Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Strong Medicine, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Ганев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2008)
Издание:
Артър Хейли. Опасно лекарство
Първо издание
Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1992
Преводач: Владимир Ганев
Редактор Боряна Василева
Художник Мария Табакова
Художествен редактор Мария Табакова
Технически редактор Станка Милчева
Коректори: Галина Гандева, Ася Славова, Ани Георгиева, Светомир Таков
Дадена за набор май 1992 г. Подписана за печат юни 1992 г. Излязла от печат юни 1992 г.
Печатни коли 34. Издателски коли 36,56. Формат 32/84/108. Цена 34 лв.
c/o Jusautor, Sofia
История
- — Добавяне
8
Ведрото настроение след завръщането на Силия във „Фелдинг-Рот“ не трая дълго.
Най-напред то се развали от съобщението на Мартин Пийт-Смит за опустошителното нахлуване на „приятелите на животните“ в института. После едно много трагично произшествие, вече в самата централа на компанията, хвърли върху всички сянката на покруса.
Точно три седмици след като Силия се бе завърнала, стана това, което полицията в Бунтон нарече катастрофа.
Няколко минути преди девет часа сутринта автомобилът я докара на горната площадка на паркинга, където оставяше колите си ръководният състав на „Фелдинг-Рот“ — до входа на остъклената връзка с главната административна сграда. Шофьорът на Силия бе спрял вляво, съвсем близо до вратата, понеже — както обясни по-късно — забелязал в огледалцето още по улицата, че след тях идва господин Хоторн със своя ролс бентли. Беше му оставил достатъчно свободно пространство при мисълта, че президентът на компанията ще паркира колата си на определеното място — срещу една външна стеничка.
Силия видя Сам едва когато слизаше от колата, докато шофьорът държеше вратата отворена. Най-напред пред очите й се показа характерният преден капак на ролс бентли и после по стръмното бетонно платно се появи цялата кола.
Решила да го изчака да минат заедно през остъкления коридор до асансьора, тя се спря, докато красивият автомобил, гордост и радост на Сам от много години, наближаваше с бавна, безопасна скорост.
Тогава настъпи страшният миг.
Внезапно мощният ролс-ройс изрева, гумите изсвистяха и тежката кола полетя напред, мигновено набрала възможно най-голяма скорост. Сребристосивият й неясен силует профуча край Силия и шофьора, прекоси запазеното за Сам място за паркиране и без да намали, се блъсна във външната стеничка. По-ниска от човешки бой, отворена отгоре, тя бе единствената преграда между паркинга и въздушното пространство на около петнайсет метра от земята.
Прокънтя срутването на стеничката, автомобилът мина през нея и изчезна.
Последва гробна тишина. Като че ли нямаше край. Сетне някъде долу се чу тежко сгромолясване и ужасяващ трясък от смачкване на ламарина и счупване на стъкла процепи въздуха.
Шофьорът изтича към зейналата в стеничката празнина. Силия импулсивно понечи да го последва, но светкавично взе друго решение. Влезе обратно в колата, набра по радиотелефона номера на полицията. Съобщи адреса и помоли спешно да изпратят полицаи, пожарна кола и линейка. После се свърза с радиоуредбата на „Фелдинг-Рот“ и нареди всички лекари, които са налице — в компанията работеха няколко, — спешно да се явят при външната западна основа на етажирания паркинг. Чак тогава тя отиде накрая на площадката и надзърна надолу.
Ужасяваща гледка!
Красивият автомобил на Сам бе смазан, обърнат с колелата нагоре. Явно беше се ударил в земята най-напред с предницата, врязана дълбоко назад в каросерията при сблъсъка от стремителното падане. После нагънатият като хармоника автомобил се бе обърнал, смачквайки под тежестта си целия покрив. От него се издигаше дим, но без пламък. Едно от колелата, изкривено встрани, продължаваше да се върти с бясна скорост.
За щастие мястото на падането беше безлюдно, пустеещо. Беше смачкана само тревата и няколко храста.
Няколко души вече тичаха към разбития автомобил. Чуваха се сирени на приближаваща линейка. По онова, което бе останало от колата, личеше, че вътре не би било възможно да се намери оцелял човек.
Беше истина.
Спасителният отряд огнеборци се мъчиха повече от един час, докато измъкнат тялото на Сам. Те не бързаха в тягостната си задача, защото един лекар, успял да стигне веднага там, бе потвърдил очевидното — Сам бе мъртъв.
Силия запази самообладание и телефонира на Лилиан. Съобщавайки по възможно най-деликатен начин за гибелта на Сам, тя настоятелно я помоли да не идва на мястото на произшествието.
— Ако искаш, ей сега ще дойда при теб — предложи Силия.
Лилиан позамълча и отговори:
— Не, недей. Искам за малко да остана сама. — Гласът й беше някак далечен и сякаш нематериален, като че ли идваше от друг свят. Тя вече бе вкусила горчивината на страданието, а сега трябваше да понесе още по-голяма болка. Колко тежка орис има жената, помисли си Силия. — После искам да отида при Сам. Нали ще ми кажеш къде са го занесли?
— Да. Аз или ще дойда да те взема, или ще те чакам там.
— Благодаря ти.
Силия направи опит да телефонира на Джулиет и после на съпруга й Дуайт, но не успя да се свърже нито с единия, нито с другия. После извика в кабинета си Джулиън Хамънд, вицепрезидента по рекламата, и му заръча:
— Веднага изгответе съобщение за смъртта на Сам. Опишете го като трагична злополука. Искам да се наблегне на думата „злополука“, за да се избягнат разни приказки. Може да споменеш нещо, че вероятно е блокирал педалът на газта и той е изгубил контрол над колата.
— Никой няма да повярва.
На Силия й се доплака, очите й плувнаха в сълзи, но въпреки това успя да се овладее:
— Недей да спориш! Направи, каквото те помолих. И то веднага!
След като излезе Хамънд, Силия си каза — последното нещо, което искам да направя за Сам, ако мога, е да не допусна да го наричат самоубиец.
За близките му обаче нямаше съмнение, че той се бе самоубил.
Вероятно Сам, окончателно смазан от отчаяние и чувство за вина, виждайки стеничката на площадката за паркиране, внезапно е решил да тури край на живота си, натиснал е докрай педала на газта, насочвайки колата право срещу незначителната преграда. Той бе останал верен на себе си — споделяха помежду си приятелите му. Знаел е, че мястото, където ще падне, е пустеещо и няма да засегне никого.
Силия се измъчваше от терзания и чувство за собствена вина. Дали Сам, питаше се тя, е имал намерение и при други случаи да посегне на живота си, но е надделявал здравият разум? И виждайки я в съдбовния ден, когато се е изкачвал с автомобила към паркинга, уверена в себе си, силна, постигнала власт, която би била в неговите ръце, ако обстоятелствата не бяха довели до внезапен обрат в ролите ми, дали тогава Сам…? Тя не успя да довърши докрай въпроса, отговор на който нямаше да получи никога.
И още нещо не излизаше от ума й. Думите на Сам, когато Силия бе отишла при него първия ден след завръщането си на работа: „…Има и още нещо. Нещо, което ти не знаеш“ и след миг той бе добавил: „И никога няма да ти го кажа.“
Каква бе тайната на Сам? Тя напразно се мъчеше да отгатне. Каквато и да е била, загинала бе заедно с него.
По молба на семейството на погребението на Сам не присъстваха външни хора освен Силия, като единствен представител на компанията. Андрю придружаваше съпругата си.
Седнала на неудобен сгъваем стол в параклиса на едно погребално бюро, докато угодлив пастор, който изобщо нямаше представа какъв човек е Сам, напяваше религиозни пошлости, Силия се опита да се откъсне от обстановката и да си спомни богатото с преживявания минало.
Преди двайсет и две години — Сам я назначава като търговски пътник… Сам на нейната сватба… Решението й той да бъде човекът, когото да следва по йерархическата стълба на компанията… На търговската конференция в Ню Йорк той се обявява в нейна защита с риск да загуби работата си: „Изправил съм се тук, за да се зачете и моят глас… Ако я оставим да напусне залата по такъв обиден начин, ще изпаднем в положението на късогледи празноглавци“… Сам, превъзмогнал опозицията, й осигурява „коридор“ за ускорен напредък по възходящата структура на компанията… Издига я първо като директор на търговията с препарати без рецепта, а после — директор за Латинска Америка… „Бъдещето на продажбите е в международния бизнес“… Сам в деня на собственото му издигане и двете му секретарки… „Струва ми се, че си диктуват писма една на друга“… Сам англофилът, проявил далновидност с идеята за изследователски институт във Великобритания… „Силия, искам да ми бъдеш дясната ръка“… Сам, който бе заплатил за едно свое погрешно становище с престижа си, а сега и с живота си…
Тя усети, че Андрю се размърда до нея. Подаде й сгъната носна кърпичка. Едва тогава Силия разбра, че по лицето й се стичат сълзи.
Лилиан и Джулиет помолиха само двете да придружат ковчега до гроба. Преди да си тръгне, Силия размени по няколко думи с тях. Лилиан бе пребледняла и съвсем изнемощяла. От лицето и очите на Джулиет лъхаше студенина, тя явно не бе проронила нито една сълза по време на погребалния ритуал. Дуайт отсъстваше по обясними причини.
През следващите дни Силия неуморно полагаше усилия смъртта на Сам да се обяви официално като резултат на злополука. Тя успя главно защото, както обясни Андрю:
— Никой нямаше желание да спори, че не е така. Сам нямаше застраховка за живот, тъй че обяснението е без значение от финансова гледна точка.
След две седмици, които изискваше благоприличието, дирекционният съвет се събра, за да избере нов президент. Хората от компанията бяха сигурни, че това ще бъде само формален акт и че Силия ще заеме този пост.
Сет Файнголд влезе в нейния кабинет няколко минути след закриване заседанието на директорите. Физиономията му беше мрачна.
— Поръчано ми е да ти съобщя нещо, което ми е противно — започна той. — Ти няма да си президент.
Силия не реагира и той продължи:
— Може да не ти се вярва и за бога, не е справедливо, но все още има членове на съвета, които не могат да приемат жена да застане начело на компанията.
— Вярвам го — потвърди Силия. — Някои жени през целия си живот са се убеждавали в тази истина.
— Води се дълъг, на моменти разгорещен спор — сподели Сет. — Съветът се раздели на две. Няколко души подкрепиха кандидатурата ти съвсем аргументирано, но опозицията бе непоколебима. Накрая трябваше да прибегнем до компромис.
Той обясни, че са избрали президент про темпоре — Престън О’Халоран, бивш президент на банка, дългогодишен член на дирекционния съвет на „Фелдинг-Рот“. Той бе на седемдесет и осем години и напоследък ходеше с бастун. Ползваше се с уважение и бе специалист по финансовите въпроси, но познанията му в областта на фармацевтичния бизнес се свеждаха главно до онова, което бе научил на заседанията на дирекционния съвет.
Силия се бе виждала с него няколко пъти, но не се познаваха отблизо.
— Какво по-точно се прие про темпоре? — запита тя.
— О’Халоран се съгласи да изпълнява длъжността най-много за шест месеца. Дотогава съветът трябва да се спре на постоянен президент — Сет се навъси. — Мога да ти кажа също така, че стана дума да се търси кандидат извън компанията.
— Разбирам.
— Струва ми се, че не би трябвало да говоря така. Но честно казано, Силия, ако бях на твое място, щях да им тегля едно „Вървете по дяволите!“ и моментално да напусна.
Тя поклати глава в знак на несъгласие.
— Направя ли го, някой ще се обади: „Постъпва точно като жена!“ Освен това аз приех да се върна, за да довърша работата по монтаина и ще си изпълня обещанието. След това… Е, нека да доживеем дотогава.
Тя си спомни за подобен разговор със Сам преди години, когато бе назначена заместник-директор по търговската квалификация вместо да заеме директорския пост, понеже, както Сам обясни тогава, „някои хора от компанията не могат да го преглътнат. Все още“.
Plus ca change, plus c’est la meme chose си каза тя наум. Колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите.
— Чувстваш ли се много оскърбена? — запита Андрю на вечеря.
Силия помисли малко, преди да отговори:
— Струва ми се, да. Чувствам се засегната от несправедливостта. А от друга страна, колкото и чудно да е, се улавям, че не го преживявам толкова трагично, както би било преди няколко години.
— Точно така си мислех и аз. Да ти кажа ли защо?
Тя се засмя:
— Моля, докторе!
— Понеже ти си уравновесена жена, обич моя. Уравновесена във всяко отношение. Ти си най-добрата съпруга, която може да има един мъж, изключителна майка, а в работата влагаш много ум, чувство за отговорност и компетентност и слагаш в джоба си повечето от мъжете. Дала си хиляди доказателства за качествата, които притежаваш. Вече не ти трябват почести и титли, понеже всеки, който те познава, е наясно какво струваш. Включително и онези тесногръди бунаци в съвета на „Фелдинг-Рот“, които не могат да ти се закачат на малкото пръстче. И не бива да се измъчваш нито секунда за станалото днес. Защото онези, които са взели такова решение, губят и ще разберат грешката си рано или късно.
Андрю спря.
— Извинявай. Нямах намерение да произнасям речи. Просто исках да кажа някои истини и евентуално да те ободря.
Силия стана и го прегърна. Докато се целуваха, тя прошепна:
— И действително успя.
На другия ден се роди бебето на Уини — здраво, хубаво момченце. Наред с Уини и Ханк се радваше и цялото семейство Джордан. Лайза възторжено поздрави Уини по телефона от Калифорния, а Брус — от Пенсилвания.
Какво винаги Уини бе изпълнила задачата с лекота.
— Май че улучих голямата печалба — каза тя отпуснала се доволна в болничното легло. — Сега трябва ние с Ханк да пробваме за близнаци.