Норман Луис
Специалист от Сицилия (16)

4

Още от пубертета голяма част от времето на Виктор беше посветена на изучаването на теорията и практиката на изнасилването. Първото физическо насилие той извърши още като ученик във Фриймонтската гимназия. Обикновено жертвите биваха слугинчетата на майка му, а стратегията му се основаваше на удобното разположение на стаите в къщата. На слугинята винаги даваха мансардата в едно крило, отделено с тъмни стълбища и коридори от останалата част на къщата, а спалнята на Виктор — достатъчно далеч от покоите на родителите му — беше на пътя към това крило. Петнадесетгодишният Виктор изчакваше удобния случай да сложи силна доза сънотворно в храната на момичето, след което, без да бърза, се залавяше с безчувственото й тяло. Той беше общо взето свенливо, затворено момче и не можеше да събере достатъчно самоувереност дори и при безчувствена жертва. Но той изучаваше прилежно физиологията и когато не успяваше да обезчести някоя девственица, знаеше как да извърши малка операция с джобното си ножче, за да си улесни работата. По-късно с нарастването на увереността и потенцията той загуби вкус към пълната пасивност и измисли начин да сплашва момичетата, за да ги накара да капитулират: в гредите на мансардата скриваше малък високоговорител, от който се разнасяха зловещи звуци, записани на скрития в един шкаф отвън магнетофон. Щом преценеше, че страхът е омаломощил достатъчно жертвата, той почукваше на вратата и предлагаше закрила. Слугините бяха все пуерториканки от бедни емигрантски семейства, понякога и сираци, които едно католическо дружество изпращаше за къщна работа в семейства, чиято порядъчност се установяваше предварително чрез най-внимателна проверка.

Сегашната слугиня, заменила предишната, която месец преди това изведнъж си отиде със зачервени очи, без да каже дума, беше петнадесетгодишно момиче на име Елвира. Седмица след като пристигна, Елвира се събуди една нощ от странни шумове в стаята. Тя се завя презглава и полежа така няколко минути с разтуптяно сърце; после, когато шумът заглъхна, стана от леглото да запали малката лампа, дадена й от дона Карлота. Но Виктор беше изключил тока в тази част на къщата и стаята остана тъмна. Изведнъж нещо невидимо над главата й забълбука и закряска, Елвира се втурна към вратата, издърпа резето и изскочи в коридора, където я чакаше Виктор.

За нещастие Виктор, който се напиваше лесно, този път беше безпаметно пиян и в боричкането с нея загуба всякакъв страх от възможните последици и прекали с насилието. При дефлорацията той разкъса не само химена, но и вътрешната стена на влагалището. Когато най-после я пусна, Елвира се втурна гола и ужасена по стълбите надолу, прикрила половите си органи с ръце, а между пръстите й струеше кръв. На виковете й притича дон Винченте, който предпочете да не вика линейка, а загърна девойката с одеяло и сам я откара в болницата, където взе да пъха стодоларова банкноти в ръцете на когото му попадне.

На другия ден безмълвието на къщата беше нарушено от полицейския началник Хенри Вайсман, който мълчаливо връчи на дон Винченте куп снимки. Вайсман беше обхождал улиците петнадесет години като обикновен полицай, докато изведнъж преди година новият кмет Джордж Грубшек го повиши. Бавно, но сигурно професията на този човек беше изваяла от мекия овал на лицето му един квадрат от мускули и кости; от двете страни на носа към краищата на устата му се спускаха дълбоки бръчки, издълбани от суровото всекидневие на професията му.

Дон Винченте се взря в недоизсъхналите, увиващи се лъскави снимки: фотографът беше заснел отблизо с почти неестествена яснота разпокъсаната окървавена тъкан, драскотините от нокти по корема и бедрата, сърповидните отпечатъци от зъби по гърдите. Устата му се напълни със слюнка, за миг той не беше в състояние да проговори и с мъка преглътна.

— Кметът може ли да се оправи с това? — попита той накрая.

Вайсман поклати глава в знак на отрицание. По лицето му — обикновено барометър за гняв, сега личаха, макар и едва забележимо, загриженост и смущение. От устата му се носеше сладникав дъх на уиски, от който на дон Винченте му се догади.

— Едва ли. Един от докторите в болницата се ребчи. Ако не вземем мерки, ще извика щатската полиция.

— Какви мерки?

Вайсман сви рамене, в погледа му се четеше нерешителност и несигурност.

— Кой е правил тези снимки?

— Нашият фотограф. Не знаеше кой е замесен в тази работа.

— Можеш ли да вземеш негативите?

— Мога, разбира се, но когато фотографът на щатската полиция се залови да щрака, снимките ще бъдат същите.

— Нямаше ли някаква уговорка щатската полиция да не се занимава с нашия град?

— В случай на дребни нарушения, да. Но това е голяма история, мистър Стивънс. В някои щати за такова нещо изпращат на електрическия стол. Всеки съдия, който види тези снимки, ще осъди сина ви поне на десет години.

— Слушай, Вайсман, а кой ти каза, че моят син е извършил това? Не е синът ми. Тук има нещо нагласено. — Обзет от гняв, дон Винченте почти повярва на думите си. Виктор беше изнасилил малолетно момиче, той знаеше това, но нищо не можеше да го убеди, че синът му е нанесъл тези рани, показани на снимките. Какво целеха тези хора? Какво им пречеше да извадят от полицейските архиви набор снимки от някое дело за изнасилване и да използват сегашните му неприятности, за да го изръсят? Дон Винченте знаеше всичко за Вайсман, по-специално това, че всяка седмица е събирал по пет долара от всяка проститутка в Солсбъри. Той беше от онези хора, които дон Винченте просто не можеше да търпи, макар че беше принуден да прибягва до услугите им.

— Вземи тези снимки и се махай оттук, Вайсман — каза той. — Ако стане така, че някой ден синът ми го изправят пред съда и излязат наяве снимки като тези, на другия ден ти се връщаш там, откъдето започна — ще биеш крак по улиците.

Дон Винченте позвъни на кмета Грубшек.

— Джордж, този конски задник Вайсман беше при мен с куп снимки. Знаеш ли за какво става дума?

— Подочух нещо — отговори Грубшек. — Не звучи много приятно. Нещо за сина ти и за някакво малолетно момиче.

— Имаше си някаква неприятност с момичето, което прислужва у нас. Някаква хлапачка от Пуерто Рико. Нали ги знаеш какви са. Разправят, че сега всички те пафкат опиум. Ако тя или семейството й имат някакви оплаквания, готов съм да ги изслушам. Можеш ли да се свържеш с тях? Предпочитам да оставя това на теб. А за Вайсман какво да ти кажа — нещо не ми харесва у този човек. Може би трябва пак да го направим обикновен полицай. Добре ще е да се свържеш колкото се може по-скоро със семейството на това момиче, Джордж, и да уредиш нещата така, както намериш за най-добре. Ще направиш ли това и да ми кажеш какво става?

— Разбира се. Винсент. Ще ти позвъня, щом науча нещо.

— И кажи на Вайсман, че ако чуя пак за тези снимки, лично ще му подпаля задника.

— И това ще направя. — Грубшек се сети нещо. — Къде е сега Виктор?

— Излезе да се поразкара с колата — каза дон Винченте. — Тази история доста го разтревожи. Казах му да излезе, да иде някъде и да се поразведри.

— Може би ще е по-добре да не се мярка навън през следващите няколко дни — рече Грубшек. — Тези хора са разстроени, а момичето сигурно има братя. Някои от тези пуерториканци са доста буйни.

През двадесетте години бащата на Грубшек, полски емигрант, работеше в ужасния завод за костено брашно на чикагската кланица с двадесет и три долара седмична заплата. Синът му сега беше собственик на шивачница с осемдесет работника, в която дон Винченте имаше скромен дялов капитал от 20 000 долара. Грубшек живееше в най-голямата къща на „Шамплейн авеню“, имаше малка яхта и очакваше до края на мандата си — още близо три години — да натрупа някъде към един милион долара от рушвети и от това, че държеше здраво в ръцете си шефа на плановия отдел в градския съвет. Сега Грубшек беше жертва на една дилема. Слуховете и собственото му тънко обоняние му подсказваха, че дон Винченте може би изживява последните си дни като фактор в Солсбъри. Говори се, че той бърза да разпродаде тукашните си имоти и прехвърля капитала си в чужбина, а хората, които само формално бяха собственици на заведенията по „Дуайт стрийт“, признаваха в частни разговори, че вече не получават нареждания от дон Винченте. От друга страна, не се знаеше до каква степен дон Винченте държи още в ръцете си избирателния апарат, затова Грубшек се опасяваше, че ако в този критичен момент не помогне на най-видния гражданин в Солсбъри, шансовете му да бъде преизбран ще бъдат нищожни.

 

Семейство Касалс живееше на последния етаж в един блок на „43-та“ улица. Мъжът с жената и две малки деца живееха в една-единствена стая с два дюшека на пода, три стола, един скрин, готварска печка и куп счупени играчки. Когато Грубшек започна да обяснява какво го води тук, Касалс на бърза ръка експедира семейството навън и покани кмета да седне в едно изпокъсано кресло. Грубшек остана изненадан, че Касалс е съвсем млад човек с гладко лице, умни очи и огромно чело, над което стърчаха снопчета преждевременно побеляла коса. Беше един от последните топли есенни дни; притиснат между високите сгради, въздухът не помръдваше, а писъците на играещите на двора деца, усилени от акустиката, долитаха като крясъци на първобитни ловци. Над една трета от мръсния прозорец висеше накриво — като просната да съхне рибарска мрежа — кафяво перде. Във въздуха се носеше тежката неприятна миризма на евтин полурафиниран зехтин.

— Говоря ви не толкова като мъж на мъж — каза Грубшек, — а като баща на баща. Аз самият имам пет деца. — Той се разсмя с дълбок гръден смях, усъвършенстван в радиостудиото. — И шестото е на път.

Касалс слушаше с мрачно, напрегнато изражение. Досега не беше казал нито дума. Закриваше често устата си с ръка, като че ли очакваше пристъп от кашлица — признак за лошо здраве в миналото.

— Фактът, че дойдох тук като кмет — продължи Грубшек, — изразява тревогата на обществеността в нашия град от тази злощастна случка, да не говорим за ужаса и мъката на онези, конто са пряко засегнати.

Искрените очи на Касалс следяха Грубшек над свитата ръка, която той отново вдигна към устата си.

— Простете, не чух името ви — каза тихо той и отпусна ръката.

Боже мой, попита се Грубшек, нима той не разбира за какво, по дяволите, му говоря?

— Казвам се Грубшек. Кметът Джордж Грубшек — обясни той. — Ще ми бъде приятно, ако ме наричаш Джордж.

— Роберто Касалс — представи се пуерториканецът. Той скочи, поклони се и седна отново.

— Преди да продължим, искам да разбереш, че не съм дошъл да оказвам какъвто и да е натиск върху теб, Роберто — каза Грубшек. — Ти можеш да вдигнеш голям шум около тази история, дума да няма. От друга страна, може да не искаш. Много зависи от теб, но аз съм уверен, че ти си такъв човек, дето ще премисли два, дори три пъти, преди да предприеме нещо, което може да доведе до не много приятни последици. Прав ли съм?

Касалс кимна бавно и пак поднесе ръка към устата си.

— Преди всичко — продължи Грубшек — трябва да вземем под внимание интересите на твоето момиченце. Трябва да се помъчим да забравим личните си чувства и да мислим първо за нея. Как, каза, е името й?

— Елвира.

— Елвира. Боже мой, какво хубаво име! Аз самият имам три дъщери. Та, представи си, ако работата стигне до съд й това момиченце бъде принудено да дава показания — а това е неизбежно, — трябва да помислим преди всичко какви ще бъдат психологическите последици за нея. Не си прави илюзии, Роберто, това би било тежко изпитание за всяко девойче.

— Не искам Елвира да страда повече, преживяното й стига — рече Касалс.

— Разбира се, че не искаш: кой истински баща ще иска? Ще се опитам да ти обясня какво я чака в съда. Ще трябва да се изправи в оная ложа и да разкаже най-подробно какво й се е случило, а може и няколко пъти, и то пред цял куп чужди хора — журналисти и просто любопитни, отишли там, защото са мръсни типове.

— Значи, ще трябва да опише всичко?

— Боя се, че е така. И ще я подложат на кръстосан разпит. Бил ли си някога на кръстосан разпит? Това може да травматизира човек. Някои от адвокатите прибягват до много груба тактика — мъчат се да шашардисат свидетеля, да го принудят да си противоречи и да го изкарат лъжец. Представи си момиче от прилично семейство да бъде изложено на такава гавра — на такова публично обсъждане на всички подробности за онова, което се предполага да е станало.

— Предполага ли се, мистър Грубшек?

— Това е просто юридически термин Роберто. Не че аз мисля така. Всяка простъпка е под въпрос, докато не бъде доказана. Юридическа тънкост. Нека сега да погледнем на тази работа от друга гледна точка. Дори ако Елвира се реши на такова тежко изпитание, има вероятност всичко това да е напразно. Три от всеки четири дела за изнасилване дори не стигат до разглеждане в съда. Причината, както ми обясняват мои приятели юристи, е в юридическата презумпция, че всяка здрава и читава млада жена е в състояние да защити честта си от един нормално развит мъж, стига някой да не му помага. Ако я ударят по главата или започнат да я душат, това е друга работа. В останалите случаи винаги има известно съмнение и според мен повечето съдебни заседатели никак не са склонни да признаят някого за виновен.

Лицето срещу Грубшек изведнъж се състари, краищата на устата се свиха. Грубшек знаеше, че пуерториканците лесно ги избива на плач, а той се боеше от сълзи. Зад провисналото перде той забеляза раздвижване в сградата отсреща. На всеки от трите прозореца, които гледаха насам, се появи по една черна лъскава глава.

— Мистър Грубшек, какво според вас трябва да направя? — попита Касалс.

— Какво да направиш, Роберто? Нищо сложно, уверявам те. Според мен ние и двамата искаме да спестим излишните страдания. В известен смисъл горкият младеж е колкото за порицание, толкова и за съжаление, защото тази ужасна история ще тежи на съвестта му цял живот. Но аз се тревожа повече за неговите родители. Бащата и майката са всъщност най-свестните хора, които познавам. Всички в нашия град не само ги уважават, а направо ги обичат. Да се окаля доброто им име — от това нито Елвира, нито който и да било ще има полза. Помъчи се да се поставиш на мястото на мистър Стивънс. Този скандал ще го довърши. Винаги съм казвал, че заедно с виновните страдат и невинните. Целта ми е да ви срещна двамата. Те са наистина прекрасни хора, и аз случайно зная — но това само между нас, — че мистър Стивънс, бащата, е готов да жертва много, ако му се даде възможност да изглади вината на сина си.

Дали този човек разбира за какво става дума? Това е въпросът. Нямаше и следа от някаква неприязън, както се опасяваше Грубшек; не му се вярваше също, че Касалс просто изчаква да види колко може да го одере. Започваше да мисли вече, че Касалс е просто тъп, за което можеше да се съжалява, защото току-виж се оказал толкова тъп, че да не си знае интереса. На застиналото в примирение лице на пуерториканеца живи бяха само очите. Ама че място за живеене, помисли си Грубшек. Той нямаше представа, че все още може да има такива условия за живот. Някаква саката смесица от музика, идваща от грамофони и радиоапарати, примесена с далечните крясъци на деца, се носеше в застоялия въздух, а зад тънките стени на жилищата в блока се чуваше като от празен стомах някакво гъргорене и куркане.

— Нашите градове са прекалено големи — каза Грубшек. Отвратителната среда тук му подсказва една идея. — Трябва да се направи нещо за вас. Децата ви имат право, както и всички други деца, да живеят на широко. И да могат да играят в безопасност — на зелени поляни, сред растения и дървета. Слушай, Роберто, хайде да не се преструваме. Мистър Стивънс иска да се погрижи за вас. Останал си без работа поради лошото здраве, той още утре може да ти намери по-добра. А междувременно ще намери за теб и семейството ти жилище, където ще може да дишате истински, чист въздух. Как ти се струва това? — Топ млъкна и промени изражението на лицето си — от весело то стана сериозно. — Не трябва да забравяме и Елвира. Мистър Стивънс е готов да отдели нещо за банкова сметка… няколко хиляди долара… да осигури бъдещето й, нещо като начало на зестра.

Вратата на стаята се пооткрехна и Грубшек видя през процепа мисис Касалс. Тя надничаше като подплашено животно, младото й, изпоцапано лице беше белязано от тревогите на бедността. Просто да не повярва човек, че тя има толкова голяма дъщеря.

— Моля, влезте и вземете участие, мадам — повика я Грубшек. — Сигурно знаете защо съм тук. Ние с Роберто, като разумни хора, се мъчим заедно да уредим тази неприятна работа и ще сме ви много благодарни, ако ни помогнете с нещо като майка на Елвира.

Мисис Касалс влезе, едва пристъпвайки, сякаш с мъка освободила се от някакви въжета, които я задържаха на площадката на стълбището. Тя затвори вратата и се облегна на нея, готова всеки момент да избяга.

— Идвам от името на мистър Стивънс, бащата на младежа — обясни Грубшек. — Доколкото може да бъде обезщетена дъщеря ви за случилото се, той е готов на всичко.

Свела очи, мисис Касалс прошепна нещо по испански на мъжа си.

— Какво казва тя? — попита Грубшек.

— Иска да знае дали синът на мистър Стивънс е съгласен да се ожени за Елвира — преведе Касалс.

По лицето му Грубшек разбра, че той съзнава колко нереалистично е предложението на жена му.

— Страхувам се, че синът на мистър Стивънс още не е дозрял да поеме отговорностите на брака — каза той. — Мистър Стивънс има предвид, както обясних на съпруга ви, да заплати доста солидна сума… освен това може да уреди Роберто на работа и да ви намери евентуално по-хубаво жилище.

— Но ще искате ли от мен нещо в замяна на това, мистър Грубшек? — попита Касалс. Той приближи жена си, хвана я нежно за ръката, отвори вратата, изтика я навън и пак затвори вратата.

— Почти нищо, Роберто. Нищо по-лесно от това. Зад всичко стои някакъв проклет доктор. Не разбирам подбудите му, но предлагам да му кажеш да не си пъха носа във вашите работи. Освен това нека Елвира се откаже от показанията си пред полицията. Това е всичко. Всичко. Нищо повече. — Той разпери ръце като фокусник и се усмихна.

— Простете, мистър Грубшек. Мъча се да ви разбера, но какво значи „да се откаже от показанията си“? — В изражението му настъпваше някаква промяна, неподвижните дотогава скули се раздвижиха от някакво вълнение, някаква възбуда, която Грубшек не можеше точно да определи.

— Просто казано, Роберто — заобяснява той любезно и прелюбезно, — тя трябва да каже, че всичко е станало с нейно съгласие. За нея това не е проблем: в полицията са свикнали хората да променят показанията си. Те просто са лудували, стигнало се дотам и тя не казала „не“ — поради наивността си например, просто не е разбирала какво става. Или дори може да обясни, че е направила първоначалните показания от страх какво ще каже баща й. Оставям на теб да решиш. Може да измислиш и нещо по-убедително.

Когато Касалс стана и пристъпи две крачки към него, Грубшек инстинктивно се изправи. И както стоеше така, гъста алена светлина го плисна в очите, а в главата му сякаш се затръшна автомобилна врата. Но всякакъв звук изчезна, когато някакви меки ръце запушиха ушите му и ги напълниха с кънтяща пустота. Той падна в креслото с такава сила, че отскочи. Всички предмети в стаята, включително лицето на Касалс, чиито очи го следяха с изпитателен поглед, застинаха в онзи пиянски световъртеж, който предшества повръщането. През потрепващите му устни изхвръкна един зъб, който за миг увисна, на кървавата слюнка, сетне падна в скута му. От главата му изчезнаха всякакви мисли, остана само изумлението.

— За кво? — изхриптя тон. — За кво?

 

След една седмица младият лекар, който пръв прегледа Елвира и по-късно се заинтересува от нейния случай, беше повикан в канцеларията на председателя на управителния съвет на градската болница. Началникът му бързо мина към същината на въпроса.

— Джон, зная какво мислиш по тази история с Касалс, но не одобрявам идеята ти да започнеш нещо като кръстоносен поход в нейна защита. Дори от гледище на собствените ти интереси това е неуместно, защото могат да те обвинят, че търсиш евтина популярност. А освен това — нека бъда съвсем откровен — по този начин може да навредиш и на интересите на болницата.

Председателят зачака да чуе какво ще каже младият гинеколог, но отговор не последва. Искаше да приключи разговора бързо но не знаеше как да стори това.

— Стивънс е най-щедрият патрон, който нашата болница е имала, и надали ще има друг такъв — продължи той с подчертана твърдост. — Тази година трябва да преобзаведем рентгеновото отделение и аз много се надявам, че пак ще мога ла се обърна към него.

— Разбирам, сър.

— Нещо повече, почти съм убеден, че полицията ще е много доволна да се отърве от тази история. Момичето на Касалс е много непоследователно в показанията си, чувам, че имало големи несъответствия. Та мисълта ми е, ако дойдат пак при теб, добре, но ако не дойдат, на твое място бих престанал да се интересувам. И прави, каквото правиш, но стой по-далеч от печата. Никой не може да ме убеди, че тези работи не се уреждат по-добре извън съда, а да вземеш да пречиш на такова уреждане значи да навредиш на всички заинтересувани.

Стиснал устни, младият гинеколог се видя принуден да се съгласи. Ако се възпротивеше на началника си, нямаше да го уволнят, но сигурно щеше да се наложи да напусне, а дори да не навредеше на кариерата му, този инцидент едва ли щеше да му бъде от полза. Лекарското съсловие беше твърдоглаво и закостеняло и не беше благоразположено към младежите с чепат и независим характер.

Стана така, че с щатската полиция не последваха никакви усложнения. Един ден капитан Уилбър Харт — когото също смятаха за млад човек с голямо бъдеще — завари жена си да разопакова пакет, в който се оказа визонено палто. Липсваше името на изпращача, макар че Харт се досещате кой е той, но това го лиши от възможността да демонстрира прочутата си неподкупност, като върне палтото. Семейство Касалс продължаваше да упорства с беднотата и гордостта си, а след като в „Икзаминър“ бе съобщено, че полицията се отказва от делото срещу Виктор Стивънс, усилията да бъдат придумани вече нямаха никакъв смисъл.

Веднага след това Виктор получи първото от няколко писма със закани за убийство: недодялана и неграмотна работа с надраскана сякаш от дете рисунка — две човечета, които бият и мушкат с нож трето. Дон Винченте погледна сериозно на писмата. Негови приятели, бегло запознати с престъпния свят в Ню Йорк и Ню Джързи, му бяха казали за появата на бандитски шайки от пуерториканци, които по жестокост и дори по организация не отстъпвали на сицилианците от „Унионе Сичилиана“ от предишното поколение. Следователно не беше изключено семейство Касалс, решени да си отмъстят, да са се обърнали за помощ към някоя от тези шайки. Пред дон Винченте стоеше трудната задача да държи сина си у дома, докато преминат неприятностите.

Прилъган за кратко време при публикацията на очерка за дон Винченте, „Икзаминър“ беше принуден под натиска на общественото мнение — изразил се в рязкото падане на тиража му — да промени отново позицията си.

При този завой всички грехове на не дотам видни граждани, за които дон Винченте нямаше никаква вина, бяха приписани на него. В неделните си проповеди Маккларън ломотеше несвързано за нови Содом и Гомора, а всеки понеделник минаваше към енергични действия, като разпращаше репортерите си из хазартните бърлоги, свърталищата за облози и публичните домове в Солсбъри да търсят разкаяли се курви и скъсали с уродливото си минало комарджии, които да се присъединят към новия кръстоносен поход и да разобличат покварата на градските управници. Той извади на показ много случаи на шантаж, като гледаше да скрие от читателите факта, че повечето от тях бяха станали в далечното минало. Дребни търговци например, намерили живота непоносим, бяха се продали на по-могъщите си конкуренти. Веднъж някакъв гараж, чиито собственици се възпротивили на натиска да го продадат, бил унищожен при експлозията на една бензиноколонка. Когато една компания за камионен превоз упорствала в желанието си да работи самостоятелно, само за една седмица на три нейни коли изхвърчали колелата. Такива разкрития станаха сензационно четиво и увеличиха временно тиража с около хиляда броя, но тези истории бяха вехтория с десетгодишна давност, макар че малцина забелязаха това.

Възбудени от разкритията, по улиците започнаха да действат „граждански отряди“. Те се състояха предимно от дами на средна възраст от методистката или лютеранската църква, но имаше един отряд от млади жени, ръководени от Тереза. Те обграждаха съмнителните заведения, скандираха лозунги, разпространиха дванадесет хиляди позива, счупиха един прозорец, заляха с мастило роклята на някаква дама-благотворителка, която бяха взели погрешно за съдържателка на публичен дом, представиха петиция в кметството с искане за оставката на кмета и накрая се разотидоха.

Изтекоха няколко седмици. Младият гинеколог съумя да обърне гръб на неотдавнашните неприятности и работата отново го погълна. Грубшек, чиято разточителност го държеше непрекъснато във финансови затруднения, току се тревожеше, че не може да продаде изгодно яхтата си, а за идния сезон беше поръчал нова четиридесетфутова.

Мисис Уилбър Харт все мереше визоненото си палто, но не смееше да се покаже с него. В стремежа си да увеличи тиража на вестника Маккларън изравяше нови и нови скандали. Пострадал от тази кампания, дон Винченте се раздели с останалите си активи в Солсбъри. Компанията му за продажба на недвижими имоти мина в други ръце, но Марк запази поста си като управител на вече отслабената от липсата на връзки с общината компания. Дон Винченте и дона Карлота продължиха да вярват, че синът им по начало е добра душа. А съпрузите Касалс понякога оплакваха съдбата на дъщеря си, която след завръщането ся от болницата се облече цялата в черно и изобщо не излизаше.

За Марк нещата се влошиха. Разбра, че майка му е болна от тумор, което обясняваше мълчанието й, а от писмото на нейния лекар не ставаше ясно има ли изгледи тя да се оправи напълно след неизбежната операция. Паоло го уведоми с кратко писъмце, че е загубил агенцията си. Писмата до сестра му оставаха без отговор, а след като изпрати телеграма с платен отговор до кмета на Сан Грегорио — градчето в Катания, където тя живееше със съпруга си. — Марк разбра, че тя е хукнала с някакъв търговски пътник от Торино и е взела със себе си и децата. Кметът не беше успял да разбере къде е отишла тя. Междувременно някаква голяма минна компания беше лишила с измама братовчед му Роси от всякакви права над медните залежи в неговата земя.

Тези хора се нуждаят от мен, казваше си Марк, а аз седя тук, откъснат от тях. Първата безусловна заповед за всеки член на Почтеното братство е да се грижи предано, каквото и да му струваше това, за благополучието на своето семейство и приятелите си. В едно-единствено интервю за печата дон К., шефът на братството в Сицилия, неотдавна беше заявил открито: „Живея, за да служа на другите. Това е смисълът на живота ми.“ И тези думи бяха напълно искрени. Сегашните неприятности на дон Винченте накараха Марк да се привърже още повече към него; семейството на дон Винченте замени собственото му семейство, почти изцяло лишено сега от неговата закрила.

След месец Марк получи вестта за смъртта на майка си. Мъката му се засилваше и от това, че неотдавнашните събития помрачаваха все повече отношенията му с Тереза.

— Нима ти наистина вярваш, че той изобщо не я е нападнал? — попита тя. Лицето й пак беше замръзнало в това ново изражение на гняв и мъжка решителност.

— Зависи какво разбираш под „нападнал“. Говорих в клуба с Вайсман. Тя положително го е насърчила, макар че може да не е очаквала нещата да стигнат толкова далеч.

— Той от години върши такива безобразия и все му се разминава.

— Защо мислиш така?

— Всички говорят това.

— Хорските приказки не са доказателство. Този момък е италианец като нас. Маса хора в този град все още с готовност вярват на всичко лошо за италианците. Точно като кампанията, която води „Икзаминър“. Стивънс е италианец, значи дай да му пришием всички хулиганщини в този град.

— Достатъчно е да го погледнеш, за да разбереш, че е психопат.

— За теб може да е така, за мен не е. Познавам Виктор много добре. Половината му беда е, че родителите му са го родили късно. Той страда от прекаленото треперене над него и от липса на самоувереност. Отнасяй се с него както трябва и ще видиш, че е разбран.

— Ти винаги ще го защищаваш, каквото и да стане. Какъв смисъл има да говорим за това?

— Защищавам го, защото вярвам, че заслужава защита.

— Той си е жив гангстер. Ти знаеш ли, че е свързан със Спина?

— Със Спина?

— Да, Спина, стария ти приятел от Сицилия. Човекът, който уреди да дойдем тук. Виктор Стивънс миналата година е ходил в Насау, за да се срещне с него.

— Това е ново за мен — каза Марк. — Откъде имаш тези сведения?

— От Хана Коболд.

— Жената… по-точно, вдовицата на Коболд! — Марк беше удивен. Втората от заповедите, от която Коболд би трябвало да се ръководи в живота си, повеляваше потайност и мълчание, най-вече в присъствието на жени. — Аз дори не знаех, че е женен, докато ти не ми каза онзи ден.

— Той не говореше много за нея — обясни Тереза. — Тя е еврейка. Някои италианци от второто поколение тук са си все същите, дори онези, които са завършили колеж. Впрочем, тя иска да поговори с теб, когато имаш време.

— С мен? За какво?

Само жена, живяла с него десет години, би могла да долови тревогата и раздразнението в равния му глас.

— За Андрю. Тя търси някое частно детективско бюро, което би се заело да разследва обстоятелствата около смъртта му, и смята, че ти можеш да я насочиш.

Още преди Тереза да му отговори, той знаеше какво го чака. Малкото безлично нищожество, това еврейче от дълбините на Коболдовия живот, излизаше на сцената с твърдото убеждение, че правосъдието и законът са вечни. Сега тя щеше да действува търпеливо, неуморно, подготвена за всякакви разочарования и пречки по пътя към целта й. Защо ще пита точно него за детективско бюро! Всеки знае как и къде може да се намери такова бюро. Хана Коболд по този начин го предупреждаваше, че го следи.

— С частни детективи не се занимавам — отсече той. — Само ще хвърля пари на вятъра, но защо не се обърне към бюрото на Пинкертон? Кажи й, че може да намери телефона в указателя.