Норман Луис
Специалист от Сицилия (12)

5

Коболд му позвъни в стаята от кафенето на хотела преди осем сутринта и Марк се облече бързо и слезе. Завари Коболд самичък пред барчето, в тънък ленен костюм, който не беше измачкан въпреки влагата на Хавана. На близката маса, пльоснали се като отегчени шимпанзета в зоологическата градина, седяха двама нискочели мулати. Телохранители, помисли си Марк. Той седна до Коболд пред барчето и срещна хладния му поглед.

— Виж ти неочаквано удоволствие — обади се Коболд без капка удоволствие в гласа.

— Звънях ти два пъти — каза Марк. — Снощи се прибрах късно.

— Разбрах — рече Коболд. — Всъщност снощи те видях в „Ел Бохио“. Малко фалшиво, но все пак приятно заведение. Какво те води в Хавана?

— Компанията се интересува от някакъв имот.

— За какво ще го използва?

— За казино.

— О, господи! Пак ли? Пак казино! — На лицето му се изписа недоверие. — Все пак, защо ти?

— Питай Теди Маклийн от външнотърговския отдел — каза Марк.

— Казината тук са спомен от миналото, поне ако се съди по сегашната обстановка.

— Не аз определям политиката на нашата компания.

Мрачен негър в хусарска куртка се довлече до бара при тях.

— Кафе? — попита Коболд.

— Може.

— Traigame dos cafés^[1] — поръча Коболд на бармана. — Искаш ли препечен хляб? — обърна се той към Марк.

— Само кафе.

— Y un tostado para mi^[2].

Барманът се отдалечи, а слънцето, което дебнеше някъде зад сивите силуети на сградите от другата страна на улицата, заби между тях като меч непоносимо ярък лъч. Коболд мълча намусен десетина секунди.

— Къде се намира този твой имот? — попита той изведнъж с рязък даскалски тон.

— „Авенида де Масео“, 264–66. — Марк беше подготвен за разпит.

— Искаш да кажеш „Малекон“, крайбрежната улица. Вече не я наричаме „Масео“. — Коболд се пооживи, може би утешен от възможността да постави на място Марк, да му покаже, че той е външно лице. — Сградата е от години в списъците на комисионерите. Целият морски бряг се превърна в огромно бунище. Можеш да купиш на нищожна цена парцел на „Малекон“. Колко искат сега?

— Триста хиляди.

— Триста хиляди ли? Значи сто хиляди по-малко от миналия месец. Другия месец ще можеш да го купиш за двеста хиляди — ако още го продават. Ако изобщо продължават продажбите. Нека ти кажа нещо, Ричардс. Ако компанията купи този имот, ще си хвърли парите на вятъра. Не мога да разбера само защо са изпратили теб, когато е било достатъчно да ми се обадят по телефона.

— Изглежда евтино в сравнение с всичко друго, което са закупили тук — отбеляза Марк. — Предполагам, че дон Винченте искаше да дойда тук, защото покупката на недвижими имоти влиза в моята сфера.

Барманът пристигна с кафето и препечения хляб и ги удостои с измъчения си поглед.

— Лошото на нашата компания е — рече Коболд, — че в много случаи дясната ръка не знае какво прави лявата. Не веднъж, а десет пъти съм казвал на дон Винченте: сега не е време да се купуват имоти в Хавана. Зная, че нямаш понятие от политика, Ричардс, но не си ли разбрал, че в тази страна става революция? Чу ли стрелбата снощи?

— Видях някакво момче, което сигурно са го изхвърлили от полицейска кола. Някой му беше извадил очите.

— Обичайна история — каза Коболд. — Донеси още малко масло — извика той след бармана. — Имаше сражение по улиците към три сутринта. Двадесет или тридесет студенти убити. Трябва да разбереш едно: тези момчета — имам предвид студентите — са на път да победят. Правителството всеки момент ще падне. Затова няма никакъв смисъл да се купуват имоти сега. Ако искаш да правиш някаква сделка, ще трябва да я правиш с новите. Каквото и да купиш сега, може да го загубиш. Ако купиш онзи парцел на „Малекон“, ще го загубиш. Но уговоря ли аз сделката с новото правителство, това е друга работа. Те ще спазят всички условия. Затова ти казвам, че си губиш времето.

Някакъв подранил пияница влезе, поклащайки се леко — като носен от вълните удавник, чието разплуто лице скоро щеше да стане храна за рибите. Един от нискочелите на масата стана от стола, хвана го за ръката и бързо го изпроводи навън.

— Защо са ти тези горили — попита Марк.

— В такъв град не винаги знаеш кой ти е враг — обясни Коболд: — Глупаво е човек да рискува. Впрочем, тези двамата са полицаи. Можеш ли да ми кажеш в кой друг град срещу малък хонорар местният полицейски началник ще уреди да се грижат за теб?

— Доколкото разбрах, Салваторе Спина е в града — каза Марк. — Какво мисли той за бъдещето тук?

— Не съм се виждал със Салва. Обстановката тук е такава, че той на една страна, аз — на друга. Спина се занимава с наркотици. Чувам, че само миналия месец е продал стока за пет милиона долара. Разправят също, че от тази сума на тукашния президент се паднал почти един милион. Което значи, че Спина поддържа президента, а президентът — Спина. А щом дойде новата власт, Спина ще изчезне. Ние пък вършим законна търговия, значи оставаме тук. И защо не? Субсидираме нещо сигурно.

— Тази работа ми се струва малко опасна.

— Още седмица-две. Другия месец един много добър наш приятел ще седи в президентското кресло.

Докато Коболд продължаваше да говори, като подчертаваше от време на време думите си с гъвкави движения на ръцете и с изразително повдигане на веждите, което беше наследил от баща си, Марк си блъскаше главата със сложните технически проблеми около ликвидирането му. Телохранителите като че ли бяха бдителни и кадърни. Влезе още някакъв турист, не толкова пиян, но заразен от временна лудост, която обземаше повечето посетители на Хавана. Хилеше се глупаво и размахваше купеното от сувенирния магазин препарирано алигаторче. Запъти се към тях с най-добри чувства, но телохранителят му препречи пътя. Куба е страна, помисли си Марк, в която предпазните мерки са усъвършенствани да парират всякаква опасност. В процентно изражение, беше разбрал той, полицаите тук бяха шест пъти повече, отколкото в САЩ. Пределно ясно му беше, че никой наемен убиец не би са наел с тази работа, колкото и да му обещаеш, защото едва ли щеше да остане жив после.

— Едно не разбирам — продължаваше Коболд, — каква е ролята на Брадли в тази игра. Нали помниш, говорихме за него и преди. Не мога да се отърва от мисълта, че той стои зад Спина. Но защо? Моите хора ми докладват, че се е появил тук миналата седмица. Ти как мислиш?

— За Брадли ли? Нищо не мога да кажа.

— Има нещо у него, от което ме свива под лъжичката — рече Коболд. — Същото изпитвах отначало и когато ти дойде. Не ми беше съвсем ясно какво правиш в Щатите. Сега вече те познавам по-добре и разбрах, че играеш почтено. Не обичам много загадките. Както и да е, хайде да забравим неприятностите. Колко време ще останеш?

— Не повече от необходимото — каза Марк. — Трябва да видя този имот, да го оценя и след това потеглям.

— Защо бързаш? Остани поне няколко дни. С удоволствие ще те поразведа — искам да кажа, ще ти покажа неща, които човек като тебе може да оцени и които туристите не виждат. Този град има какво да предложи. Да вземем този хотел. Можеш ли да ми посочиш друг първокласен хотел в света, където ако попиташ пиколото за жена, той ти докарва цяла колекция? Виждал ли си такова нещо? При това предлагат ти не скапани уличници, а наистина хубави фльорци.

— Значи тук ти харесва?

— Много. Бих препоръчал този град на всеки, който няма възражения срещу карамелените задници. Ако ти се прииска, кажи да ти доведат prieta. Така им викат тук; учтивата дума за негърка. — Той се разсмя така, сякаш устата му беше пълна. — Нощем, както казват, всички котки са сиви.

Трябва да се намери някакъв начин, мислеше Марк. Например ако Коболд има кола, може да докарат със самолет от Палермо онзи специалист, който взриви колата на братята Ла Барбера в двора на дома им на „Пиаца Карачоло“.

— Нещо, което никога няма да срещнеш тук — каканижеше Коболд, — е гъшата кожа. Кожата им е една такава, мека като коприна, каквато рядко се среща при белите. Лично аз не поддържам мнението, че имат неприятен мирис, и за себе си мога да кажа, че съм доста придирчив в това отношение. Между другото — ще ми простиш любопитството — откъде намери това лъчезарно създание, с което беше снощи? Сигурно не е местна придобивка.

— Тя е от нашия град, пожела да дойде с мен. Искаш ли да те запозная?

— Ако не си придобил някакви изключителни права върху нея — отвърна Коболд.

— Няма такова нещо. Оказа се, че намеренията й са били други. Според мен целта й е била по-скоро да види Хавана, а не да прекара уикенда е мен.

— Чудесно… искам да кажа от мое гледище — допълни Коболд. — Защо да не вечеряме заедно довечера? Да кажем в „Ел Парадисо“? Имат го за най-доброто кабаре в света.

— Ще я попитам.

— Как мислиш, ще дойде ли?

— Не виждам защо да не дойде. Ще й се обадя по-късно и ще ти кажа.

— Така. Няма да се ангажирам тази вечер. Хайде да се разберем така: ако не ми се обадиш, значи всичко е наред и ще ви чакам във фоайето в осем.

Когато Коболд се изниза от стола, телохранителите скочиха и тръгнаха към него от двете му страни.

— Чакам ви, значи — каза той, обърна се и излезе, следван по петите от двамата мулати.

Досега, помисли си Марк, всичко според плана върви толкова лесно. За него беше странно, че този човек — толкова благоразумен в действията си, толкова проницателен, умен и властен, че както разправяха, беше започнал да оспорва влиянието на самия дон Винченте — не беше унаследил нищо от инстинкта на дедите си, който да го предупреди, че смъртта го дебне.

Разположено достатъчно близо до брега, за да се вижда заливът, но и достатъчно далеч, за да не може вятърът да донася мириса на изпражнения от плажа, „Ел Парадисо“ минаваше за най-шикарното кабаре в света. Обикновено небето служеше за покрив на огромната кръгла сграда, увенчана с диадема от светлини; но кабарето се славеше с един механизъм, посредством който само със завъртането на един ключ 22 000 квадратни фута покрив се плъзгаше безшумно на мястото си и заменяше истинските, забулени от дъжда звезди с още по-ярък небосвод с хиляди изкуствени звезди, които мигаха досущ като истински в сини розетки от анодизиран алуминий.

Заведоха ги до запазената от Коболд ъглова маса. Той се разположи в ъгъла между двете стени така, че да може да вижда всичко, а ако някой искаше да има вземане-даване с него, първо трябваше да мине покрай двамата телохранители в тъмносини костюми на съседната маса, конто седяха замислени на чашка „дайкири“.

Присъствието на Линда измени до неузнаваемост държането и дори външния вид на Коболд. Сутринта във влажната атмосфера на „Севиля“ той се беше сторил вулгарен на Марк, а сега у него личеше известно достойнство.

Целият чаровен фалш на Хавана като че ли беше съсредоточен тук, за да създаде около тях романтична атмосфера. От чудесните имитации на тропически дървета, по чиито клони бяха залепени истински орхидеи, над масите висяха пластмасови лиани, а от изкусно прикритите лампи струеше лунна светлина. В „Ел Парадисо“ всичко беше на висота. Храната — отлична, обслужването — бързо, шампанското — истинско. Два оркестъра изпълняваха ту рокендрол, ту оглушителни ритми от африканските джунгли.

Коболд се държеше с Линда пленително, с внимание и уважение. Ясно беше, че тя го харесва и че той е запленен от нея. Красотата й сега беше подчертана до съвършенство: великолепните коси — посребрени от скъпата лунна светлина на „Ел Парадисо“, лицето й — като на дете, очите й — без сянка от хитрина; и нито гънка или бръчица, която да загрозява безупречната й кожа.

Седнал на безопасното място в ъгъла, Коболд се извини, че не може да танцува, понеже си бил навехнал глезена, и Марк и Линда излязоха на дансинга.

— Е, какво ще кажеш? — попита Марк.

— Никак не е лош — отговори тя. — Надмина очакванията ми.

— Андрю си го бива. Казах ти, че ще ти хареса.

— Какво ще стане по-нататък?

— Струва ми се, ти също му харесваш. Така че нека нещата вървят по естествения си път. Ще ме блъсне страшно главоболие. Когато си тръгнем, вероятно ще го склоня да ме остави в „Севиля“, а после да те закара в хотела ти.

— А после?

— После ли? Ами, зависи. Аз държа нашият приятел да те вижда колкото се може по-често през следващите няколко дни. А на теб оставям да прецениш как най-добре може да стане това.

— Трябва ли веднага да легна с него?

— От теб се иска да решаваш сама. Ще ти позвъня сутринта. Няма да е зле да те покани някъде утре вечер. А ако поиска и вдругиден — още по-добре.

— Искаш да го виждам колкото се може по-често.

— Именно. Искам да сте заедно колкото е възможно повече време.

Оркестърът засвири нещо с труден латиноамерикански ритъм, който ги прикова в ъгъла на дансинга, а после те се отлепиха един от друг, за да поддържат по-лесно такта. През изкуствената джунгла на „Ел Парадисо“ Марк виждаше непрекъснато обърнатия към тях малък бледен овал на лицето на Коболд.

— Кажи ми, моля ти се, за какво е всичко това — каза Линда.

— Свързано е с една сделка. Трябва да съм по възможност в течение на това, как той си прекарва времето. Ако не друго, поне ще зная кога е с тебе.

— Когато котката я няма, мишките играят, а?

— Нещо такова.

— Какви са тези двама кубинци с него?

— Телохранители — каза той. — Положението в страната е несигурно. Полицията осигурява охрана на всеки, който идва тук по важна работа.

— Разбирам — каза Линда. — А защо и на теб не дават телохранители?

— Не съм чак толкова важен. Аз просто искам да купя една разнебитена сграда на брега.

— Какво трябва да кажа за себе си, ако почне да ме пита?

— Казвай му истината, доколкото е възможно. Не съчинявай.

— А ако разбере за нашата уговорка? — попита тя.

 

— Ще бъде фатално. Не мога да си представя нещо с по-неприятни последици.

— Чудя се дали ме е страх от теб — каза тя. — Като че ли да.

— Няма от какво да се страхуваш — каза Марк. И — додаде по-бавно: — Зная, че ще изпълниш задълженията си. Докрай.

— Започваш вече да не ми харесваш толкова — каза тя.

— Жалко. Ти започваш да ми харесваш все повече.

— Може ли да се върнем на масата сега?

— Когато оркестърът спре — отговори той. — И помни, че Коболд ни гледа. Не поглеждай към него. Отпусни се и се дръж така, като че ли ти е много забавно и интересно.

Рано сутринта Марк позвъни на Линда от стаята си.

— Как е?

— Прекрасно — отговори тя. — Поне така мисля. Току-що се събудих.

— Прощавай, че се измъкнах така снощи. Пред очите ми се мержелееха тъмни петна. Иначе прекарахме добре вечерта, нали? Знаех, че ще се радваш да се запознаеш с Андрю Коболд. Как мина?

— Чудесно — каза тя. — Андрю беше очарователен.

— Какво има за днес? Някакви специални планове?

— Имам новина за теб. Ще обядваме заедно. Мисля, че довечера отиваме на друго място, пак със звезди на покрива. Доволен ли си?

— Да.

— Така и мислех.

— Нещо за утре?

— Всъщност да. Утре отиваме с кола на излет на някакъв плаж.

— На кой плаж?

— Не ми казаха.

— Ще ми се да те видя днес по някое време — каза Марк.

— Както искаш. Предполагам следобед ще бъда повечето време в стаята си.

— Ще ти се обадя към пет или шест — каза той. — Да видим как се оформят нещата. Може би ще успеем да пийнем по нещо.

От опит Марк знаеше, че телефонните разговори се подслушват, за срещите се докладва, проверяват се подробностите по предполагаемите делови преговори. Всичко трябваше да съвпада, затова той добросъвестно отиде да огледа сградата на „Малекон“ с един човек от кантората за продажба на недвижими имоти. Трите съседни сгради бяха строени от някакъв милионер, пощурял от печалбите от продажбата на захар. Те бяха странни и отвратително боядисани крайбрежни дворци, предназначени за развлечения, но видът им говореше за маниащина и ужасии. Марк добросъвестно изкачи мраморните стълбища с позлата, разгледа покоите на Синята брада, където витаеше дух на обреченост, прекоси прогнилия под, за да хвърли поглед към морето през зацапаните от солената вода прозорци. От една миля навътре, подгонени от свежия северняк, гривестите жълтеникави вълни се устремяваха към брега и се разпадаха там немощни, замърсени от нечистотиите на градските клоаки. Почти пред самата сграда приливът тършуваше с никотиновите си пръсти между черните скали, а десетки негри, подредени грижливо като украшения върху камина, клечаха по естествена нужда.

Като завърши огледът, Марк с непроницаемо лице се осведоми за всички подробности и поиска да му дадат фотокопия от договора за наемане на сградата. Посолството го снабди със списък на оценителите, но не се реши да препоръча нито един от тях. „До един са продажници“, осведоми го търговското аташе.

Той позвъни в кантората си в Солсбъри и поговори с Маклийн, който отговаряше за външнотърговските сделки, предполагайки, че някой е заложил ухо някъде по линията.

— Да правя ли оценката сега?

— Както искаш — отговори Маклийн. — Ако смяташ, че си струва.

— Поговорих с Андрю Коболд. Той не мисли така.

— Андрю Коболд ли? Какво прави той там?

— Урежда нещо с тукашните власти. Не ми се полага да зная какво точно.

— Добър момък е този Коболд.

— Един от най-добрите.

— Казваш, че не възприема нашата идея?

— Смята, че трябва да изчакаме, че можем да спечелим.

— А ако някой друг ни изпревари?

— Андрю казва, че това няма да стане. Според него сградата е обявена за продажба от години. Тук изобщо нещо се мъти. Може би не биваше да купуваме всички тези хотели. Мисля, че трябва да поизчакаме.

— Ти си там на самото място, Марк. Прави както намериш за най-добре.

— Има някои неща, конто трябва да обсъдя с теб, преди да предприема каквото и да било.

— Във всеки случай виж каква е най-ниската цена сега. Това няма да ни навреди.

— А оценката?

— Защо пък да не я направят? Колко струва това?

— Тук всичко става бавно. Може да заседна до четвъртък. Не трябва ли да бързам?

— Ден-два нямат значение. Може да се поогледаш няма ли още нещо, което представлява интерес за нас.

— Добре.

— И поздрави Андрю, ако го видиш пак.

— Непременно.

— Кажи му също, че му пожелавам успех с каквото и да се е заел там.