Норман Луис
Специалист от Сицилия (32)

17

Залегнал в храстите, Боначеа Леон стреля четири пъти по фигурата в колата, която приближаваше отдолу, изчака секунда, за да осмисли гърчовете на жертвата си, после скочи, втурна се нагоре по тревистата могила и се прехвърли през оградата. Марк се опита да му издърпа снайпера, за да го хвърли в храстите, но Боначеа не го пусна, отскубна се със злобна, маймунска гримаса и побягна между паркираните коли към железопътната кула, под която бяха оставили Форда. Ернесто запрати калъфа под един храст и хукна след него, а Марк ги последва.

Наоколо, броня до броня, бяха паркирани стотици коли, но Леон скачаше ловко като маймуна по броните и капаците им. В далечината по надлеза се мяркаха хора, но иначе нямаше жива душа. Покрай улиците, по които щеше да мине кортежът, се бе изсипало цялото население на града, а на места като това господстваха само гълъбите, котките и непривичната тишина. През една пролука между редиците от автомобили Марк видя форда, който се открояваше с полепналата по него изсъхнала кал, и когато го наближи — с лозунга „Голдуотър — президент“, залепен на предното стъкло. Филипс, човекът на Брадли, беше стъпил на бронята и ги чакаше. Марк забеляза ужаса, който се изписа на лицето му, когато Леон се втурна към него, все още стискайки снайпера. Филипс скочи на земята, пресрещна Леон и му го измъкна от ръцете. Огледа се отчаяно къде да го скрие, после го хвърли през прозореца на задната седалка. Беше изгубил самообладание и се суетеше объркан. Ернесто бе изостанал някъде из лабиринта от коли и Филипс взе да размахва ръце и да го вика.

Ето че полицейски сирени нададоха вой по „Елм стрийт“ и Марк видя главите на тичащи хора да подскачат между колите край оградата, където те бяха изчакали приближаването на кортежа. Ернесто се появи задъхан и се строполи на задната седалка до Леон. Филипс запали мотора и сменяйки рязко скоростите, зави със свистене наляво и профуча покрай редицата коли. По-надолу платното бе преградено от камион, оставен там, за да не би да се измъкнат други коли и да ги блокират; щом видя форда, шофьорът включи двигателя и отмести камиона, за да минат.

Марк дръпна Филипс за ръкава.

— По-полека, приятелю, успокой се. Колкото по-бавно се движим, толкова по-добре.

Пред тях полицейски коли и пеши полицаи започваха да нахлуват в района на железопътното депо откъм „Хюстън стрийт“ и минута по-късно фордът бе спрян от един полицай на мотоциклет. Филипс му показа специалния си пропуск и полицаят наду сирената и ги поведе по „Хюстън стрийт“ чак до виадукта, където им махна да продължат и се върна обратно. По пътя, който водеше извън града, нямаше голямо движение и Филипс насочи колата по скоростното платно, а след това по булевард „Замп“ към автострадата „Торнтън“ и излезе от града. Беше стиснал зъби и от време на време преглъщаше с подчертано усилие. Ернесто вече не дишаше така тежко и бузите му отново се бяха зачервили. Той погледна с възхищение Леон, който спеше, и за пръв път се обади:

— Чудесен беше.

До летище Райт в окръга Ван Зенди пътуваха час, като почти през целия път Филипс поддържаше скорост от осемдесет мили. Леон продължаваше да спи, Ернесто си тананикаше някаква испанска песничка, после изведнъж подаде глава от прозореца и повърна. Марк мечтаеше за спокойно бъдеще. На входа на летището Филипс показа пропуска си и излязоха на бетонната настилка пред хангарите. Самолетът стоеше до един хангар двеста ярда по-нататък, но от Морган нямаше и следа. Летището, което се използваше от товарни самолети, аеротаксита и няколко чартърни линии, изглеждаше необичайно безлюдно. Товарните самолети стояха между купищата натрупани на електрокари сандъци, които или чакаха да бъдат натоварени, или пък току-що бяха разтоварени. Виждаше се един електрически стартер, изоставен от обслужващите го. Иззад купчина чували с изкуствен тор се подаде някакъв човек и се запъти към тях, въртейки верижката на свирката си.

— Да сте виждали пилота на този самолет? — провикна се Марк.

— Разбира се, влезе в сградата. Ей сега ще се върне. Какви са новините от Далас?

— Ние идваме от Остин. Току-що пристигаме.

— Чухте ли, че убили президента.

— Чухме нещо такова.

— И жена му убили. А, изглежда, и няколко други, които били в тяхната кола. Някакъв смахнат със снайпер. Това можеше да се очаква. Ние тук не жалим кой знае колко за него.

— Да влизаме вътре — обърна се Марк към Филипс — и да видим какво прави това глупаво копеле.

Влязоха през служебния вход на сградата. Първото нещо, което Марк видя вътре, бяха трима мъже с бутилки бира в ръка, които се подпираха един друг. Пиянски смях, викове и прегракнало пеене долитаха през вратата на бюфета. Когато влезе, Марк видя някакъв човек да танцува като мексиканец около шапката си, която бе хвърлил на пода. Друг го прегърна и му бутна чаша в ръката. Трети, с едро, червендалесто тексаско лице беше прегърнал бармана. Четвърти държеше плакат, на който се виждаше ликът на президента в анфас и в профил. „ТЪРСИ СЕ ЗА ИЗМЯНА. ТОЗИ ЧОВЕК СЕ ТЪРСИ ЗА ПРЕДАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ СРЕЩУ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ“, гласеше надписът. Марк се върна бегом, преследван от смях, напомнящ зловещия грак на тропически птици, и започна да нахълтва от стая в стая. Накрая видя Морган да излиза от мъжката тоалетна. Марк го настигна, хвана го за раменете и се взря в лицето му. Под момчешките му очи бяха избили червени петна, усмихваше се глупаво.

— Къде ходиш, дявол да те вземе? — викна Марк. — Кой ти разреши да напускаш самолета?

Краката на Морган се огънаха и той опря глава на гърдите на Марк. Слюнка потече от крайчеца на устата му и той я сръбна. Дъхът му миришеше на ядене и лош алкохол.

— Досега седях в самолета, както ми казахте. Дори спах. Но после дойдоха някакви хора и ме поканиха да пия с тях. Празнуваха.

— И ти само това чакаше. Колко изпи?

— Две, доколкото си спомням. Ръжено уиски с лед. За да отпразнувам с момчетата. Някой ми обеща да наглежда самолета. — Той се поклащаше вдървено като играчка, която се крепи само защото има олово отдолу.

— Пиян си като свиня — каза Марк. — Дали пък не са ти сложили нещо в питието? Да се махаме оттук. — Той хвана Морган за ръката, за да го крепи, и го измъкна от сградата. — Слушай, за какво си говорихте с тези приятелчета? Какво им каза? Каза ли им нещо за себе си или за нас?

— Нищо. Може да съм им казал, че отиваме в Хюстън, но това е всичко. Не си спомням. Ако някой ме е питал, сигурно това съм му отговорил.

— Това си им казал, а? В дневника на летището отбелязваш Литъл Рок, а им казваш, че отиваме в Хюстън! Първо напускаш самолета, а после правиш такава щуротия! Да не мислиш, че те са глупаци като теб? Още сега някой ще се заинтересува какво е станало тук. И, разбира се, ще се обадят в Хюстън и там ще ни посрещнат с почести.

— Момчетата изобщо не ме слушаха. Убит е президентът и те празнуват. Толкова са радостни — сякаш по-хубаво нещо не им се е случвало. Някой ме попита накъде пътуваме, ей тъй, колкото да подхване приказка, и аз му отговарям от учтивост. Така е, когато пиеш с компания.

— Кретен! — прекъсна го Марк. — Федералната полиция ще ни причака в Хюстън или някъде другаде в щата. Ще вдигнат обща тревога. „Има вероятност едно към четири да се случи точно това“, помисли си Марк. Той се спря и извърна Морган към себе си. — Слушай, ще ти стигне ли горивото, за да летим направо за Матаморос, без да кацаме в Хюстън?

Морган се замисли, сбърчил лице, докато преценяваше разстоянието, горивото и евентуалния вятър.

— Да-а — отговори той чак след минута. — Ще стигне. Ако прелетим направо през Мексиканския залив, а не следваме крайбрежната линия, ще стигне.

„Друг изход няма“, рече си Марк. Той мислеше да остави Морган и другите в Хюстън и да вземе първия самолет за Ню Йорк, но трябваше да се откаже от тези намерения. Е, какво толкова, ще се върне с тях до летището край Матаморос. Разликата е само пет-шест часа. „Каквото и да се случи — каза си, — утре ще бъда в Бостън.“.

Делтата на река Бразос се разстилаше под тях като жилчиците на пеперудено крило. Марк седеше на първото от пътническите места вдясно, зад Морган, който, вече изтрезнял, дъвчеше шоколад и от време на време вдигаше ръка от лоста, за да потърка слепоочието си, където под оредяващата коса се бе появил пърхот. Леон отново бе заспал на мястото зад Марк, а изражението му на безметежна умора сегиз-тогиз се сменяше с измъчена усмивка — като на бебе с колики. Ернесто си тананикаше под носа някаква мексиканска балада сред грохота на двигателите и тракането на разни разхлопани части, което се чуваше от всички части на кабината. Всеки път, когато попадаха във въздушна яма, се кръстеше. Хюстън остана зад тях и пред погледа им се очерта Мексиканският залив. Слънцето, което потрепваше зад замъглените прозорци, се готвеше да се скрие зад хоризонта някъде около Корпус Кристи, където се стелеха като син дим горещите мъгли на пустинята. Всичко като че ли вървеше по план. Когато прелитаха над Хюстън, Морган го успокои, като посочи таблото и вдигна пръст, за да му покаже, че имат предостатъчно гориво.

Това беше краят на операцията, а за Марк — краят на всички подобни операции. Изведнъж се почувствува празен, като поет, останал без вдъхновение. Някаква съставка, някакво загадъчно вещество в организма му, което до този момент бе имунизирало нервите му против страх, се беше изчерпало. Нямаше я вече хладната възбуда, която бе изпитал, когато уби мароканците, и по-късно, когато лично бе ръководил убийството на бандитите на Месина, и след това, когато бе наблюдавал смъртта на Коболд. В Далас той бе спокоен, но унил — човек, лишен от призванието си. Това бе първият признак за вътрешния бунт в него. Нещо в него се беше прекършило, той вече не беше същият.

Спина, който ги чакаше на изоставеното летище, щеше да остане изненадан, но и доволен, че отново го вижда. Всъщност Спина бе самотник, който се нуждаеше от приятел, който искаше да има около себе си някой близък, докато върши работата си. Навярно пак ще се опита да го увещава, но Марк тактично ще му откаже.

Изпитваше някакво непознато чувство на свобода, но и на празнота и умора. Двадесет години бе спазвал дисциплина, по-строга, отколкото в която и да е армия. Бе войник в ударна част, който изпълняваше безпрекословно заповедите на командирите и беше сляпо предан на делото. Сега беше останал без командири, защото сам се бе откъснал от тях. Връщайки се мислено назад, той си даде сметка, че повратният момент бе настъпил, когато с ужас разбра, че в замяна на някаква услуга Дон К. е бил готов да го продаде на Брадли и е изложил семейството му на опасност от вендета, което и доведе до смъртта на брат му. Едно божество позорно го беше предало, ала отвръщайки се от него, той бе изгубил вяра не само в онзи мъгляв кодекс на честта, за който винаги се бе сражавал, но и вяра в самия себе си.

Спина също беше станал жертва на разочарованието. И двамата, както разбираше Марк, са били сведени до положението на наемници. Онова, което се вършеше, нямаше нищо общо с делото, на което се бяха заклели да служат. Това беше сделка, договор, и то при крайно неизгодни условия. Ролята на Спина беше да накара много гласове да замлъкнат; да наеме специалисти убийци, когато се наложи; да подкупи полицаи, политици и съдии, да подготви една грандиозна измама, в която нацията щеше да повярва. Нека се оправя сам с всичко това. Предстоящата рипулитура напомняше на Марк за една статия, която бе прочел в „Рийдърс Дайджест“: как погребали някакъв фараон заедно със съкровищата му, а след това палачът удушил всички, които били свързани със строежа на тайната гробница и накрая сам той бил удушен. И накрая сам той бил удушен.

Главата му се отпусна на гърдите. За секунди му се присъни, че се обажда по телефона на Тереза. „Пристигам, Arrivo subito!“^[1]

Гласът й звучеше отдалеч, много отдалеч, глух и смазан от мъка. „Tu non arrivi mai. Addio“^[2].

Марк трепна и се събуди — все още стискаше слушалката, макар че тя беше замлъкнала. Всички зле закрепени неща в самолета тракаха още по-силно, а Морган се обърна и му посочи с глава предпазния колан.

Докато го закопчаваше, Марк забеляза планина от облаци в късния здрач, чиито розови върхове пронизваха небето пред самолета, който с пълна скорост набираше височина. Грейналите облаци, гладки и розови като моминска плът, се стелеха под тях, но изведнъж небето изчезна и те се понесоха стремглаво надолу през запенен котел, докато накрая самолетът удари в по-плътни въздушни пластове. Коланът на Ернесто се скъса и той излетя от мястото си и едва не проби тавана, върху който се изсипа и целият багаж. Сетне със зинала уста тупна на пътеката. Леон започна да повръща, а Морган, спокоен и с повишен дух от опасното положение, овладя майсторски самолета, направи остър завой, потърси пролука през облаците и успя да проникне в по-спокоен въздух. Под тях морето се простираше като настилка от блещукащ гранит, а мексиканското крайбрежие се очертаваше белезникаво в сгъстяващата се синева на запад.

— Ето, това е то красотата на летенето! — възкликна победоносно Морган, но никой не го чу.

Самолетът се спускаше плавно към Матаморос, чиито трепкащи светлинки вече се виждаха. Марк беше разкопчал предпазния колан, за да се притече на помощ на Ернесто, и точно в този миг някакво скрито устройство, не по-голямо от джобен часовник, избухна в опашката на самолета. То бе нагласено да избухне малко след като заредят в Хюстън, за което бяха предвидени четиридесет и пет минути. Ако бяха оставени десет минути повече, много усилия и находчивост щяха да отидат на вятъра, В ушите на Марк взривът прозвуча не по-силно от хрускане — все едно, че някой беше разчупил сухар. Когато самолетът започна да пада, той се вкопчи в ръчките, мислейки, че пак са попаднали във въздушна яма. Сивото море се втурна да ги прибере.