Артър Хейли
Опасно лекарство (22)

8

Приятел и съюзник на Винсънт Лорд в дирекционния съвет на „Фелдинг-Рот“ бе Клинтън Етъридж, способен и известен нюйоркски адвокат, който имаше претенции да минава за учен, понеже бе следвал две години медицина, преди да се насочи към правото. Един негов познат цинично описа тази преориентация по следния начин:

— Клинт постави диагноза къде са големите пари и си написа рецепта как да стигне директно до тях.

Етъридж бе на петдесет и три години. Фактът, че го делеше четвърт век от краткия период на недовършените му занимания в областта на медицината, не го възпираше самонадеяно да дава мнения по научни проблеми и да ги поднася изкусно като пледоарии, заслужаващи да бъдат увековечени със златни букви.

Винсънт Лорд използваше тази слабост на Етъридж и го ласкаеше, давайки вид, че го приема като равностоен колега в научните изследвания. Тъй личните схващания на директора на научните изследвания често биваха представяни пред дирекционния съвет на „Фелдинг-Рот“ с авантаж за Винс — подсилени с умела адвокатска настойчивост.

И нямаше нищо изненадващо, че когато дирекционният съвет се събра да обсъди проекта на Сам Хоторн за Британски научноизследователски институт, Клинтън Етъридж застана начело на опозицията.

Заседанието бе свикано в централата на „Фелдинг-Рот“ в Бунтон. В заседателната зала около традиционната маса от орехово дърво бяха насядали четиринадесет от общо шестнадесетте директори — всичките мъже.

Етъридж, висок, леко прегърбен, придобил малко линкълновски вид, започна с приятелски тон:

— Да не би да се надяваш, Сам, че ако се осъществи това пробританско начинание, там хората ще те обсипят с любезности и ще бъдеш поканен на чай в Бъкингамския дворец?

Сам, както всички останали, се засмя и после върна удара:

— Всъщност целта ми, Клинт, е да прекарам един дълъг уикенд в замъка Уиндзор.

— Е, мисля, че това е постижима цел, но по мое мнение — единствена — каза адвокатът и продължи със сериозен тон: — Струва ми се, че проектът подценява огромните научни възможности и постижения на нашата родна страна, а тя е и твоя.

Сам бе обмислил предварително възможния ход на заседанието и нямаше никакво намерение да отстъпи инициативата в спора.

— Не съм подценил американските постижения в науката — възрази той. — Как бих могъл да допусна такова нещо? Те са пред очите ни! Аз просто искам да ги допълня.

Някой възкликна:

— Тогава хайде да използваме капитала си да ги допълваме тук!

— Самите англичани са създали мита, че науката на тяхното островче е някак си от по-висока класа — продължи Етъридж. — Ако беше вярно, защо тогава във Великобритания се наблюдава тъй нареченото „изтичане на мозъци“ и толкова много от най-добрите им учени се натискат да дойдат насам и да се включат в изследователска работа?

— Правят го предимно защото има по-добри условия и повече пари за кадри и съоръжения — обясни Сам. — Твоят въпрос, Клинт, подкрепя моето схващане. Нашата страна приема с широко отворени обятия британски учени, заради високото им качество.

— Според теб, Сам, коя област от нашите научни изследвания е най-важна сега? — запита Етъридж.

— Несъмнено генното инженерство.

— Точно така — кимна адвокатът, доволен от отговора. — И не е ли вярно, говоря, както знаете, с известен научен опит, че в областта на генетиката Съединените щати поведоха света и продължават да го водят?

Сам едва сдържа усмивката си — псевдоученият бе допуснал да го подведат.

— Всъщност, Клинт, това не е вярно — отвърна той. — Още през 1651 година в Англия Уилям Харви е изучавал развитието на пиленцето в яйцето и е поставил началото на генетичните изследвания. Пак там са започнали през 1908 година изследванията в областта на биохимичната генетика. Направени са редица открития с активното участие на американския генетик доктор Хърман Мюлер от 1920 година насам. Но до върха се стигна също в Англия. През 1953 година в Кеймбридж Уотсън и Крик откриха структурата на молекулата на ДНК, за което им бе присъдена Нобелова награда — сега Сам се усмихна. — Доктор Уотсън е американец по произход, което потвърждава, че фундаменталните науки имат интернационален характер.

Някои от директорите се поусмихнаха, а Етъридж даде вид, че съжалява за думите си.

— Както ние адвокатите казваме, има въпроси, които предпочиташ да не си ги поставял изобщо — призна той и без притеснение продължи. — Нищо от казаното не променя мнението ми, че американската наука няма равна на себе си. А и качеството на нашата изследователска дейност ще пострада, ако си раздвоим силите и създадем център в друга страна.

Разнесе се шепот на одобрение. Директор Оуен Нортън почука с пръсти върху масата. Всички замлъкнаха и се обърнаха към него.

Нортън, авторитетна, властна личност, около седемдесетгодишен, бе председател и собственик на основния пакет акции на една империя в областта на съобщенията, включваща и телевизионна компания. Господстваше мнението, че участието му в дирекционния съвет е цяло щастие за „Фелдинг-Рот“. Приковал вече вниманието, той започна енергично, с висок, рязък тон:

— Мога ли да ви припомня, че ние обсъждаме, или би трябвало да обсъждаме, сериозните и важните проблеми, пред които е изправена нашата компания. Ние избрахме Сам Хоторн за президент с убеждението, че той ще ръководи, ще дава идеи и насоки. Той внася предложение, съчетаващо тези три неща, а какво се получава в края на краищата? Клинт и други тук ни увещават да го отхвърлим. Е, що се отнася до мен, аз не съм съгласен!

Оуен Нортън погледна към Етъридж, с когото неведнъж се бяха противопоставяли на дирекционни съвети и отбеляза саркастично:

— Освен това, Клинт, смятам, че можеш да използваш твоето показно красноречие и младежкия си научен опит пред съдебните заседатели, които нямат познанията на членовете на този съвет.

Настъпи кратко мълчание, през което Сам Хоторн се мъчеше да си представи колко би се изненадал един външен човек, ако разбере, че заседанията на ръководния орган на компанията много рядко минават, както би трябвало да се очаква, на високо интелектуално равнище. Понякога можеше да се стигне до обмислени и мъдри решения, но често се губеше невероятно много време за дребнави спорове и кавги.

 

 

— А и какво значение има, дявол да го вземе, въпросът коя наука е по-голяма — британската или нашата? Работата не се свежда до това — продължи Нортън.

— А до какво? — прекъсна го един от директорите.

Нортън удари с юмрук по масата.

— Да се влагат капитали в различни предприятия! Във всеки бизнес, а също и в моя, понякога е голямо предимство да имаш втори мозъчен тръст, отделен и независим от първия. И може би най-добрият начин за подобно отделяне е да сложим един океан между двата.

— Това е също и начин да загубим контрол върху разходите — обади се друг.

Разискванията продължиха почти един час, представени бяха още възражения и алтернативни идеи. Проектът на Сам обаче получи подкрепа от страна на няколко директори, сериозно подсилена от Оуен Нортън и опозицията най-накрая заглъхна. Първоначалният проект бе одобрен с тринадесет гласа и един против-остана да упорства само Клинтън Етъридж.

— Благодаря, господа, искрено вярвам, че това решение ще даде добри резултати — каза Сам.

По-късно, още същия ден, той повика Силия.

— Ти продължаваш напред — започна той без излишни въведения. — Международният сектор вече остава зад гърба ти. Твоята нова длъжност е специален помощник на президента и ти ще бъдеш дясната ми ръка при създаването на британския изследователски институт.

— Съгласна — потвърди Силия. Тази новина я зарадва много, макар че тя отговори със същия суров тон. Явно, мислеше си, много проблеми тежат на главата на Сам. Вече бе съвсем оплешивял, само около ушите и на тила му бе останала малко коса. Силия предвкусваше семейното тържество тази вечер, след като съобщи новината на Андрю.

Тя запита:

— Кога ще започна?

И пресметна наум колко време ще е необходимо, за да предаде сегашната си длъжност. Един месец щеше да е достатъчен.

— Предпочитам още този следобед, но ще трябва да ти подготвим кабинет. Така че нека започнем утре в девет часа сутринта.

 

 

— Това твое назначение няма да бъде за дълго — й обясни на другия ден Сам. — Главната ти задача ще бъде да помогнеш за основаването на британския изследователски институт, да го осигурим с кадри и да започне работа. Бих желал това да стане в срок до една година, макар че колкото по-рано, толкова по-добре. После в най-кратък срок ще ти предложа нещо друго.

Приоритетните задачи, продължи указанията си Сам, ще бъдат да се намери английски учен, който да оглави института, да се избере подходящо място и да се закупи или наеме сграда. За предпочитане бе да се намери готова постройка, която да се приспособи бързо за новото й предназначение.

Всичко трябваше да се уреди възможно най-скоро. Затова Силия бе тъй ненадейно преместена от международния сектор. Сам лично пое грижата да се занимае с издирване на авторитетен и способен научен директор, макар че Силия щеше да помага, когато се наложеше. С останалите въпроси щеше да се занимава тя и да дава предложения, които Сам и другите ръководители да обсъдят.

Сам и Силия щяха да заминат за Англия следващата седмица. Преди това предстоеше да се посъветват с Винсънт Лорд, който въпреки отрицателното си отношение към проекта, имаше добра представа за науката и учените във Великобритания и можеше да препоръча някои кандидати.

Консултацията с доктор Лорд се състоя след няколко дни в кабинета на Сам. Присъстваше и Силия.

За нейна изненада Винс Лорд се отзова с готовност, дори приятелски, разбира се, доколкото бе способен на това. За разлика от Силия, Сам познаваше историята на въпроса и разбра на какво се дължи тази промяна. След като „Фелдинг-Рот“ щеше да развива изследователска дейност във Великобритания, Лорд искаше да я контролира. Сам обаче продължаваше да бъде категорично против.

— Аз подготвих списък на потенциални кандидати-обясни Винс. — Трябва да се свързвате с тях дискретно, понеже са университетски преподаватели или работят с наши конкуренти.

Сам и Силия прегледаха списъка, в който имаше осем имена.

— Ще бъдем дискретни — обеща Сам. — Но ще действаме бързо.

— Докато сте там, предлагам да видите и още нещо-каза Лорд и извади от една папка писма, защипани с кламер. — Кореспондирам си с млад учен от Кеймбриджкия университет. Заел се е с интересна работа върху умственото стареене и болестта на Алцхаймер, но е останал без пари и иска субсидия.

— Болестта на Алцхаймер ли? — запита Силия. — Нали когато мозъкът престане да функционира?

Лорд кимна.

— Част от него. Губи се паметта. Започва бавно и постепенно се влошава.

Въпреки първоначалната си неприязън към Силия, той трябваше да приеме присъствието й като постоянна, неизбежна и най-важното — влиятелна фигура. Затова не виждаше смисъл да продължава конфронтацията с нея. Между двамата имаше напредък — говореха си на малки имена. Отначало трудно, но вече бяха свикнали.

Сам взе писмата от Лорд, погледна ги и прочете на глас:

— Доктор Мартин Пийт-Смит.

Подаде ги на Силия и запита Винс:

— Препоръчваш ли да му отпуснем стипендия?

Директорът на научните изследвания сви рамене:

— Това е дълга история. Болестта на Алцхаймер тормози учените още от 1906 година, когато диагнозата е била поставена за пръв път. Пийт-Смит сега изследва процеса на стареене на мозъка и се надява в хода на работата да открие причината за болестта.

— Какви са шансовете?

— Малки.

— Можем да му отделим малко пари — сподели Сам. — Ако ни остане време, ще говоря с него. Но първо ще се занимаем с нашите задачи.

Докато четеше внимателно писмата, Силия запита:

— Какво мислите за Пийт-Смит като един от кандидатите за директор на института?

Лорд погледна учудено и отговори:

— Не.

— Защо не?

— Много е млад.

Силия пак се наведе към писмата.

— Той е на трийсет и две години — каза тя и се усмихна. — Вие не бяхте ли горе-долу на толкова, когато постъпихте на работа тук?

Отговорът му бе троснат, с нотка на обичайната раздразнителност:

— Обстоятелствата бяха различни.

— Нека да поговорим за другите — намеси се Сам, вземайки списъка на кандидатите. — Винс, кажи по няколко думи за тях.