Артър Хейли
Опасно лекарство (46)

6

В Харлоу Ивон Евънс и Мартин Пийт-Смит все по-често прекарваха времето заедно.

Ивон още държеше една гарсониера, която бе наела при започване на работа в института на „Фелдинг-Рот“, но рядко се завърташе в нея. Всеки уикенд и почти всяка вечер през седмицата тя отиваше при Мартин и там с радост се грижеше за домакинството му и задоволяваше неговите и своите сексуални желания.

Ивон подреди кухнята и я поддържаше идеално чиста. Там тя приготвяше вкусни ястия и проявяваше талант в готвенето — склонност, която се породи у нея съвсем естествено и й доставяше удоволствие. Всяка сутрин преди да тръгнат поотделно на работа, Ивон оправяше леглото, на което спяха двамата, следеше дали чаршафите са чисти и ги сменяше по-често отпреди. Тя оставяше бележка с указание до жената, която идваше да чисти. Тъй постепенно цялото жилище на Мартин придоби изряден вид благодарение на вещата и постоянна грижа на Ивон.

Тя внесе известни промени и в домашния „ансамбъл“ от котки и кучета на Мартин. Увеличи тяхната компания с любимата си сиамска котка. А един съботен ден, когато Мартин беше на работа, а тя си бе взела почивка, донесе трион и други дърводелски инструменти и на вратата към черния вход на къщата измайстори една котешка портичка на панти. Котките вече си влизаха и излизаха, когато искат, което осигури и по-хигиенични условия за тях и домакинството.

Когато преспиваше у Мартин, Ивон извеждаше кучетата рано сутрин, за да им осигурява още една освен редовната вечерна разходка с него.

Нейното активно участие в живота на къщата много се нравеше на Мартин.

Той обичаше да слуша веселото неангажиращо бъбрене на Ивон. Темите бяха най-различни, в повечето случаи тривиални — за филмите по екраните и личните интриги в живота на кинозвездите; в кои лондонски магазини е обявена разпродажба и какви най-изгодни покупки могат да се направят в „Маркс и Спенсър“, какви са интересните предавания по телевизията; някои клюки в института — коя се сгодила, коя забременяла, коя ще се развежда; какви сексуални прегрешения на духовенството е забелязало зоркото око на британския печат, даже и някой и друг политически скандал… Тя попиваше като гъба подобни неща от радиото, от разговори и от предпочитаните от нея вестници и списания.

За голяма изненада на самия Мартин, вместо да се противопостави на нейните словоизлияния, той ги приемаше като разведряваща промяна и понякога като… музикален фон. Обясняваше си това с факта, че му беше дотегнало от непрекъснатото общуване с научни среди и от сериозни теоретични разговори, чужди на дребните ежедневни теми. От нейното бърборене постоянно напрегнатите му нерви се успокояваха и мозъкът му почиваше.

Може би най-силно, по-точно страстно любопитство Ивон проявяваше към уелския принц. Тя се захласваше очарована в репортажите и дописките за любовните му романи, дори понякога се тревожеше за развръзката. На тази тема приказваше безспир. По това време с Чарлс се свързваше името на люксембургската принцеса Мари-Астрид.

— Един брак между тях няма да е сполучлив — настояваше Ивон. — Мари-Астрид не е подходяща за него не само защото е католичка.

— Откъде знаеш? — учуди се Мартин.

— Ей така, знам.

С нейните предпочитания се ползваше лейди Аманда Начбул, друга много възхвалявана кандидатка на принца.

— Тя би могла да се омъжи за него — съгласяваше се Ивон. — Но ако Чарлс има малко търпение, сигурна съм, че ще се появи някоя друга, която ще му приляга повече, без грешка.

— Сигурно много се колебае коя да си избере. Защо не му пишеш какво му препоръчваш? — подметна шеговито Мартин.

Тя се направи, че не го чува и с поетична нотка в гласа замислено изрече:

— Най му подхожда една английска роза.

След една любовна нощ на Ивон и Мартин той се пошегува:

— Май си мислеше, че съм уелският принц?

— Как позна? — дяволито отговори тя.

Мартин се убеди, че не е празнодумка въпреки бъбривостта й. Ивон проявяваше и други интереси, дори към теоретичните аспекти на проекта за умствено стареене, които той търпеливо й разясни и навярно тя успя да го разбере. Силно впечатление й правеше слабостта му към Джон Лок и на няколко пъти я заварваше много съсредоточена над Есето на Лок.

— Не е лесно да го разбереш — призна Ивон.

— Да, не е за всеки. Изисква подготовка — съгласи се той.

Мартин бе сигурен, че из Харлоу се носят приказки за връзката между него и Ивон. В такова малко градче клюките бяха нормално явление. В института обаче двамата бяха съвсем дискретни и се срещаха само по работа. Освен това Мартин реши, че личният му живот е чисто негов въпрос.

Той не се беше замислял докога ще продължи връзката му с Ивон, но в разговори между двамата личеше, че за нито един от тях не представлява желязна необходимост или някакво трайно отношение.

Едно от техните общи вълнения бе бъдещето на изследователския проект в института.

В поредния си дългоочакван в Ню Джързи отчет Мартин отбеляза:

„Сега вече е известна структурата на пептид 7. Генът е намерен, въведен в бактерии и са получени големи количества. Процесът е много сходен с получаването на инсулин за хуманни цели“.

В същото време продължаваха изпитанията за безопасността и ефективността на пептид 7 с инжекции върху животни. Беше натрупан огромен материал от наблюдения и се очертаваше през последващите месеци да се поиска разрешение за изпитания върху пациенти.

Мълвата за изследванията в института неизбежно стигна до ушите на журналистите. Макар че Мартин отклоняваше исканията за интервюта, изтъквайки, че би било прибързано да се вдига шум, те откриха други източници и въпреки всичко публикуваха материали във вестниците. Общо взето бяха точни в информациите си. Най-много внимание се обръщаше на твърденията за „лекарството чудо, което забавя стареенето и сега се изпробва върху животни“ и за „неговия забележителен ефект против затлъстяване“. Мартин се ядоса, че някой от научния състав на института не се е въздържал и е „изплюл камъчето“.

По негово указание Найджъл Бентли се опита да открие кой се е разбъбрил, но не успя да разбере.

— Всъщност, ако изобщо може да се говори за нанасяне вреда на работата, тя е незначителна — каза административният директор. — Научните среди вече имат добра представа какво правите тук. Нали помните двамата консултанти, които идваха. А пък малко повече шум сега може да помогне за продажбата на пептид 7 утре.

Мартин не можа да се убеди, но остави нещата така.

Неприятен резултат от този шум, както го нарече Бентли, бе потокът писма, памфлети и петиции от кръстоносците за „права на животните“ — екстремисти, които се обявяваха против каквито и да било експерименти с животни. Някои от тях наричаха Мартин и неговия състав в Харлоу „садисти“, „мъчители“, „варвари“ и „коравосърдечни престъпници.“

Четейки в къщи някои от по-оскърбителните писания, Мартин сподели с Ивон:

— Във всяка страна има чудаци — врагове на експериментирането, но у нас са най-злокачествените.

Той взе едно писмо и го хвърли с възмущение:

— Тези хора не се борят за намаляване страданията на животните, нещо, към което и аз се присъединявам, и съм убеден, че с помощта на законодателството ще се постигне. Те искаш нашата наука, която не може без използване на опитни животни, рязко да удари спирачките.

— Дали ще дойде време, когато няма да са ви необходими животните в изследователската работа? — запита Ивон.

— Някой ден вероятно да. Дори в някои сектори вместо да използваме животни както в миналото, сега разчитаме на количествената фармакология, на тъканните култури и на компютрите. Да се работи обаче изцяло без опитни животни… — Мартин поклати глава. — Може да се случи, но няма да е скоро.

— Я не се занимавай с тия неща — Ивон събра протестните писма и ги натъпка обратно в куфарчето. — Освен това помисли за нашите животинчета — от препарата изглеждат по-здрави и по-елегантни!

Думите й не успяха да разведрят потиснатото настроение на Мартин.

В института обаче, за разлика от първите налучквания, когато почти не се забелязваше напредък и резултатите бяха все отрицателни, бе настъпила толкова голяма промяна, че Мартин сподели с Рао Састри:

— Неспокоен съм. Когато нещо върви прекалено добре, сигурно зад ъгъла дебне някоя голяма беда.

Думите му излязоха пророчески, и то по-скоро, отколкото можеше да се очаква.

Още следващата неделя, малко преди един часа сутринта, Мартин бе събуден от телефонен звън. Ивон спеше дълбоко до него.

Обаждаше се Найджъл Бентли.

— Аз съм в института. Викна ме полицията — съобщи административният директор. — Мисля, че трябва да дойдете и вие.

— Какво е станало там?

— Боя се, че новините не са добри — гласът на Бентли прозвуча тревожно. — Но по-добре елате да видите с очите си. Можете ли да дойдете бързо?

— Тръгвам.

Ивон бе вече будна. Докато Мартин се приготвяше, тя се облече.

Двамата тръгнаха с колата на Мартин. Пред института бяха спрели разни автомобили, между които и две полицейски коли с мигащи сини светлини. С мигащи светлини напущаше района и една пожарникарска цистерна. Външната врата на института бе широко отворена.

В двора ги посрещна Бентли. Придружаваше го един полицейски инспектор. Даже и да бе изненадан от присъствието на Ивон, Бентли майсторски успя да го прикрие.

— Нападение от приятелите на животните — отсече той.

Мартин сбърчи вежди:

— Приятели на животните ли?

— Всъщност, сър, тези хора се наричат Армия за спасение на животните. Те и преди са ни създавали проблеми — обясни полицейският инспектор. Човек на средна възраст, той правеше впечатление с улегналото си саркастично отношение към човешката глупост, с която се бе сблъсквал и му предстоеше да се сблъсква и занапред.

— Какво са направили? Какво се е случило? — запита нетърпеливо Мартин.

— Влезли с взлом и освободили всички животни — каза Бентли. — Отворили им клетките, пуснали ги навън да се разбягат, макар че някои плъхове още обикалят из сградата. После „приятелите на животните“ събрали всички папки и документи, които могли да докопат, изнесли ги навън и ги залели с бензин.

— Запалили пожар, докторе — добави инспекторът. — Някой от съседните сгради видял огън и телефонирал на пожарната команда. Ние пристигнахме, когато вече бяха загасили пожара. Успяхме да заловим двама заподозрени — една жена и един мъж. Той си призна, че е бил в затвора за друго подобно деяние.

— Задържаните са в моя кабинет — намеси се Бентли. — Изглежда са били банда от шест души. Овързали нашия пазач и го заключили в един шкаф. Знаели са как да неутрализират и алармената система.

— Цялата акция е била подготвена много грижливо-поясни инспекторът. — Точно в техен стил.

Мартин бе втренчил поглед в четири плъха, скупчени в един ъгъл на приемната, и просто не бе в състояние да възприема какво му се говори. Уплашени от човешкия говор, те избягаха през другата врата. Мартин тръгна нататък, за да види лабораториите и вивариума.

Хаос цареше навсякъде. Бяха изхвърлени на двора повечето кафези, а някои, останали в лабораториите, зееха отворени. Класьорите за справочни данни ги нямаше на местата им. Картотечните чекмеджета бяха измъкнати, съдържанието им — папки и материали — изсипано на пода. Много от тях липсваха — явно хвърлени на кладата.

След Мартин вървяха Бентли, инспекторът и Ивон.

Тя шепнеше:

— Боже мили!

Разтревожен и отчаян, Мартин повтаряше:

— Защо? О, защо?

— Може би е по-добре да зададете този въпрос на двамата задържани, докторе — предложи инспекторът.

Мартин кимна и те отидоха в кабинета на административния директор. Вътре млад полицай държеше под око арестуваните. Жената бе висока, слаба, около трийсет и пет годишна. Косата й беше късо подстригана, чертите — изострени, а погледът — арогантен. На устните й висеше запалена цигара. Носеше тесни джинси, риза на карета и боти. Тя изгледа презрително инспектора и придружаващите го, явно без да се вълнува от факта, че е задържана.

Мъжът, вероятно на същата възраст, беше слаб и дребен и при други обстоятелства би могъл да мине за кротък и приятен човек. Приличаше на чиновник, леко прегърбен, бе започнал да оплешивява. Носеше очила с метални рамки. Той посрещна влизащите с иронична усмивка, в която се четеше нотка на непокорство.

— Ето ги хубавците — каза инспекторът. — Направено им е законното предупреждение, но изглежда искат да говорят. Имат самочувствието на герои!

— Защо пък да не сме? — обади се мъжът. Гласът му бе писклив и неравен, поизкашля се да си прочисти гърлото. — Извършихме едно благородно дело.

Мартин избухна и почти извика в лицата им:

— Имате ли изобщо понятие какво сте направили? Какви важни неща сте съсипали?

— Достатъчно ни е да знаем, че сме спасили живи създания като нас от вивисекционисти-тирани като вас, които тормозят животните за себичните си интереси.

— Щом разсъждавате така, вие сте едни невежи глупаци — на Мартин му се искаше да се нахвърли с юмруци върху тях, но успя да се овладее. — Всичките животни, които сте пуснали, са родени в клетки. Избягалите няма да оцелеят. Ще загинат в ужасни мъки. А останалите тук трябва да бъдат избити.

— По-добре тъй, отколкото да страдат от безчовечната ви грубост — обади се жената.

— Той не е безчовечен! Той не е груб! — това бе гласът или по-скоро викът на зачервената от възмущение Ивон. — Доктор Пийт-Смит е един от най-добрите хора на Земята. Той обича животните!

Мъжът високомерно възрази:

— В качеството им на домашни любимци, предполагам?

— Ние не одобряваме такова отношение към животните — то е нещо като господари и роби — обади се жената. — Животните според нас имат еднакви права с хората. Освен това те не бива да се сковават, да се затварят и да страдат просто защото хората искат да им се радват или да си поддържат здравето.

Отмерен и назидателен, нейният глас звучеше като че ли излизаше от устата на блюстителка на морала.

— Ние също така сме убедени, че човекът няма превъзходство над другите биологични видове — добави мъжът.

— Във вашия случай бих казал, че е точно така — обади се инспекторът.

Мартин се обърна към жената:

— Вие и вашите колеги-лунатици току-що сте унищожили резултатите на научноизследователски труд, за възстановяването на които ще са необходими години. И за този период сте лишили хиляди, може би стотици хиляди нуждаещи се, почтени хора от лекарство, което да направи живота им по-добър, по-поносим…

— Е, тогава браво на Армията за спасение на животните — го прекъсна презрително жената и възобнови словесната си атака към Мартин. — Радвам се, че усилията ни са се увенчали с успех. И ако онова, което наричате научноизследователски труд, а според нас е варварска жестокост, се повтори, вярвам, че и вас ще ви сполетят смъртни агонии, докато вършите това безобразие.

— Ах, ти, маниачка такава! — викна Ивон, спускайки се с протегнати ръце към жената. За момент настъпи тишина и не можа да се разбере какво става. Ивон ожесточено се нахвърли върху своята противничка и й издра лицето с нокти.

Мартин и инспекторът дръпнаха Ивон настрана.

Спасителката на животните изпищя на свой ред:

— Посегателство! Престъпно посегателство!

На лицето й се появиха две драскотини, едната от които започна да кърви. Потърпевшата настоятелно се обърна към двамата полицаи:

— Арестувайте тая кучка! Трябва да й се потърси наказателна отговорност!

— Да арестуваме момичето ли? — каза инспекторът, сякаш му стана неприятно от това намерение и погледна към разтрепераната Ивон, която не беше на себе си. — За какво да я арестуваме? Аз не виждам никакво посегателство.

И се обърна към другия полицай:

— А ти?

— И аз не виждам, сър — отговори той. — Според мен задържаната е получила тия драскотини по лицето си от животинчетата, когато им е отваряла кафезите да бягат.

Мартин обгърна с ръка Ивон:

— Хайде да се махаме оттук. Няма никаква полза да се говори с тия хора.

На излизане чуха гласа на инспектора:

— Сега проявете малко благоразумие и ми кажете имената на другите, които бяха с вас.

— Я си го натикай в задника, ченге с ченге! — викна жената.

Бентли вървеше подир Мартин и Ивон.

— Тия двамата ще отидат зад решетките — сподели той.

— О, и аз искам това — възкликна Ивон.

— Ще отидат — увери я административният директор. — И там ще се съберат с други от Армията за спасение на животните, които вече са извършили подобни нарушения. Те всички се смятат за великомъченици. Чел съм много за тях. Имат стотици привърженици в страната. — И навъсен добави: — Съжалявам. Трябваше да предвидя подобно нахлуване.

— Никой не би могъл да го предвиди — успокои го Мартин и въздъхна. — Утре ще започнем да почистваме и да изясняваме пораженията.