Норман Луис
Специалист от Сицилия (19)

3

След няколко дни, прекарани на Бахамските острови, Спина се прехвърли в Антигуа, спретнат и спокоен остров, предан на американските туристи и техните долари. Тук, седмица по-късно, към него се присъедини Виктор.

Наеха стаи в хотела-казино „Галеон Бей“, където Спина можеше да отпочине в обстановка, възможно най-близка до обстановката на любимата му Куба. Казиното действаше по установения кубински образец с най-разнообразни мошеничества: жени, които раздаваха белязани карти по масите за игра на „двадесет и едно“, подпълнени с живак зарове, „техника“ за контрол над различните операции, докарани от Нова Англия проститутки, които минаваха за скучаещи богаташки дъщери, „утешители“ — специалисти по психологията на загубата, — които можеха да успокоят жертвата и да я върнат у дома в Грейт Нек^[1] зашеметена, но все още усмихваща се. Спина, страстен играч, който знаеше всички тънкости на нечестния хазарт, губеше пари при тези игри по същия лесен начин, както и хипнотизиралите магнати, примамени тук „да се повеселят“; много от проститутките, доведени тук да ухажват смелите прахосници и да ги тласкат надолу по пътя на разорението, го вземаха за наивник.

Седмиците се нижеха приятно. Спина поддържаше жизнеността си с раци, стриди и сурови яйца с коняк, забавляваше се с проститутки почти всяка нощ и губеше на игралните маси по хиляда долара на ден. Всеки ден плуваше по малко за здраве в топлото море и печеше на благодатното слънце кожата си, вече сбръчкана като кората на стара киселица. Нае една 160-тонна яхта с екипаж от девет пияни холандци и я държеше в Инглиш Харбър. През вечер организираше забави за свободните от работа момичета от казиното, на които канеше и всяка харесала му „плажна мацка“, както ги наричаха на острова. Виктор оставаше безразличен при предлагания му богат избор от компаньонки за леглото, които биха възбудили всеки паша.

Спина се разтревожи от това.

— Какво става, Вик? Да не са те кастрирали?

— Просто нещо съм поизморен. Още две седмици и ще се оправя.

Виктор действително се оправяше. Нервността и параноята намаляваха всеки ден. Вече не се оплакваше от това, че когато влиза някъде, хората се подбутват и го зяпат. Чукането в главата, което го тормозеше месеци наред, спря, престана да вижда двойно. Говорът му стана по-ясен, ръцете вече не трепереха, а куцукането личеше само когато беше уморен.

Терзан от самота, Спина се привърза истински към Виктор и тази симпатия се основаваше не толкова на наблюдения, колкото на интуиция, която според него никога не му изневеряваше. Достатъчни му бяха само пет минути с някой човек, за да го приеме или отхвърли. Никога не би могъл да изрази с думи какво именно му харесваше у Виктор, но с животинския си инстинкт той смътно усещаше сила зад външната слабост на Виктор, способност за преданост и желязна воля.

— Какво искаш да правиш днес, Вик? — питаше той. Отговорът обикновено беше един и същ:

— Да не би да ти се играят карти или нещо такова, Салва!

— По дяволите, не. Всичко в това бунище е предрешено. Писна ми да ме скубят тези мошеници.

— Тогава може да се поразходим с кораба.

Такава беше представата на Виктор за удоволствие. Те събуждаха капитана, нареждаха му да събере екипажа от пивницата „Адмирал“, сетне плаваха с яхтата по крайбрежието. Често ги следваше стадо делфини; тогава, седнали в столове на кърмата, те стреляха по тях с Викторовия полицейски пистолет. Спина беше лош стрелец и рядко улучваше, но струите кръв, които изведнъж рукваха и се оттичаха във водата зад подскачащите, лудуващи животни, показваха, че куршумът на Виктор е попаднал в целта.

Състоянието на Виктор продължи да се подобрява и това личеше от обнадеждващия факт, че все повече не го свърташе на едно място.

— Салва, ще ми се да правя нещо, за да си изкарвам прехраната. Може да поработя за теб. Защо не организираме някоя игричка някъде, че да пооберем парите на тия ливади?

— Това, дето го виждаш тук, е нищо — каза Спина. — Дребна работа, скука. Тези типове си скъсват задниците, за да смъкнат няколко хиляди седмично. — Трябва да се мисли с милиони. Не се вълнувай. Вик. Ще дойде и нашето време.

— Ще ми се да почна нещо. Както се чувствам напоследък, мога да правя всичко.

— Имай търпение — каза Спина. — Почивай. Казах ти вече, двамата започваме работа, щом обстановката в Куба се промени. А защо пък да не ти кажа: май ще имаме трети съдружник — не кой да е, а нашият стар приятел Марк Ричардс.

— Не се занасяй.

— Не се занасям, момчето ми. Съвсем сериозно. Говорих с него по една работа оня ден. Трябва да уточним още едно-две неща, но той май е на път да се съгласи. Как ти се струва?

— По-хубаво от това, здраве му кажи! Марк е чудесен. Слушай, Салва, да знаеш, че няма друг като него.

— Не познавам по-сигурен човек, когото да имаш зад гърба си, ако играта загрубее.

— Знаеш ли, Марк не говори много, няма да го чуеш да дърдори, но пък върши работа. Действува.

— И още как, момчето ми, и още как! Както, съм обмислил работите, след месец-два ти, аз и Марк се връщаме пак в Куба и ще поразчистим терена.

— Щом брадатият падне, а?

— Щом го махнат. Ще се качим на първия самолет от този остров за Хавана. Викторе, вярвай ми, момчето ми, ще преобразим този град. Това, дето го виждаш тук, пет пари не струва. Лас Вегас няма да може да се мери с Хавана, след като см свършим работата.

— Не виждам каква полза ще имаш от мен, Салва, но аз наистина ще се постарая.

— Зная, и ще бъдем страшен екип. Но слушай какво ти казвам: имай още малко търпение, трябва да сме сигурни, че си окей, преди да се развъртим там.

— Аз и сега съм в ред — възрази Виктор. — Никога не съм се чувствал по-добре.

— Ще повярвам, когато те видя да хванеш някоя за задника — отсече Спина. — Да се поразходим ли с яхтата следобед?

— Непременно. Да вървим да чукнем някой и друг делфин.

При тази разходка с яхтата имаше малко приключение. Напоследък Спина вземаше със себе си наред със сандвичите едно хубавко и глуповато цветнокожо момиче — бивша стюардеса, която предишната година беше достигнала до първото пресяване в конкурса за „Мис Свят“. Един от холандците, младеж от Лайден, който беше втори механик в машинното, се беше влюбил наивно в тази, както я виждаше той, пленница на бели робовладелци, и се мъкнеше пиян цяла седмица.

Докато яхтата излизаше в морето, Спина, седнал в стола си на палубата, се възхищаваше от красотата на залива и галеше разсеяно по задника момичето, което току-що му беше донесло лимонов сок. Нечии неуверени стъпки нарушиха спокойствието му — по трапа се изкачваше безумно влюбеният холандец.

— Хей, ти, мръсен жабар! Не пипай момичето! — развика се той, пръскайки слюнки от ярост и размахвайки бирена бутилка.

Спина прекъсна съзерцанието си и извърна леко глава към клатушкащия се срещу него холандец. Момичето се опита да се изплъзне, но той я стисна здраво за ръката.

— Чу ли кво казах, мистър?

Холандецът се приближаваше, вдигнал бутилката над главата си, а. Спина стоеше спокойно и го гледаше с любопитство. Когато ги деляха само три крачки, между тях застана Виктор. Холандецът понечи да замахне към главата на Виктор, сетне отпусна ръка. Виктор го гледаше мълчаливо, с ръце в джобовете, докато морякът отстъпи.

— Май все пак си поприхванал нещо от характера на стария — подхвърли по-късно Спина.

Денят не беше добър за делфини поради вятъра и вълнението, но накрая намериха жива цел в един бял рибояд, който се спусна от пухкавите облаци и кацна на мачтата. Спина, у когото беше пистолетът, се прицели, присви лявото око, стреля и го рани в крилото; птицата се преметна и падна в морето. Тя зацапа във водата, като влачеше простреляното си крило, а Спина подаде пистолета на Виктор, който я довърши с точен изстрел в гърдите от двадесет ярда. Ветрецът грабна валмо пух, преди стегнатото грациозно тяло на рибояда да се превърне в куп подгизнали пера. Спина се разсмя доволен.

По-късно, след като подремна в шезлонга на палубата, той тръгна да търси Виктор и го намери в незаключената кабина заедно с конкурсната красавица, която драсна гола към гардероба. Спина беше вън от себе си от радост. Нищо не би могло да докаже по-добре, че Виктор се е оправил напълно.

На другата сутрин от Куба пристигна очакваният пратеник на Брадли и след дълъг разговор с него. Спина се съгласи на една забележителна сделка.

— Така ще изпълните един патриотичен дълг, мистър Спина — уверяваше го Фергюсън. — На колко оценявате въпросната стока?

— В Куба, дето е сега ли? По дяволите, де да знам. Доставена в САЩ, десетина милиона долара по цени на дребно при бърза продажба.

— От които сте готови да пожертвувате половината — тоест пет милиона — за фонда на кампанията „Да спасим Куба“?

— Точно така. Но ако мистър Брадли ми даде гаранция. Аз съм не по-малко заинтересован от него Куба да бъде спасена. С тези пари вашите приятели могат да си купят няколко реактивни самолета.

— Да се надяваме — каза Фергюсън.

— Трябва ми помощта на Брадли, за да измъкна стоката. Тя не ми върши никаква работа там, в Куба.

— Уверен съм, че мистър Брадли ще може да ви помогне. — На широката жизнерадостна усмивка на Спина той отговори със спокойната полуусмивка, която вече му беше навик и която напомняше на Брадли за гримасата на дете, страдащо от запек. „Ето, значи, къде се корени злото — мислеше Фергюсън. — Този любезен, сбръчкан мъж, когото толкова много хора около него хвалят за великодушието, му, за дружелюбието, за свойственото му меко и вежливо отношение към подчинените, за смелостта и стоицизма, с конто посреща несполуките“.

Фергюсън сега изповядваше будизма на „малката колесница“, или хинаяна, в който потърси утеха, когато повече не можеше да се примирява с предателството и лъжата в професията си. Беше станал вегетарианец, спеше на дъска и щадейки живота на всяко живо същество, не позволяваше на слугата си да използва дори флайтокс в квартирата му. Макар и да не беше обявил още това, след няколко месеца възнамеряваше да напусне ЦРУ и да започне да странства из онези страни в Далечния Изток — Бирма, Лаос, Цейлон, където будизмът бе съхранен в чистия си вид. Но преди това възнамеряваше да даде своя особен принос за благополучието на човечеството — а тъй като през цялата си подготовка беше изучавал методите на конспирацията и лукавството, планът му можеше да бъде осъществен само чрез тези познати нему методи. Фергюсън се канеше да унищожи съюза между Спина и своя шеф, като използва при необходимост коварство, двуличие и всякакви уловки и трикове.

Спина, още не си беше съставил определено мнение за Фергюсън, но му беше ясно, че той нямаше да направи кариера. Беше му отказал всичко: ядене, пиене и сърдечната покана да остане няколко дни и да се убеди в щедрото гостоприемство на хотела-казино „Галеон Бей“.

— Този вертеп привлича курвите като мухи — уверяваше го Спина. — Луди са по гангстерите, дето въртят големите игри. Ако се интересуваш, всичко е за сметка на заведението. Бели, черни, все едно. Хареса ли ти нещо, достатъчно е да свиеш пръст и да споменеш името ми.

— С голямо удоволствие бих се възползвал от това предложение — каза Фергюсън, — ако не бързах толкова. — Безкрайното търпение, на което учеше хинаяна, изключваше всякакви емоции, камо ли проява на презрение. Фергюсън се беше научил да изпитва само състрадание към хора като Брадли и Спина, чиито души, попаднали под жестоката власт на един върховен закон, бяха обречени на превъплъщение в някоя низша животинска форма, например плужеци или плъхове. — При друг случай, с удоволствие — добави той учтиво.

— Тогава, като дойдете другия път — каза Спина. — Сигурен съм, че ще се върнете скоро.

— Искрено се надявам на това, мистър Спина.

— Да смятам, че се разбрахме.

— Разбира се — потвърди Фергюсън. — Сега ще докладвам веднага на мистър Брадли и не се съмнявам, че той ще задвижи работите. Ако възникнат някакви дребни проблеми, ще се видим пак.

— Радвам се, че се запознахме, Фергюсън — каза Спина. — И не забравяйте: поиска ли ви се да прекарате весело някоя вечер, винаги можете да направите това тук.