Норман Луис
Специалист от Сицилия (25)

9

Марк беше казал на Тереза, че сигурно ще отсъства три-четири дена, но тя нито се изненада, нито се зарадва при внезапното му завръщане и дори не го попита защо е толкова потиснат.

— Мислех, че си още в Маями. Какво искаше ди Стефано?

— Търсил ме е да ми каже, че брат ми е мъртъв — отговори Марк с извърнато лице.

Маската на безразличие, която Тереза носеше грижливо като елегантна рокля, мигновено падна. Тереза открай време имаше слабост към Паоло.

— Madonna! Какво е станало?

— Автомобилна катастрофа. Бях там за погребението.

Тя мълвеше нещо неразбираемо с побелелите си устни, а той напразно чакаше онзи изблик на помрачение и озлобление против тържеството на смъртта, на който тя беше способна.

— Къде го погребаха? — попита тя тихо и спокойно.

— В Кампамаро. В гроба на баща ни и майка ни.

— Бог да го прости.

Тереза не го попита нищо друго. Очевидно не я интересуваха никакви подробности от престоя му в родината им, нито новини за приятелите им.

— Опитах се да ти се обадя от Маями — каза той, — но никой не отговаряше.

— Излизах често — каза тя.

Изведнъж той си спомни, че децата бяха във ваканция и че ги бяха пратили при приятели.

— Виктор обажда ли се?

— Не, когато съм била тук.

— Трябваше да се обади в понеделник. Тревожа се за него.

— Ако е чул моя глас, сигурно е затворил телефона. Впрочем, веднъж някой позвъни и направи точно така.

Марк се мъчеше да пробие стената на явното й безразличие, за да я накара да разбере колко съдбоносно се оказа за него това посещение в Сицилия и как то го беше довело до кръстопът в живота му.

— Там вече нищо не ми остана. Мама и Паоло са мъртви. А защо да не съм реалист — едва ли някога ще видя сестра си или ще получа вест от нея. Креспи ми даде да разбера, че не желае да ме види… Останалите приятели също, никой не се обади — те са ме отписали. За мен това е край.

Тя беше отишла в кухнята и той я завари там да си играе машинално с циферблатите на новата перална машина.

— Често съм си мислил да направя още една крачка и да извадя документи за гражданство. Струва ми се, че вече няма никакъв смисъл да отлагаме това. Дълбоко в душата си винаги съм се надявал, че някой ден може да се върнем. Но сега смятам, че вече нищо не ни свързва със Сицилия.

— Отдавна трябваше да извадиш тези документи.

— Не бях сигурен тогава, но сега съм. Въпросът е решен.

Пак се помъчи да се пребори с нейното безразличие и мълчание.

— Получих едно предложение. Можем да се измъкнем оттук, да отидем в Куба и да започнем отново. Какво ще кажеш?

Изведнъж стената на безразличието рухна. Тя го изгледа с гняв, който я състари с двадесет години и изкриви до неузнаваемост лицето й.

— За бога, не ми говори за Куба! Той се отказа от нови опити.

— Мисля, че разговорът ни тази вечер няма да доведе доникъде. Изморен съм, а сигурно и ти. Да поговорим утре.

На другия ден, когато той се върна от кантората, тя го посрещна със свити устни.

— Виктор да се е обаждал случайно? — попита той.

— Не, не е звънял. Идва някакъв детектив днес, искаше да говори с теб.

— От полицията ли?

— Не, от някакво бюро.

— Видя ли картата му?

— Трябваше ли да му я искам? Той беше много учтив. Някой си мистър Смит, работи за някаква фирма в Бостън.

— Частният детектив е длъжен да си покаже картата — каза Марк. — Как иначе човек ще знае с кого си има работа? Тези типове знаят как да се намъкнат. Запомни, че не си длъжна да разговаряш с тях, нито да ги пускаш в къщата. Каза ли какво иска?

— Нещо за Куба. Впрочем, не искам да чуя вече за тази страна. Остави визитната си картичка и помоли да му се обадиш.

— Не виждам защо — каза Марк. — Появи ли се пак, дай му моя телефон в кантората; ако не съм зает, ще поговоря с него. Нещо друго да е станало днес?

— Да — каза Тереза. — Видях Хана.

— Хана ли?

— Хана Коболд.

— Да, съвсем забравих. Тя се беше свързала с някакво детективско бюро, нали? Може би посещението на този човек има връзка с това.

— Възможно е — каза Тереза. — Щом се отнася до Куба. Хана изхарчи за частни детективи половината от парите, които й остави Андрю.

— Без особен резултат, струва ми се.

— Така беше до преди няколко дни, но сега има нещо ново. Тя нито за миг не прие, че той е загинал така, както я уверяваха, и сега се оказва, че е права.

— Искаш да кажеш, че не са го убили студенти-революционери?

— Не, убил го е или някакъв американец, или някой, който е бил нает от американец. Бюрото изпратило свой човек в Куба и той останал там три месеца, за да изясни случая. Кубинците му оказали голяма помощ и доста неща излезли наяве. Едно от типичните за синдиката убийства.

— Каква е разликата между такова типично за синдиката убийство и всякакво друго убийство?

— В грижливото обмисляне, в подготовката. Синдикатът знае как да заличи следите си. Ако могат да намерят начин да натопят невинен човек, правят точно това. Всички очевидци като правило биват убивани. Този път са застреляли някакъв кубински рибар, който видял какво е станало. Няма такива революционери, които ще вземат да убиват бедни рибари.

Марк забеляза растящото й възбуждение и някаква непозната, рязка нотка в гласа й. Почувствува се като животно, което дебнат и го тикат към скрития капан.

— Откъде знаеш всички тези неща? — попита той.

— Същото беше и в Сицилия. В Пиопо, когато бях малка, „почтените мъже“ избиха осемнадесет души. Убиха чичо ми, а в затвора изпратиха за десет години невинен човек.

— Никога не си ми разказвала за това.

— Мога да тая в себе си разни неща не по-зле от теб. Убиха чичо ми, защото започна да се съди за някаква земя, а в Прочида^[1] изпратиха човек, който не беше сторил никакво зло нито на него, нито на когото и да било. Така действаха там, така сега действат и тук — само че тук ги наричат синдикат. Толкова хора отидоха в затвора за убийства, които не са извършили! Както и този студент-революционер, на когото са подхвърлили оръжието, с което беше убит Андрю Коболд. Само „почтените мъже“ биха се сетили за такова нещо.

— Като жена виждаш само едната страна на нещата — отбеляза Марк. — А има много други неща, които ти просто не можеш да разбереш.

— Слушала съм това и преди — възрази тя. — Бузите й пламтяха от възбуда, от нещо като ликуване. — Но ако мълчех, това съвсем не значи, че не съм знаела какво става. Ти искаше да повярвам на версията, която пуснаха за убийството на Андрю, но аз не повярвах нито дума. Андрю беше убит, защото се вдигна срещу контрабандистите на наркотици в Куба.

— Той е мъртъв, няма го вече, не е важно защо. Каквото и да открият, няма да могат да го върнат. Той беше съпруг на жена, която дори не ти е близка приятелка. Защо това те интересува толкова много?

— Интересува ме, защото засяга мен и децата ми.

— По какъв начин? — попита той, привидно спокоен, но вече усещайки хладната сянка на тона, което щеше да последва.

— Когато са убили Андрю, с него е било някакво момиче на име Линда Уотс. — Някаква злоба изостри чертите на лицето й. Той никога не беше я виждал такава.

— И какво?

— Кубинската полиция твърди, че е възможно да са я използвали като примамка.

Чувството, че се отдалечава от самия себе си, което винаги изпитваше в кризисни мигове, го обзе и сега. Изчезна усещането за собственост „аз“ — скоро щеше да види себе си като трето лице в тази схватка.

— Участвала е в стриптийзни номера в някакво кабаре тук в града. Проститутка — добави Тереза, произнасяйки тази дума внимателно и неуверено, сякаш беше чуждица. — Пристигнала е в Куба три дена преди смъртта на Андрю и е отпътувала на другия ден след смъртта му.

— Не виждам тук някаква драма. Нима не е имал право да покани там своя приятелка?

— Тя не му е била приятелка. Кубинската полиция е успяла да провери почти всяка нейна стъпка в Хавана. Тя не е спала с Коболд. В хотела, където е отседнала, е дала някакъв адрес в Бостън и те вече са намерили съквартирантката й, с която е живяла, преди да дойде в Солсбърн. След като е отпътувала от Хавана, изчезнала е някъде три месеца, после се появила в Бостън да прибере някои вещи оттам. Разказала на приятелката си, че някакъв мъж я взел със себе си на екскурзия в Куба и че там имала големи неприятности. Знае се, че след това е променила името си, но още не могат да я намерят. Сега казват, че това е въпрос на дни. — Задъхана от този словесен водопад, тя зачака неговия отговор.

— Още не си ми казала какво общо имаш ти с тази работа — каза той.

— Имам общо, защото ми се падаш съпруг. Ти си завел Линда Уотс в Хавана.

Беше безсмислено и недостойно да отрича факт, който сигурно е бил проверен и потвърден от добросъвестното бюро в Бостън. Той мълчеше и наблюдаваше лицето й, по което негодуванието като че ли започна да отстъпва място на някакво странно облекчение.

— По-добре да ти кажа всичко. Установили са, че ти си пътувал с нея до Куба и обратно. Хората от бюрото са показали на Хана снимка на трима ви в някакво нощно заведение. Видели са те да я прегръщаш в Айдълуайлд в деня, когато ти се върна. Впрочем, последното сведение не е от бюрото. Съобщи ми го човек, който смята, че не заслужавам да съм толкова щастлива, и направи всичко възможно да науча това дълго преди случаят да се разчуе.

Марк обмисляше грижливо проблема.

— Това, което ми разказа — започна меко той, — не хвърля никаква светлина върху смъртта на Андрю Коболд. С него е имало момиче, когато са го убили. Предполагам, че това е нов елемент, но той едва ли има някакво особено значение. Защо трябва да е използвана за примамка? Ако полицията гради хипотезата си върху факта, че тя е избягала и е сменила името си, това е неубедително. Такива момичета винаги се сблъскват с неприятности и никога не им липсват причини да искат да излязат от обръщение.

— Хипотезата за примамката е на полицията, не е моя. Те са убедени, че Андрю е бил убит от американец или от гангстер, нает от американец, и че момичето е послужило за примамка. Както и да е било, ще узнаем истината, щом намерят момичето, а това ще стане скоро.

— Говорила ли си с някога по този въпрос? С когото и да било?

— Не — каза тя. — Направих всичко, което се очаква от една добра съпруга сицилианка. За последен път.

Той се вгледа в лицето й с любопитство, сякаш я виждаше за пръв път.

— Трудно ми е да повярвам, че ти си същата онази жена, за която се ожених — каза той.

В миг лицето й се беше скрило под маската на отчуждението, както беше ставало и в миналото. Но сега гой разбра, че безценните качества — мълчанието и покорството — се бяха стопили заедно с младостта й. През последните няколко години всичко се беше променило толкова бързо и така изцяло. Децата, някогашните сицилианчета, вече бяха истински американчета — твърде самостоятелни за годините си, някак отчуждени от родителите си, както ставаше в Америка. Семейството се разпадаше, не беше вече едно цяло. „В Сицилия — спомни си той — се държехме заедно, за да се борим с врага, да не го допускаме у дома.“

Настъпи време за признания.

— Каквото съм правил, правил съм го за всички ни, а не можех да избирам какво да правя.

— През целия си живот си бил член на братството — каза тя и замлъкна, поразена от собственото си безразсъдство, сякаш се страхуваше, че той ще я удари.

Марк се взираше в това ново, неузнаваемо лице и клатеше глава в недоумение.

— Хората от братството са чудовища — продължи тя. — Чудовища с по двадесет ръце и с по десет глави. Никой от вас няма личен живот. Никога не сте били свободни да живеете като другите хора. Първо това беше дон К., после Винченте ди Стефано. Кой ще дойде след Ди Стефано. Ти си човек, който само изпълнява чужди заповеди. Не ти се разрешава дори да мислиш самостоятелно.

Хладнокръвно Марк се питаше откъде знае тя всички тези неща, как е получила тези опасни познания, забранени от обичая за жените. Може би всички съпруги знаят в крайна сметка, може би навикът на жената да се преструва е толкова дълбоко вкоренен, колкото и навикът на мъжа да пази тайна.

— Ще те напусна — каза тя. — Не сега, не веднага, защото още не съм обмислила всичко, но щом успеем да уредим нещата помежду си. Не искам развод, но ако ти искаш да се разведем, ще направя всичко необходимо, за да те освободя. Иска ми се да намеря някаква работа. Видях в „Глоуб“ обявление, че търсят хора за работа в социалната област. А може да се хвана в някоя болница, да ме обучават за милосърдна сестра.

Той остана спокоен, защото не й повярва. Такава закана от католичка и майка никога не би могла да бъде осъществена.

— А децата — попита той. — Какво ще стане с тях?

— Ще обсъдим това — отговори Тереза. — Няма защо да бързаме. Мартин може да се запише в Чоут. Ако имаш средства за това. А за Луси е подходящ и някой манастирски колеж.

— Никога не сме мислили да пращаме децата на училище в друг град.

— Никога не сме предполагали, че ще се случи това. Щом хората на Хана Коболд завършат разследването, тя ще предаде материалите на прокурора. Когато стане това, децата трябва да бъдат някъде, където няма да видят тукашните вестници и другарчетата няма да им се подиграват заради баща им.

— Мога да направя така, че да не споменават името ми при никакви обстоятелства — предложи Марк.

— Съмнявам се. Дори ако хората в града не знаят какъв си, поне им е известно, че си свързан с Ди Стефано. А Маккларън само чака такова дело. Ще те разпъне.

Той вече излизаше от стаята, когато тя го повика. В ръката си държеше писмо.

— Прощавай — каза тя. — Това писмо пристигна, докато те нямаше. Донесе го един от кантората ти. Вчера забравих да ти го дам.

Той отиде в съседната стая, разряза плика и извади писмото.

Скъпи Марк,

Извини ме за безпокойството, но се налага да ти пиша. На времето ти говореше много убедително по един въпрос, но след като мислих дълго, видях, че не мога да приема обясненията ти. Миналата есен разбрах, че някой иска да говори с мен, затова реших, че не е зле да се преместя на друго място. След като дойдох тук, постъпих в едно религиозно дружество и това преобрази живота ми, а напоследък един добър човек ми направи предложение за женитба. Сега научавам, че отново се повдигат някои въпроси. Марк, това сигурно е последната ми възможност да заживея щастливо. Пиша ти това писмо, за да те помоля да не намесваш моето име каквото и да се случи — ако ти е възможно, разбира се. Ако ли не и се стигне до най — лошото, аз пак ще вярвам в теб и ще бъда на твоя страна.

Л.

Той пъхна писмото в джоба си, после заразглежда плика от обратната му страна, но ясните очертания на печата не му подсказаха нищо. „Интересно дали го е отваряла — помисли си. — Всеки на нейно място би го отворил“.