше ли да продължат да подхранват навика му — както се оказа всъщност?
— Ноа бе наркоман, но все още работеше като лекар — изтъкна Силия. — Ти знаеш много добре, Андрю, че лекарите могат да си набавят всяко лекарство, което пожелаят, по един или друг начин. Ако Ноа не ги получаваше от търговските пътници, просто щеше да си вземе с рецепта, което може би е правил, независимо от мострите.
Тя добави с известно раздразнение:
— Освен това щом лекарската общност не се интересува от колеги, които са станали наркомани, защо трябва да се очаква нещо повече от фармацевтичната индустрия?
— Основателен въпрос, на който не мога да отговоря — призна Андрю.
През август 1967 година Силия бе назначена на нова длъжност.
Преди това обаче в края на 1966 г. стана едно важно събитие — Сам Хоторн бе издигнат за първи вицепрезидент, факт, който показваше, че ако не се случи нещо непредвидено, той скоро ще поеме ръководството на „Фелдинг-Рот“. Изборът, направен от Силия преди десет години за неин ментор в компанията, щеше да се окаже правилен.
Най-сетне Сам я повика и с усмивка й каза:
— О’кей, робството ти в препаратите без рецепта свърши!
Той вече беше в разкошен кабинет, със зала за съвещания, и вместо една, имаше две секретарки. Наскоро бе споделил със Силия:
— Просто не знам как да им запълня времето. Струва ми се, че си диктуват писма една на друга.
Сега Сам най-официално й съобщи:
— Предлагам ти поста директор на лекарствената търговия с Латинска Америка. Ако приемеш, ще действаш оттук, макар че ще ти се налага да пътуваш доста. И като я изгледа изпитателно, добави: — Как ще се отрази на Андрю тази промяна? Какво ще правиш с децата?
Тя без колебание отговори:
— Ще се оправим.
Сам кимна одобрително:
— Очаквах, че отговорът ти ще бъде точно такъв.
Новината я зарадва и развълнува. Силия добре знаеше, че значението на международния бизнес в областта на фармацевтиката нараства. Откриваше й се чудесна възможност, по-добра, отколкото бе се надявала.
Сам, сякаш прочел мислите й, каза:
— Бъдещето е на международния бизнес. А ние сме още на повърхността, специално в Латинска Америка — и махна с ръка. — А сега се прибирай в къщи. Кажи новината на Андрю. Утре ще седнем да обсъдим подробностите.
Тъй започна петгодишният период, който се оказа решаващ за кариерата на Силия. Без да се създават допълнителни трудности, животът на семейство Джордан стана неизмеримо по-богат. Както след време Силия писа на сестра си Джанет: „Всички имахме полза и то по начин, който най-малко очаквахме. Андрю и аз се радваме на по-голяма, реална близост, когато той пътува с мен, отколкото в къщи потънали и двамата в работа по съвсем различни проблеми. А децата спечелиха, понеже при пътуванията с нас разширяват познанията си и за мисленето им се откри широк международен хоризонт.“
Андрю посрещна с радост новото назначение на Силия и я увери, че винаги ще й помага. Беше доволен, че тя вече се разделя с препаратите без рецепта и запази в себе си мисълта за евентуалните неудобства, които биха причинили краткотрайните раздели, наложени от новата й работа. Той, както и Силия, бе твърдо убеден: „Ще бъдем семейство за пример.“
След като поразмисли, Андрю реши, че ще използва всяка възможност да се откъсва от напрежението в своята работа и когато е възможно, ще пътува със Силия. Оставаше точно една година до четиридесетия му рожден ден и той добре си спомняше урока на Ноа Таунсенд, чието нещастие започна от преумората и прекомерното напрежение. Андрю знаеше и други лекари станали роби на професията, изолирали се от света, тръгнали против себе си и семейството си.
Той бе започнал практиката си като интернист преди единадесет години — една година, преди да се срещне със Силия и да се ожени за нея. Сега бе старши партньор. По-младият му колега, Оскар Арънс, набит, енергичен и припрян канадец с живо чувство за хумор, се бе оказал много ценно откритие и Андрю му имаше голямо доверие, радвайки се на пораждащата се между тях дружба. Третият интернист, двадесет и осем годишният Бентън Фокс бе постъпил с великолепни препоръки само преди един месец и вече се справяше успешно с работата си.
Когато Андрю каза на Силия за намерението си да пътува понякога с нея, радостта й нямаше граници. На практика той я придружаваше из Южна Америка няколко пъти годишно. Понякога, в зависимост от училищната програма, с тях идваха едното или двете деца.
Много помогнаха за това и някои щастливи обстоятелства, настъпили в дома на семейство Джордан. Уини Огъст, тяхната млада прислужничка и готвачка англичанка, изоставила отдавна плановете си да ходи в Австралия и вече след седем години станала фактически член на семейството, се омъжи през пролетта на 1967 година. Мъжът й имаше странно име — Марч[2]. Както казваше Уини:
— Ако трябваше да е друг някой месец, щях да се моля да не е декември.
Щом разбра, че Ханк Марч, приветлив, енергичен младеж, търси постоянно място вместо досегашната си сезонна работа, Андрю му предложи да постъпи като техен шофьор-градинар и всъщност — момче за всичко. Уини и Ханк приеха предложението с благодарност, понеже така се решаваше и квартирния им въпрос. Андрю от своя страна бе признателен на Силия, че скоро след сватбата им тя предвидливо настоя да си купят голяма къща.
Не мина много време и Ханк се оказа тъй необходим за къщата, както съпругата му — вече Уини Марч.
Андрю и Силия можеха да пътуват с или без децата, спокойни, че домът им е в сигурни ръце.
В живота на семейството се промъкна сянката на тъгата. Милдред, майката на Силия, почина след тежък астматичен пристъп. Тя склопи очи на шестдесет и една година.
Силия преживя загубата много тежко. Въпреки вниманието и грижите от страна на Андрю и децата, тя се почувства много самотна и дълго не можа да превъзмогне това състояние, което според него бе съвсем естествено.
— Наблюдавал съм го при мои пациенти — обясни той. — Смъртта на втория родител е нещо като срязване на пъпната връв с нашето минало. Колкото и възрастни да сме, докато единият от родителите ни е жив, винаги ни сгрява мисълта, че имаме на кого да се опрем. Загубим ли и двамата, разбираме, че сме останали съвсем сами.
Джанет, по-малката сестра на Силия, пристигна за погребението във Филаделфия със самолет от Близкия изток, където бе оставила презаетия си с работа съпруг-специалист по петрола, и двете си деца. След това Джанет и Силия прекараха заедно няколко дни в Мористаун и всяка от тях обеща, че в бъдеще ще си ходят по-често на гости.