Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strong Medicine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Опасно лекарство

Първо издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1992

 

Преводач: Владимир Ганев

Редактор Боряна Василева

Художник Мария Табакова

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректори: Галина Гандева, Ася Славова, Ани Георгиева, Светомир Таков

Дадена за набор май 1992 г. Подписана за печат юни 1992 г. Излязла от печат юни 1992 г.

Печатни коли 34. Издателски коли 36,56. Формат 32/84/108. Цена 34 лв.

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

2

Барът се намираше в Джорджтаун. Беше обзаведен елегантно, в пастелни тонове — червено, бежово и кафяво, с бронзови облицовки. Личеше по всичко, че това е сборище на хомосексуалисти. Винсънт Лорд привлече няколко погледа при влизането си. Той почувства, че го изучават и му стана неловко. Преди обаче да му се развали напълно настроението, млад мъж, седнал сам в едно от сепаретата, стана и го посрещна:

— Добър вечер, доктор Лорд. Аз съм Тони Редмънд-и със съучастническа усмивка добави: — Гласът, който ви се обади по телефона.

Винс измънка нещо в потвърждение и подаде ръка. Позна веднага Редмънд — служител от УХЛ. Спомни си, че го бе виждал няколко пъти по време на командировките си във Вашингтон, но не можеше да се сети точно къде. Редмънд, около двайсет и петгодишен, имаше къса и къдрава кестенява коса, небесносини очи и дълги мигли. Общо взето изглеждаше добре.

Той заведе госта си в сепарето и двамата седнаха един срещу друг. Беше си поръчал някаква напитка и предложи с жест:

— Ще пиете ли същото, докторе?

— Сам ще си избера — отказа Лорд.

Той нямаше никакво намерение да превръща срещата в приятелска почерпка. Искаше час по-скоро да свърши работата, за която бе дошъл.

— Аз съм лаборант в УХЛ — започна Редмънд. — Няколко пъти съм ви виждал в нашия отдел.

Сега вече Лорд си спомни. Младият човек бе един от сътрудниците на Гидиън Мейс. Това отчасти обясняваше как се е добрал до информацията, която предлагаше за продан.

След първото му обаждане те бяха водили още два телефонни разговора. В единия обсъждаха въпроса за парите. Редмънд твърдо държеше на първоначалното си искане за две хиляди долара срещу документите, които според уверенията му били у него. А в последния разговор бяха уточнили тази среща. Мястото избра Редмънд.

Няколко дни преди това Винс отиде да разговаря със Сам Хоторн в централата на „Фелдинг-Рот“.

— Трябват ми две хиляди долара за разход без отчетни документи — поиска директорът на научните изследвания.

Сам вдигна вежди, а Винс продължи:

— Необходими са за информация, която според мен компанията трябва да притежава. Ако настояваш, ще те запозная с подробностите, но според мен е по-добре да не знаеш.

— Не ми харесват такива работи — възрази Сам и добави. — Сигурно има нещо нечестно, нали?

Лорд поразмисли:

— По мое мнение — неетично, а някой адвокат би казал, че граничи с незаконното. Но те уверявам, не става дума за кражба, например на секретна информация на друга компания.

Сам все още се колебаеше. Лорд му напомни:

— Казах, че съм готов да ти разкажа, ако искаш.

Президентът на „Фелдинг-Рот“ поклати глава:

— Добре. Имаш тези пари, аз ще дам разрешение за разхода.

— И най-добре е да не се знае от много хора. Не е необходимо да се казва на госпожа Джордан — предпазливо допълни Лорд.

Сам раздразнено отвърна:

— Това е моя работа — после се съгласи. — Добре, тя няма да разбере.

На Лорд му олекна. Силия Джордан задаваше опасни въпроси. А и можеше да се възпротиви на предложението.

Същия ден следобед той получи чек за сметка на компанията, в който бе отбелязано, че сумата е предназначена за „специални пътни разноски“.

Лорд осребри чека преди да тръгне от Мористаун за Вашингтон. Когато дойде в бара, пликът с парите бе във вътрешния джоб на сакото му.

В сепарето влезе сервитьорът. Имаше същите маниери като Редмънд, към когото се обърна на „Тони“. Лорд си поръча един джин-тоник.

— Приятно място, нали? — отбеляза Редмънд, когато останаха сами. — Имат го за много шик. Тук идват предимно хора от държавната администрация и от университета.

— Никак не ме интересува кой идва. Дайте да видя въпросните документи.

Тони контрира:

— Донесохте ли парите?

Лорд кимна отсечено и зачака.

— Мисля, че мога да ви вярвам — каза Редмънд и извади голям кафяв плик от куфарчето, което бе оставил на съседния стол.

— Всичко е тук — добави той и му подаде плика.

Когато го отвори и започна да разглежда книжата, джинът му вече бе на масата. Докато четеше, той отпи на два пъти.

След около десет минути погледна през масата и троснато рече:

— Изпипали сте го.

— Е, най-после първата добра дума, която чувам от вас — съгласи се Редмънд и лицето му засия в съучастническа усмивка.

Лорд мълчеше и преценяваше възможностите.

Сценарият за доктор Гидиън Мейс бе ясен. Редмънд го бе скицирал по време на телефонните разговори. Останалото обясняваха донесените материали.

Всичко се свеждаше до три добре познати на Винс неща — патентното право в Съединените щати, производните препарати и възприетия от УХЛ ред.

При изтичане срока на патента на някой ценен препарат, обикновено седемнайсет години от датата на регистрацията, редица малки фирми се стремяха да направят негова производна форма и да го продават на по-ниска от първоначалната цена. При подобни случаи фирмата, заела се с подобна вторична продукция, си осигурява печалба от милиони долари.

Преди обаче да започне производството на всеки подобен препарат, заинтересованата компания трябва да подаде молба до УХЛ и да получи от него разрешение. Това е задължително изискване, дори ако същото лекарство е пуснато отдавна на пазара със съответното разрешително на УХЛ, дадено на първоначалния производител, регистрирал патента.

Редът, по който друга компания получава разрешително да произвежда и продава лекарство, чийто патентен срок е изтекъл, бе известен като подаване на молба за ново лекарство по съкратената процедура.

За всеки по-ценен препарат, чийто патентен срок изтичаше, в УХЛ се подаваха над десетина молби от различни фирми. Разглеждането и решаването на молбите се бавеше, също както исканията за разрешение на нови лекарства, например за стейдпейса на „Фелдинг-Рот“.

Не бе съвсем ясно как процедира УХЛ с тези молби. Това, което със сигурност се знаеше е, че първо се дава само едно разрешително. По-късно получаваха такова и други компании, но след доста дълъг период от време.

Компанията, която получаваше първа разрешително, си осигуряваше предимство и перспективи за огромни печалби в сравнение с конкурентните фирми. Ако акциите на такава компания се продаваха, цената им можеше да скочи понякога два пъти само за една нощ.

Тъй като малките фирми не фигурираха в листата на големите борси, като например нюйоркската, акциите им се продаваха чрез посредници. Затова внезапното повишаване на цената им можеше да се разбере само от професионалните търговци, но не и от широката публика. А в ежедневните вестници или в „Уолстрийт джърнъл“ рядко се появяваха съобщения за подобни продажби.

Това създаваше голямо улеснение за някой мошеник или „вътрешен човек“. Същият този някой, узнал името на компанията, която предстои да получи разрешително от УХЛ за такава молба, би могъл да спечели много пари за броени дни, ако закупи акции на въпросната компания на ниска цена, преди да бъде обявено решението на УХЛ. Непосредствено след това да ги продаде на висока цена.

Доктор Гидиън Мейс, на работа във ведомството и добре запознат с поверителната информация, бе направил точно това. Два пъти. Винсънт Лорд държеше в ръката си фотокопия на доказателствата. Бяха заснети всички необходими документи:

— касовите бележки на посредника за сделките „покупка“ и „продажба“ на името на клиентката — Мариета Мейс. Лорд вече знаеше от Редмънд, че това е сестрата на Гидиън, стара мома, очевидно подставено лице за прикритие на брат си, което обаче бе разкрито;

— две датирани съобщения на УХЛ за одобрени молби, подадени от компаниите „Бинвъс Продъктс“ и „Минтоу Лабс“. Двете имена съответстваха на тези в касовите бележки като собственици на акциите;

— два анулирани чека, издадени от Гидиън Мейс, платими на сестра му, на стойност точно сумата на двете касови бележки за покупките;

— две извлечения от банковата сметка на Гидиън Р. Мейс, показващи внасяне на големи суми скоро след датите на касовите бележки за продажба на акциите.

Лорд бе направил бърза сметчица върху плика — Мейс, след като сестра му си бе удържала десет процента комисионна, бе получил чиста печалба от около шестнайсет хиляди долара.

Вероятно и повече. Бе близко до ума, че Мейс е правил и други сделки от този род — нещо, което щеше да се разкрие при криминално разследване.

Ключовата дума бе „криминално“. Точно както бе гарантирал Редмънд в първия си разговор с Винсънт Лорд. Доктор Мейс почти сигурно щеше да влезе в затвора, ако деянията му бъдат разкрити.

Винс понечи да запита Редмънд как се е сдобил с тези документи, но промени решението си в последния момент. Отговорът не беше толкова труден. Твърде вероятно Мейс е съхранявал материалите в своето бюро в УХЛ, уверен, че там е по-безопасно, отколкото в къщи. Находчивият Редмънд обаче явно е намерил начин да проникне до тях. Естествено, сигурно е имал някакви подозрения — един дочут телефонен разговор би бил достатъчен повод в това отношение.

Лорд се удивляваше как Гидиън Мейс е могъл да допусне такава глупост? Да бъде толкова глупав да вярва, че няма да се разкрият машинациите му? Толкова глупав, че да търгува с акции, използвайки подставено лице със същото презиме и да държи уличаващи документи там, където някой като Редмънд може да проникне и да ги преснеме? Умните хора обаче често вършат глупости.

Размислите на Лорд бяха прекъснати от Редмънд, който запита с нотка на раздразнение:

— Е, искате ли тия фотокопия? Ще правим ли бизнес или не?

Без да отговори, Винс извади от вътрешния си джоб плика с парите и го подаде на Редмънд. Младият човек измъкна банкнотите, стисна ги и се разтопи от удоволствие.

— По-добре ги пребройте — предложи Лорд.

— Не е необходимо. Вие няма да ме лъжете. Това е нещо твърде важно, за да се допускат подобни неща.

Винсънт Лорд имаше чувството, че друг млад мъж, седнал на бара, поглежда от време на време към сепарето им. Сега отново се обърна. Този път Редмънд го погледна и се усмихна с парите в ръка, преди да ги прибере. Другият отвърна с усмивка. Отвращение обзе Лорд.

— Предполагам, че няма друго, нали? — запита Редмънд весело.

— Имам само един въпрос — отговори Винс. — Любопитно ми е да науча едно нещо.

— Питайте!

Лорд докосна плика с фотокопията.

— Защо скроихте този номер на доктор Мейс?

Редмънд се поколеба, но отговори:

— Заради едни негови думи.

— Какви, например?

— Щом толкова настоявате, нарече ме противен педи — обясни с писклив злобен глас Редмънд.

— Какво не ви харесва? — отвърна Лорд и стана да си върви. — Та вие наистина сте си такъв, нали?

Преди да излезе, той погледна назад. Тони Редмънд гневно го фиксираше с очи, а лицето му бе изкривено и побеляло от яд.

 

 

Цяла седмица Винсънт Лорд спори със себе си дали да предприеме нещо или не. Още не бе стигнал до решение, когато срещна Сам.

— Научих, че си ходил във Вашингтон — каза Сам. — Предполагам, във връзка с ония пари, които ти отпуснах.

Лорд кимна.

— Предположението е вярно — потвърди той.

— Аз не обичам да разигравам игри и ако си мислиш, че ме предпазваш от нещо, моля те да го забравиш! По природа съм любопитен и искам да знам за какво става дума.

— В такъв случай трябва да взема някои документи от сейфа си — отговори Лорд. — Отивам да ги донеса.

Половин час по-късно, дочитайки последната страница, Сам леко подсвирна. По лицето му се четеше тревога.

— Нали знаеш, че ако не реагираме веднага, ставаме съучастници в престъплението — предупреди той.

— Знам, но каквото и да направим, щом се разкрие, ще стане много кофти. Трябва да обясняваме откъде сме взели фотокопията. А УХЛ, независимо кой крив, кой прав, ще ни намрази и няма да ни прости!

— Тогава защо, дявол да го вземе, ни забърка в тая каша?

Лорд самоуверено отговори:

— Защото документите са ценни за нас и си има начини как да ги използваме!

Той бе невъзмутим. По необясними за самия него причини бе приел всичко това без никакво притеснение и се чувстваше господар на положението. В последните няколко минути бе намерил отговора на въпроса кой е най-добрият начин на действие.

— Виж, имаше дни, когато мислех, че нещо от този род би могло да помогне за ускоряване разрешителното за стейдпейс, но този въпрос вече се уреди — каза Винс. — В бъдеще обаче ще има други препарати и други наши молби, които ще искаме да бъдат одобрени бързо, без протаканията за стейдпейса.

Сам се изненада:

— Да не би да предлагаш…

— Нищо не предлагам. Само че рано или късно ние сто на сто ще се изправим срещу Мейс и ако той ни създава трудности, ще имаме в ръцете си оръжие срещу него. Засега нека да не предприемаме нищо и да си държим барута сух.

Президентът на „Фелдинг-Рот“ бе станал от стола. Той разсъждаваше върху думите на Лорд и крачеше неспокойно из кабинета си. Накрая измърмори:

— Може би си прав. Но на мен не ми се нрави.

— На Мейс също няма да му хареса. И позволи ми да ти напомня, че престъпникът е той, а не ние — отговори Лорд.

Сам се канеше да каже още нещо, но Винсънт го изпревари:

— Когато му дойде времето, нека аз да свърша мръсната работа!

Докато Сам неохотно кимаше, Лорд добави наум: „Аз даже бих изпитал удоволствие!“