Норман Луис
Специалист от Сицилия (24)

8

Мъглата, която падаше на талази върху Айдълуайлд в продължение на тридесет и шест часа, наруши разписанието на самолетите в половината от големите летища в света. Единственият шанс на Марк да се върне в Маями в четири след обед в сряда зависеше от почти идеалната точност, с която той трябваше да се прехвърля от самолет в самолет, но самолетът на „Алиталия“ от Ню Йорк пристигна в Рим със закъснение от пет часа; Марк се качи в него, но по обратния път наредиха на самолета да измени курса и да кацне в Бостън. Марк изпусна Виктор за двадесет минути: докато слезе от самолета и стигне до телефонната кабина в залата за транзитни пътници, Виктор беше освободил стаята в хотела и вече беше в таксито на път за автобусната станция на компанията „Грейхаунд“.

Към седем вечерта, след две прехвърляния, Виктор пристигна в Седж Бей. По това време той вече не беше във форма. Последните часове в Маями беше се изтормозил, очаквайки завръщането на Марк, а сега нервната лабилност, за която предвидливо не беше споменал нито пред Спина, нито пред Марк, премина в мъчителна мигрена. Той влезе в мъжката тоалетна в станцията, изми се със студена вода, отби се в бара да пийне нещо набързо и събрал сили, тръгна към града. Беше хубава вечер в началото на пролетта, гаснещата дневна светлина сякаш се отцеждаше бавно към сияещия в зелено хоризонт, светлините на града мигаха колебливо покрай далечната брегова линия, а последният катер прокарваше нетрайна бяла черта при тъмнеещия вход на пристанището.

Виктор взе такси до погребалното бюро, собственост на някой си Едуин Акс, което беше досам морския бряг. Тъй като Акс беше единственият собственик на погребално бюро в Седж Бей, Виктор се надяваше, че щом се върне от Рим, Марк ще намери номера в телефонния указател и ще уведоми собственика на бюрото кога ще пристигне.

— Вашият приятел сигурно не е успял да се свърже с нас — каза Акс. — Вчера буря повреди някои тукашни линии.

— Кога ще ги оправят? — попита Виктор. — До довечера ще стане ли?

— Съмнявам се. Вероятно утре. Централата ни тук е доста първобитна работа. Не зная защо, но извън чертите на града телефонът работи идеално.

Акс беше едър, жизнерадостен, приказлив човек с невероятно игриви очи на тъпото си лице, но самият той се движеше — може би под влиянието на постоянната близост с морето — тежко и отмерено като рибар с високи ботуши. Говореше с удоволствие за работата си.

— Това някога беше хладилник за риба — обясни той. — Пипнахме го, щом го обявиха за продажба. Тук никой вече не се занимава с риболов. Изкарваме поминъка главно от града, но при нас попадат маса хора и отвън.

Виктор се чудеше какво да прави. Да почака ли още, или да тръгва веднага? Акс нямаше как да знае какво всъщност има в ковчезите, но въпреки това той някак си притесняваше Виктор. Имаше нещо отблъскващо в този човек, който си изкарваше прехраната от трупове.

— Поддържаме доста оживени връзки с Бахамските острови — продължи оживено Акс. — Там май хвърлят топа по-често, отколкото на други места, където не водят толкова бурен живот. Търсят ни, защото сме къде по-евтини от погребалните бюра в големите градове. Бизнесът ни с Куба по-рано вървеше оттук натам, но сега става обратното. За втори път тази година получаваме стока от там. Сигурно е знамение на времето. Толкова много кубинци идват тук. За нас е добре, че там не държат да ги заравят в земята. Искам да кажа, че не се налага да се занимаваме с ковчези, които са престояли дълго в земята и са поизгнили.

Излязоха от канцеларията на Акс и тръгнаха към близката варосана сграда със следи от скорошен ремонт.

— Вижте — продължи Акс, — при цялото ми уважение към мистър Баеса трябва да кажа, че кубинците не умеят да се грижат за покойниците си. Обикновено те наемат ниша в гробницата за някоя и друга година, а после, ако вноските прекъснат, останките просто ги измъкват и ги хвърлят безцеремонно в така наречения fosa comun — общ гроб. Това би било оскърбително за повечето американци. Дълбоко религиозен човек трудно би оправдал такава практика. Прав ли съм?

— Прав сте — съгласи се Виктор.

— Ковчезите обикновено са от най-евтин материал, а и много често са толкова тесни, че едва побират покойника. — На безизразното му лице изведнъж се изписа гримаса на неподправена погнуса. — Налага се да прибягват до хитрини, за които по-добре да не говорим… Е, стигнахме.

Той отключи вратата от полирано дърво, дръпна встрани вътрешната стъклена преграда и запали яркото осветление. Виктор се озова в помещението, което би могло да мине за току-що построен супермаркет, в който още не са доставили стоката. Вътре имаше доста много големи бели емайлирани шкафове, подобни на хладилници за дълбоко замразяване. В тях държаха ковчезите. Във въздуха се носеше лек мирис на парфюмиран аерозол.

— Мисля, че ще намерим онова, което търсим, в онзи ъгъл — каза Акс. — Да, тук са. Три ковчега от Куба, изпратени — ако не се лъжа — от някой си мистър Фергюсън. Ще ви ги извадя. Не разбрах дали сте осигурили някакъв превоз?

— Бих искал да наема катафалка от вас, ако е възможно.

— Разбира се, защо не? За къде?

— Форт Пиърс. Мистър Баеса възнамерява да се засели там. И иска родителите му да бъдат погребани в местното гробище.

— Естествено. Форт Пиърс. Хубаво място е. Сума кубинци сега купуват места в този район. Лично аз смятам, че там е влажничко, но това явно не тревожи нашите кубински приятели. Свикнали са, техният климат също е влажен.

— Бих искал да тръгна с катафалката, ако не възразявате.

— Защо не, пътят е приятен. Ще видите много повече от този край, отколкото ако пътувате с влак, а той заслужава да се види. Тръгвате утре, предполагам?

Виктор най-после взе решение.

— Искам да потегля още тази вечер. — Не зная дали ще е възможно — каза Акс. Игривите му очи зашариха и Виктор си въобрази, че долавя в погледа му любопитство.

— Работата е там, че нямам много време.

— Малко трудно ще е да намерим шофьор толкова късно. Форт Пиарс е далеч. Страхувам се, че ще трябва да заплатите двойно, ако изобщо успеем да склоним някого да тръгне. — Акс вдигна глава нагоре, сякаш проследяваше ято птици. Така той прикриваше смущението си, когато се опасяваше, че може да поставят под съмнение ефикасността на неговото предприятие. — Хората, които съм принуден да наемам — продължи той, — не обичат да им заповядват. Тоя занаят изглежда привлича хора, които предпочитат да си гледат спокойствието.

— Съгласен съм да заплатя двойно — каза Виктор. — Ако искате, и тройно. Важното е да потеглим.

Акс отпусна глава и погледите им се срещнаха, а Виктор затърси по лицето му нови признаци на любопитство.

— Какво да кажа на вашия приятел, ако позвъни? — попита Акс.

— Кажете му само, че съм тръгнал — отвърна Виктор.

— Да му кажа ли да ви потърси във Форт Пиърс?

— Може.

— На кой номер да ви търси?

— Той знае.

— Много добре — каза Акс. — Лично аз смятам, че със същия успех бихте могли да тръгнете и рано сутринта. Готов съм да ви приютя, ако нямате нищо против да преспите в скромното ми жилище. Жал ми е за парите ви.

Тупането в слепоочията влудяваше Виктор и той започна да губи търпение.

— Много мило от ваша страна, мистър Акс, но утре ме чака маса работа. Ще ви бъда много признателен, ако успеете да намерите шофьор отнякъде.

— Ами да опитаме — каза Акс. — Ако никой от моите хора не склони, тук наблизо има агенция за коли под наем. Почакайте за минутка, ще прескоча дотам да видя могат ли да ни помогнат.

Той тръгна, а Виктор започна да оглежда внимателно ковчезите. Огледа главите на винтовете по капаците. По потъмнелия метал не се виждаха малки лъскави драскотини, каквито остават след използването на отвертка.

Акс още го нямаше и колкото повече време минаваше, толкова повече се опъваха нервите на Виктор. След двадесетина минути Акс се върна, като стъпваше тежко по пода и въртеше очи — същински докер, който гази в мокър пясък.

— Е, провървя ни все пак. Случих много добър човек, и сигурен. Няколко пъти съм прибягвал до услугите му в такива екстрени случаи. Добре че го заварих у дома, след малко ще дойде. Ще кажа на секретарката ми да подготви документите и квитанцията, която ще подпишете.

Шофьорът приличаше на онези индианци от племето Су, които Виктор беше гледал по филмите. Мършав човек, познал немотията още в майчината утроба, с рязко изсечени скули и челюст и с остър нос.

— За колко време ще стигнем? — попита Виктор.

— До Форт Пиърс ли, мистър? Откъде искате да минем? Шосе №1 или магистралата?

— По магистралата.

— Повечето хора предпочитат шосе №1. Пътуването по крайбрежието е приятно. Има хубава гледка към морето.

— Нощем едва ли.

— Сега е пълнолуние. В морето се виждат светлините на рибарските лодки. Някои от тези градчета като Юпитер и Стюарт нощем са много красиви. Ако тръгнем по шосето, ще минем през Палм Бийч.

— Нищо, карай по магистралата.

— Ако искате по магистралата, ще стигнем за три часа и половина.

— Три и половина часа! Боже мой, какво е разстоянието?

— Някъде към сто и четиридесет мили.

— И ще ги вземем за три и половина часа?

— Не по-малко. Тази таратайка е износена, не вдига повече от шейсет. Мистър Акс не обича да хвърля пари за катафалките си — от време на време ги позацапа с боя и толкоз. А и пътят оттук до Китс Холоу не е много добър. Чак там се излиза на №1.

— Да тръгваме тогава.

— Както кажете. — Шофьорът беше недоволен и това пролича както по мрачното му лице, така и по тона му.

Туптежът в слепоочията на Виктор се засили, а когато се размърда на неудобната седалка, усети бодежи по местата, където имаше спукани или счупени кости. Той отдаде това на рязката промяна на климата. Бяха вече в запуснатите окрайнини на града, където около паянтовите къщурки се мотаеха по долни ризи мършави, сякаш болни от треска мъже; когато шофьорът спря да поздрави някакъв свой приятел, някъде отблизо долетя жабешки кряк и свирене на щурци.

Пътят беше разкалян.

— Вали ли много тук? — попита Виктор.

— Сега му е времето, мистър.

— Ще намерим ли скоро някой телефон, който работи?

— Сега поправят мрежата в този район.

— Спри до тази пивница — каза Виктор. — Трябва да се обадя.

Той влезе в пивницата, поръча чаша уиски и халба бира и от автомата избра един номер в Маями. Телефонът даваше заето. Виктор излезе от кабината и се върна до входа. От другата страна на улицата, под ошмулените от вятъра палми, две дървени къщи се подпираха една друга; ситен дъжд дупчеше черната локва, чиито очертания напомняха картата на Южна Америка. Крайслерът катафалка, клюмнал до тротоара със замъглените си стъкла и стичащите се по страните му струйки вода, се вплиташе идеално в пейзажа, сякаш винаги е бил там. Виктор почака пет минути и отново избра номера. Този път му отговори детски глас.

— Обажда се Виктор — каза той. — Кажи на татко ти, че Виктор иска да говори с него.

Отговор не последва и той помисли, че са ги прекъснали; после долетя мъжки глас.

— Кой е?

— Виктор. Поръчано ми е да ви се обадя. Току-що пристигам.

— Откъде се обаждаш?

— От автомата в някаква пивница.

— Караш ли стоката?

— Да.

— Слушай, я ми дай Ричардс.

— Той не е с мен. Не успя да дойде.

— Как така не успя да дойде? Знаем, че той се занимава с тази работа.

— Забавиха го някакви семейни неприятности.

— Това не ми харесва. Ние разчитахме, че Ричардс отговаря за това.

— Можех да го изчакам, но ми казаха, че стоката ви трябва до три дни. Да го изчакам ли?

— Не, идвай ти. Сам ли си?

— Има и шофьор.

— Познаваш ли го?

— Откъде да го познавам? Тук съм за пръв път в живота си. Дадоха ми го заедно с колата.

— Аха. Добре, слушай сега: научи името и адреса му. Всичко, каквото можеш да разбереш за него — възраст, що за човек е. И най-важното откъде е. Искаме да знаем всичко за него.

Виктор остави слушалката до апарата и вече отиваше към вратата, когато жената, която му беше сервирала напитките, се показа иззад мънистената завеса.

— Слушайте, не задържайте много телефона. Тук чакат още двама, и те искат да се обадят.

Той махна с ръка и излезе навън. В катафалката шофьорът седеше сгърчен, със затворени очи, сякаш беше получил сърдечен удар, докато чакаше.

Виктор го сграбчи за рамото и го разтърси.

— Как се казваш?

Човекът отвори очи и с мъка се окопити.

— Питам как се казваш?

— Еди.

— Второто име?

— Мистър, има ли значение това?

— Току-що говорих с един приятел, който разправя, че те познавал.

— Името ми е Еди Морено. — В гласа на шофьора прозвуча сдържана гордост. — Морено. Тъмен, по испански.

— Да, разбирам. И живееш в Седж Бей, а?

— Работя в Седж Бей, а живея в Ню Ривър Инлет. Чували ли сте за Ню Ривър Инлет?

— Не.

— Така си и мислех. Това е малко селище. Преди живеех в Саймън Дръм. Знаете ли? Според мен вашият приятел сигурно е сбъркал. — Той се захили лукаво и отметнал глава назад, изгледа косо Виктор.

— Ще ида да му обясня — каза Виктор. — Искаше да те поздрави.

Жената стоеше до телефона с ръце на кръста и се махна едва когато той я изгледа свирепо.

— Не се бавете много, мистър, моля ви — изхленчи тя.

— Казва се Еди Морено — съобщи Виктор по телефона. — Живее в Ню Ривър Инлет, преди това е живял в Саймън Дръм. Възраст около тридесет и, пет, тегло към сто и четиридесет паунда. Може да е от индиански произход.

— Добре, приятелю. Ще проверим всичко това, но ще трябва време. Обади ми се пак след един час, само че на друг номер. Запиши: Копървейл, осемдесет и осем, петдесет и три. Продължавай по шосе 107, но позвъни пак, преди да стигнеш в Китс Холоу. Може да ти дадем друг маршрут.

— Добре, ще се обадя пак.

— И още нещо. Я ми кажи това-онова за Ричардс. Как е малкото му име?

— Марк. Приятелите му го наричат Марко.

— Що за човек е? Как изглежда?

— Около тридесет и пет. Възнисък. Слаб. Черна коса, прошарена по слепоочията. Остър нос. Прилича малко на Джордж Рафт в първите му филми. „Сега проверяват мен — помисли си той. — Нещо май не им харесва.“

— Да знаеш случайно откъде е родом?

— Някъде около Калтанисета. Нещо друго?

— Няма. Време е да тръгваш.

Виктор излезе на улицата, влезе в катафалката и затръшна вратата. Шофьорът включи двигателя и те потеглиха с грохот. След няколко минути последните бордеи в покрайнините на Седж Бей изчезнаха зад мрачната палисада от дървета покрай пътя.

— Намали скоростта — каза Виктор.

— Мислех, че бързате.

— Не мога да понасям люшкането на тази таратайка. Повдига ми се.

— Както кажете.

— Намали още. Карай с тридесет.

— Мистър, требва да ви кажа, че така ще се влачим цяла нощ.

— Колкото по-дълго пътуваме, толкова повече ще вземеш. Какво те тревожи?

— Бъркате. Парите са едни и същи, времето няма значение. А мен ме чака жена ми. Тя не обича да закъснявам вечер. — Той мърмореше с раздразнение и хапеше устните си като старец.

— Как се нарича тази местност?

— Всичко това тук е Евърглейдс. А ей там, виждате ли, започва блатото Биг Сайпръс.

— Пустичко е тук, а, Еди? Няма много движение по този път.

— Има, но по-рано. По него минават момчетата от химическия, завод, които се връщат в Кларксвил и Стан Крийк. Но те са се прибрали преди час-два.

Виктор усети да му се схваща дясната ръка, чиито сухожилия и хрущяли бяха пострадали от първия удар със соната, който беше отбил. Той задърпа ръчката на вратата, за да оправи вдървения си палец. Крайниците му започнаха, да изтръпват с намаляването на прилива на кръв към пръстите на ръцете и краката. Опита се да отклони вниманието си от тези симптоми — лекарят го уверяваше, че те заедно с мигрената са колкото от физически, толкова и от психически характер — с похотливи мисли за познатата на Спина стюардеса, която не успя да обладае, защото загуби всякаква потентност в критичния момент. Опитът беше неуспешен: не можа дори да си представи разкошното, податливо тяло на момичето.

— Колко остава до Китс Холоу?

— При тази скорост, четиридесет минути.

— Карай по-бавно. Не се чувствам много добре.

— Това е от ресорите — обясни шофьорът. — Отпред олеква. — С товара отзад тежим два тона. Искате ли да спра за малко?

— Не, карай — каза Виктор. Досадната зеленина, която се стелеше под светлината на фаровете, го хипнотизираше. Виеше му се свят, повдигаше му се. Недоверието му към шофьора се засили.

— Много ли пътуваш, Еди?

— Разбира се. Повечето време съм зад волана.

— За кого работиш? За мистър Акс?

— Не, той ме наема от дъжд на вятър. По-често работя за фирмата за дървен материал в Седж Бей, а през туристическия сезон — за „Хърц“.

— Това тук карта ли е? Я да я видя. Сигурно познаваш отлично този край, Еди. Докъде пътуваш най-често?

— Нейпълс, Аркейдия, Канал Пойнт, Пунта Горда. Кажи-речи навсякъде.

— Фирмата за дървен материал, казваш? — Виктор разглеждаше подробната карта. — Знаеш ли къде е езерото Истокпога например?

— Разбира се.

— Как се стига дотам?

— По шосе 98. На север от езерото Окичоби.

— Съвсем убедителен си, Еди. Положително прекарваш много време зад волана.

— Мога да ви кажа пътя до всяко място във Флорида, мистър, вярвайте ми.

Вниманието на Виктор изведнъж бе привлечено от квадратче светлина, която за миг блесна на предното стъкло и изчезна. Той се извърна. Фаровете на някаква кола проблеснаха на един завой на стотина ярда зад тях.

— Карай по-бързо! — нареди той на шофьора. Морено натисна газта и стрелката на спидометъра бавно допълзя до цифрата 65.

— По-бързо не можеш ли?

— Най-много толкова, мистър.

Светлините зад тях изостанаха, но не много.

— Добре, сега по-полека. Намали до двадесет — каза Виктор.

Колата зад тях също намали скоростта, а след една миля зави вляво.

— Тази кола зад нас накъде ли отиде? — попита Виктор.

— Сигурно към Джексън Понд. В завода работят няколко души от Джексън Понд.

— На мене ми се стори, че ни следяха. А на тебе?

— Не. За какво пък ще ни следят?

— Защо оня ускоряваше и забавяше заедно с нас?

— За да се движи с нас. Сигурно акумулаторът му е изтощен и е искал да използва нашите светлини.

— Да, може би е така, възможно е. Просто генераторът му е кофти и оня го е страх да не се загуби в пущинака. Слушай, трябва да се обадя на човека, на когото караме тези трупове, и да му кажа, че ще закъснеем. Къде е най-близката телефонна будка?

— Имаше една до бензиностанцията край пътя недалеч оттук. Ако не са я прибрали, когато бензиностанцията изгоря.

След пет минути спряха до изгорялата бензиностанция. Мястото между обгорелите помпи беше обрасло с татул до колене, а дивата лоза придаваше на останките от сградата вид на вековна развалина.

Телефонът работеше. Часът беше 20,55. Виктор почака пет минути, сетне пусна десетцентова монета и избра номера в Копървейл, но никой не отговори.

— Заето — обясни той на шофьора. — Трябва да почакаме.

— Има друг телефон в Хъни Майл.

— Този тук работи. Да не рискуваме.

— Ще стигнем във Форт Пиърс чак след полунощ — замърмори Еди.

Виктор изрита встрани парче обгоряло дърво.

— Какво е станало тук?

— Човекът се разорил и докарал от Маями някакъв спец по палежите. Докато пристигне пожарната от Селд Бей, всичко изгоряло.

— Как му е името на този спец? — попита Виктор.

— Фостър. Бенедикт Фостър.

— Откъде знаеш всичко това, Еди? Как се извъди толкова отракан?

— Чета вестници както всички.

— И имаш добра памет, а?

Виктор отново избра Копървейл и този път телефонистката му каза да пусне четиридесет цента, когато го свърже. Обади се същият глас.

— Слушай внимателно, приятелю. Искам да зная къде си, но не споменавай самото място. Само ми кажи горе-долу колко мили измина по пътя, откакто се обади предишния път.

— Тридесетина.

— Тридесетина, а? Добре, сега слушай, имаш ли карта?

— Да.

— На около пет мили преди града, към който се движите, вляво се отклонява друг път. Тръгваш по него.

— Нещо друго?

— Да. Този тип с теб. Проверихме и на двете места, които ти ни каза, никой не е чувал за него. Откъде ти хрумна да го помъкнеш със себе си? Мислехме, че ти и Ричардс идвате сами.

— Не ставаше иначе. Сами ще се убедите.

— Да си забелязал някой да се е лепнал зад теб?

— Мисля, че не, но е възможно.

— Трябва веднага да разбереш това със сигурност.

— Как?

— Просто отбиваш някъде по пътя, спираш и изчакващ малко. Ако трябва да се отървеш от този дръвник, можеш ли да се оправиш сам дотук?

— Сигурно.

— Добре тогава, провери го внимателно и ако забележиш нещо подозрително, отърви се от него.

— Добре.

— И се обади пак след един час. Хендерсън, осемдесет и четири, тридесет и едно. Дръж ни в течение. Може би ще изпратим някой да те посрещне.

Отпред луната изгряваше иззад дърветата и предметите в кабината започнаха да се различават на слабата й светлина. Бързо и безшумно Виктор бръкна в чантата си, извади пистолета „Берета“, който беше купил в Антигуа, без Спина да разбере това, и го пъхна под ризата си във висящия през рамото му кобур.

— Да карам ли по-бързо? — попита Еди.

— Продължавай така. Нещо ми се гади. На завоите така люшка, че ми се обръща стомахът.

— Сигурно сте изморен, мистър. По-добре да се опитате да подремнете.

— Не ми е до сън, Еди. Имам да мисля за сума неща. Мисля си за теб. Ти си индианец, нали?

— Баща ми беше индианец — каза Еди и по навик потрепна и се усмихна виновно. — Семинол. Едно от местните индиански племена.

— Чувал съм за семинолите. Индианците от блатата, а? Когато бях в Корал Гейбълс, там показваха селище на семиноли — туристическа атракция. За пет-десет цента може да снимаш индианка, която кърми бебето си. Баща ти също ли живееше в Ню Ривър Инлет… или, може би, в Саймън Дръм?

— В Саймън Дръм. Преди няколко години там още живееха две-три индиански, семейства. Трябваше да се преселим заради децата. Най-малката е болна от паралич. Там не можеха да я лекуват както трябва, та се преместихме в Инлет и сега два пъти седмично я водим в Бискейн.

— Как е тя сега?

— Доста добре. През последните няколко години почнаха да се справят с тази болест.

— Паралич, а? Лоша работа.

— Докторът каза, че пет години трябва да се занимаваме само с нея. Специални грижи. Детето не беше стъпило в училище до миналата година. Всичките пари отиваха за лечение. През всичкото време все за нея трябваше да мислим. — В гласа му се промъкнаха плачливи нотки. Виктор усети, че нещо го е изплашило. „Сигурно е видял пистолета“, помисли той.

— Да, това е истинска беда, Еди. Като те слушам, доста привързан си към семейството. Най-скъпото нещо за човека, изглежда, е семейството. Човек все гледа да се върти около семейството, доколкото е възможно, нали? Само едно ме смущава в теб и в тъжната ти история, Еди, и понеже искам да съм спокоен по този въпрос, не е зле да запалиш лампата и да ми подадеш шофьорската си книжка.

Шофьорът включи осветлението в кабината, извади книжката от джоба на ризата си и му я подаде. Виктор я разгледа.

— Снимката е хубава, Еди, но тук пише, че живееш в Йехо Джънкшън. Защо?

Еди всмукна бузите си, после лицето му застина в глупава, мазна усмивка.

— Живял съм там три месеца и по това време извадих книжката, това е всичко.

— И не си се потрудил да смениш адреса, когато си се преселил в Ню Ривър Инлет. Какво пък толкоз. А сега това твое семейство живее в Инлет?

— Да.

— Но ти каза, че трябва да се прибереш у дома при жена си в Седж Бей. Съвсем ме объркваш, Еди. Не зная какво да мисля за тези твои истории, една с една не се връзват.

— Това беше просто оправдание, мистър. Исках да се прибера по-рано и казах първото нещо, което ми хрумна.

— Звучи правдоподобно, предавам се. Но кажи ми само още едно нещо, Еди. Задоволи любопитството ми: колко ти плащат за тази работа?

— Да ви закарам до Форт Пиърс?

— Щом така ти харесва повече. Да, да кажем за това.

— Седемдесет и пет. По-малко от обичайната тарифа. Мистър Акс не плаща извънредни за нощна работа.

— Е, макар и малко, но помага да покриваш разходите.

— И още как.

— Тези черни пътища вдясно, които подминаваме, накъде водят?

— Сигурно надолу, към някоя река. Не зная. Тук е пълно с реки.

— Свърни в следващия. — Виктор пъхна ръка в ризата и стисна пистолета, без да го изважда.

— Това пък защо? — попита Еди.

— След малко ще разбереш — каза Виктор. — Прави, каквото ти казвам.

Морено отби катафалката в следващия просека и в същия миг Виктор се пресегна и изключи фаровете. Изненадан от внезапния мрак, шофьорът натисна рязко спирачката, после изви волана, за да изправи колата, която занесе по калта в страничния път. Той се стесняваше по нанадолнището, ограден от двете страни от плътна маса ниски бодливи палми. Морено намали съвсем скоростта и превключи на първа.

— Спри тук! — изкомандува Виктор. Колата спря с подплъзване.

— Излез!

Морено като че ли не чуваше. Той продължаваше да стиска волана с дясната си ръка, а с лявата бърникаше в жабката.

Когато Виктор, без да откъсва поглед от предното стъкло, извади пистолета и го насочи към гърдите му, Морено вдигна бавно ръце до ушите си като новопокръстен при обред на религиозна секта. Виктор се пресегна, отвори жабката и измъкна отвътре стар автоматичен колт.

— За какво ти е това желязо? — попита той. — Боиш ли се от нещо?

— Два пъти вече ме ограбват. Шофьор, който не носи патлак в днешно време, е направо луд.

 

Виктор размаха беретата под носа му.

— Да се връщаме на пътя, Еди. Струва ми се, че ще се случи нещо интересно.

Морено излезе от колата и Виктор му даде знак да върви отпред. На лунната светлина той изглеждаше съвсем дребен с детската си глава върху тесните, отпуснати рамене. Минаха обратно петдесетте ярда до пътя, а там Виктор го изблъска пред себе си в ниските храсти.

— Няма да нервничиш, Еди. Няма да вдигаш глава, слушай ме и всичко ще бъде наред.

— Мистър, няма ли да ми кажете защо е всичко това?

— Когато му дойде времето, Еди, когато му дойде времето. Ще почакаме тук малко да видим дали няма да се случи нещо, което да потвърди растящите ми подозрения.

След пет минути сред тихите нощни звуци в околиите гъсталаци Виктор долови съскането на автомобилни гуми по асфалта. Секунди по-късно покрай тях, по посока към Китс Холоу, бавно мина буик със загасени фарове. Колата пропълзя в петнистата сянка на дърветата, пърпорейки с ауспуха, и след малко сивата й маса се сля с дърветата.

— Май пак нечий акумулатор се е изтощил, а, Еди? — обади се Виктор. — Добре, а сега да се поразходим из гората.

Поеха обратно по черния път, Морено малко пред Виктор; подметките им затъваха във влажната мъхеста почва, а те вдишваха тъмния ухаещ въздух на Евърглейдс. Бакърената месечина беше изгряла над блатото и осветяваше безформената водна площ между стволовете на кипарисите. Дебела разпокъсана пелена от мъгла се стелеше над водата. Виктор вървеше с насочен в гърба на Морено пистолет, а слепоочията му пулсираха. Откъм блатото в низината долиташе тихият съсък на насекоми, сякаш някъде далеч изпускаха пара; няколко чапли, сгушили се в шубраците, пропляскаха крила, сетне се стаиха отново.

— Тихо място — каза Виктор. — Може да прекараш цял месец тук и да не видиш жива душа.

— Долу има някаква къща — подхвърли Морено през рамо.

На едно хълмче край блатото се очертаваше призрачна старинна сграда с портал и те заслизаха към нея по стръмния склон. Изящното някога стълбище, вече протрито и прогнило, водеше към веранда, от която беше останал само сивият гредоред. На портала, висок и широк, нямаше врата, липсваха и стъклата на прозорците, от които боята се беше излющила отдавна. Някъде в тъмата се разкиска кукумявка.

— Било е къща — каза Виктор. — Когато мене още ме е нямало на този свят. А и тебе.

Той напрегна слух. В тъмнината отвред долитаха тих цвъртеж и нощните призиви на животните, близо до тях нещо прошумоля в тревата. Сърцето му се сви. Изпитваше ужас от влечуги.

— Там има привързана лодка — обади се Морено. През последните няколко минути страхът беше поизтънил гласа му, а и дъх не му достигаше. Той отри с пръсти потта от дълбоките бръчки по лицето си. — Тук често идват ловци, ловят нощем алигатори.

— Вече не идват — възрази Виктор. — Не идват в Евърглейдс. Дори аз зная това. По такива пущинаци се мотаят само туристи. И то през лятото, не през март. — Той остави за миг Морено, отиде до лодката и се върна. — Тази твоя лодка е продънена и пълна с вода. Струва ми се, че сега на няколко мили около нас няма жив човек. Сами сме. Еди, как мислиш, защо този буик ни следеше?

— Защо пък трябва да ни е следил, мистър? Бога ми, сигурно са били някои с мадами и са търсели къде да спрат.

— Със загасени фарове?

Морено сви рамене.

— Да ти кажа ли какво мисля аз? Мисля, че това е същата кола, която зави преди към Джексън Понд. Щом сме отминали, той се е върнал на шосето. Луната беше изгряла, фаровете вече не са му трябвали. Когато спряхме да се обадя по онзи телефон, и той е спрял. Чакал е там, някъде на двеста ярда зад нас, но нямаше как да го видим.

— Ако тази кола наистина ни е следяла, мистър, аз нищо не зная за това.

— Тук трябва да помислим хубавичко, Еди. И да решим дали е така. А сега ще взема да пребъркам джобовете ти, та затова дръж ръцете си нагоре, искам да разбера що за птица си.

Морено вдигна ръце, Виктор отиде до него и изпразни джобовете му, в които се оказаха няколко монети, халка за ключове, фенерче и оръфан портфейл. Виктор запали фенерчето, за да разгледа съдържанието на портфейла.

— Няма кой знае какво тук, Еди. Две банкноти по десет долара и три по един. Известие за просрочена застраховка, изпратено на твоя адрес в Йехо Джънкшън. Квитанция от гараж. Сметка за пет и деветдесет и пет от ресторанта на мотела „Фламинго“ в Имокали и религиозна брошурка „Гответе се за среща с Всевишния“. Знаеш ли какво? Всичко у теб — оръфаната ти риза, панталоните с кръпка на коляното, обувките, дето само що не са паднали от краката ти, и тези боклуци по джобовете, да не говорим за онова, което ми разказа за себе си — създава впечатление, че си доста беден човек. Вярно, носиш оръжие, но кой ли пък не носи в тия времена? И ето че пред мен е човек, който се трепе кажи-речи ден и нощ, за да може да изпраща всяка седмица по няколко долара на обичното си семейство в Ню Ривър Инлет. Трябва да ти призная, Еди — много си падам по хората, за които жената и децата са всичко. Ето с какво ми правиш впечатление. Но, Еди, една дреболия разваля хубавата ти фасада. Я ми кажи коя е тази Анди? Гледам тук снимка на една прелестна млада фльорца, явно твоя позната. „С обич на Еди, чудесния човек. И благодаря за Рено. Анди.“ Така пише на снимката. Благодаря за Рено, а? Какво си правил в Рено, Невада? Не си ми разправял за това.

— Бях мухоловка в едно от тамошните казина.

— Преди два месеца, ако се съди по датата на снимката. Мухоловка в казино в Рено, а? Виж, това променя представата ми за теб. Защо не ми разказа за Рено?

— Беше ме страх.

— Но от какво, Еди, от какво? Защо дишаш така? Трябва да престанеш да пушиш една от друга тези душегубки. Какво те изплаши толкова?

— Не знаех какво ще си помислите. Може ли да си сваля ръцете?

— Не, дръж ги както са. Я да поговорим за тази твоя прелестна млада мадама. Това се казва курва! Май се е наконтила с визон. С обич на чудесния човек. Бас държа, че си им взел ума там. Ти в смокинг, подръка с това сладурче. Твоят старец в Саймън Дръм би могъл да се гордее с теб.

Изведнъж Виктор ръгна Морено в чатала с дулото на пистолета. Той изскимтя като куче.

— Слушай, Еди, нали тук си държиш яйцата? Давам ти три секунди. Ако не проговориш, от тях нищо няма да остане. Това — като начало. Ти си някакъв частен копой, нали? От онези, за които пишат в книгите. Слушал ли си някога за мафията, Еди? Всеки ще ти каже, че няма такова нещо, но сега може би имаш работа точно с нея. — Той махна предпазителя. — Първи въпрос, Еди. За кого работиш — за Бюрото за борба с наркоманията ли?

— Махнете пистолета и ще ви кажа всичко. Виктор отдръпна пистолета.

— Е?

— Да, нещо такова. Трябваше да се съглася, защото парите все ми не стигат. От бюрото ми подхвърлят по нещо от време на време. Бяха изпратили двама специални агенти от Маями, които ви чакаха, но днес след обед катастрофираха с колата. Други двама са тръгнали от Мелбърн; затова Акс ви е карал да пренощувате у него. Когато сте настояли да тръгнете веднага, той не е имал друг избор, освен да извика мен, защото там само аз имам разрешително за частен детектив.

— Значи Акс знаеше за тази работа?

— Нямаше как да не знае. Хората от бюрото по необходимост са го предупредили. През последните две седмици там се мотаеха агенти всеки ден. Пратката от Куба се забави по някаква причина. Пристигна едва преди два дена. От Куба им бяха съобщили, че е потеглила.

— Предупреждение от Куба, а? Ето какво било! И извадиха всичко и на негово място сложиха торби с варовик или нещо подобно, така ли?

Морено постепенно си възвръщаше самообладанието, дишането му се успокои и той беше готов да се впусне в подробности.

— Не. Един от тях настояваше за това, но другите решиха, че не е много умно. Искаха чрез вас да стигнат до онзи, който ще приеме стоката, и се страхуваха да не би да спрете някъде и да проверите. Решиха, че не е необходимо да вадят стоката, нямаше да загубят нищо от това. Сложиха ви опашка, имат патрулни коли по всички пътища оттук до Маями. Тази катафалка бие на очи. Неприятно ми е да ви кажа това, мистър, но няма да са измъкнете.

Виктор го гледаше, преценявайки всички възможности. В държането на Морено, в изражението му вече се прокрадваше наглост, възвръщаше се самоувереността му. Очевидно той по-скоро се радваше на тази развръзка, отколкото да се бои от опасността, която го грозеше.

— Много скоро онези в патрулната кола ще разберат, че са ви изпуснали, и ще поискат по радиото да се блокира пътят при Китс Холоу, а после ще се върнат и ще огледат всички тези странични пътища.

У Виктор се засилваше чувството, че е попаднал в капан. Бяха му устроили капан и преди, в онзи зимен ден в Чипнук, когато едва не го смазаха от бой, а ето че сега се повтаряше същото; докато осъзнаваше това, обзеха го опасенията и фобиите, които психиатрите така и не успяха да излекуват докрай. Защо, по дяволите, Марк не е тук сега, когато наистина му трябва? Нещо зашава в нозете му: две огромни чифтосали се жаби пропълзяха на осем крака покрай обувките му.

— Как мислиш, има ли тук змии нощем? — попита той ни в клин, ни в ръкав.

— Точно нощем излизат. Водни и гърмящи змии. Мой приятел умря миналата есен от ухапване. Сега гъмжи от тях. В болниците имат серум, но човек трябва да иде навреме. — В гласа на Морено се прокраднаха весели нотки, сякаш смъртта на приятеля му беше нещо забавно.

— Тук ли стана това?

— В този район. На пет-десет мили оттук.

— То е все едно тук. Как се нарича това място?

— Гус Флат.

— Гъмжило от гърмящи и други отровни змии. Боже мой, нищо чудно, че никой вече не живее тук!

Чувството, че е попаднал в капан, извика на живот всички стари симптоми. Плъзналите по тялото му тръпки говореха, че не всичко е излекувано докрай: изпокъсаните нервни влакна, блокираните вени, инертната тъкан на зарасналите рани, която пречеше на възстановяването на клетките. „Бях добре, докато нямаше какво да ме тревожи — помисли си той. — Тези копелета наистина ме подредиха за цял живот.“

— Къде е най-близкото селище в тази посока? — Виктор посочи към застиналата между дърветата водна повърхност, започнала да блещука в тропическата нощ.

— Най-близкото селище ли? Копър Слау, струва ми се. На десет мили по права линия. Ако мислите да тръгнете в тази посока, имайте предвид, че натам са все обрасли с кипариси разливи, които бъкат от алигатори. Нима да се измъкнете жив.

— Лоша работа, а, Еди? Знаеш ли какво? Виждал съм алигатори само в зоологическата и не искам да ги срещам другаде.

— Аз съм бил в Бразилия — каза Морено. — Чували ли сте за Мато Гросо? Мато Гросо е нищо в сравнение с това, което ви чака там. За да стигнете оттук до Копър Слау, ще ви трябва един от онези речни булдозери, с които горските си проправят път през мангровите дървета и кипарисите. А и да успеете, там вече ще ви чакат. Слушайте, мистър, защо не поразмислите и не се предадете? Каквото и да правите, рано или късно ще ви пипнат и тогава ще ви приберат задълго. Все още имате възможност да направите нещо за себе си. Както стоят нещата сега, очакват ви осем до петнадесет, най-малко, но лично ви гарантирам, че ако се предадете, ще ви осъдят на половината.

— Осем до петнадесет, казваш? — отекна Виктор. — Осем до петнадесет е много време, Еди. Доста време, казвам ти.

— Още сте млад. Боже мой, няма да сте и на средна възраст, когато излезете. Ако искате да живеете спокойно, трябва само да престанете да създавате трудности на властите. Затруднявате ли ги, те непременно ще ви смажат, с всички средства. Това е най-голямата пратка хероин, която някой се е опитвал да вкара в страната. Попаднете ля на някой строг съдия, ще ви закопае. Ще има да седите в затвора, докато ви изпадат зъбите.

Виктор притисна с лявата си ръка стомаха, защото изведнъж болка проряза червата му. Знаеше, че това е началото на стомашно разстройство на нервна почва — най-острото и най-необузданото от всичките му стари психоматични заболявания. Струваше му се, че някой му беше бръкнал в корема и изтръгваше вътрешностите му. Зрението му пак се разфокусира — двойният образ на Морено сега го наблюдаваше с любопитство. Глупавото, гузно индианско лице беше добило буден, умен вид. През болките на Виктор му хрумна, че ако Морено сега му се нахвърли, а той натисне спусъка, нищо няма да излезе. Автоматичните пистолети са несигурни, на тях не може да се разчита. „Макар и дребен, як е като биче — помисли си Виктор. — Знае всякакви хватки, а на мен ми е зле.“

— Слушай, Еди — каза той. — Трябва да се изкензам. Дръж ръцете горе и не мърдай. Мръднеш ли, пречуках те. — „Аз мога да го задържа на разстояние, докато си свърша работата, няма страшно. Реши ли да ме нападне, сега е моментът.“

Разхлаби колана с лявата си ръка и клекна, като държеше дулото на пистолета, насочено срещу Мореновия пъп. Тънката рядка струйка не облекчи никак болката. Не можеше да контролира изобщо мускулите на дебелото черво и да му помогне да се освободи от съдържанието си.

Под меката светлина на луната Морено се взираше в него и по лицето му пробягваха презрение и подигравка. Спазмата премина. Виктор си даде сметка, че следващият проблем е да говори ясно, без да смърмолечква думите.

— Зле ли ви е, мистър? — попита Морено. — Може би сте яли нещо развалено.

— Нищо ми няма — каза Виктор. — Ходеше ми се още когато тръгнахме от Седж Бей.

През сфинктера му сякаш премина натрошено стъкло и огън и той стисна зъби да не изохка, когато болката го прободе отново и обхвана целия корем.

— Струва ми се, че сте доста зле — каза Морено. — Май сте се отровили с нещо.

Виктор изцеди още една струйка, болката отслабна и той можа да си поеме дъх.

— Къде, казваш, ще ме съдят?

— Не съм казвал нищо за съд. Сигурно ще ви съдят в Талахаси за нарушение на федералните закони.

— И най-малко от осем до петнадесет?

— Или от пет до осем, ако се спогодим. — Тук, на юг, италианците май не ги обичат много както черните и индианците. Как се чувствува индианецът в такъв край, Еди? Не много добре, а?

— Ако се държиш добре с тукашните, и те се отнасят добре, няма значение дали си италианец, индианец или някакъв друг. Хората не обичат да им създават неприятности, така е навсякъде. Когато си загазил, няма смисъл да усложняваш живота на другите. А ето че ти, приятелче, си натясно. Единственият изход е да се предадеш. Признай се за виновен, ще полежиш малко и толкоз.

Изведнъж огънят във вътрешностите на Виктор угасна и с отминаването на болката мозъкът му се проясни отново. Той се изправи, вдигна панталоните и затегна колана, като все още държеше пистолета, насочен в слънчевото сплитане на Морено, усмихна се доволно.

— Хрумна ми нещо по-добро, Еди. Току-що реших, въпреки всичко няма да се предам.

— Правиш голяма грешка, момче, това мога да ти кажа.

— Ти сам каза, че в катафалката лежи най-голямата партида хероин, която някога е внасяна в страната. Е, добре, аз не искам да се разделям с нея. Ще кажеш защо? Не съм виждал по-добро скривалище от тези гори за партида наркотик. Трябва само ние с тебе да пренесем ковчезите до някое сигурно местенце сред дърветата, да ги позакрием с папрат и готово.

— Ще ги намерят, където и да ги скриеш — възрази Морено. — При този обрат гласът му отново стана неуверен.

— Защо мислиш така?

— Близко до ума е. Ще тръгнат по следите ни, после ще почнат да търсят наоколо. Тези ковчези тежат цял тон. Те ще се досетят, че няма защо да търсят надалеч.

— Да, Еди, разбирам те. Но няма, да има никакви следи. Ние с теб ще ги заличим за пет минути на този чакъл. Няма да намерят и никаква катафалка. От теб сега искам само да тръгнеш обратно към катафалката, като не забравяш, че пистолетът е насочели в гръбнака ти, и да разтовариш ковчезите.

Морено се обърна и се заизкачва по склона. Той влезе в кабината, натисна едно копче на контролното табло, с което се отваряха задните врати на катафалката, и първият ковчег се хлъзна навън по ролките. След пет минути и трите ковчега бяха стоварени и замъкнати в сливака встрани от пътя. По сливака се виеше пълзящо растение, чиито големи сърцевидни листа закриваха и най-малката пролука. В сянката на шубрака просветваха само светулки.

— Никой няма да намери тези ковчези, Еди, освен ако ние не им покажем къде са.

— Какво ще правиш по-нататък, момче? — попита Морено.

„Трябва да му дам някаква надежда, иначе ще ми се нахвърли — помисли си Виктор. — Трябва да го убедя, че има шансове. И това да стане без много суетене.“ Още не можеше да разчита на силите си; пак виждаше двойно, главата му кънтеше, страх го беше, че всеки миг пак може да го присвие стомахът.

— Мисля да изхвърля катафалката.

— Къде?

— Долу в блатото. Къде другаде?

— Коритото на реката е далеч. Водата тук е плитка — само два-три фута. Не върши работа.

— Два-три фута вода и два-три фута тиня под нея. Тази таратайка тежи колкото един локомотив. Ще потъна цялата. Всякакви следи от нас трябва да изчезнат, Еди, а ти лично трябва да вземеш важно решение. Преди малко ти казах, че лодката е пробита. Не е. Трябва само да изгребем водата от нея и лодката ще плава. Искам да ти дам възможност да останеш жив. Ти знаеш как да се оправяш по тези реки. Ако искаш да ми помогнеш, заповядай. Дръж се разумно, от тази работа можеш да изкараш сума пари. Този хероин принадлежи на най-големия синдикат в югоизточните щати и ако кажа на моите хора, че си ми помогнал пратката да стигне до тях, мисля, че ще ти се отблагодарят, както му е редът. Макар че от време на време го удряш на живот в Рено, Еди, бас държа, че сто хиляди долара няма да ти навредят — моите приятели знаят как да се отплащат за всяка услуга.

— Защо трябва да вярвам на всичко това, приятелче? Сега говориш така, но знам ли какво ще ти хрумне, когато слезем от лодката?

— Еди, трябва да ми вярваш, защото нямаш друг изход. Държа те под прицел с пистолета. Смятам да се измъкна, но ако си наумиш да ми попречиш, ще ти пръсна главата. Предлагат ти сделка, поразмърдай си мозъка и приеми, без да спориш. Дори да ме изправиш пред съда в Талахаси, в крайна сметка ще загубиш, защото щом дадеш показания, синдикатът ще изпрати двама главорези да те ликвидират.

— А какво ще ти попречи да ме пречукаш, когато стигнем, където трябва?

— Чувствата, обясни Виктор. — И аз като всеки друг имам чувства. Знаеш ли, взех, че се привързах към теб, Еди. Доста умен ми се виждаш, сече ти пипето. Ако се оправим с тази работа, може и съдружници да станем. Значи, нямам интерес да те пречукам.

— Сто хиляди казваш?

— Точно така.

— Ще трябва да се пръждосам оттук, поне докато се слегне пушилката. Как мислиш, къде да отида?

— В Мексико, Еди. Може да вземеш и онази мацка с визона. Казват, че Акапулко е хубаво местенце.

— Да, сигурно не е лошо.

— А сега трябва да направим нещо, за да прикрием следите си, и не е зле да почнем със засипването за следите от гумите.

Виктор премести пистолета в лявата си ръка и откърти две сухи клонки, които висяха над главата му. Подаде едната на Морено и за няколко минути заравниха плитките колеи, издълбани, когато Морено спря рязко в калта.

Виктор се изправи, захвърли клонката и проследи с поглед черния път чак до самия бряг, където той се губеше под храсталак от блатна мирта, посребрен от мъглата.

— Стръмно, а? — обърна се той към Морено. — Как според теб са слизали и са се изкачвали хората, които са живели някога тук?

— С мулешка талига — отговори Морено. — Тогава всяка къща е имала такава талига. Добър впряг мулета може да изтегли дотук талига колкото къща.

— Ти всичко знаеш, Еди. С какво ще гребем, когато седнем в лодката?

— Отпаряме две дъски от къщата, поодялваме ги и ето ти гребла.

— Ами тези мангрови дървета и блатни кипариси? Ще можем ли да се промъкнем през тях?

— Ако знаеш пътя, може. Не е толкова трудно.

— Значи преди малко ти преувеличаваше, Еди.

— Нека е така. Просто трябва да държим широките протоци. Нищо друго.

— Е, ние май сме готови за голямото пътешествие — каза Виктор. — Остава само да потопим този сандък. Трябва да седнем в него, да го засилим и да скочим.

— Или да го бутаме — предложи Морено. — Защо да не подпрем по едно рамо?

— Защото трябва да съм сигурен, че ще се скрие под водата. Трябва да върви с петдесет, когато полети във водата. Превключваш на втора, издърпваш смукача докрай, отпускаш съединителя и скачаш.

— А ти какво ще правиш?

— Ще седя вътре до теб. Оставяме вратите отворени и щом се понесе към водата, скачаме.

— Защо не разкараш този пистолет? Щом аз ти вярвам, и ти трябва да ми вярваш.

— Вярвам ти, Еди, ще го скрия, щом седнем в лодката. Ще станем приятели, както си му е редът. Нас двамата ни чака голямо бъдеще. Може дори да ти предложат да влезеш в синдиката.

Морено се колебаеше, глождеха го съмнения, чувстваше инстинктивно скритата лудост на човека пред себе си. Впил поглед в дулото на пистолета, насочен сега в дясното му око, той се мъчете да отгатне какви процеси в мозъка на Виктор сменяха широката му усмивка с гримаси и скърцане на зъбите.

— Сядай и пали, Еди.

Морено седна зад волана и включи двигателя, а Виктор се качи до него.

— Отвори ли вратата, Еди?

— Разбира се.

— Добре, дай още газ.

Морено издърпа смукача и моторът изрева. Готов за скок, Виктор провеси десния си крак през вратата. Държеше пистолета до слепоочието на Морено.

— Добре, Еди, тръгвай.

Катафалката подскочи. Виктор натисна спусъка и пистолетът рипна в ръката му като животинка, попаднала в капан. От рязкото дърпане на колата целта се беше изместила. Той видя черното петънце на бузата на Морено почти до ухото; секунда, преди да загуби съзнание, Морено пусна волана, за да се хвърли встрани, а Виктор се изтърколи от вратата, тупна на пътя, претърколи се през глава и се изправи навреме, за да види как катафалката цопна в блатото. От двете й страни се вдигнаха водни стълбове, които се извиха като крилата на голям сив гълъб, който се готви да кацне. После залепилият се водовъртеж се сключи над покрива, от който секунди по-късно забълбукаха мехурчета. Те се появяваха и се пукаха дълго време, сетне секнаха. Надигналата се като мехур вода се слегна, а дървесните жаби, замлъкнали за миг, продължиха да крякат. Виктор се изправи, пъхна пистолета под ризата си и се запъти към гъсталака. Навалиха го всички онези безразсъдни страхове на беглеца. Струваше му се, че го следят, в главата му се загнезди нелогичната мисъл, че Морено някак си е успял да избяга.

Почака десетина минути, сетне запристъпва леко сред листака, като се промъкваше от храст до храст, заобикаляйки огрелите от бялата лунна светлина места. Стигна до брега на блатото и между палмовите листа взе да се взира към водата: не можеше да се отърве от мисълта, че рано или късно, загубил само малко кръв и изтощен, Морено ще се покаже от водата и със сетни сили ще се добере до брега. „Може би куршумът му е изкъртил само някой и друг зъб — мислеше той. — Дребничък е, но е як. А може би е успял да скочи от колата, преди тя да падне във водата, и сега се крие някъде и чака да се махна.“

Отново се ослуша дали някакво движение или звук няма да издадат спотайващия се Морено, после приклекна, сякаш се готвеше да нападне някого из засада от храсталака, и хукна към разрушената къща. Мушна се вътре през някакъв процеп в стената. Джунглата на Евърглейдс беше нахълтала през прозорците в първите две стаи. Взетото от Морено фенерче освети по оголените греди пълзящи растения, дървесни гъби и прилепи. Виктор не беше подготвен за чистотата в третата стая, където беше разтребвано. В правоъгълника лунна светлина на преметения под се виждаше стол-люлка със счупено облегало. В ъгъла висеше рибарска мрежа, а в бюфета с увиснала на пантите вратичка имаше празна бутилка от уиски и тенекиени кутии, вероятно за брашно, захар и сол. На мястото на някогашната камина четири тухли ограждаха въглени. Тухлите бяха още топли и в стаята миришеше леко на тютюнев дим. Пак го обзе чувството, че го следят; и този път то беше толкова силно, че той опря гръб в стената и извади пистолета. В къщата се чуваха някакви скърцания, под прозореца изведнъж изтопурка нещо. Той отиде до прозореца и погледна навън, но не видя друго освен осветения от луната листак в края на блатото. „Някой живее тук постоянно — помисли си той. — Някакъв скитник. Може би е видял всичко и просто е офейкал. Трябва да тръгвам.“

Първо трябваше да намери нещо, от което да направи гребла. Полуизгнилият бюфет като че ли предлагаше най-доброто разрешение на проблема и той откърти една от полиците. „Но как да я оформя като весло? — помисли си той. — Какво да използвам за нож? Може би все пак трябваше да взема със себе си индианеца и да се отърва от него в Копър Слау.“ Трябваше да тръгва. Върна се през пълните с пълзящи растения стаи и излезе на лунния светлик. Ускори ход, а после хукна към лодката, по калта, в която обувките му залепваха. Тази капитулация отвори клапана на страха. Въображаемото се сля с действителността и го подгони със заплашителни шумове, движения и сенки; струваше му се най-вече, че го гони някакво злокобно същество, хем човекоподобно, хем свръхестествено — самата смърт.