Артър Хейли
Опасно лекарство (34)

9

След като разговорът Бунтон-Сан Франциско завърши, оставяйки телефонната слушалка, Сам Хоторн почувства, че не трябваше да реагира тъй импулсивно и категорично за разрешителното на УХЛ. Бе неразумно и недискретно. Защо го допусна? Вероятно поради единствената чисто хуманна причина да създаде радост на друг човек, в случая на Силия.

Трябва да се само контролирам, реши той. Специално след разговора му с Винсънт Лорд — преди един час бяха взели общо решение, което, ако бъдеше разкрито, можеше да има катастрофални последици, макар че това не биваше да се случва — никога! Разрешението на УХЛ щеше да се получи естествено и по нормалната процедура. Точно тъй, както би трябвало да бъде, освен за оня арогантен, непоносим, престъпен бюрократ от УХЛ!

Определянето на доктор Гидиън Мейс като рецензент на молбата за монтаина бе наистина много лош шанс.

Сам Хоторн не го познаваше и не желаеше да го види. Бе слушал за него предостатъчно и от Винс Лорд, и от други служители, както и за трудностите, които Мейс създаде на „Фелдинг-Рот“ първо с неоправданото забавяне на стейдпейса преди две години, а сега и на монтаина. Защо хора като Мейс трябва да имат такава власт, ядосваше се Сам, и да злоупотребяват с търпението на почтените търговци, които не очакват от всички мейсовци на тоя свят нищо повече освен същото почтено и справедливо отношение.

За щастие, подобни хора, общо взето, се срещаха рядко, а в УХЛ — съвсем рядко. Сам бе сигурен в това. И все пак Мейс съществуваше. Сега той проучваше молбата за монтаина и използваше нормативни актове и процедурни ходове, за да го забави. Трябваше да се намери начин за неутрализиране на Гидиън Мейс.

Имаше такъв начин. Поне „Фелдинг-Рот“, в лицето на Винсънт Лорд, знаеше това.

Навремето, когато Винс събра, или по-точно купи, доказателства за престъпните деяния на доктор Мейс (ордерът за двете хиляди долара бе дълбоко потулен в партидите за пътни разноски и там ревизорите и Управлението за вътрешни постъпления в бюджета никога нямаше да го намерят), Сам се гневеше и не одобряваше постъпката на Винс, ужасен от мисълта, че тези документи могат да се използват по съвсем непочтен начин.

Но не и сега. Положението с монтаина бе много критично и от решаващо значение, за да се проявяват подобни предразсъдъци. Имаше и още една причина за възмущение от хора като Мейс. Престъпници като него принуждаваха и други да прибягват до подобни действия и да прилагат същата долнопробна тактика за самоотбрана — в случая Сам Хоторн и Винсънт Лорд. Проклетият Мейс!

Продължавайки мислено да разговаря със себе си, Сам си каза: В качеството на ръководител на голяма компания си обречен на наказанието да вземаш отвратителни решения за постъпки, които иначе по принцип би отхвърлил и осъдил като неетични. Но щом си се нагърбил с отговорности за толкова много хора, които зависят от теб — акционери, директори, колеги от ръководството, служители, доставчици, търговци на дребно, клиенти-налага се понякога да преглътнеш и да правиш въпреки желанието си нещо в общ интерес, колкото и трудно, неприятно и противно да изглежда то.

Сам бе сторил точно това преди час, одобрявайки предложението на Винсънт Лорд да заплаши Гидиън Мейс, че ако не ускори разрешението за монтаина, ще го разкрие и ще последват постъпки за подвеждане под отговорност.

Изнудване. Излишно бе да се търсят предвзети думи или да се крият зад фалшиви фрази. Щеше да бъде изнудване — тоест пак престъпление.

Винс най-безцеремонно бе докладвал плана си на Сам. И по същия начин бе заявил:

— Ако не използваме това, което притежаваме, за да упражним натиск върху Мейс, забравете, че монтаинът може да се пусне на пазара през февруари, надали и още цяла година.

— Наистина ли може да отиде цяла година? — запита Сам.

— Като нищо. Даже и повече. Мейс трябва само да поиска повторение на…

Лорд спря. Сам му беше махнал да мълчи, отказвайки се от излишния си въпрос, тъй като се досети, че Мейс забави стейдпейса повече от година.

— Едно време ти говореше, че ще правиш това, което сега ми предлагаш, без да ме замесваш — напомни Сам на директора на научните изследвания.

— Точно така, но вие настоявахте да знаете къде са отишли двете хиляди долара и затова промених решението си. Аз поемам риск и не виждам защо трябва да го нося сам. Ще продължа атаката на огневата линия, конфронтацията с Мейс. Но не искам да го правя без вашето знание и одобрение.

— Не искаш писмено съгласие, надявам се?

Лорд поклати глава:

— Не. Поемам още един риск. Ако се разкрие случаят, вие можете изобщо да отречете, че сме водили подобен разговор.

Едва сега Сам разбра, че Винс всъщност иска да не е самичък, да не е единственият, който знае какво ще стане. Сам Хоторн разбираше това чувство. Самотата е още едно от нещата, които преживяваш, когато си на върха или близо до него. Винс просто търсеше начин да сподели своята самота.

— Добре — съгласи се Сам. — Колкото и да се ненавиждам за това, аз одобрявам. Действай! Прави онова, което трябва! — и добави закачливо: — Предполагам, че не си „озвучен“.

— Ако бях, щях да злепоставя не само вас, но и себе си — успокои го Лорд.

Когато директорът на научните изследвания излизаше от кабинета му, Сам извика:

— Винс!

— Да — обърна се Лорд.

— Благодаря. Просто ти благодаря.

Сега остава единствено да се чака, си каза Сам. Да се чака още съвсем малко с абсолютната увереност, че разрешението на УХЛ за монтаина ще се получи бързо, наистина бързо.

 

 

Винсънт Лорд установи, че от времето на предишната им схватка в някои отношения доктор Гидиън Мейс се е променил. Изглеждаше по-стар — това бе логично — но и по-добре от преди, което будеше изненада. Лицето му не бе толкова зачервено, на носа му изпъкваха по-малко венички. Беше сменил износения си костюм с нов. И очилата му бяха нови — вече не си присвиваше очите. Държеше се по-нормално, явно бе по-малко груб и не се заяждаше. Една от причините за тези промени, която Лорд научи от други свои познати в УХЛ, бе решението на Мейс да се откаже от пиенето и да стане член на доброволната организация за борба против алкохолизма.

С изключение на Мейс всичко друго в УХЛ си беше същото, дори и по-лошо. Централата на управлението във Вашингтон не се различаваше от предишното запуснато и безлично сборище. В миниатюрния кабинет на Мейс и върху бюрото му имаше повече книжа от всякога. Той бе заобиколен от купища хартия като надигащ се прилив. Трябваше да се прескачат книжа и преписки, наслагани по пода, поради липса на друго място.

Показвайки с жест наоколо, Лорд запита:

— Дали нашата документация за монтаина е някъде тук?

— Отчасти — отвърна Мейс. — Няма място за цялата. Предполагам, че сте дошли във връзка с монтаина.

— Да — потвърди Лорд. Той седеше срещу доктора и до този момент се надяваше, че може би няма да е необходимо да си послужи с ксерокопията, сложени в куфарчето до краката му.

— Наистина, много съм обезпокоен от случая в Австралия — пак за разлика от преди тонът на Мейс бе приемлив. — Знаете какво имам предвид, нали?

Лорд кимна:

— Жената от целините. Да, съдът отхвърли нейния иск, а имаше и правителствено разследване. На два пъти обвиненията бяха подлагани на грижлива проверка, която възстанови доброто име на монтаина.

— Чел съм всичките тези материали — каза Мейс. — Но искам по-подробна информация. Писах до Австралия да ми я изпратят. А след като я получа, могат да възникнат допълнителни въпроси.

Винсънт Лорд запротестира:

— Но тази история ще продължи с месеци!

— Няма никакво значение. Ще правя онова, за което съм поставен тук.

Директорът на научните изследвания реши да направи последен опит:

— Когато вие задържахте заявлението ни за стейдпейса, аз ви уверих, че той е добър препарат, без никакво вредно странично действие и думите ми — въпреки неоправданото закъснение — се потвърдиха. Сега ви обещавам, имате честната ми дума на учен, че същото нещо се отнася и за монтаина.

Мейс отвърна равнодушно:

— Вие мислите, че забавянето на стейдпейса бе неоправдано, но аз не мисля така. Във всеки случай, той няма нищо общо с монтаина.

— В известен смисъл има — отговори Лорд, разбирайки, че вече няма друг избор, и погледна назад, за да се увери, че вратата е затворена. — Има, понеже според мен онова, което вие причинявате на нас, на „Фелдинг-Рот“, е свързано не с нашата молба, а с вашия начин на мислене. Вие имате много тежки лични проблеми, които ви отнемат най-ценното от духовните сили и създават у вас безпочвени предразсъдъци, засенчват възможността за точни преценки. Някои от тези проблеми стигнаха до ушите на нашата компания.

Мейс се дръпна назад и рязко запита:

— За какво, по дяволите, ми говорите?

— Ето за това — каза Лорд. Той бе отворил куфарчето и вадеше оттам книжа. — Това са касовите бележки за сделките с посредника, инкасираните чекове, извлечения от банкова сметка и други документи, показващи, че сте получили над шестнайсет хиляди долара незаконна печалба, използвайки поверителни сведения на УХЛ за две лекарствени фирми — „Бинвъс Продъктс“ и „Минтоу Лабс“.

Лорд сложи десетина листа върху разбърканите книжа на бюрото на Мейс.

— Предлагам да разгледате внимателно тези материали. Разбира се, те са ви познати от преди, но новото за вас е може би това, че копия от тях притежава и друг. Впрочем те са копия от копия — безполезно е да се задържат или унищожават.

Мейс мигновено разпозна касовите бележки на посредника — най-горния лист. Взе го с разтреперани ръце, после един по един и останалите. Явно не ги виждаше за пръв път. Лицето му постепенно побледняваше, а устните му конвулсивно потрепваха. Да не получи сърдечен удар, помисли Лорд. Мейс остави листовете и прошепна:

— Откъде ги взехте?

— Не е толкова важно — енергично отвърна Лорд. — Важното е, че ги имаме и обсъждаме дали да ги връчим на главния прокурор и евентуално на печата. Тогава, разбира се, ще има следствие и ако сте замесен в други подобни деяния, те ще излязат наяве.

От засилващата се уплаха по лицето на Мейс Лорд разбра, че произволният му изстрел е ударил точно в целта. Имало е и други случаи! Сега и двамата знаеха това.

Директорът на научните изследвания си спомни, че веднъж, предвиждайки сегашния си разговор, бе казал на Сам: „Като му дойде времето, нека аз да свърша мръсната работа“. И после беше добавил наум „Аз даже бих изпитал удоволствие“. Е, сега това се сбъдна, каза си Лорд, наистина му правеше удоволствие. Приятно му бе да постигне превъзходство над Мейс, да принуди един свой неприятел, майстор на униженията, да понесе на свой гръб същото нещо, да страда, да се гърчи като червей.

— Естествено вие ще отидете в затвора — продължи Лорд, — а глобата, която ще ви наложат, сигурно напълно ще ви съсипе.

Мейс отчаяно каза:

— Това е изнудване. Вие можете…

Гласът му бе нервен, писклив и пронизителен. Лорд грубо го прекъсна:

— Я оставете тази работа! Можем да действаме по разни начини, без да се намесва името на компанията, а пък тук свидетели няма — само вие и аз.

Той си взе документите и ги прибра обратно в куфарчето. Беше се сетил съвсем навреме, че върху листовете има отпечатъци от пръстите му. Не бива да рискува, оставяйки в ръцете на противника доказателства.

Мейс приличаше на руина. Лорд с отвращение забеляза, че на устните на доктора има пяна, когато запита с отпаднал глас:

— Какво искате от мен?

— Мисля, че се досещате. Предполагам имате представа за онова, което очакваме като „благоразумно отношение“ към нашата молба.

Отчаян шепот:

— Искате да се даде разрешение за лекарството. За монтаина.

Лорд не отговори.

— Слушайте — започна Мейс с умоляващ, почти хълцащ глас, — когато казах, че има проблем, аз наистина имах предвид това… случаят в Австралия, съмненията по отношение на монтаина… наистина вярвам, че може да има нещо… вие трябва да…

Лорд презрително го прекъсна:

— Вече говорихме за това. По-големи специалисти от вас ни увериха, че австралийският случай е безсмислица.

Отново мълчание.

— А ако се уреди… разрешителното?

— При определени условия копията от материалите, които ви показах, няма да се предадат на главния прокурор и на печата — каза предпазливо Лорд. — Те ще ви бъдат предадени на ръка с гаранция, че доколкото знаем, други копия не съществуват.

— Как мога да бъда сигурен?

— Можете да разчитате само на честната ми дума.

Мейс направи усилие да се окопити и в очите му проблесна пламъче на свирепа омраза:

— Твоята дума нищо не струва, копеле такова!

— Извинете, че ви го казвам, но положението ви сега не позволява да нагрубявате когото и да било.

 

 

Трябваше да минат две седмици. Даже с натиска на Гидиън Мейс колелата на бюрокрацията се задвижваха бавно. Но в края на втората седмица разрешителното за монтаина бе свършен факт. Вече имаше съгласие на УХЛ препаратът да се предписва и продава на територията на Съединените щати.

„Фелдинг-Рот“ посрещна с радост новината, че ще бъде спазен графикът на компанията за пускане на монтаина в продажба през февруари.

 

 

За да не рискува с услуги на пощата или на друг човек, Винсънт Лорд лично отиде във Вашингтон и предаде уличаващите копия на доктор Мейс.

Обещанието бе изпълнено. Всички останали копия бяха унищожени.

В кабинета на Мейс двамата прави размениха на четири очи възможния минимум от думи.

— Нося това, което ви бях обещал — Лорд подаде голям кафяв плик.

Мейс го взе, провери съдържанието му и вдигна очи към Лорд. С пропит от омраза глас той каза:

— Вие и вашата компания сега вече имате един враг в УХЛ. Аз ви предупреждавам — някой ден ще съжалявате за това!

Лорд сви рамене и без да отговори, излезе от стаята.