Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sicilian Specialist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Норман Луис. Специалист от Сицилия

Издателство на БКП, София

Второ издание

Преведе от английски Желяз Янков

Редактор Тодор Вълчев

Художник Веселин Павлов

Художествен редактор Александър Хачатурян

Технически редактор Сашо Георгиев

Коректор Надя Въргулева

Печат: ДП „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

7

Боначеа Леон беше една от най-жалките отрепки, които Марк някога беше срещал. Към единадесет сутринта двамата пристигнаха в Марианао и оставиха колата в паркинга на един ресторант малко след кръстопътя с „Авенида дел Голфо“, откъдето минаваше всяка кола, движеща се на запад. Седнаха под един чадър с реклами на кока-кола на петдесетина крачки от пътя — синкава лента с наредени покрай нея на равно разстояние сенчести палми. Ресторантът беше един от многото в околностите на Хавана, който вечерно време обслужваше бели мъже с чернокожите им любовници; всеки можеше да паркира колата си край пътя в отделна бамбукова клетка и скрит от очите на останалите, да чака да бъде обслужен. По пладне Марк и Боначеа бяха единствените посетители. Палещите лъчи на слънцето бяха потопили в безмълвие цялата околност. Не минаваха почти никакви коли. Шофьорът, истински гангстер от Канзас, доставен от Спина заедно с колата, отпиваше газирано питие зад волана.

Приличаше на гангстер от филмите през тридесетте: не се делеше от меката си шапка и цедеше през зъби думите си. И тримата бяха снабдени с официални ordenes de mision[1], които ги избавяха от неприятности с полицията, а Боначеа имаше и специален открит лист, подписан от секретаря на министъра на вътрешните работа.

Боначеа ядеше сандвич с кюфте със съсредоточеността на човек, който слуша класическа музика. Той седеше прегърбен и дъвчеше замислено, а ризата му висеше като торба около хлътналия му гръден кош. Имаше восъчната кожа на туберкулозно болен, под която сякаш не течеше кръв. Изпод гладкото изпъкнало чело гледаха сънливи, бадемовидни очи, които заедно с гладката, не видяла бръснач кожа над горната устна и няколкото тънки косъмчета в краищата на устата подсказваха, че някъде в родословието се е намъкнал китайски имигрант. Не бяха говорили нищо за предстоящата задача, но Боначеа, който беше научил английски в затвора, се радваше на възможността да разисква кариерата си на художник.

— Обичате ли да рисувате, мистър? — попита той Марк.

— Обичам, разбира се — каза Марк с извърнато встрани лице.

— Какво рисувате, мистър? — любопитстваше Боначеа.

— Каквото ми падне. Задната веранда. Стените. По дяволите, всичко.

— Аз рисувам картини — обясни Боначеа и извади от джоба си куп изрезки от вестници за самостоятелната изложба в Нуева Герона на картини, рисувани от него в затвора. Марк им хвърли поглед и ги върна. Изпита погнуса дори само от докосването до изрезките, пипани преди това от Боначеа. Поотмести стола си, за да не допира неговия, но почти веднага Боначеа, жаден за всякакво общуване, пак се доближи към него.

Спина беше успял да понаучи нещо за Боначеа. Бил е говедар в Алта Гарсия, провинция Камагуей, на шестнадесетгодишна възраст го завербували в един отряд, сформиран от някакъв кубински диктатор за борба с враговете му. Връщайки се веднъж с влака у дома след обичайната касапница, Боначеа стрелял по един селянин, който пътувал с волска кола по успоредния на железопътната линия път, и го убил, за което получил доживотна присъда. Той обяснил на психиатъра, че нямал никаква причина да убива селянина, но споменал, че тогава имал ерекция. От вниманието на някои лица, които били на процеса, не убягнала една характерна подробност: от влак, движещ се почти с четиридесет мили в час, Боначеа беше успял да улучи човека право в главата.

Марк изпи бирата си и тялото му мигом я превърна в пот. От напрежение стомашните му мускули се стегнаха, сякаш се готвеше да вдига тежко, и той почувствува, че не може да поеме достатъчно въздух в дробовете си. Както се взираше в синкавия блещукащ път, стеклата се от клепачите пот замъгли погледа му. Боначеа го дърпаше за ръкава. Сега искаше да му покаже семейни снимки: бърнеста мулатка, жена му, и къдрокосо светлооко момченце с моряшко костюмче. Това беше синът му, когото държаха като заложник. Боначеа се беше венчал в енорийската църква на Нуева Герона в присъствието на заместник-директора на затвора. „Живее си като в луксозен хотел — беше отбелязал Спина. — Жена му го навестява и той може да я чука, когото си поиска. Той е ценна вещ.“

Боначеа си поръча още един сандвич, повдигна горното парче да помирише месото и задъвка отново. После бръкна в устата си с тънкия си пожълтял от никотина показалец, извади от зъбите някакво хрущялче, разгледа го с интерес и го перна от пръста си. Принуден да гледа всичко това, Марк изпита такава погнуса, че тя изблъска на заден план напрежението от очакването. В старата Сицилия човек, принуден да се занимава с такава работа, поне би знаел как да се държи. От служителя на смъртта се изисква минимум достойнство, но този беше достоен само за презрение. Огромна хапка беше разкривила раболепната усмивка на Боначеа; сетне гърлото му се сви, той преглътна, изпъшка и отново даде знак на келнера.

Марк се загледа встрани, където пейзажът излъчваше трептяща омара от всичките си пори. Жегата беше покрила със сиво наметало всички цветове, а жълтеникавата лагуна, която лежеше между ресторанта и морето, се беше раздвижила. Появи се рекламна кола, чиито високоговорители зареваха в напечената пустош възхвали за лекарството против болки „Мехорал“; от срещуположната посока покрай ресторанта пробръмча на „Веспа“ някакъв свещеник и расото му сякаш остави чернилка в пепеливия въздух. Когато и той отмина, наоколо не остана живо същество освен бялата чапла, кацнала върху една разкапана крава в блатото.

Гангстерът в колата натисна лекичко клаксона и Марк поглеждайки към Хавана, видя как от влажната далечина изплува наетият от „Хърц“ шоколадов кадилак. Той стана и се мушна зад бамбуковата преграда, през която можеше да вижда пътя, а човекът от Канзас се просна на предната седалка и се направи на заспал. Кадилакът на Коболд наближи, забави ход и сви рязко в паркинга, при което гумите му изсвистяха по чакъла. Един от телохранителите седеше отпред до шофьора, а Коболд беше отзад, между другия телохранител и облечената в бяло Линда. Първият телохранител влезе в ресторанта, сетне излезе с няколко мукавени кутии и синя пластмасова торбичка. Той сложи всичко в багажника и те продължиха пътя си в западна посока. Марк и Боначеа изчакаха кадилакът да изчезне от погледа им, после се качиха в колата и тръгнаха след него, но бавно, кажи-речи със скоростта на пешеходец. След пет мили видяха, че кадилакът е паркирал точно там, където предполагаше Марк. Свърнаха, от пътя в горичката от ниски палми. Боначеа взе от багажника пушката в кафявия брезентов калъф за въдици и като оставиха шофьора в колата, двамата с Марк се спуснаха на плажа й тръгнаха по пясъка.

Миналогодишният ураган беше изсипал пясъци с различни цветове и ги беше размесил. Сред локви от застояла морска вода стърчаха палми, окичени с раковини, а тук-там от пясъка се подаваха бамбукови стебла — като снопчета косми, щръкнали от брадавиците по иначе гладка буза. С калъфа за въдици Боначеа веднага се превърна в част от пейзажа: някакъв скитник по крайбрежието, тръгнал да търси удобен прибой за лов на костури. Марк му даде знак да не бърза и продължи напред сам; така щеше да му бъде по-лесно при неочаквана среща, ако изведнъж налетеше на тях зад някоя дюна („Мина ми през ум, че може да ви срещна някъде тук, Андрю. Не, няма да ви преча. Да знаеш някое място, където мога да се изкъпя гол?“).

За щастие той забеляза Коболд и компанията му от върха на пясъчния насип откъм подветрената страна на палмовата горичка. Там долу цареше оживление. Под плажния чадър бяха наредени сгъваема масичка и няколко стола, а Линда и шофьорът разопаковаха кутиите с храна; Коболд и телохранителите бяха слезли досам водата и гледаха двете редици рибари, които теглеха въжетата на една плитководна мрежа и бавно я извличаха на брега.

Коболд се залови със снимките: групови снимки и снимки в едър план на рибарите, после изщрака цял филм по рибите, пляскащи в последната преграда на мрежата. Когато накрая изтеглиха улова на брега, той отново снима рибата, после рибарите с риби в ръцете. Последваха преговори между един от телохранителите и рибарите, след което Коболд си избра риба и подаде пари. Последва събиране на плавей и стькване на огън, за да се изпече рибата. Под чадъра започнаха да отварят бутилки и да изпразват чаши. Рибарите, общителни хора, се присъединиха към компанията на Коболд и приеха да хапнат и да пийнат с тях. Никой не бързаше, Коболд току вдигаше фотоапарата за нови снимки. Линда позираше с рибарите, а Коболд приклякаше и снимаше ту от един, ту от друг ъгъл; тя се смееше срещу слънцето през мрежата от златисти коси, а зад нея тъмнееха телата и проблясваха зъбите на десетина усмихнати кубински синдбадовци.

Марк и Боначеа клечаха в парцаливата сянка на палмовата горичка, а комарите се кълбеха като дим над гниещата растителност и ги хапеха. Боначеа беше извадил отнякъде нов сандвич и дъвчеше, а около устата му се въртеше рояк нетърпеливи мухи. Долу на плажа Коболд се поотдалечи от останалите, приклекна и презареди апарата в собствената си сянка. Марк дочу драскането на метала по твърдия брезент при изваждането на пушката от калъфа, а секунди по-късно почувствува върху ръката си лекото, но противно докосване на пръстите на Боначеа.

— Ahora? — прошепна Боначеа. — Сега ли?

— Не. За бога, почакай, докато не ти кажа. Вдига ли много шум тази играчка?

— Малко.

Създалата се обстановка в най-добрия случай може да се оцени като задоволителна, помисли Марк. Нямаше никаква възможност операцията да мине гладко, в класически стил. Професионалистът у него се стремеше тя да остане неразрешима загадка, сензация за утрешните издания на вестниците, която — в тази страна с всекидневно изобилие от убийства — ще бъде забравена до довечера. Ако имаше свидетели, никой не трябваше да остане жив, за да каже какво е видял. Но в случая това беше невъзможно. На плажа имаше твърде много хора: рибарите, които май нямаха никакво намерение да си тръгват, шофьорът и двамата телохранители, които миг след изстрела щяха да се втурнат като хрътки към мириса на барут. И най-важното, имаше жена, която Марк, не щеш ли, харесваше и която при всички случаи, съгласно непоклатимите традиции, трябваше да бъде пощадена.

Той наблюдаваше и изчакваше удобния момент. Обстановката наистина не беше от най-добрите, но по-добра възможност едва ли щеше да се представи. Долу на плажа, където сивотата на тропика по пладне беше погълнала всички цветове с изключение на червеното на плажния чадър и оранжевото на Линдините бикини, оживлението постепенно замираше. Някои от рибарите накрая събраха улова и тръгнаха в индианска нишка — хора без сянка — към своето невидимо село. Малцина останали, неуспели да се преборят със съня, се бяха изтръшкали в тясната като нож сянка на една измъкната на брега лодка. Разхладила глезените си във водата, Линда се върна и се обтегна по корем под чадъра, а Коболд приседна на пясъка до нея. Шофьорът и телохранителите се настаниха на столовете и единият от тях задряма, клюмнал глава на гърдите и провесил ръце до пясъка. След като Линда излезе от водата, морски птици долетяха от изцъкленото небе и накацаха там, където отливът беше оставил локвички по пясъка. Самолетът с рекламата за цигари мина още веднъж над далечния „Мирамар“, бръмчейки приспивно, а после потъна отново в плътната тишина на небето.

Будният телохранител стана и се затътри към перестия бамбук върху една изкорубена скала, която показваше докъде бият вълните по време на бурите през септември. Той се скри навътре в бамбука, разкопча панталона си и се изпика. Някакъв камък или раковина привлече вниманието му; той го вдигна, разгледа го и го захвърли. Помая се още няколко минути, като подритваше пясъка и си избираше камъни, сложи някои в джоба си, отказа се от други и се върна на мястото си.

Боначеа, подпрял се на колене и лакти, се местеше насам-натам, за да намери по-добра опора, и пясъкът тихо проскърцваше под него. Той издърпа затвора на пушката.

— Ahora — прошепна той отново.

— Не. Казах ти, чакай.

Последва безкрайно дълга пауза, през която сърцето на Марк натежа в гърдите му и започна да се надува като плондер; сетне Коболд изведнъж се надигна, изправи се на крака и протегна ръка на Линда да вдигне и нея. Един от телохранителите също стана от стола си и понечи да тръгне след тях, но Коболд му махна да се върне. Хванали се за ръце, те закрачиха към бамбука и бледите им градски тела изглеждаха тъмни на фона на ослепително белия пясък. Фигурата на Коболд закриваше отчасти Линда; окаченият на врата фотоапарат се люшкаше по гъсто окосмената му гръд. Спъван от пясъка, той сякаш газеше до колене във вода, разперил ръце да се хване за въздуха.

Навлязоха в бамбука с илюзията, че никой не ги вижда. Сега, помисли си Марк. Устата му се напълни със слюнка, която не беше в състояние да преглътне. Неподходящ момент и неподходяща обстановка. Заповед, изпълнена така, както не би трябвало — в нарушение на неписаните закони. Той вдигна ръка да даде знак на Боначеа. Линда свали бикините си. Коболд я прегърна за миг, сетне отстъпи и вдигна апарата към очите си.

Боначеа душеше въздуха като куче. Марк го погледна с крайчеца на окото и забеляза обезумелия израз на лицето му. Изведнъж усети острия котешки мирис на потта му.

— Ahora?

— Да, Ahora!

Изстрелът не беше нещо повече от хълцане, пръдня, презрително „пфу“, но през дулото просъска като змийски език отлитащият куршум. Трудно беше да се повярва, че след този звук — като от детско пушкало — ще последва нещо сериозно, но почти в същия миг приклекналата фигура с фотоапарата, вече омаломощена от жегата, сякаш се разпадна. От коленичилата и трепкаща като мираж фигура на Линда долетя пронизителен писък. Някаква птица, кацнала досам водата, подскочи във въздуха и се спусна на същото място. Изпод сянката на преобърнатата лодка се изтърколи рибар, който се обърна с лице към тях, засенчил очи. Един от телохранителите се разкрещя, взе да сочи с ръка и посегна към хълбока си.

Марк и Боначеа се обърнаха и криейки се зад дюната, забързаха надолу. Но не изминали и тридесетима крачки, видяха да се задава ловецът на раковини, когото Марк беше срещнал предишния ден. От палещото обедно слънце абаносовата му кожа беше посивяла като на прокажен. Той се шляеше по брега, понесъл няколко раковини и малък октопод, окачен на кука. Любопитството и надеждата да продаде октопода го накараха да свърне и да затича към тях. Когато позна Марк, устата му се разтеглиха в глупава усмивка.

Боначеа се разкикоти и цял олигавен, вдигна пушката, а негърът спря и белозъбата му усмивка се изкриви от объркване. Той захвърли раковините и октопода и вдигна ръце да закрие лицето си, после, когато Боначеа натисна спусъка и пушката хлъцна, ги отпусна. Куршумът се заби точно под носа, където остави едва забележима дупчица, прониза мозъка и излезе откъм тила, изхвърляйки костици, мозък и кръв. Негърът заподскача бясно — един последен лудешки танц на нервни клетки и мускули, след който рухна на пясъка, Боначеа избърса с ръка лигите си и пъхна пушката в калъфа. Когато излязоха на пътя, шофьорът ги забеляза и докато те тичаха към него, той изплю угарката от пурата и включи двигателя.

Срещнаха първото градско такси в предградието „Алмандарес“, а щом видяха телефонна кабина, Марк нареди на шофьора да спре.

— Откарай този човек на летището — каза той. — Вътрешни линии.

После влезе в кабината и набра номера на Спина.

— Рекох си, че сигурно чакате да ви се обадя.

— Как мина? — попита Спина.

— Всичко е наред.

— Сигурен ли си, че всичко е както трябва?

— Повече или по-малко. Не можах да проверя, но изглеждаше добре от мястото, където се намирах. Ако този човек наистина е това, за което го представят…

— Мина ли, така да се каже, гладко? Нали разбираш какво искам да кажа?

— Може би не толкова гладко. Имаше известно усложнение.

— Какво става с тази особа?

— Заминава. Тази вечер има самолет.

— Обратно там, откъдето дойде, в уюта и уединението на личния си апартамент. Ама че страна, а? Ама че страна! Ами фльорцата?

 

— Ако всичко върви според очакванията, тя може да тръгне утре.

— Работата може да се проточи — каза Спина. — Може да решат да я поразпитат, макар и формално. Възможно е да се проточи. Ти с нея ли тръгваш?

— Мисля, че така ще е най-добре — каза Марк. — Просто да съм сигурен, че няма да й се случи нещо.

— Това е разумна мярка. Слушай, важното е да се пипа внимателно. Сам разбираш. Няма значение какво ще каже тя тук, защото никой няма и да я слуша и всичко може да се уреди. По-важно е какво ще разправя впоследствие. За мен това няма значение, но аз мисля за теб. Един ден може да ти навлече големи неприятности. Може да се намериш натясно.

— Благодаря за предупреждението. Ще взема всички необходими мерки.

— Налага се. Трябва да проумее, че говори ли, ще си загуби езичето. Слушай, смяташ ли да се отбиеш при мен, преди да тръгнеш?

— Не знам. Ще ми се, но по-добре първо да видя как ще се развият нещата. Струва ми се, че в близките часове ще съм зает.

— Е, ако не се видим, приятно пътуване, и не забравяй да наминеш, когато дойдеш пак. Тук въртим голяма работа, тя тепърва ще се разраства, та смятам, че пак ще се върнеш.

— И аз мисля така.

— И поздрави от мен всички симпатяги у дома. Кажи им, че много ми се иска да дойда да се видим, но те знаят как е.

 

Той взе такси до „Севиля“. Никой не беше го търсил. Отиде в бара и за пръв път в живота си поръча двоен коняк. После се качи в стаята си, съблече се, пусна жалузите и си легна. Лежа цял час и недоумяваше защо се чувства така, мъчеше се да разсее непреодолимото безпокойство, досадната тревога, която изпитваше за пръв път и която всеки друг незабавно би определил като срам. През целия си живот Марк се беше задоволявал да спазва правилата, да държи себе си отговорен само пред моралните закони на своите събратя. Сега за пръв път той наруши духа на собствения си морален кодекс. Спомни си, че дори Спина беше останал потресен от предложението Коболд да бъде ликвидиран в присъствието на жена.

Когато телефонът иззвъня, първата му мисъл беше да не го вдига. Но накрая вдигна слушалката, знаейки, че го търси Линда.

— Аз съм в болницата Мирафлорес. Случи се нещо ужасно.

Последва пауза. Може би имаше неизправност по линията, или пък й беше трудно да говори.

— Не те чувам — каза той. — Говори. Какво има? Какво се е случило?

— Андрю е тежко ранен. Стреляха по него, струва ми се, че умира. Полицията е тук сега и не мога да разбера какво говорят. Той само лежи там, никой не се грижи за него, не се опитват дори да му помогнат.

— Не го ли прегледа лекар?

— Дойде, погледна го и отмина. Ужасно е. Оставят го да си умре.

— Идвам веднага — каза Марк.

Болницата Мирафлорес беше на другия край на града, в Буена Виста, близо до летището, и докато той се облече, повика такси и прекоси града, мина повече от половин час. Намери Линда в приемната на отделението за нещастни случаи. Някаква монахиня бъбреше молитви над покритото с чаршаф тяло в носилката, сложена върху количка. Вонеше на етер, усещаше се и лекият мирис на кръв. Сакат човек в мръсен болничен халат събираше с метла угарки и окървавени парчета памук. Линда се появи, съпровождана от една сестра, която побърза да ги остави сами.

— Той издъхна — каза тя. — Накараха ме да подпиша документ. — Марк беше удивен от безизразния й глас, който контрастираше странно с разстроения й вид. — Не ги интересуваше нищо друго, освен да подпиша необходимия формуляр. Не помогнаха с нищо. Погледнаха го и толкоз.

— Вероятно не са можели да направят нищо. Той в съзнание ли беше?

— Според мен не. Изобщо не се помръдна. Лежеше неподвижен до последните минути, а преди да умре, захриптя ужасно.

— Не е усетил нищо — каза Марк. — Сигурно е било някаква нервна реакция.

— Дано да е така — отвърна тя. — Имаше страшна рана. — Тя вдигна разплакалото си лице, станало неприветливо от скръбта. — Знаех, че ще умре.

Монахинята стана, пусна броеницата в джоба на полата си, взе огромната сламена торба, пълна с пакети сапун на прах, тоалетна хартия и бисквити, и си тръгна. Под чаршафа Коболд изглеждаше съвсем дребен, все едно, че там лежеше труп на дете.

— Полицаите бяха тук до преди няколко минути и казаха, че искат да ме видят пак — каза тя. — Взеха ми туристическата карта. Утре сутринта трябва да отида в някакво учреждение.

— Кажи ми какво стана — каза Марк.

— Бяхме на плажа и някой стреля по него.

— Кой?

— Не видях. Той ми говореше нещо и изведнъж се строполи. Остана да лежи на пясъка с раздробено лице. Чух изстрел и той падна, това беше всичко.

— Сами ли бяхте?

Тя го погледна с някакво неясно любопитство.

— Защо ми задаваш въпроси? Може и да съм луда, но нещо ми говори, че знаеш предварително всички отговори. Както и да е, отговорът е: не. Там бяха онези двамата, които не се отделяха от него, и шофьорът. Всички тръгнаха заедно с полицията.

— Трябва да пийнеш нещо, аз също — каза Марк. — Да излезем оттук и да отидем някъде да поговорим.

В пивницата на съседната пряка кубински работници играеха на домино, някакъв папагал кряскаше по испански, а на тезгяха беше заспала котка. Той поръча два коняка.

— Може да са го застреляли революционерите — каза той.

Това предположение като че ли я раздразни. Лицето й се изопна и тя впери очи в неговите.

— Не подценявай интелигентността ми — каза тя.

— Казах „може“. Сума народ избиват сега в тази страда. В „Пост.“ днес имаше предупреждение от полицията да не се пътува извън града.

— Защо им е потрябвало на революционерите да стрелят по Андрю? — каза тя. — Ако са искали да убиват някого, щяха по-скоро да убият кубинците, които бяха с нас. Андрю нямаше нищо общо с тях.

— Може би тук бъркаш.

— Какво отношение имаш ти към тази история и какво е моето място в нея? Защо преди всичко ме доведе тук? Защо ми даде пари да следя Андрю?

— Казах ти вече.

— Но не успя да ме убедиш. Зная, че съм тъпа, но не чак дотам.

— Казах ти всичко, което можех да ти кажа. Не е в твой интерес да знаеш повече.

— Утре полицията пак ще ме разпитва. Някакъв полицейски капитан, който говори английски, ще ни задава сума въпроси. Ще ме пита защо съм дошла тук.

— Отговорът е, че си дошла на почивка.

— С тебе?

— Разбира се. Защо не? Ако те питат.

— Да кажа ли че ти и Андрю се познавахте?

— Ако те питат.

— А да им кажа ли, че ходихме заедно в онова кабаре?

— Кажи им всичко. Няма смисъл да криеш каквото и да било.

— Включително и нашата сделка?

— Не, за това няма да споменаваш.

— Знаех, че няма да искаш това да се разчуе — каза тя.

— От самото начало ти дадох да разбереш, че ти са плаща за твоята съобразителност — рече Марк.

— Да, но сега искам да зная истината.

— Много добре, ето: истината е, че Андрю взе да се бърка в голямата политика Започна да има вземане-даване с противната страна и плати за това скъпо. Това беше неизбежно.

— А ти какво общо имаш с тази история?

— Двамата работехме в една фирма. Той боравеше с парите на нашата фирма. Трябваше да знаем къде отиват тези пари и с кого поддържаше той връзки.

— И ти разбра ли? — попита тя.

— Нямах достатъчно време.

— Искам да ти кажа нещо — рече тя. — Андрю ми харесваше. Беше много мил човек. Сега е мъртъв, и струва ми се, никога през живота си не съм изпитвала по-голяма мъка. Ако бях от цивривите, очите ми щяха да изтекат.

— Той беше симпатяга — каза Марк, — но обичаше да рискува. И рискуваше безразсъдно. — Той я прегърна през рамото и я погали по бузата. Влезе весникарче с първото вечерно издание на „Ел Сол.“ и Марк купи един брой и хвърли поглед на заглавията да види колко души е покосила смъртта този ден.

— Скоро ли ще напуснем този ужасен град? — попита Линда. — Можем ли да тръгнем утре?

— Надявам се — каза той. — Ако полицията те пусне, ще вземем следобедния самолет.

Спина знаеше от опит, че главният проблем, когато искаш да подкупиш латиноамерикански политик е да намериш посредник, чрез когото да предадеш парите. В Хавана това ставаше лесно и беше известно: отиваш направо в данъчното, плащаш в аванс предполагаемия годишен доход и още там искаш да ти уредят среща със секретаря на онзи министър, когото искаш да подкупиш. Тъй като данък в аванс; плащаха само онези, които си бяха наумили да подкупят някого, не ставаха никакви недоразумения. В общината Спина проследи с възхищение как дребният чиновник с посивяла коса сложи плика с петдесетте стодоларови банкноти, които той му даде, в детска касичка, после влезе в една вътрешна стая, откъдето скоро долетя слаб звън, означаващ вдигането на слушалката от вилката.

От общината Спина отиде с такси до Министерството на вътрешните работи, където го чакаше секретарят на министъра — латиноамериканец, който съскаше, когато говорете английски, въпреки че три години бе следвал право в САЩ. Секретарят носеше типичната кубинска риза — безупречно изгладена, с прекалено много басти и копчета, и огромен венчален пръстен на пълничката си ръка; когато се усмихваше, в краищата на устата му проблясваше злато.

— Интересите ни очевидно съвпадат — каза той. — Ние съвсем не бихме искали да се създаде впечатлението, че животът и имуществото на чужденците в нашата страна не се охраняват както трябва.

Спина изпита страшно презрение към този човек. Веднъж заплатил за сътрудничеството, той не виждаше защо да не диктува условията си.

— В печата трябва да излезе подробен репортаж за случилото се — каза той. — По-късно тази тема може да бъде изоставена и забравена. Но искам да видя черновата на репортажа.

Ароматът на кафе надделя над благоуханието на женски кремове, когато келнер от отсрещното кафене влезе при тях с две чашки кафе на табличка. Спина отказа захар, а секретарят вдигна чашката към устата си и ноздрите му затрептяха като на заек, когато гризе прясна маруля.

— Тези младежи вече разбират, че силите им са на изчерпване — каза секретарят, — и точно затова предприемат такива отчаяни и глупави акции. В случая имаме пълни самопризнания, повдигнати са обвинения и срещу много други лица.

— Наистина действате бързо — усмихна се иронично Спина. — Намерено ли е оръжието, с което е извършено убийството?

— Още не, струва ми се.

— Вижте там да го намерят — рече Спина. — До утре, ако е възможно. Погрижете се във вестниците да излезе заключението на експерт по балистика.

— На първа страница ли?

— Не, не, някъде на последната. Кратко съобщение. Тази история не бива да се раздухва.

— Разбира се — съгласи се секретарят. — Разбира се. Оставете това на мен. Смятам, че зная какво точно е необходимо.

Той говореше със спокойния и убедителен тон на шивач, конто обсъжда с клиента кройката на сакото. Секретарят беше човек с железни нерви. Кубинците, които се възмущаваха от злоупотребите на своите управници, говореха, че само за една година той е сложил в джоба си 50 000 долара от обществените фондове, а неговият началник, министърът — четвърт милион.

— Смятате ли, че вашият посланик ще остане доволен? — попита той.

— Защо не? Сигурно ще му направи впечатление бързината, с която бяха извършени арестите.

Секретарят стана да си стиснат ръцете.

— Мистер Спина, повярвайте ми, много съм ви признателен. Много сте любезен. — В гласа му лесно се промъкна подходящият глух тон: — Щях да забравя. Какво ще наредите за тленните останки? Искате ли да бъде погребан в Куба? Предполагам, че в такъв случай вашето посолство ще се свърже с нас да ни даде указания.

— Погребение, в Куба ли? — ахна Спина. — Какво говорите! Той беше влиятелен човек. Той заслужава най-богатото погребение, което може да му организира родният му град. Ще наемем самолет да го откара в родината. Зад ковчега му ще вървят две хиляди негови съграждани, господин секретар.

Брадли си беше уредил среща с Алистър Фергюсън в едно кафене на открито в Централния парк. Още едно сияйно утро заливаше със слънце градските паркове и кубинците бързаха по своите работи, които като че ли не ги водеха наникъде в този град с цвят на слонова кост и канела.

— Как я караш? Свикваш ли вече? — попита Брадли. Фергюсън вдигна чашата си с пенлив ананасов сок, помириса я и я остави отново на масата.

— Предполагам, че ще свикна — отговори той неуверено. — Много неща тук ме изненадват.

— Точно така се чувствуваше някога и в Палермо — каза Брадли. — Сигурно вече си забравил. А накрая трябваше просто насила да те изхвърлим оттам. Не се тревожи, винаги можеш да разчиташ на мен. Ще наминавам оттук поне веднъж месечно.

Фергюсън направи печална физиономия и Брадли го потупа по рамото. Той се надяваше, че Фергюсън ще се справи със задачата, която му бяха възложили за Куба.

В Сицилия така и не му се удаде възможност да покаже на какво е способен, да изяви онази многообещаваща твърдост и решителност, с която беше спечелил благосклонността на началниците си още в школата. Ако някъде човек можеше да покаже колко струва, тук беше мястото.

— Съжалявам, че трябваше да дойде краят на безметежното ти съществуване — каза той. — Вярвам, че тук ще ти хареса. Градът е покварен, но е и забавен, предлага най-разнообразни развлечения за всякакви вкусове. — Той замълча и заби във Фергюсън знаменития сицилиански поглед в собствения си леко смекчен вариант. — Тук сега е и арена на международна борба — добави той.

— Да не повярва човек — учуди се Фергюсън. Беше спрял поглед на няколко мършави негри, които, осветени до кръста от слънчевите лъчи, леещи се между царевично-жълтите сгради, търсеха под столовете угарки от пури. Няколко души спяха наблизо върху красивите градински пейки. Някой беше пъхнал карамфил в телефонната слушалка до касата на кафенето.

— Това е Берлин на шестдесетте години — каза Брадли. — Интересите на западния свят тук са поставени на карта, както беше в Берлин, а нашите национални интереси — далеч повече. Куба не е на четири хиляди мили от нас, тя е в нашия заден двор.

Фергюсън вдигна очи към него в недоумение. Докато говореше, Брадли беше унищожил цяла чиния огромни скариди, чистейки ги с невероятна бързина и ловкост. Сега той държеше с два пръста тлъстото розово месо на раковидното и го клатеше почти заканително под носа на Фергюсън.

— Сега обстановката тук е пълна с опасности за всичко, което ни е скъпо, макар че още не познавам човек, който да разбира колко реална е тази опасност. Вчера ми показаха оперативната сводка на собствената ни информационна служба, в която всъщност се твърди, че червените изнемогвали. А истината е, че ние губим тази война. Казвам „ние“, защото тя е толкова наша война, колкото и на кубинците.

Той пъхна скаридата в устата си и задъвка бързо, почти гневно. Изведнъж погледът му взе да блуждае. Той извади от горния джоб на сакото си малък микрофон и промърмори нещо неразбрано в него. Предишния ден, когато разговорът им беше прекъснат по същия начин, Брадли беше обяснил: „Записвам мислите си на тази машинка, която винаги нося със себе си. Работя върху една книга от много години. Опитвам се — повтарям, опитвам се не толкова да събера мъдростта на вековете в една единствена книга, колкото да изложа тази мъдрост на съвременен език за доброто на човечеството.“ По-късно той показа на Фергюсън един куфар с хиляди чисто напечатани на машина страници. „Тук е рецептата, Алистър. Помни ми думата, тук е отговорът на всичко. Догодина, с божия помощ, книгата ще бъде публикувана и светът вече няма да бъде същият.“

Фергюсън си припомни мълвите от миналото. Говореше се, че Брадли е мегаломан, който има собствени рецепти за болките на човечеството. Но някой, който беше извършил непростимия грях да изтъкне това през главата на Брадли пред някакво началство, беше смъмрен рязко, а по-късно и понижен. Какво от това, ако човек показва, че има вяра в себе си? Всеки има правото да стори това. За него ще съдят по делата му и по нищо друго. Брадли беше отдаден на службата си. Винаги беше проявявал въображение плюс похвална инициативност и никога не оставяше каквито и да е съображения да го отвличат от целта му. Затова оставаше извън обсега на клеветниците, особено на онези с нисък ранг в организацията, с ранга на Фергюсън. Докато Фергюсън вегетираше спокойно в Сицилия, почти го бяха забравили, но щом поиска разрешение да се ожени за някаква местна девойка, молбата му беше отхвърлена незабавно. Оттогава не го напускаше мисълта, че в службата просто го търпят и че една само погрешна крачка ще сложи край на кариерата му.

— Главната цел на нашата среща — продължаваше Брадли — е да те запозная с подробностите около едно произшествие, чието значение е по-голямо, отколкото изглежда на пръв поглед. Преди два дена един човек на име Коболд беше убит на един плаж недалеч оттук. Сигурно си прочел за това.

— Имам изрезки от вестниците.

— Да кажеш нещо по въпроса?

— „Диарио де ла Марина“ твърди, че той вероятно е пречукан от червените, което, естествено, ме наведе на мисълта, че правителството е решило да го премахне по някакви свои съображения.

— Бъркаш. Това убийство е гангстерска работа и аз ще ти обясня за какво става дума.

Брадли се намести в стола си, очисти нова скарида и пусна главата, щипците и черупката в устата на зиналото до него куче. Две великолепни мулатки минаха покрай тях, погълнати изцяло от собствените си кискания. Фергюсън ги проследи с поглед и въздъхна мислено.

— Спина е тук — каза Брадли.

— Чух това.

 

— Върти търговийка с наркотици за сто милиона долара. Зае се и да постави местната проституция на рационална основа. Коболд оглавяваше група, която се занимава с хотелите и игралните домове.

Брадли се усмихна предпазливо, подготвяйки се за следващата фраза. Напоследък преуморените му лицеви мускули започнаха да губят еластичността си, така че устните му закриха зъбите с известно закъснение.

— Бедата е там — продължи той, — че тези хора се ръководят от свое собствено разбиране за вярност. Спина беше заинтересуван да премахне Коболд във всички случаи, но някога той е бил съдружник с шефа на Коболд, Винсент Стивънс. Те още са приятелчета, затова, преди да ликвидират Коболд, Стивънс е трябвало да бъде убеден, че Коболд е предател. Възникнал проблем, докато някому не хрумнало да втълпи на Спина, че Коболд се мъчи да го предаде на бюрото за борба с наркоманията. Налагаше се една наистина голяма операция, за да бъде заловен един от леките самолети, които той използва за прехвърляне на наркотиците във Флорида, което между другото означаваше да се наблюдават стотина малки летища из целия щат. Щом успяхме да пипнем самолета, на Спина е било съобщено, че Коболд е уведомил агентите от бюрото за всички подробности около каналите, по които се прехвърля наркотикът. След два-три дена в Хавана пристигна един от първокласните екзекутори. Познай кой?

— Допускаш, че познавам някой от екзекуторите?

— Поне един.

— Да не би да е Ричоне?

— Сега Ричардс. Марк Ричардс. Нашият стар приятел от Палермо и никой друг.

— Ричоне, а? Значи в края на краищата той май влезе в работа, както смяташе ти.

— Сигурен бях. Но това все още е дреболия. Някой ден Ричардс ще извърши нещо наистина голямо. Ще влезе в историята. Вярвай ми, Алистър, чувствам това ей тук. — Брадли потупа почтително благоутробието си. — Мисля, че тази операция не е нещо повече от пробен курс. Очакват ни по-големи работи — нещо, което наистина ще е от значение за мира и стабилността в нашия свят.

— Значи Ричоне е убил Коболд?

— Не бих допуснал нито за миг такова нещо. Той не е по тази част. Но подозирам, че той е организаторът. Достатъчно е да ти кажа, че Коболд умря при тайнствени обстоятелства от огнестрелна рана два дена след пристигането на Ричардс в Куба. Вероятно Ричардс се е срещнал със Спина и заедно са скроили тази работа.

Фергюсън си даде сметка, че вече нищо не може да го изненада. Откакто дойде в Куба, животът за него започна да губи едно от измеренията си. Човек не може много дълго да се удивлява на невероятното. Само за няколко дни главата му се напълни с какви ли не кървави басни, които той вече приемаше така, както детето приема някоя жестока приказка, без да се трогне от нея. След двуседмичен престой в този град убийството загуби за него всякакъв драматизъм.

— Сега остава да се види — продължи Брадли — дали с кончината на Коболд военната обстановка ще се подобри.

— Може би е твърде късно.

— Не непременно, защото тук продължават да се стичат милиони от доларите на Стивънс и други, които следват примера му. Те са влиятелни и съобразителни хора и понеже са вложили сума пари в тази страна, няма да седнат да си въртят палците и да гледат как тя отива по дяволите. Трябва да разбереш, че Спина с всичко, което той олицетворява, ми е толкова неприятен, колкото — не се съмнявам — и на теб, но точно сега той за нас струва колкото ескадрила бомбардировачи.

— Кубинците ще му разрешат ли да остане? Имам предвид, когато ликвидират този бунт.

— Как смяташ? В митницата и в Министерството на вътрешните работи няма нито едно началство, което да не участвува в бизнеса с наркотиците. Не след дълго Спина ще стане още по-могъщ. Винсент Стивънс не е здрав човек и когато той се оттегли или умре, Спина или ще поеме неговите работи тук, или ще сключи някакво споразумение за съдружие с некадърния му син. И в двата случая резултатът ще бъде един и същ, защото този хлапак ще прави онова, което му нареди Спина. Което означава, че след президента нашият приятел ще бъде най-голямата фигура в страната.

— ФБР не се ли занимава с него?

— Едва ли могат да му направят нещо. Той е, кажи-речи, неуязвим. Казаха ми, че за няколко часа във Флорида може да се построи достатъчно добра писта за кацане на „Бийчкрофт“ или „Сесна“. Тези самолети могат да излитат оттук с товар наркотици и да минават под обсега на радара, когато си поискат. Такава ситуация не е по силите на нашите органи, които следят за спазването на законите. Постави се на тяхно място. Дори ако удвоят или утроят силите си във Флорида, те ще оголят с това други опасни места по границата и тогава наркотиците ще започнат да идват от Мексико или Канада. В крайна сметка нещата няма да се променят съществено.

— Сигурно е така — съгласи се Фергюсън. — Значи кубинците трябва да свикнат със Спина и толкоз.

— Като че ли — каза Брадли. — Освен ако не успеят да потушат бунта… В такъв случай — завеса за всички ни, включително и за Спина.

— Авиацията е действала вчера около Ескамбрей обстрелвали са разпределителните гари и са бомбардирали мостове. Впрочем, колко е оттук до Ескамбрей? — попита Фергюсън.

— Съвсем близо. Трябва само да спечелят едно голямо сражение и целият фронт ще рухне. Това, което няма да прочетеш във вестника, е, че армията се е разбягала. Сега между нас и тях има само петдесет стари танкове „Шерман“. Ако се промъкнат покрай тях, ще бъдат тук след два часа, при което Куба, каквато я знаем, ще престане да съществува, а САЩ ще имат в тила си враждебна държава. — По лицето на Брадли изведнъж се разля умора. Под очите му се очертаха торбички, а краищата на устните му се скриха в две тъжни гънки. — От Коболд имаше за какво да се търси отговорност — каза той.

Бележки

[1] Служебни удостоверения (исп.) — Бел.прев.