Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strong Medicine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Опасно лекарство

Първо издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1992

 

Преводач: Владимир Ганев

Редактор Боряна Василева

Художник Мария Табакова

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректори: Галина Гандева, Ася Славова, Ани Георгиева, Светомир Таков

Дадена за набор май 1992 г. Подписана за печат юни 1992 г. Излязла от печат юни 1992 г.

Печатни коли 34. Издателски коли 36,56. Формат 32/84/108. Цена 34 лв.

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

5

По покана на Мартин втората, последна вечер в Харлоу, Силия отиде у тях да изпият по едно питие преди вечеря. След това щяха да вечерят в хотел „Чърчгейт“, където бе отседнала Силия.

Мартин живееше в малка къща-близнак на около три километра и половина от института. Тя бе модерна и функционална, но приличаше на десетките съседни къщи — явно — реши Силия — всичките са от готови сглобяеми елементи.

Силия слезе от таксито и Мартин я въведе в малка дневна. Тя чувстваше, че я гледа с възхищение, както е било и друг път. За краткото си посещение в Англия госпожа Джордан бе взела съвсем лек гардероб — през деня ходеше с костюм тайор, а тази вечер бе облякла приятна рокля в кафяво и бяло, модел Диане фон Фюрстенберг и носеше огърлица от един ред перли. Меката й кестенява коса бе с модна прическа — права и късо подстригана.

В антрето се наложи Силия да прескача и заобикаля пет симпатични обитатели на дома — дружелюбен ирландски сетер, ръмжащ английски булдог и три котки. В дневната я посрещна един любопитен папагал, кацнал свободно на люлката си.

Тя се засмя:

— Вие наистина сте приятел на животните!

— И аз мисля така — съгласи се усмихнат Мартин. — Обичам около мен да има животни и съм гледач на бездомни котки.

Трите котки сякаш разбираха тази му слабост и раболепно ходеха подире му.

Мартин живееше сам, а една жена идваше да поддържа реда в къщата. Мебелировката в дневната се свеждаше до едно кожено кресло с лампион и три стенни библиотечки, натъпкани догоре с научна литература. На малка масичка бяха наредени няколко бутилки, чинийка печени фъстъци, бадеми и лешници и кофичка с лед. Той покани Силия с жест да седне в креслото и се зае да приготви нещо за пиене.

— Имам всичко необходимо за дайкири, ако бихте желали.

— Да, благодаря — потвърди тя. — Трогната съм, че си спомняте любимото ми питие.

Дали до края на вечерта щяха да запазят помежду си същата непосредственост и приятелския тон, питаше се Силия. Не за пръв път й действаше физическата привлекателност на Мартий като мъж, но още преди да влезе тук си бе припомнила думите на Сам Хоторн: „Независимо колко ти харесва Мартин… ако е необходимо да бъдеш, твърда и безкомпромисна, бъди!“

— Ще се видя със Сам вдруги ден — каза тя. — Трябва да направя предложение за бъдещето на института и бих искала да зная вашето мнение.

— Нищо сложно — той й подаде чашата с дайкири. — Би трябвало да настоявате за удължаване срока на нашите изследвания с още една година или с повече, ако се наложи.

— Има опозиция срещу идеята за продължаване на срока. Вие го знаете.

— Да — потвърди Мартин. Още не бе го напуснала увереността, която проявяваше от момента на пристигането на Силия. — Винаги се намират късогледи хора, които не могат да видят нещата в перспектива.

— Доктор Састри късоглед ли е?

— Със съжаление трябва да кажа „да“! Как ви харесва питието?

— Чудесно е.

— Рао беше тук преди час — продължи той. — Искаше да се видим и да ми разкаже всичко, което е говорил с вас днес следобед. Той е много почтен човек.

— И?

— Той греши. Напълно греши. Подобно на другите, които са изпаднали в плен на съмненията.

— Можете ли да оборите с факти казаното от него?

— Не, разбира се! — в очите на Мартин проблесна раздразнение както предишния ден. — Теорията е основа на всички научни изследвания. Ако на нейно място разполагаме с факти, не би се налагало да правим изследвания. Изисква се компетентна, професионална преценка, съчетана със силен инстинкт — някои наричат тази комбинация научна арогантност. Тъй или иначе, това е убеждението, че вървиш във вярна посока и знаеш, че само времето, в нашия случай съвсем малко време, те дели от онова, което търсиш.

— Времето и доста много пари — напомни Силия. — А също и въпросът коя преценка е правилна — вашата или на Састри и другите.

Мартин отпи глътка от разреденото с вода уиски, което си бе приготвил, и замълча в размисъл върху казаното. След малко продължи:

— Парите са нещо, за което не желая да мисля повече, отколкото е необходимо, особено парите, спечелени от продажба на лекарствени средства. Но вие първа споменахте за пари и искам да ви кажа нещо, което единствено може да помогне да бъда разбран от вас, Сам и други като вас.

Силия напрегнато наблюдаваше Мартин, слушаше го внимателно и недоумяваше какво ще каже по-нататък.

— Даже в моята, според вас научна изолация, аз знам, че за „Фелдинг-Рот“ са настъпили лоши дни. Ако нещата не се оправят през следващите няколко години, компанията би могла да фалира.

Той рязко запита:

— Прав ли съм или не?

Силия се поколеба и кимна:

— Прав сте.

— Онова, което аз мога да направя, при условие че ми се даде още малко време, е да спася вашата компания. Не само да я спася, но да й осигуря продуктивност, похвали и огромни печалби. Защото от изследванията ми ще се получи ценен препарат — той направи гримаса и продължи. — Не защото се интересувам от някакви търговски съображения. Те не ме вълнуват. И не ми е приятно да ги споменавам. Но когато се открият подобни перспективи, вече ще съм открил и онова, към което аз се стремя.

Тези мисли, разсъждаваше Силия, правят силно впечатление, също както казаното от Мартин при първата им среща в неговата Кеймбриджка лаборатория. Тогава Сам го почувства по същия начин. Но Мартин не бе изпълнил първото си обещание. Какво ми гарантира, питаше се тя, че може да се вярва на днешните му думи?

Силия поклати глава:

— Не знам. Просто не знам.

— Дявол да го вземе, аз знам, че моето гледище е правилно — той повиши глас. — Много сме близо, съвсем близо, до намиране на средства, които да влияят върху процеса на стареенето и да предотвратят нарушаването функциите на мозъка, а може би и да предпазят от болестта на Алцхаймер.

Той изпи до дъно онова, което бе останало в чашата му и я тресна на масичката.

— Как, дявол да го вземе, мога да ви убедя?

— Можете да се опитате пак по време на вечерята — отговори Силия и погледна часовника си. — Мисля, че трябва да тръгваме.

 

 

Храната в хотел „Чърчгейт“ бе вкусна, но сервираха големи порции, прекалено големи за Силия. Тя поотмести с приборите си парчето месо, останало в чинията й, и започна да го побутва насам-натам, докато мислеше какво да каже по-нататък. При всички случаи думите й щяха да бъдат от много важно значение. Облегна се назад, за да подреди внимателно мислите си.

Обстановката бе приятна.

Повече от шест столетия преди появата на хотел „Чърчгейт“ на същото място се бе издигала подарена на църквата сграда — жилище на свещенослужител, — която по време на крал Джеймс I била откупена като частен дом. Някои конструкции от този период бяха запазени и придаваха особен чар на хотела, разширен и обновен след Втората световна война, когато Харлоу бил обявен за град. В един от старинните кътове се намираше ресторантът.

Силия харесваше атмосферата тук — ниския таван, масите край прозорците, тапицираните одърчета, покривките на масите и кърпите за хранене в бяло и червено, любезното обслужване и предварителното сервиране на вечерята на всяка маса, преди да бъдат поканени гостите на хотела. Те се събираха най-напред в бара отпред, получаваха менюто и си даваха поръчките.

Тя бе избрала маса до прозорец и седнаха с Мартин един срещу друг.

По време на вечерята продължиха разговора. Силия слушаше и рядко се обаждаше с някакъв въпрос, а Мартин уверено говореше на научни теми. Тя добре си спомняше думите на Найджъл Бентли от разговора им миналия ден: „За доктор Пийт-Смит, както за всеки ръководител, би било грешка да прояви неувереност или да изрази съмнение…“

Дали Мартин, въпреки твърдата си външна увереност, дълбоко в себе си не чувства несигурност? Силия реши да прибегне до тактически ход, за да открие отговора на въпроса си. Тя стигна до тази идея, когато четеше миналата вечер книгата, изпратена от Найджъл Бентли.

След като прецени и подбра думите си, тя погледна Мартин в очите и каза:

— Когато преди малко бяхме у вас, споменахте, че проявявате научна арогантност.

Той реагира светкавично:

— Не ме разбирайте криво. Това е положително качество — съчетание на познания, на стремеж да се критикува собствената работа и на убеденост — нещо, което един утвърден учен трябва да притежава, за да оцелее.

Силия се замисли върху думите му: дали това не беше първата едва доловима пукнатина във фасадата на увереността, първия признак за слабост? Тя не бе сигурна, но реши да упорства.

— Съвсем възможно е научната арогантност, независимо с какви други думи ще я наречете, да отиде много далеч; някои хора да повярват до такава степен в онова, което искат да стане, че най-накрая да приемат за чиста научна истина собственото си силно желание? Нещо, което стига до фанатизъм.

— Всичко е възможно — съгласи се Мартин. — Но не и в нашия случай.

Гласът му обаче бе равен, едва забележимо отстъпващ от предишната твърда убеденост. Сега вече Силия бе сигурна. Напипала беше слабостта му — той клонеше към признание, а може би и към поражение.

— Снощи ми направи впечатление нещо от една книга и си го записах. Предполагам, че ви е познато — каза Силия. Тя взе чантата си, извади листче от хотелските бележници и го прочете на глас:

„Грешката не е недъг на нашето познание. Тя е плод на неправилната ни преценка… Онези, които не могат да овладеят веригата от причини и следствия в ума си, не са в състояние да оценят точното значение на противоположните доказателства и данни… могат лесно да се подведат и да застанат на неправдоподобни позиции“.

Настъпи мълчание, което след миг тя наруши, с пълното съзнание, че е безсърдечна, даже жестока:

— Това е от Есе за човешкото разбиране на Джон Лок. Човекът, на когото вярвате и пред когото се прекланяте.

— Да, знам — отвърна той.

— Изключвате ли възможността вие да не оценявате правилно тези „противоположни доказателства“ и да заемате „неправдоподобни позиции“ точно както е казал Лок?

Мартин се обърна към нея с умоляващ поглед:

— Вие смятате ли че е така?

Силия тихо отговори:

— Да, смятам.

— Аз съжалявам, вие… — гласът му бе неузнаваем, говорът му — сподавен. Той немощно, едва-едва изрече-Тогава… аз се предавам.

Мартин бе сломен. Цитатът от неговия кумир Джон Лок, обърнат от Силия против собственото му дело, го бе пронизал в сърцето. Нещо повече. Той вече не можеше да се владее, подобно на внезапно повредила се машина, която не се поддава на управление. Лицето му посърна, устата му остана отворена, челюстта му увисна. Изричаше несвързани фрази:

— …кажете на вашите хора да сложат край… нека да го закрият… аз наистина вярвам, но може би не се справям, не сам… онова, което търсим, ще бъде открито… ще стане, трябва да стане… но някъде другаде…

Силия онемя от ужас. Как можа да го направи! Тя бе решила да предизвика сблъсък между Мартин и реалностите, но нито имаше намерение, нито искаше да се стига толкова далеч. Явно натрупваното повече от две години напрежение и угнетяващата еднолична отговорност, която бе носил на плещите си, произнасяха своята безпощадна присъда.

И отново се чу неговият глас:

— …съм уморен, толкова уморен…

Слушайки откъслечните му изрази, Силия изпитваше непреодолимо желание да го прегърне и успокои. Изведнъж някакво прозрение й помогна да направи следващата крачка.

— Мартин, хайде да излизаме — решително предложи тя.

Една сервитьорка мина наблизо и ги погледна любопитно.

— Пишете вечерята на моята сметка. Приятелят ми не се чувства добре — я помоли Силия и стана от мястото си.

— Да, госпожо Джордан — момичето дръпна масата, за да излязат по-лесно. — Мога ли да ви помогна?

— Не, благодаря. Аз ще се оправя.

Тя хвана Мартин за ръка и го измъкна в преддверието. Оттам една стълба водеше нагоре към хотелските стаи. Нейната бе съвсем близо. Силия отключи и двамата влязоха вътре.

Тази част на сградата бе също запазена от времето на крал Джеймс I. Правоъгълната спалня имаше дъсчен таван с дърворезба, дъбова ламперия и камина, зидана с камък. Малкият размер на прозорците с вътрешни оловни кантове на стъклата напомняше, че през седемнайсти век стъклото е било голям лукс.

Леглото беше просторно, с висок балдахин. По време на вечерята камериерката го беше разстлала. Върху възглавницата тя бе сгънала дантелената нощница на Силия.

Колко минало е побрала в себе си тази стая — учудваше се Силия. Колко събития са ставали тук в живота на няколко поколения на семействата, обитавали къщата-раждане, смърт, любовна страст, радост, скръб, кавга, потайни срещи. Тази вечер, мислеше си тя, щеше да се прибави нова страница към вековния летопис.

Мартин стоеше все още объркан, измъчен и я гледаше колебливо. Тя дръпна нощницата си и тръгвайки към банята, му каза мило:

— Събличай се и отивай в леглото. Аз идвам.

Неподвижен, той не откъсваше очи от нея. Силия се приближи и прошепна:

— Ти също го искаш, нали?

Той потрепера със стенеща, сподавена въздишка:

— О-о, господи, да!

 

 

Двамата се притискаха един към друг и тя го успокояваше като дете. Но не задълго.

Силия усети как възбудата му расте и нейната също. Тя бе копняла за този миг не по-малко от него. Настъпването му бе неизбежно и това се разбра още при първата им среща в Кеймбридж, когато между тях проблесна нещо далеч по-силно от мимолетното взаимно харесване. Още оттогава Силия осъзна, че въпросът е бил не „дали“, а просто „кога“.

Изборът на момента и мястото бе в известен смисъл плод на случайността. Сбъдна се поради внезапното смущение и отчаяние, което обзе Мартин, очевидната му потребност да черпи сила и утеха от друг. И ако това не се бе случило сега, някой друг ден щяха да стигнат до същия съдбовен миг, към който ги приближаваше всяка тяхна нова среща.

Докато Мартин пламенно я целуваше и тя откликваше с цялото си тяло, чувствайки суровата му мъжественост, в едно ъгълче на ума си Силия съзнаваше, че рано или късно щеше да мисли за морални принципи и да преценява последствията. Но не сега! Тя нямаше сили за нищо друго, освен да изживее тъй желаните мигове. Нейният стремеж, пламенен, безпределен, блажен и покоряващ, намираше пълна взаимност у Мартин.

След секунди, в радостен екстаз, всеки нежно изричаше името на другия.

После заспаха, първо Мартин, както се струваше на Силия, дълбоко и вече със спокойна душа. В ранните утринни часове се събудиха и този път още по-нежно, но със същата неземна сладост отново се отдадоха на любов.

Когато Силия отвори очи късно сутринта, от малките средновековни прозорци струеше светлината на деня.

Мартин си беше отишъл. Когато стана, тя намери бележка от него.

„Най-скъпа моя,

Ти си била и продължаваш да бъдеш вдъхновение.

Рано тази сутрин, когато спеше — о, бе тъй хубава, — ме осени една идея и едно вероятно решение за изход от нашия изследователски застой. Отивам в лабораторията, въпреки че не ми остава много време, за да проверя какви са перспективите.

При всички случаи не ще загубя вяра и ще продължавам, докато дойде заповед за освобождаването ми.

Всичко между нас ще си остане недосегаема тайна и дивен спомен. Не се безпокой за нищо! Знам, че в Намерения рай се попада само веднъж.

Мисля, че е по-добре да не пазиш тази бележка

Винаги твой,

Мартин“

Силия си взе душ, поръча закуска и започна да си приготвя багажа за пътуване към дома.