Артър Хейли
Опасно лекарство (4)

1

Доктор Джордан каза тихо:

— Съпругата ви умира, Джон. Остават й само няколко часа.

От жал към изправения пред него слабичък младеж с бледо, изтерзано лице, облечен в сини работни дрехи, той добави:

— Да можех да ви кажа нещо друго. Но знам, че искате да научите истината.

Те разговаряха в болницата „Сейнт Бийд“ в Мористаун, Ню Джързи. Шумът на отиващия си ден — шумът на един малък град — едва-едва се промъкваше отвън и плахо нарушаваше мълчанието между двамата.

На слабата светлина в болничната стая Андрю забеляза, че адамовата ябълка на мъжа срещу него подскочи конвулсивно два пъти, преди той да се съвземе и да може да промълви.

— Просто не мога да повярвам. Ние току-що започнахме семейния си живот. Току-що сложихме началото. Нали знаете, имаме бебе.

— Да, знам.

— Толкова е…

— Жестоко?

Младежът кимна. Добър, скромен човек, отруден на вид. Джон Роу, двадесет и пет годишен — само четири години по-млад от доктор Джордан — понасяше удара с мъка, но това не бе чудно. Андрю искаше да го утеши някак. Макар че доста често бе срещал смъртта и лесно долавяше признаците на нейното приближаване, още не знаеше как да се държи с приятелите и близките на умиращия. Дали лекарят трябва да говори направо или да търси заобиколен начин? Въпрос, по който не се четяха лекции нито в медицинската академия, нито някъде другаде.

— Вирусите са коварни, макар че в повечето случаи не са толкова упорити както при Мери. Обикновено се повлияват от лечението — обясни Андрю.

— Нищичко ли няма? Някакво лекарство, което би могло…

Андрю поклати глава. Излишно бе да дава подробния отговор: „Още не е открито лекарство за остра кома при напреднала форма на инфекциозен хепатит.“ Безполезно беше и да казва, че е обсъждал случая със своя колега и партньор доктор Ноа Таунсенд, специалист с много по-голяма практика и главен лекар на болницата.

Само преди един час той бе казал на Андрю:

— Направил си всичко, което зависи от теб. Аз не бих могъл да сторя нищо повече.

И тогава Андрю реши да потърси Джон Роу във фабриката в близкия град Бунтон, където той бе застъпил на работа вечерна смяна.

По дяволите! Андрю стрелна с поглед високото метално легло и неподвижната фигура. В стаята нямаше друг, тъй като на вратата откъм коридора ярко се открояваше надпис „изолатор“. На статива до болната висеше банка, чието съдържание — декстроза, физиологичен разтвор и витамин В-комплекс се вливаше капка по капка през една игла във вената на предмишницата й. Навън се бе стъмнило. Валеше силен дъжд и от време на време се чуваше тътен на буря. Отвратителна нощ. Последна в живота на младата съпруга и майка, която само преди седмица бе здрава и жизнена. По дяволите! Жестоко, наистина.

 

 

Само няколко дни преди отиващия си петъчен ден — в понеделник — при Андрю влезе Мери Роу, дребничка, хубавка, макар и явно неразположена. Оплака се, че й е зле, чувства се отпаднала и няма апетит, а температурата й е 38 градуса.

Преди четири дни, каза му госпожа Роу, имала същите оплаквания и няколко пристъпа на повръщане, ала на другия ден й станало по-добре и помислила, че се е оправила. Но ето че я повторило. Сега тя се чувствала ужасно, по-зле отпреди.

Андрю провери бялото на очите на Мери Роу — виждаше се жълтеникав оттенък. Поява на жълтеница личеше и в някои кожни участъци. Той палпира черния й дроб — бе увеличен и болеше при натиск. Зададе й няколко въпроса и разбра, че миналия месец са били заедно със съпруга си на екскурзия в Мексико. Да, за по-евтино отседнали в малък второкласен хотел. Да, там тя яла местна храна и пила от тамошната вода.

— Веднага постъпвате в болницата — й каза Андрю, — ще направим изследване на кръвта за всеки случай, но съм сигурен, че имате инфекциозен хепатит.

И понеже Мери се стресна, той обясни, че по всяка вероятност в Мексико се е заразила от храна или вода. Подобни случаи бяха често явление в страни, където не се обръща достатъчно внимание на хигиената.

Лечението, каза Андрю, ще бъде поддържащо, с венозно вливане на течности. Деветдесет и пет на сто от болните се възстановяват напълно за три-четири месеца, макар че Мери ще е в състояние да се прибере в къщи след броени дни, добави той.

Мери го бе запитала с тъжна усмивка:

— А останалите пет процента?

Андрю се бе засмял и бе отвърнал:

— Забравете ги! Тази част от статистиката не касае вашия случай.

Точно тук бе сгрешил.

Вместо да се подобрява, състоянието на Мери Роу се влошаваше. Билирубинът в кръвта й показваше все по-високи стойности — признак за тежка форма на жълтеница, очевидна и от обезпокояващите петна по кожата. Кризата се изостри и в сряда изследванията сочеха опасно ниво на амоняка в кръвта. Заболелият черен дроб не можеше да се справя с образуващия се в червата амоняк.

Вчера се влоши и психическото състояние на болната. Мислите й бяха объркани, тя бе изгубила чувство за ориентация, не знаеше къде се намира, не бе в състояние да познае нито Андрю, нито съпруга си. Тогава Андрю предупреди Джон Роу, че положението на съпругата му е много сериозно.

В четвъртък през целия ден доктор Джордан бе угнетен от мисълта, че не може да й помогне и докато преглеждаше други пациенти, продължаваше да мисли по този въпрос, но без резултат. Очевидно една от пречките за възстановяване на организма бе натрупването на амоняк в кръвта. Как да го отстрани? Медицината не предлагаше никакъв изход.

В края на краищата, и то съвсем несправедливо, той си изкара яда на една жена-търговски пътник, появила се в кабинета му късно след обяд от името на някаква проклета фирма за лекарства. Вече не си спомняше нито името, нито външния й вид, освен че носеше очила и бе млада, просто дете, вероятно без никакъв опит.

Тя бе от „Фелдинг-Рот Фармасютикълс“. После Андрю се чудеше защо когато от информацията съобщиха за нея, се беше съгласил да я приеме. Може би, за да научи нещо ново, макар че докато тя говореше за най-новия антибиотик на нейната фирма, мислите на доктор Джордан блуждаеха другаде. Жената се възмути:

— Вие дори не ме слушате, докторе!

Това естествено го вбеси:

— Може би, защото мисля за нещо по-важно и вие само ми губите времето!

Прозвуча грубо — нещо, което обикновено не би допуснал. Но растящото му безпокойство за Мери Роу съвпадна с отдавнашната му неприязън към лекарствените фирми и към постоянния им натиск да продадат стоката си на всяка цена. Естествено имаше някои много добри лекарства, производство на големи фирми, но увлечението по дребно търгашество и умилкване около лекарите му се струваше обидно. С такава практика се сблъска за пръв път още в медицинския факултет. Там студентите — бъдещите лекари, които щяха да предписват препарати (един добре известен на търговците факт) — бяха обект на преследване, ласкателство и угодничество от страна на лекарствените фирми. Освен това търговците раздаваха стетоскопи и медицински чанти, приемани с възторг от някои студенти. За разлика от тези свои колеги, Андрю предпочиташе да не е зависим от никого и сам да си купува необходимото, макар че не разполагаше с много средства.

— Може би ще ми кажете, докторе, какво е това чак толкова важно нещо? — полюбопитства жената от „Фелдинг-Рот“.

Тогава той троснато й обясни критичното положение на Мери Роу поради голямото количество амоняк в кръвта и злъчно добави, че би желал компании като „Фелдинг-Рот“, вместо да рекламират някакъв антибиотик от рода „и ние ги правим“, който навярно не е нито по-добър, нито по-лош от дузина подобни препарати вече залели пазара, да разработят препарат, който да възпрепятства прекомерната концентрация на амоняк в кръвта…

После млъкна вече от неудобство заради грубото си държание и сигурно щеше да й се извини. Тя обаче междувременно бе събрала материалите и мострите и вече си тръгваше, като каза на излизане от кабинета му само:

— Довиждане, докторе.

Тъй миналият ден не предложи нищичко ново, с което Андрю да помогне на пациентката си Мери Роу.

Тази сутрин по телефона позвъни старшата сестра на етажа г-жа Лъдлоу:

— Доктор Джордан, безпокоя се за вашата пациентка Мери Роу. Тя изпада в кома, не реагира на нищо.

Андрю светкавично се озова в болницата. Специализант-ординаторът бдеше при Мери Роу, вече изпаднала в дълбока кома. Още когато фучеше с автомобила си към болницата, за доктор Джордан бе съвсем ясно, че и най-отчаяните усилия няма да помогнат за спасяване на болната. Единственото, което им оставаше, бе да продължат интравенозното вливане на лекарствения разтвор. И надеждата.

Към края на деня се разбра, че надежда няма. Мери Роу си отиваше. Съпругът й едва сдържайки сълзите си, запита:

— Докторе, дали тя ще дойде в съзнание? Ще разбере ли Мери, че съм тук?

— Съжалявам, но няма такива изгледи — каза Андрю.

— Нищо, аз ще си остана при нея.

— Разбира се. Медицинските сестри ще бъдат наблизо. Ще кажа и на ординатора.

— Благодаря, докторе.

Излизайки, Андрю се замисли: благодарност за какво? Почувства нужда от чашка кафе и тръгна натам, където знаеше, че ще го намери.

 

 

Лекарският салон бе пестеливо обзаведен с няколко стола, лавица за пощата, телевизор, малко писалище и гардеробчета за лекарите, но осигуряваше две важни предимства — възможност за уединение и винаги горещо кафе. Там Андрю не завари никого. Наля си кафе и се отпусна в едно старо, доста износено кресло. Нищо не го задържаше в болницата, но той инстинктивно отлагаше тръгването към ергенския си апартамент. Беше му го намерила Хилда, съпругата на Ноа Таунсенд — удобно жилище, но понякога се чувстваше много самотен в него.

Кафето бе горещо. Докато изстине, Андрю реши да прегледа новия брой на вестник „Нюарк старледжър“. На първа страница централно място заемаше съобщение за някакъв „спутник“, нещо като сателит на Земята, изпратен в космоса от русите с тържествени фанфари, възвестяващи „утрото на нова космическа ера“. Докато се очаквало, според вестниците, президентът Айзенхауер да вземе мерки за ускоряване космическата програма на САЩ, американските учени се почувствали „шокирани и унизени“ от техническото превъзходство на русите. На Андрю му се прииска шокът да засегне и медицинската наука. Въпреки че през дванадесетте години след Втората световна война тя бе постигнала голям напредък, все още продължаваше да страда от сериозни празноти и въпроси без отговор.

Андрю захвърли вестника и посегна към „Медикъл икъномикс“ — списание, което ту го разсмиваше, ту го смайваше. Твърдеше се, че то се ползувало с най-голяма популярност сред лекарите, измествайки дори престижния ежемесечник „Ню Ингланд джърнъл ъф медсин“.

Целта на „Медикъл икъномикс“ бе да просвещава лекарите как да печелят много пари и как да ги инвестират и харчат. Той зачете статията „Осем начина за намаляване данъчното облагане при частната практика“. Навярно нямаше да е зле да научи нещо в тази област, понеже боравенето с парите, които всеки лекар в края на краищата изкарваше, бе още една тема извън програмата на лекциите в медицинския факултет. А сумите, постъпващи в банковата му сметка, откакто започна работа с доктор Таунсенд — вече година и половина — просто го смайваха. За Андрю това бе едно непознато и съвсем не лошо преживяване. Той нямаше намерение да става роб на парите, но все пак…

— Извинете, докторе.

Женски глас. Доктор Джордан се обърна.

— Не ви намерих в частния кабинет, доктор Джордан, и затова реших да проверя дали сте в болницата.

Дявол да го вземе! Вчерашната жена от фирмата за лекарства. Шлиферът й бе мокър. По кестенявата й коса се стичаха дъждовни капки, а очилата й се бяха запотили от водата. Виж ти, с цялата си наглост се вмъкнала тук!

— Сигурно не знаете, че тук не е за външни лица-започна той. — Освен това аз не се срещам с търговци…

— В болницата — прекъсна го тя. — Да, зная, но мисля, че въпросът, по който съм дошла е сериозен.

С бързи отмерени движения тя остави своето куфарче на земята, свали очилата си, изтри ги и започна да съблича шлифера си.

— Ужасно е навън! Докато мина през паркинга, станах вир-вода.

— Какво е това толкова важно нещо?

Жената, която отново му направи впечатление с възрастта си — млада, вероятно не повече от двадесет и четири годишна — метна шлифера си на един стол. Тя отвърна бавно и внимателно.

— Амонякът, докторе. Вчера ми казахте, че ваша пациентка, болна от хепатит, умира от натрупване на амоняк в кръвта. Казахте, че бихте желали…

— Знам какво съм казал!

Жената го изгледа косо с ясните си сивозелени очи. Андрю почувствува, че има работа със силна личност. Не можеше да се каже, че е хубава, мислеше си той, макар че имаше приятно лице с високи скули. Ако си изсуши косата и я среши, вероятно ще изглежда по-добре. Фигурата й, без шлифера, не беше лоша.

— Не се съмнявам, докторе, сигурна съм, че паметта ви е по-добра от обноските.

Андрю се опита да каже нещо, но тя го прекъсна с нетърпелив жест:

— Вчера не ми се удаде възможност да ви кажа, че моята компания „Фелдинг-Рот“ от четири години работи върху препарат за намаляване продукцията на амонячни съединения от чревните бактерии, който вероятно би помогнал в критична ситуация, в каквато е изпаднала и вашата пациентка. Нямах обаче представа докъде са стигнали колегите от дирекцията за научни изследвания.

— Радвам се, че има опити в тази насока — отвърна Андрю, — но все още не мога да разбера…

— Ще разберете, ако слушате.

Тя отметна няколко мокри кичура коса, паднали на лицето й.

— Те вече са разработили лекарството и са го приложили успешно върху животни. Нарича се лотромицин. Вече е готово за изпитания върху хора. Успях да взема малко и го донесох.

Андрю стана от креслото:

— Ако правилно ви разбирам, госпожице…

Той не можа да си спомни нейното име и за пръв път се почувства неловко.

— Изобщо не съм очаквала, да си спомните името ми — отново това неспокойствие. — Аз съм Силия де Грей.

— Да не би да намеквате, госпожице де Грей, да предпиша на пациентката си непознато лекарство още в експериментален стадий, изпробвано само върху животни?

— Приложението на всяко ново лекарство неизбежно започва от някой човек.

— Ако не възразявате, аз не желая да предписвам пръв вашето лекарство — каза Андрю.

Силия де Грей повдигна скептично едната си вежда. Гласът й стана по-рязък:

— Дори когато пациентката ви умира и не може да й се помогне с нищо друго? Как е тя днес, докторе?

— По-зле от вчера — той замълча в колебание. — Изпадна в кома.

— Значи тя наистина умира!

— Вижте, госпожице де Грей, сигурен съм в добрите ви намерения и съжалявам, че ви посрещнах с груб тон. За нещастие вече е много късно. Късно е да се започва с експериментални лекарства, а дори да бих приел, имате ли представа за всичките формалности, с които трябва да се съобразим?

— Да — потвърди тя. Очите й светнаха и се втренчиха в Андрю. Стори му се, че започва да харесва тази пряма и смела жена с вид на момиче. Тя продължи:

— Да, знам съвсем точно какви процедури и протоколи се изискват. Вчера, след като излязох от кабинета ви, се занимавах само с този въпрос, да, и с нашия директор на научните изследвания, притисках го да ми даде лотромицин — засега има съвсем малко количество. Но успях да взема от нашите лаборатории долу в Камдън едва преди три часа и бързах с колата дотук, без никакво спиране в това ужасно време.

Андрю започна:

— Благодарен съм…

Тя обаче припряно кимна:

— Освен това доктор Джордан набавени са и необходимите документи. Остава само да се вземе писмено разрешение от тази болница и от най-близкия роднина на пациентката.

Той се вторачи в нея и само успя да измънка:

— Да ме вземат мътните.

— Губим време! — подкани го Силия де Грей. Тя бе отворила куфарчето си и вадеше документите.

— Моля прочетете най-напред това. Описание на лотромицина, направено за вас от научноизследователската дирекция на „Фелдинг-Рот“. Ето и указание от нашия директор по медицинските въпроси как се прилага препаратът.

Андрю взе двата материала, които очевидно бяха първите от цял куп други.

Още първите редове приковаха вниманието му.

 

 

Бяха минали почти два часа.

— Няма какво да губим, Андрю, при твоята безнадеждно болна — гласът в телефонната слушалка бе на Ноа Таунсенд.

Успял след упорито търсене да го открие на някаква вечеря с приятели, Андрю му описа характеристиките на експерименталния препарат лотромицин.

Таунсенд продължи:

— Казваш, че съпругът е съгласен?

— Даде писмено съгласие. Обадих се и на началника на болницата у дома. Той дойде и попълни декларацията на машина. Подписана е вече от съпруга и от свидете пи.

Андрю говори предварително с Джон Роу в коридора, до болничната стая на съпругата му. Младият човек се въодушеви дотолкова, че доктор Джордан трябваше да го предупреди да не възлага големи надежди и да не очаква особена промяна. Подписът на формуляра беше доста разкривен, тъй като ръката на Джон трепереше от вълнение. Но все пак беше подпис — законните изисквания бяха спазени.

Андрю обясни на Ноа Таунсенд:

— Началникът на болницата потвърди, че другите документи на „Фелдинг-Рот“ са в ред. Явно нещата се улесняват, понеже лекарството не се пренася извън границите на щата.

— Трябва да впишеш на всяка цена тези подробности в картона на болната.

— Вече съм го направил.

— И сега ти е нужно само моето разрешение?

— За болницата. Да.

— Давам го — потвърди доктор Таунсенд. — Не защото имам някаква надежда. Андрю, сигурен съм, че пациентката ти няма да се оправи, но нека да опитаме невъзможното! Мога ли вече да се върна на масата при вкусния печен фазан?

Андрю постави телефонната слушалка на мястото. Говореше от сестринската стая.

— Готово ли е всичко? — запита той.

Дежурната сестра, вече пенсионерка, работеща по извънсписъчния състав, бе приготвила табличка със спринцовка. Тя отвори хладилника, взе и постави на табличката стерилното флаконче, донесено от представителката на „Фелдинг-Рот“.

— Да, готово — отговори тя.

— Хайде да вървим.

При леглото на Мери Роу седеше доктор Овъртън, ординаторът от сутринта. Зад него Джон Роу крачеше насам-натам.

Андрю разясни действието на лекарството на колегата си, плещест открит тексасец, който с провлачен тон запита:

— Вярвате ли в чудеса?

— Не — отсече Андрю, и се обърна към съпруга на Мери Роу. — Искам пак да ви кажа Джон, надеждата е много малка, почти никаква, просто при тези обстоятелства…

— Разбирам — прошепна Джон с развълнуван глас. Сестрата подготви Мери за инжекция — мускулна, в бедрото. Андрю поясни на доктор Овъртън:

— Според указанията на фирмата-производител същата доза трябва да се прилага на четири часа. Оставил съм предписание, но искам…

— Аз ще съм тук, шефе. И о’кей, на четири часа! — а после прошепна. — Хайде на бас, че нищо няма да излезе! Даже ви давам аванс…

Андрю го изгледа и той млъкна. Тексасецът бе на специализация в болницата от една година и прояви голяма компетентност като лекар, но се оказа пословично коравосърдечен.

След като постави инжекцията, сестрата провери пулса и кръвното налягане на болната.

— Не реагира, докторе. Без промяна в жизнените функции — докладва тя.

Андрю кимна за момента с известно облекчение. Не очакваше положителен резултат, но не изключваше напълно тази възможност, особено при експерименталните лекарства. Въпъреки това много се съмняваше, че Мери Роу ще издържи до сутринта.

— Ако състоянието й се влоши още повече, телефонирайте ми у дома — нареди той.

На излизане се обърна към съпруга с едно тихо: „Лека нощ, Джон“ и си тръгна.

Едва след като се прибра в къщи, Андрю се сети, че бе забравил да се обади на служителката от „Фелдинг-Рот“, която остана да чака в лекарския салон. Този път си спомни името й — де Грей. Синди ли беше? А, не, Силия. Понечи да й телефонира, после реши, че сигурно сама е успяла да се осведоми за направеното. Отложи разговора с нея за следващия ден.