Артър Хейли
Опасно лекарство (38)

13

— Чувствам, че нещо не е в ред — каза Андрю, нарушавайки дългото мълчание по време на вечерята — И според мен причината е много сериозна.

Той поспря и понеже Силия не отговори веднага, продължи:

— Не си продумала, откакто съм влязъл. Познавам характера ти и няма да те измъчвам. Но когато решиш да поговорим и се нуждаеш от мен… аз съм на твое разположение, обич моя.

Тя сложи ножа и вилицата си до ястието, което почти не бе докоснала, обърна се към съпруга си и просълзена отговори:

— О, скъпи! Да знаеш колко много се нуждая от теб!

Андрю сложи ръката си върху нейната и нежно каза:

— Не се притеснявай. Първо се навечеряй.

— Не мога да сложа нито хапка в устата.

Скоро след това в дневната, отпивайки от чашата коняк, която й бе предложил Андрю, Силия му описа хода на събитията през последните два дни и стигна до кулминацията — когато не успя да убеди Сам и съвета, че трябва да отложи пускането на монтаина в продажба.

Андрю слушаше внимателно и от време на време я прекъсваше с въпроси. Накрая й каза:

— Не виждам какво друго би могла да направиш?

— Нищо друго — отговори тя. — Но сега трябва да реша — какво ще стане по-нататък?

— Налага ли се точно сега? Защо не се откъснеш от това ежедневие за известно време? Аз също бих могъл да си взема отпуск и да отидем някъде заедно. Далече от напрежението би могла да обмислиш всички въпроси и да постъпиш както според теб е най-правилно — настоя Андрю.

Тя признателно се усмихна:

— Много бих искала действително да разполагам с повече време, но решението трябва да се вземе бързо.

Андрю отиде при нея, целуна я и каза:

— Ти знаеш, че с каквото мога, ще ти помагам. Но помни едно нещо: винаги съм се гордял и ще продължа да се гордея с теб независимо от решението ти.

Тя с обич гледаше своя съпруг и си мислеше: ако беше някой дребнав човек, веднага щеше да й напомни за спора им в Сан Франциско, когато Андрю не се отказа от съмненията си в използването на монтаин или други лекарства от бременни жени. Силия му бе отговорила — оскърбително, както вече го чувстваше сега, — че медицинското му мислене вероятно е остаряло или предубедено, а може би и двете.

Този път нещата се бяха обърнали — тя бе обзета от съмнения, но Андрю с възвишената си душа никога нямаше да отвърне: „Нали ти казах!“

Ако трябваше да приложи критериите на Андрю към своята дилема, питаше се тя, какво би решила?

Излишно беше да се замисля. Тя знаеше.

Спомни си също така съвета, който бе получила преди години:

„Вие имате инстинкт, дарба за правилна преценка… Използвайте вашата дарба, Силия… Имате ли власт в ръцете си, твърдо отстоявайте онова, в което вярвате… Не позволявайте на малките хора да ви разубеждават!“

Сърцето й се сви при спомена за Илай Кампърдаун-някогашния президент на „Фелдинг-Рот“, — това бяха негови думи, казани много отдавна, малко преди да почине в неговия дом край езеро Маунт Кембл.

Андрю предложи:

— Още коняк?

— Не, благодаря.

Тя изпи чашата до дъно, погледна Андрю в очите и решително каза:

— Не мога да участвам в търговията с монтаин! Ще подам оставка.

Това бяха най-мъчителните мигове през всичките нейни двайсет и четири години работа във „Фелдинг-Рот“.

Силия написа на ръка и адресира до Сам следното писмо:

„С най-голямо съжаление си подавам оставката като директор по търговските въпроси при «Фелдинг-Рот».

Настоящото писмо прекратява правоотношенията ми с компанията.

Съображенията ми са ви известни. Струва ми се, че е излишно да ги повтарям.

Искам да ви уверя, че годините на работа в компанията бяха за мен удоволствие и чест. Особено бях поласкана от вашата подкрепа и приятелството ви, за което съм била и ще остана безкрайно благодарна.

Напускам без огорчение. Пожелавам на «Фелдинг-Рот Фармасютикълс» и на хората, които работят в нея, всестранен успех.“

Тя изпрати писмото по куриер до кабинета на президента и се яви там след половин час. Незабавно я поканиха да влезе при него. Вратата зад нея тихо се затвори.

Сам четеше някаква преписка и вдигна очи. Лицето му посърна. Той хладно запита:

— Искала си да ме видиш. Защо?

Тя неуверено отговори:

— Работила съм тук дълги години и повечето време под твое ръководство. Чувствах, че не бих могла да си тръгна просто ей така…

Той я прекъсна с ярост, в каквато никога не бе изпадал пред нея:

— Но ти правиш точно това! Изоставяш всички ни-приятелите и колегите си, сътрудниците си. Напускаш непочтено в най-тежкия момент, в период на решаваща търговска подготовка, тогава, когато си необходима на компанията!

Тя възрази:

— Напускането ми няма нищо общо с почтеността и приятелството.

— Няма, то се вижда.

Тя остана права, понеже не бе поканена да седне.

— Сам, моля те, разбери ме! — с умоляващ глас каза тя. — Не мога, просто не мога да участвам в продажбата на монтаин. Това вече е въпрос на съвест.

— Ти го наричаш съвест. Аз мога да си послужа с други думи — отвърна той.

— Какви? — полюбопитства тя.

— Първо — женска истерия. Второ — съмнителна, некомпетентна самоувереност. Напускаш, понеже си засегната, че не ти вървят по гайдата.

Очите на Сам святкаха от възмущение.

— Държиш се като жените, понесли плакати по улиците или хванали се за ръце да правят жива верига. Всъщност си подлъгана, станала си наивна жертва на оная полуграмотна кучка Стейвли!

Той посочи към отворения върху бюрото му сутрешен брой на „Ню Йорк таймс“. На едната страница бе публикувано изявление на доктор Мод Стейвли против монтаина, която също така бе научила за случаите с деформирани бебета във Франция и Испания и ги използваше в подкрепа на собствената си кампания. Силия вече бе чела статията.

— Това, което току-що каза, не е вярно, никой не ме е подлъгал — възрази Силия. Тя реши да отмине дребнавите антифеминистки нападки.

Сам подметна с подигравателна усмивка, сякаш не бе чул възражението й.

— Сега, предполагам, ще се присъединиш към Стейвли и нейната банда.

— Не, няма да се присъединявам към никого, няма да се срещам с никого и няма да давам обяснение защо напускам — каза тя и добави с тон, който й се струваше основателен: — В края на краищата вчера признах, че в случая се ръководя от инстинкта си.

Досега тя не бе виждала Сам в такова отвратително настроение. И въпреки това реши да отправи последна молба, да направи последен опит:

— Бих искала да ти припомня нещо, което ти веднъж ми каза. Обаждах ти се от Лондон, след като бяхме постигнали съгласието на Мартин Пийт-Смит да постъпи при нас.

Днес, обмисляйки предварително сегашния разговор, Силия си бе спомнила думите на Сам, след като тя успя да привлече Мартин в орбитата на „Фелдинг-Рот“. Сам я бе предупредил да не споменава на Мартин за никакви пари, но Силия не се съобрази с неговия съвет. В края на краищата парите натежаха на везните и младият учен се съгласи. Научавайки за успеха й, Сам я увери по телефона от Бунтон: „Ако някога по нашия път между теб и мен възникне различие в преценката на някой основен въпрос, ти давам право да ми напомниш за този случай, че ти излезе права, а аз сбърках“.

Сега Силия му напомни, но сякаш говореше на айсберг.

Той се тросна:

— Дори и да е вярно и макар да твърдиш, че е така, аз не си спомням. Това доказва, че не е останало нищо от преценката ти.

Изведнъж й стана много мъчно, сякаш в гърлото й заседна буца и тя успя да каже само:

— Довиждане, Сам.

Той не отговори.

 

 

Когато се прибра в къщи, Силия изпита странното чувство, че напускането на „Фелдинг-Рот“ се е оказало съвсем просто. Тя бе прибрала от бюрото си личните вещи, бе казала довиждане на секретарката и на няколко души от дирекцията — някои се просълзиха — и си тръгна с колата.

От една страна, разсъждаваше тя, внезапното й напускане бе неблагоразумно, но от друга — съвсем наложително. През последните седмици почти цялата работа на Силия бе съсредоточена върху монтаина и понеже тя не би могла с чиста съвест да я продължи, по-нататъшното й стоене би било безполезно. Освен това в нейната дирекция нещата вървяха добре и Бил Инграм, който и без това щеше да бъде назначен на мястото й след няколко седмици, можеше да поеме работата без никакви сътресения.

Мина й през ума, че никога няма да стане вицепрезидент — едно горчиво разочарование, тъй като тя почти бе стигнала до встъпване в длъжност. Твърдо реши обаче, че трябва да свикне с тази мисъл.

Андрю й телефонира два пъти — веднъж в службата, а по-късно и в къщи. Щом разбра за приемането на оставката й, каза, че ще се прибере рано и пристигна точно навреме за следобедния чай, който Силия вече бе приготвила. За нея това бе новост, но й се струваше, че занапред ще стане ежедневен навик.

Двамата се поздравиха с много нежност.

Докато пиеше чая си, Андрю ласкаво й каза:

— Необходима ти е почивка от „решения“, затова аз взех няколко от името на двама ни. Едното е ти и аз да си поживеем мъничко.

Той извади един голям кафяв плик и обясни:

— На път за в къщи се отбих в една туристическа агенция да изпълня друго мое решение. Тръгваме на пътешествие.

— Къде?

— Навсякъде. Ще обиколим света!

Тя протегна ръце към него:

— О, Андрю, ти си чудесен! Ти си моята утеха и радост в живота!

— Да се надяваме, че ще запазиш същото чувство, след като шест месеца ще бъдем непрестанно заедно по въздух, суша и море. — Андрю започна да вади проспекти от плика. — Като начало смятам да отпътуваме със самолет за Европа, там да пообиколим — Франция, Испания, Италия и някъде другаде, ако някой от нас се интересува. После тръгваме с кораб по Средиземноморието…

Силия бързо се ободри въпреки потиснатото си настроение. Те често бяха приказвали за околосветско пътешествие, но винаги някак неопределено, като въпрос на далечно бъдеще. Наистина защо не сега? — рече си тя. — Нима ще ни се отдаде по-подходящ момент?

Ентусиазиран като дете, Андрю вече вдъхва живот на идеята, помисли си Силия. — Ще отидем в Египет и Израел, после ще се спрем малко в Обединените арабски емирства… Индия, разбира се… Япония на всяка цена, също така Сингапур… Трябва да включим в маршрута Австралия и Нова Зеландия…

— Блестяща идея! — възхити се тя.

— Налага се да си намеря заместник, докато отсъствам от работа. Вероятно ще ми отнеме около месец, докато уредя въпроса, тъй че през март ще можем да потеглим.

С децата нямаше да имат проблеми, тъй като Лайза и Брус вече бяха поели ангажименти да работят през лятото и нямаше да останат в къщи.

Разговорът им продължи и Силия чувстваше, че днешната мъка щеше отново да я споходи и вероятно никога нямаше да отзвучи напълно, но за момента, и то с помощта на Андрю, успя да я отблъсне.

Късно същата вечер Андрю я запита:

— Знам, че е още рано, но ме интересува дали изобщо си мислила какво ще правиш, след като вече си скъсала с „Фелдинг-Рот“. Не мога да си представя, че ще решиш да останеш постоянно в къщи!

— Не, разбира се — отвърна тя. — Сигурна съм, че няма да остана. Но с каква работа ще се хвана просто не знам Трябва ми време, за да помисля — и ти ми го даваш, скъпи.

През тази нощ те се любиха не с пламенна страст, а със сладка нежност, която утеши Силия.

 

 

През следващите няколко седмици Силия удържа на думата си да не прави публични изказвания защо е напуснала „Фелдинг-Рот“. Нямаше нищо чудно в това, че новината за оставката й бързо се разпространи сред хората от бранша и стигна до ушите на деловия печат. Разпали се доста силно любопитство, но то си остана незадоволено Обаждаха й се от „Уолстрийт джърнъл“, „Бизнес уик“ и „Ню Йорк таймс“, но тя отказа да даде интервюта. Също така любезно отклоняваше въпросите на приятелите им — както на своите, така и на Андрю.

Само с Лайза и Брус сподели всичко и то по настояване на Андрю.

— Длъжна си да им кажеш — обясни той. — Децата ти се възхищават също както и аз. Те имат право да знаят защо могат да продължат да изпитват същото чувство. Не бива да остават в неведение.

Това означаваше да се пътува до Станфорд — заради Лайза, и до Потстаун — където Брус вече бе в трети курс на колежа „Хил“. Една кратка промяна за Силия, която й се отрази много добре. Нали дните й вече не бяха запълнени с активна търговска дейност! Не бе съвсем лесно да се приспособи към живот, в който имаше повече време, отколкото можеше да оползотвори.

Лайза изрази съчувствие, но прояви практицизъм:

— Ти ще си намериш друга работа, мамо, и при всички случаи ще бъде отговорна. Но точно сега най-доброто нещо е ти и татко да тръгнете на това околосветско пътуване.

Брус обаче с усет, далеч надхвърлящ годините му, сполучливо обобщи случилото се:

— Главното е да си спокойна пред съвестта си, мамо… и след като е минало достатъчно дълго време, пак да си убедена, че си постъпила правилно.

Разговорите с двете деца подействаха успокоително на Силия и в началото на март тя и Андрю излетяха от Ню Йорк за Париж. Започна тяхната разтоварваща от всякакво напрежение одисея.