Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sicilian Specialist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Норман Луис. Специалист от Сицилия

Издателство на БКП, София

Второ издание

Преведе от английски Желяз Янков

Редактор Тодор Вълчев

Художник Веселин Павлов

Художествен редактор Александър Хачатурян

Технически редактор Сашо Георгиев

Коректор Надя Въргулева

Печат: ДП „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

6

Дон Винченте му беше дал един адрес на ъгъла на „10-а“ и „27-а“ улица, Ведадо, който се оказа уединена административна сграда до стената на гробището Колумб. На входа стоеше кубински часовой, а друг войник шареше около гишето при входа, където някакъв цивилен, когото Марк взе за американец, го попита за целта на посещението, поговори с някого по телефона и едва тогава му разреши да се качи в асансьора. На петия етаж трети кубински войник го придружи по коридора до един кабинет, където го очакваше Салваторе Спина.

— Изненадан ли си, Ричардс?

— Почти, дон Салваторе.

— Не ти личи — каза Спина. — Нищо не проличава на този твой сурат. Казвал ли ти е някой, че приличаш на сфинкс?

Марк пое малката загоряла ръка и се наведе над нея, без обаче да я докосне с устни. Спина се беше състарил от последната им среща насам и изсушената му от слънцето кожа, станала вече на пергамент, скоро щеше да се втвърди като гьон. Но веселите маймунски очички опипващи безизразното лице на Марк, бяха по-живи от всякога.

— Аз знаех, че сте в Неапол, дон Салваторе.

Това беше казано от дипломатичност. Тактът изискваше да не се даде на Спина да разбере, че в компанията „Винсент Стивънс“, пък и във всяка от другите организации в Съединените щати, с които тя поддържаше някакви връзки, почти всички знаеха, че той се е прехвърлил в Куба, като и причините за това. Беше кажи-речи обществена тайна, че Спина е сложил ръка върху международната контрабанда с наркотици, която в бъдеще щеше да се ръководи от Хавана. Някои дори знаеха, че огромни количества хероин и кокаин сега се превозваха направо от Средиземноморието в Куба, където ги стоварваха без никакви митнически неприятности, а оттам ги прехвърляха в Щатите по добре проверени и сигурни канали.

— Реших да се заселя в Хавана преди осемнадесет месеца — обясни Спина. — Чудесен град. Хубав климат, а и аз обичам морето. Какво ще кажеш за тази гледка, Ричардс? Не е ли чудна?

Марк покорно хвърли поглед навън към града под ветровитото небе. На миля от брега рибарски лодки играеха по вълните по посока към пристанището. Долу гледката се изчерпваше със самото гробище — престолния град на мъртвите, чиито гробове стигаха досам високите огради: десет хиляди кубинци, подредени в спретнатите архиви на смъртта.

— Наистина много хубава гледка, дон Салваторе. Спокойна.

— Изпълва ме с усещане за лекота и простор — каза Спина, — а на мен точно това ми трябва. Хавана е чудесен град. Жалко, че дойде точно сега, когато шепа студенти създават главоболия. Снощи имаше нападение срещу двореца, както сигурно си чул. Избити са всички нападатели, та може би работите ще поутихнат за известно време. Сегашният президент се оказа наш много добър приятел, а със следващия може и да не се работи толкова леко. Колко мислиш да останеш тук?

— Колкото се наложи, дон Салваторе.

— Не повече, а? Защо? Не ти ли харесва Хавана?

— В Щатите ме чакат жена и две деца.

— Да, разбира се, зная. Домошар си ти, Ричардс. Какво пък, няма да те държим повече от необходимото. Мога да ти кажа направо, че зная защо си тук и какво трябва да направиш. Задачата ще бъде сложна. Имаме затруднения с този Коболд; хитър е, а пръснал и маса пари, където трябва. Сигурно си чул всичко това?

— Дон Винченте ми каза как стоят работите.

— ’ncarugnutu[1], по нашенски. Човек, който престъпва клетвата си. Има само едно средство в случай като този, Ричардс. Livarisi! la petra di la scarpa — да извадиш камъчето от обувката. Нали си чувал този израз? Разбираш какво искам да кажа?

— И още как, дон Салваторе. Не виждам друг изход.

— Откога си тук?

— От два дена.

— Значи не си имал много време да проучиш обстановката.

— Усетих само, че той май се досеща какво го чака. Не мърда никъде без две кубински фантета.

— Разбрах, че си дошъл тук с някаква фльорца. Тя включена ли е в играта?

— Казаха ни, че Коболд бил по женската част. Сметнахме, че може да лапне по нея, та тя да го следи изкъсо.

— Лапна ли?

— Така изглежда, дон Салваторе. Ще се види с нея два пъти днес и утре пак.

— Въпросът е дали освобождава от време на време фантетата, Ричардс.

— Ще знаем отговора след няколко часа, дон Салваторе.

— Защото ако ги държи все около себе си, не виждам какво може да се направи. За да ликвидираме Коболд, трябва ни някой кубински наемник, но докато не отстраним фантетата, няма да се намери човек, който да се заеме с тази работа. Сигурно ще искат да използват картечница, а ще ги е страх да не би да чукнат някое фанте по погрешка. Миналия месец един уби полицай; пипнаха го, вързаха го за бронята на една патрулна кола и го влачиха от Ведадо чак до полицейското в центъра на града. По костите му не беше останало месо да нахраниш и едно куче.

Марк разбра, че този случай е потресъл Спина, който се гнусеше от някои работи, изпитваше отвращение при вида на кръв и не обичаше ненужното насилие. Още от времето, когато трябваше да бъдат ликвидирани старият му шеф Масерия и онези, които му бяха останали верни, Спина предпочиташе да чуе, че са довършили някого чисто, с един-единствен куршум в главата.

— Ти си специалистът, Ричардс. Какво е разрешението?

— Ако успеем да го отделим от тия горили, някой добър стрелец може да му види сметката. Но ще намерим ли такъв?

— Разбира се, тук е родината на добрите стрелци, няма никаква трудност да намерим някой. Но аз трябва да намеря начин да гарантирам сигурността му. Тази услуга може да ми направи един много близък приятел, но ако нещо, се оплеска, аз отнасям всичко. Не мога да си позволя провал в тази работа. Първо искам да зная как ще можем да го откъснем от онези и тогава ще говоря с моя приятел.

— Той се кани утре да заведе въпросното момиче на излет някъде по крайбрежието.

— Не виждам какво ще ни помогне това. Предполагам, че не си ходил по тукашните плажове. Ако отидат някъде на плаж, това ще бъде или Хайманитас, или плажът на яхтклуба. Яхтклубът е ограден с десетфутова ограда, за да не влиза там всякаква сган. На Хайманитас на всеки десет крачки стърчи пазач, а има и келнери по плувки, та ако някому се припие нещо, да не излиза от водата. Да ликвидираме нашия приятел на тези плажове — то е, кажи го, все едно да влезем в двореца и да пречукаме президента.

— Нещо ми говори, че те ще отидат на някой уединен плаж, дон Салваторе. Идеята за излет не се връзва някак с описваните от вас места. Струва ми се, че Коболд ще търси място, където да остане насаме с момичето, където да са далеч от тълпата.

— Може и да си прав тук. Кой ще ти тръгне на излет с мадама по места като Хайманитас или яхтклуба?

— Можем ли да намерим толкова добър стрелец, че да го чукне, когато е с момичето?

По живото лице на Спина се изписа изненада и възмущение.

— Зависи какво подразбираш под това. Да не искаш да кажеш, когато са се вкопчили?

Макар и прекарал няколко години в Данемора за организиране на проституцията в Ню Йорк, Спина хранеше нежни чувства към жените изобщо и не щеше и да чуе някоя жена да стане жертва на злодеяние.

— Не, имам предвид, когато са близо един до друг. Да кажем на една-две крачки.

— Разбирам. Виж, ако ме питаш, не ми се поемат никакви рискове. Затова ако наемем някого, той трябва да е стрелец и половина. Познавам един, за когото разправят, че от двеста ярда може да улучи право в главата човек сред тълпа от хора.

— Тук, в Куба ли, дон Салваторе?

— Всъщност той излежава доживотна присъда на остров Пинос за ред убийства и палежи. Може би ще издействувам да ми го дадат за един ден.

— Искате да кажете, че ще го пуснат от дранголника да свърши тази работа?

— Ако познаваш, когото трябва, и ако платиш достатъчно, всичко е възможно. Този приятел е психопат, мръднал. Влече го към убийства, защото чувал камбани в главата си или нещо такова. Разправят, че никога не пропуска. Както разбрах, последния път го пуснали да пречука някакъв мексикански политик в Ногалес, който се заканвал да раздрънка нещо за някаква концесия за казино. Някакви приятели от Феникс потрошили сума ти пари по това казино. Те разбрали, че мексиканецът е луд по коне и родео, та отишли да го видят в Ногалес и организирали родео в негова чест. Проблемът бил как да го отделят от хората около него; и взели, та го натряскали здравата, качили го на коня и го извели на арената. Този психопат му пробил главата още с първия куршум от сто и петдесет ярда. При това конят рипал като щур. Какво ще кажеш, а?

— Малко ми е трудно да повярвам.

— Какво? Че е успял да убие мексиканеца върху подскачащия кон от сто и петдесет ярда?

— Не толкова това, а другото: че в една цивилизована страна е възможно да пуснат човек от затвора за такава работа.

— Кой ти говори за цивилизована страна? Броили са двайсет хиляди да го измъкнат, за да свърши тази работа. Мисля, че ще го наемем за по-малко. Във всеки случай няма защо да се тревожиш, сметката плащам аз.

— Ако смятате, че това може да се уреди, въпросът почти е решен.

— Ще поговоря с моя приятел в правителството и ще ти кажа, щом науча нещо. Къде да те търся?

— Довечера се връщам в „Севиля“. А сега искам да видя момичето, може да ми каже нещо ново.

 

— Сигурно ще ти е интересно да узнаеш, че истинската му страст е фотографията — каза Линда. — Иска да ме снима… та затова отиваме на плажа.

— Какви снимки?

— Художествени, предполагам. — Тя направи гримаса.

Марк беше отскочил до „Линколн“ за десет минути и сега те седяха във вътрешния двор и пиеха сок от тропически плодове с привкус на ягоди и сметана, от който в устата оставаше неприятно усещане. Както всеки сицилианец, Марк ценеше високо достойното поведение, затова неволно се възхищаваше от умението на Линда да се приспособява към обстановката. Дори когато си почиваше, тя не губеше грациозността си. Трудно беше човек да си представи, че тази невъзмутима руса Прозерпина ще се изправи пред слабоумната публика и ще започне бавно да се разсъблича под музикален съпровод. Нищо чудно, че имаше всички изгледи Коболд да хлътне по нея.

— Интересно защо не е останал снощи? — каза той.

— Сигурно защото онези бяха с него.

— С тези телохранители ще закъса с любовта.

— Върви ли всичко според очакванията ти? — попита тя.

— Ще продължим да опитваме — каза той. — Как мина обедът?

— Хубаво. Отидохме в един рибарски ресторант край доковете. Там обядваха истински рибари, не само туристи.

— С телохранителите на съседната маса?

— Точно така. Този път бяха с кремави костюми от лъскава коприна.

— За какво разговаряхте?

— За разни работи. С него се прекарва добре, забавен е. Много мил е, човек веднага го харесва.

— Не забравяй, че работиш за мен — каза Марк.

— Нямам намерение да забравям. Това не ми излиза от ума.

— Все едно, че си агент по недвижими имоти или застрахователен агент. Личните отношения с клиента не влизат в сметката.

— Разбирам това много добре. Може би трябва да добавя към казаното досега, че ти все още ми харесваш повече от него.

— Хубав комплимент — каза той. — Дано си искрена.

— Разбира се. Надявам се, че си помислил по това, за което те помолих — да останем тук ден-два, след като свърши тази история.

— Още нищо не съм решил, но ще помисля. Тези телохранители…

— Ти се отби при мен само по работа, нали? Продължавай.

— Сигурно са били в колата, когато е пристигнал да те вземе?

— През цялото време. Единият седеше до него отпред, другият до мен.

— Да знаеш случайно колата негова ли е?

— Не. Наема я от „Хърц“. „Кадилак“. С шофьор.

— Каза ли ти какво ще прави днес след обед?

— Спомена нещо за среща с някакъв политик. Ще мине да ме вземе към осем. Ще вечеряме в „Сан Суси“, а утре ни чакат плаж и снимки.

— Не знаеш ли къде е това?

— Не. Отиваме на излет, това е всичко, което ми каза, а ако вятърът утихне, ще се къпем.

— Сигурно ще ти се обадя сутринта — каза Марк.

 

Той позвъни на Спина от една телефонна кабина.

— Можем ли да разговаряме?

— Откъде се обаждаш?

— От една кабина близо до „Линколн“.

— Няма опасност да ни подслушват — каза Спина. — Но човек никога не знае. Внимавай какво приказваш, а преди да продължим, имам новина за теб. Човекът, от когото се интересуваме, може би ще бъде доставен.

— Отлично. Аз също имам новини. Нашият приятел утре отива на плаж с намерението да прави снимки.

— На голо ли?

— С такова впечатление съм.

— Полезно сведение. Значи плажът трябва да бъде уединен. Някъде около Санта Фе или Баракоа. Кажи-речи единствените места в радиус петдесет мили от града, където човек може да прекара необезпокояван от никого. Имаш ли карта?

— Мога да взема.

— Сигурно в едно от тези две места. Може би не е зле да отидеш там веднага и да огледаш района. Виж какво може да се направи, ако се окаже, че сме прави.

— Добре — съгласи се Марк.

— А щом се върнеш, бих искал да се срещнем.

 

Едно обаждане на Коболд реши всичко.

— Тъкмо излизам — каза той. — Иначе можех да ти покажа най-хубавите места на картата. Сега във водата е истинска напаст от жарещи медузи, така че ако искаш просто да поплуваш, по-добре иди на някой от клубните плажове. Можеш да се запишеш за член в самия хотел.

— Бих искал да се отърва от кресливата музика. Предпочитам плаж, където мога да се разсъблека на открито.

— Тогава ще подминеш клуба „Мирамар“. Кажи им да те карат на запад от града. На изток няма нито едно прилично място. Баракоа не е лошо, но зад рифа има акули и баракуди, така че не влизай навътре. Ще наемеш ли кола?

— Сигурно ще взема от „Хърц“.

— Не паркирай колата много далече. Ще ти свалят гумите за пет минути.

Марк продължи няколкостотин ядра по страничния път и паркира в сянката на раздърпана от вятъра палма, където следите от колелата на колите, които преди него бяха слизали към брега, бяха почти засипани. Той изключи двигателя и за минутка остана неподвижен; розови рачета заизлизаха от дупките си в пясъка наоколо. Горе по шосето минаваха камиони — по един на три-четири минути. Над „Мирамар“, влачейки зад себе си реклама на бирата „Кристал“, кръжеше ниско самолет, който после отлетя, а пясъкът и водата погълнаха бумтежа на моторите му. Недалеч стърчеше навес, стъкмен от потрошени мачти и плавей и покрит с палмови листа, а пред него имаше купчина големи раковини. Той беше виждал по брега и други такива навеси; издигаха ги вероятно скитници негри, които спяха, където им падне. Марк излезе от автомобила и отиде до водата; тя беше изхвърлила на брега върволица от лъскави медузи — купчинки желе, сякаш току-що изтърсени от купичките, а приливът беше застинал като глеч над полупотопения коралов риф. Прелитащият над водата кафяв пеликан изведнъж се гмурна за риба, изчезна за миг в матов гейзер от пяна, сетне отново се появи на повърхността двадесетина ярда по-далеч. Някъде между брега и хоризонта бързоходен катер пореше водата по посока към „Миримар“. Марк махна с ръка, но не получи никакъв отговор от катера, от което заключи, че сигурно не го виждат.

След около час иззад скалите изникна ненадейно негър от купчина раковини, които беше извадил от плитчината. Недалеч от навеса той се зае да им извади месото. На всяко друго място той просто би използвал мачете да среже върха на раковината, но тук, близо до крайбрежните клубове, лакираните раковини се продаваха като сувенири. За да извади месото, негърът вдигаше всяка раковина високо над главата си, после я запращаше с всичка сила в мокрия пясък. След двадесет-тридесет хвърляния зашеметеното и умиращо мекотело накрая се пущаше от черупката. Ловецът на раковини, дангалаг с огромни ръце и крака, с порижавяла от слънцето и от солената вода коса, направи цяло представление от тази операция; подскачаше и танцуваше по пясъка, а когато хвърляше раковината, отмяташе глава и изкрещяваше някакво заклинание. Той като че ли не забелязваше Марк. Марк гледаше лудориите му с презрение — това беше някакъв получовек, същество от мрачните дълбини на един чужд нему свят, полуобезумял от немотия и самота.

Той изчака, докато слънцето се сблъска с пламтящия хоризонт на запад и отскочи лекичко, преди да потъне в него; после пое обратно към Хавана и кантората на Спина зад гробището.

— Така, вече разполагаме с този човек — каза Спина. — Всичко е уредено. Дават ни го при същите условия, както и с мексиканеца: двадесет хилядарки на ден, или петдесет за седмица. Пристига утре сутринта със самолет от Нуева Герона.

— Придружава ли го тъмничар?

— Такова нещо не е казано.

— Дон Салваторе, а откъде са сигурни, че той ще се върне в затвора?

 

— Моят приятел обясни, че той имал синче, което държали като заложник, докато се върне.

— Това е дивотия.

— Разбира се, че е дивотия. Повече от дивотия. Както и да е, сега той е на наше разположение. Въпросът е, ще можем ли да го използваме? Да ти е хрумнало нещо? Какво става с онзи плаж?

— Ако отидат някъде, това ще бъде преди Баракоа.

— Така си и мислех.

— Ако му трябва спокойствие, там е кажи-речи единственото такова място.

— Пусто е, а? Провери ли?

— Само разни празноскитащи.

— Как е движението по пътя?

— От време на време минават камиони за фермите. Не много. Местността изглежда така, като че ли оттам е минал ураган.

— А полиция няма ли?

— Не видях такова нещо.

— Те и в града имат маса работа, та няма защо да си търсят белята в околностите.

— Там е много тихо. Само на двадесет мили от града, а все едно че си в друг свят.

— Чиста работа — каза Спина. — Знаеш ли какво? Толкова чиста, та чак не му се вярва на човек. — Той се усмихна някак тъжно, сякаш си спомни нещо лично преживяно. — Сполучливият удар не се нанася току-тъй. Да пречукаш някого чисто и безпрепятствено е най-трудното нещо на този свят. Все ще се случи нещо непредвидено.

— Може да премислят и изобщо да не отидат на плаж, дон Салваторе. А може и ураган да връхлети утре.

— Сигурно ще има ураган утре, ако ни е съдено да преживеем още едни през този сезон. Все пак трябва, струва ми се, да сме готови, в случай че няма да има ураган.

Бележки

[1] Негодник (итал.) — Бел.прев.