Норман Луис
Специалист от Сицилия (9)

2

През първите шест месеца в Солсбъри Тереза не беше на себе си. По време на двуседмичното пътуване често беше мислила за градовете на Съединените щати и си ги представяше като Палермо, само че с по-широки улици, по-високи къщи, по-просторни площади и с по-опасно улично движение: места, където характерната за града близост между хората е още по-изявена и където не съществуват ненавистните за селянина тишина, уединение и скука. Колко по-различен се оказа въображаемият от истинския Солсбъри! Повечето къщи бяха от дърво — материал, който потиска селянина, жадуващ за здравата закрила на камъка; и още по-лошо, на всички по-елегантни улици като „Шамплейн авеню“ те бяха застроени далеч една от друга върху широки тревни плещи. Сицилианците се страхуват от открито пространство. В Шака, Агридженто или Палермо те живеят натъпкани като сардели в жилищни блокове и съседите им винаги са наоколо — по стълбите, площадките, коридорите, по всички балкони и долу на улицата. Постоянното гласовито човешко присъствие ги избавяше от спомените за мародерите от миналото и същевременно непрекъснато им напомняше, че всъщност животът на всички хора тече в една и съща посока.

Шест месеца Тереза стискаше зъби, бореше се със самотата, утешаваше се с децата и с растящо любопитство изучаваше и преценяваше новия свят около себе си. Сетне у нея започна да настъпва промяна. Тя беше добър лингвист, по-добър дори от Марк, с изумителна памет, изключително умение да имитира и истинско уважение към словото. Говореше английски, където й паднеше: с продавачите в магазините, с разносвачите на продукти, с чистачката, с Марк у дома и накрая, когато доби увереност, и със съседите. След година тя владееше езика до съвършенство и говореше с истински солсбърски акцент, необременен от проточените в края на думите гласни, които толкова често издават италианските емигранти. Типичната млада сицилианка, която някога излизаше от къщи само за да отиде на църква, сега прекарваше колкото се можа повече време в града, обикаляше супермаркетите, разглеждаше витрините, сутрин ходеше у съседките на кафе, а следобед — на бридж. Погрижи се да вземе жена за децата (по това време вече бяха решили, че Амедео занапред ще се нарича Мартин, а Лучия — Луси) и намери време да се запише в благотворителните дружества „Сент Винсент де Пол“ и „Крайст Чайлд“. Марк й купи фолксваген и тя се научи да го кара за по-малко от месец.

Новите запознанства раздвижиха ума й и разшириха кръга на интересите й. В Сицилия младите жени, събрали се на приказки, говореха почти само за децата си или за половия си живот със съпрузите, който украсяваха с подробности, породени от необуздана фантазия. Тук никой не говореше за себе си. Отвореше ли се дума за секс, обсъждаха го някак си между другото — сякаш говореха за някоя телевизионна серия — и не му обръщаха повече внимание, отколкото на грънчарството, кошничарството или политиката на републиканците.

Марко забеляза у Тереза някакви нови пориви, някакви нови заложби и една почти неженска любознателност, а заедно с това — и промяна във външността й: тя отслабна, бедрата и гърдите й загубиха съблазнителната си закръгленост, тя стана по-жива и, струваше му се, дори израсна на височина.

Освен това непрекъснатият вулкан на половия им живот позастина. Непоклатимият сицилиански обичай да се търкалят в леглото през деня трябваше да се наруши, защото в Солсбъри нямаше следобедна почивка. За мъже с положението на Марк — заместник-ръководител на отдела за недвижими имоти, тези почивки бяха заменени от дълги делови обеди. В дните, когато се случваше свободен, той се връщаше у дома и двамата се хвърляха в леглото. Само в тези мигове те отново се връщаха към италианския и неговите вулгаризми, за които не можеха да намерят задоволителни съответствия в английския език.

Тя беше започнала да носи пликчета. В началото това го шокира: там, в родината им, такива неща носеха само проститутките от публичните домове, за да възбуждат клиентите. Но той скоро се примири с пликчетата и дори започна да изпитва удоволствие, когато ги сваляше. Някои американски обичаи никак не бяха лоши.

Първата работа на всички италиански емигранти беше да се превърнат колкото се може по-бързо в безупречни американци. Италианците се бяха появили в този район преди около двадесет и пет години и бяха изтласкали първоначалните заселници от холандски и немски произход, за да намерят място под бащинското крило на младия тогава всемогъщ Винченте ди Стефано.

Коболд обясни на Марк как е започнало това обединяване на чисто национална основа.

— Той е въртял всичко. Държал е в джоба си всички политици. И се е отнасял добре със сънародниците си. Ако си от Неапол или от Сицилия, получаваш работа. Ако идваш някъде от околностите на Кастеламаре, получаваш по-хубава работа. Нещата са се изменили оттогава. — Намираха се в извънградския клуб и Коболд току-що беше излязъл от сауната и си беше направил маникюр.

— Как е уискито? — попита — той.

— Добро е — отговори Марк.

Коболд помириса с наслада своята чаша.

— Това не е обикновено вино, а отлежало бордо, което също можеш да пиеш пред хора.

— Какво е станало после? — полюбопитствува Марк.

— Какво ли? Моята диагноза е, че те са живели прекалено добре прекалено дълго време. Чети историята. Нито една империя не е вечна. Синовете не се интересуваха от работата. Той ги изпрати в Принстън, а щом завършиха, те поеха по свой път. Сигурно знаеш поговорката: „Не нареждай децата си по-добре, отколкото си бил и ти.“ Беше време, когато бих го нарекъл Capo del Capi^[1], нямаше друга такава личност в тази страна. Нямаше ръководител в Съединените щати, който да не му изпрати поздравителна картичка за именния му ден. Разбира се, все още всеки е добре дошъл в нашия град, но вече няма кой да ги подкрепя. Сега имаме само крал без армия. — Той отпи от бордото и го задържа в устата си да се наслади на букета му, преди да го глътне. — Можеш да ме разглеждат като илюстрация на този процес — продължи той. — Баща ми е дестилирал отровни напитки и така се е сдобил с необходимите средства да ме изпрати в колеж, а аз сега пия „Мутон Ротшилд“. Можеш ли да си ме представиш с пистолет в ръка?

— Как си представяте бъдещето на организацията?

— Бъдещето ли? Ще ти кажа, щом питаш: то е неясно, струва ми се. Гледам с предпазлив оптимизъм на кубинския проект, защото там преминаваме в сферата на напълно законния бизнес. Тук не съм толкова уверен. С набраната инерция можем да продължим още известно време; колко — не се наемам да гадая. Този бизнес се опираше на пряката лична власт, която при необходимост прибягваше и до принуда, но сега това вече не може да стане защото мина времето на такива хора. — Той остави чашата на масата и се разсмя. — Марк, зная те вече почти от година и ще ти кажа нещо, което ще те развесели. Когато те видях за пръв път, просто недоумявах какво правиш тук… защо на стария му е притрябвало да те докара тук. Ти нямаше вид на човек с други качества освен онова, което някога наричаха мишци. Нима в нашата страна вече не се въдеха такива таланти, та старецът ги търсеше в чужбина?

Той се разсмя отново, а Марк заедно с него.

— Дойдох тук — каза той — само защото Салваторе Спина уреди това.

Коболд се замисли пак; на дискретното осветление в клуба лицето му изглеждаше жълтеникаво и потиснато.

— Което само по себе си би могло да предизвика подозрения — каза той. — Сигурно не знаеш цялата истина за Спина. Заплетена история. Лабиринт от заговори и интриги. И когато започнах да се интересувам от тази работа, помня, че се натъкнах на някой си Брадли, който беше набъркан по някакъв начин в нея. Или Спина е работил за Брадли, или Брадли за Спина. Така и не разбрах.

— Случваше ми се да виждам Брадли от време на време в Палермо — каза Марк. — Беше офицер. Не съм чувал той да е бил свързан по някакъв начин със Спина. Но кой знае, Брадли се познаваше с доста странни личности.

— Нещо ми говори, че той скоро ще цъфне тук — каза Коболд. — И ако съдя по онова; което научавам от моите агенти, от него добро не чакай. Впрочем същото важи и за Спина. И запомни, Марк: щом Спина ти е направил услуга, рано или късно ще поиска да му се отплатиш.