Артър Хейли
Опасно лекарство (33)

8

— Всички ние в търговския сектор трябва да помним и дебело да подчертаваме, че монтаин е напълно безвреден за бременните — заяви Силия пред монтирания на подиума микрофон. — Той е препарат на радостта! Стотици години жените, угнетявани от сутрешното гадене при бременността, са чувствали, че им е нужен и са го очаквали. Най-сетне ние, от „Фелдинг-Рот“, в ролята на спасители, освобождаваме американските жени от вековното им иго, помагаме всеки ден на бременността да бъде по-приятен, по-светъл, по-щастлив! Пред нас е препаратът, който завинаги ще сложи край на сутрешното гадене! Държим го в ръцете си!

В залата екнаха бурни ръкопляскания.

Беше октомври 1976 година. Силия говореше на регионална търговска конференция на „Фелдинг-Рот“ в Сан Франциско, в която участваха търговски пътници-мъже и жени, инспектори и регионални директори на компанията от девет западни щата, включително Аляска и Хавай. Тридневната сесия бе организирана в хотел „Феърмонт“, Ноб Хил. Силия и няколко други ръководни служители на компанията бяха отседнали в елегантния „Станфорд Корт“, разположен на отсрещната страна на улицата. С тях беше и Бил Инграм, навремето младши сътрудник на Силия, когато тя отговаряше за работата с лекарства без рецепта, а сега — заместник-директор по търговските въпроси и неин първи помощник.

Подготовката за пускане на пазара на монтаина бе в пълен ход и „Фелдинг-Рот“ очакваше това да стане след четири месеца, някъде през февруари. Дотогава всички, които щяха да организират продажбите на монтаин, трябваше да се запознаят възможно най-подробно с качествата му. Сред търговските кадри растеше въодушевлението от големите перспективи на монтаина, а някой от централата на компанията бе съчинил текст на песничка по мелодията на „Америка прекрасна“: Чудесен дар за ведри дни, за прелестни деца.

Без страх и мъка го глътни

и пей за радостта!

Монтаин, о, монтаин!

Монтаин, о, монтаин!

За бременните дар незаменим.

Продавай и навред хвали

безвредния монтаин.

Тази сутрин тя прозвуча бодро и високо от гърлата на участниците в конференцията, които щяха често да я повтарят и през следващите два дни. Песента не допадаше на Силия, но другите от търговския сектор се обявиха в защита на това самодейно творение и тя се съгласи да я пеят, за да не им разваля доброто настроение.

При изпълнение програмата за изпитание на препарата в Съединените щати, включваща животни и петстотин души, през последната година и половина бяха отбелязани съвсем леки и практически несъществени от медицинска гледна точка странични явления. Добрият резултат съвпадаше със сведенията от другите страни, където монтаин бе вече пуснат в продажба, ползваше се с голяма популярност и жънеше възторжени отзиви от лекарите и от техните пациентки.

След успешните изпитания на монтаина в централата на УХЛ във Вашингтон бе внесена обичайната молба, съпроводена с огромна документация и с надежда за бързо получаване на разрешително.

За съжаление надеждата излезе напразна. УХЛ продължаваше да мълчи и това бе едно от двете малки облачета, които хвърляха сянка върху добре разработената схема за маркетинг от страна на „Фелдинг-Рот“.

Ръководството на компанията намираше, че е невъзможно да се спре цялата подготовка и да се скръстят ръце в очакване на разрешителното, което би означавало загуба на шестмесечни приходи от печалбата. Взе се решение да започне производството на монтаин, да се подготвя рекламната кампания и да се уреждат подобни конференции за „разгряване“, като се предполагаше, че УХЛ ще даде зелена улица, преди да е станало фатално късно.

Сам Хоторн, Винсънт Лорд и другите от ръководството бяха убедени, че необходимото одобрение на УХЛ ще се получи в близко време. Те забелязаха още един фактор в полза на „Фелдинг-Рот“ — средствата за масова информация пишеха за лекарството.

Поради растящата популярност на монтаина извън Америка се даваше широка гласност на въпроса: Защо УХЛ не взема решение толкова време? Защо американската жена се лишава от това благотворно лекарство, което в много други страни се прилага успешно и безопасно? В устата на хората още веднъж влезе фразата „лекарствен застой в Америка“, чието критично острие бе насочено срещу УХЛ.

Един от онези, които настоятелно задаваха въпросите бе сенаторът Денис Донахю, по принцип критично настроен към лекарствената индустрия, но този път бе усетил на коя страна клони общественото мнение. В отговор на един от репортерите, той нарече мълчанието на УХЛ по отношение на монтаина „очевидно смешно, с оглед на обстоятелствата“. „Фелдинг-Рот“ посрещна със задоволство коментара на Донахю.

Другото облаче идваше откъм Мод Стейвли, лекарка, председател на организацията „Граждани за безопасно лечение“ със седалище в Ню Йорк.

Доктор Стейвли и нейната организация решително се обявяваха против разрешаването на монтаина от страна на американските власти, твърдяха, че лекарството вероятно крие опасности и настояваха за продължаване на изпитанията. Те подлагаха на бурна агитация всеки, дал ухо на мнението им, на което средствата за масова информация отделиха значително място.

Стейвли се позоваваше на едно гражданско дело, образувано преди няколко месеца в Австралия.

Двайсет и тригодишна жена от австралийските целини, близо да Алис Спрингс, родила момиченце Тя била една от първите, които започнали да вземат монтаин. След известно време тестове показали, че бебето й е умствено недоразвито, а лекарите се произнесли, че съзнанието му е „бяло поле“. Даже една година след раждането то едва движело крайниците си. Наблюдаващите го лекари били единодушни, че детето ще остане завинаги един вегетиращ организъм и изобщо няма да може да ходи или да седи без чужда помощ.

Един адвокат научил за случая и посъветвал майката да възбуди дело против австралийската компания, която продавала монтаин. Съдът отхвърлил иска, но решението му било обжалвано в по-горна инстанция. Тя също намерила, че искът е неоснователен и потвърдила първоначалното съдебно решение.

В заседанията на двата органа на правораздаването били представени изобилни доказателства, че монтаинът не е причина за състоянието на детето. Майката, жена със съмнителна репутация, признала, че не е сигурна кой е бащата и че е вземала и други лекарства през целия период на бременността — метаквалон (Quaalude), диазепам (Valium) и други. Тя била склонна към алкохолизъм, редовно взимала марихуана и минавала за отявлена пушачка. Един лекар, член на съдебното жури в процеса, описал нейния организъм като „казан, пълен с противодействащи си химически съединения, от които би могло да се очакват всякакви изненади“. Той и другите свидетели-медици изключили всякаква връзка между монтаина и недъзите на детето.

Само един пътуващ лекар от целините, който се грижел за жената през време на бременността и помагал при раждането, свидетелствал в подкрепа на майката и посочил предписвания от самия него препарат монтаин като причина за нещастието. При кръстосан разпит обаче признал, че няма никакви доказателства за твърдението си, с изключение на едно „дяволски силно подозрение“. Показанията му не били приети за сериозни в съпоставка с експертната оценка.

Впоследствие било извършено разследване под патронажа на австралийското правителство, при което отново медицински и научни експерти стигнали до заключението на съда — че монтаинът е безопасен препарат.

Американката, доктор Стейвли, прочута със стремежа си към популярност, не разполагаше с други доказателства против монтаина.

Кампанията на Мод Стейвли и привържениците й не представляваше сериозен проблем, въпреки че предизвика неприятно чувство у хората на „Фелдинг-Рот“.

И така, на конференцията в Сан Франциско, след като изчака утихване на аплодисментите, Силия продължи:

— Може би монтаинът ще бъде посрещнат със съпротива от някои хора, които си спомнят за стария препарат талидомид, нанесъл ужасни поражения върху ембриони у бременни жени, родили ненормални бебета. Казвам ви това открито, за да сме готови да реагираме по подходящ начин — предупреди тя.

В залата бе тихо, мъже и жени слушаха Силия без да откъсват очи от нея.

— Разликите между монтаина и талидомида са много и поразителни. На първо място, талидомидът бе открит и произведен преди двайсет години — време, когато фармацевтичните изследвания не бяха тъй задълбочени и нормите за безопасност — тъй компетентни и стриктни както днес. Друго нещо. В противовес на популярното гледище, талидомидът не беше специално за бременни, а универсален седатив, сънотворно хапче. Връщайки се отново към изследователската страна на въпроса, талидомидът не беше експериментално изпитан в по-голям мащаб върху животни, преди тестовете с хора. След неговата забрана, при експерименти с препарата върху някои породи зайци се получиха деформирани ембриони. Несъмнено, ако всичко това бе извършено предварително, нямаше да се стигне до големите човешки трагедии.

Тя спря, за да погледне бележките си, които бе приготвила много внимателно за този и за други подобни случаи.

Приковала отново вниманието на аудиторията, каза:

— Монтаинът, от друга страна, е минал през всички възможни тестове, изпитан е върху различни видове животни и върху хора-доброволци в пет страни, във всяка от които действа стриктно законодателство за контрол на лекарствата. Освен това в повечето от тези страни препаратът вече е използван от хиляди жени в продължение на една година. Нека да ви дам един пример за прецизността на програмата за изследвания и изпитания.

Силия съобщи за решението на „Лаборатоар Жиронд-Шими“, френската фирма, създала монтаина, да се извършат допълнителни изпитания още една година-значително над изисквания от закона срок — за да се постигне по-голяма сигурност на препарата.

— Навярно никое друго лекарство не е било подлагано на толкова проверки за безопасност — добави тя.

След словото на Силия научни специалисти от компанията потвърдиха нейните изводи и отговориха на зададените от участниците въпроси.

 

 

— Как мина словото ти на конференцията? — я запита Андрю след около час в удобния луксозен апартамент на „Станфорд Корт“. Той си бе взел няколко дни отпуск, за да придружи Силия и да види Лайза, вече първа година студентка, настанена в общежитията на Станфордския университет.

— Доста добре, според мен — Силия изу обувките си, опъна се уморена на дивана и сложи краката си високо върху възглавницата. — В известен смисъл регионалните търговски конференции приличат на пътуващ театър и затова трябва да ставаме по-добри след всяко представление. — Тя погледна любопитно съпруга си. — Защо от толкова време за пръв път ме питаш за монтаина?

— Тъй ли? — той се опита да си даде вид на изненадан.

— Не се шегувай! Искам да ми кажеш защо?

— Може би защото ми разказваш всичко и не става нужда да те питам.

— Не е вярно! — отвърна Силия. — Истината е, че ти все още имаш известни резерви. Нали?

— Слушай — възрази Андрю, оставяйки вестника, който четеше преди да влезе тя — не съм компетентен да се произнасям за лекарство, което никога не съм използвал! Вие разполагате с армия от учени, тук и в чужбина, които знаят много повече от мен. Те казват, че монтаинът е о’кей. Тъй че…

Той сви рамене.

— Но ти ще го предписваш ли на пациентите си?

— Не ми се налага. За щастие не съм нито акушер, нито гинеколог.

— За щастие ли?

— Грешка на езика — раздразнен отвърна той. — Хайде да сменим темата.

— Не! — настоя Силия. В гласа й прозвуча остра нотка. — Искам да говорим на тази тема, защото е важна и за двама ни. Винаги си поддържал мнението, че по време на бременност жените не трябва да вземат лекарства. Още ли си убеден в това?

— Щом ме питаш — да, още.

— Не е ли възможно да си бил прав навремето, но това виждане да е вече остаряло? Най-накрая ти практикуваш медицина вече над двайсет години и много неща са се променили — тя си спомни една мисъл на Сам. — Нали имаше лекари, които не препоръчваха анестезията за бременни жени, понеже…

Андрю започна да се ядосва.

— Казах ти, не искам да говоря на тази тема!

— Но аз искам — отсече тя.

— Дявол да го вземе, Силия, нямам нищо общо с твоя монтаин и не желая да се меся в работите ти. Вече признах, че не съм запознат…

— Но в „Сейнт Бийдс“ имаш влияние.

— Което няма да използвам, по един или друг начин, за продажба на монтаин.

Те се гледаха строго в очите, когато телефонът иззвъня. Силия спусна краката си и посегна да вдигне слушалката.

— Госпожа Джордан?

— Да.

— Обаждам се от „Фелдинг-Рот“, Бунтон. Моля, говорете с господин Хоторн.

Прозвуча гласът на Сам:

— Здравей, Силия. Как вървят работите?

— Много добре — настроението, с което бе напуснала залата във Феърмонт, се върна. — Представянето мина гладко. Всички в търговския сектор проявяват голям интерес и бързат да започнат продажбата на монтаина.

— Браво!

— Разбира се, имаме един въпрос: кога ще даде разрешение УХЛ?

Настъпи мълчание, в което тя усети, че Сам се колебае, но после й каза:

— Засега, само между двама ни, сигурен съм, че ще получим разрешението на УХЛ и то много скоро.

— Мога ли да запитам защо си толкова сигурен?

— Не.

— О’кей — щом толкова иска да бъде загадъчен, помисли Силия, негова работа, макар че в отношенията между двамата подобно поведение бе необяснимо.

Тя запита:

— Как е Джулиет?

— И моето бъдещо внуче, ли? — развесели се Сам. — Особено ми е драго да кажа: много са добре!

Преди три месеца Джулиет и Дуайт Гудсмит бяха съобщили радостната вест, че Джулиет очаква дете. Бебето трябваше да се появи през януари.

— Целувки на Лилиан и Джулиет. Кажи на Джулиет, че през следващата си бременност ще може да гълта монтаин!

— Ще кажа, с удоволствие. Благодаря, Силия — Сам затвори телефона.

Докато Силия говореше с него, Андрю бе отишъл в банята да вземе душ и да се облече преди петдесеткилометровото пътуване с колата до Пало Алто, където щяха да вечерят с Лайза и няколко нейни нови приятелки от Стан-форд.

По време на пътуването дотам и на вечерята, която мина приятно и сърдечно, нито Силия, нито Андрю подхванаха темата на спора си в хотела. В началото се почувства известно охлаждане между тях, но то постепенно изчезна още същата вечер. Тя реши да не говори повече с него за монтаина. В края на краищата в живота на всеки се случва да прояви умствена слепота и за нейно разочарование сега това явно се отнасяше до Андрю.