Норман Луис
Специалист от Сицилия (10)

3

Четиринадесет месеца след като пристигна в Щатите, Марк беше повикан да се яви пред дон Винченте. Старецът живееше на две мили от града в голяма занемарена къща с парк, скрита сред дървеса, която беше престроил отчасти в стила на някакъв замък на рода Орсини, оставил у него неизгладимо впечатление, когато към тридесетата си година беше посетил Италия.

Марк подкара колата по алеята, която лъкатушеше сред зле поддържани рододендрони, и спря, когато пътя му препречи огромната жълтеникава сграда. Едната трета от къщата, престроена като замък, имаше назъбени стени от жълти тухли; от порталната кула зееха амбразури, а над осеяния със счупени бутилки от „Кианти“ ров висеше имитация на подвижен мост. При посещението на дон Винченте в родината някой му показал конната статуя на Марк Аврелий, а един от неговите подлизурковци побързал да му внуши, че прилича на императора, и намекнал и за очебийното сходство между двамата, що се отнася до могъществото и престижа. Дон Винченте помислил по въпроса и когато се върнал, поръчал при един местен каменоделец статуи в римски стил, изобразяващи него и семейството му. Статуите бяха отрупани около входа: облечен в тържествени одежди, с венец от лаврови листа на главата, дон Винченте гледаше начумерено Марк от гърба на чудовищно дебел кон; съпругата му дона Карлота, издокарана като римска императрица, се изтягаше самодоволно върху обраслия с мъх каменен диван. Марио и Клаудио, двете по-големи момчета, облечени като млади сенатори, бяха заели местата си в колекцията по-късно. Виктор, непрокопсаният син, тогава още не е бил роден.

Възрастен мъж — трябва да беше градинарят — въведе Марк в къщата, където цялата обстановка му беше съвсем позната; това би могло да бъде дом на всеки заможен сицилианец от предишното поколение: прашни гипсови светци, картина на религиозна тема във всяка стая и лек, лъхащ сякаш от самите стени мирис на цветя, вехнещи в семейния олтар, на тамян и на чесън. Дон Винченте го прие в претрупаната с викторианска мебел гостна. Той беше човек с тъжно лице, огромен орлов нос, малки зачервени очи, червена пуешка брадичка, която се губеше в пазвата на ризата му, и почти толкова неспретнат, колкото и дон К. На младини той би могъл да мине за американец от второто или третото поколение, но с напълняването слабото му някога и свежо лице отначало беше станало месесто, а след това и тлъсто; и сега Марк остана удивен, като видя, че редом с това връщане към сицилианския тип дон Винченте беше си пуснал невероятно дълги нокти на кутретата по някогашната мода в Сицилия.

Дон Винченте се държеше любезно и непринудено. Когато Марк се наведе да целуне пръстена му, той отпусна меката си ръка на рамото му и сам го целуна по бузата. Зад тях, извисявайки се като кула сред хаоса от инкрустирани и варакосани мебели, внесеният от Италия голям старинен часовник с ярко украсен циферблат отмерваше времето с тържествена точност, а едно канарче писукаше в клетката си и сипеше по килима семена и песъчинки.

— Ричардс, колко време си вече в Щатите?

— Малко повече от година, дон Винченте.

— Срамота! Да не се видим досега. Всъщност аз бях и зает. Как впрочем се държат с теб?

— Много добре, дон Винченте. Не мога да се оплача от нищо.

— Чувам много работи за теб. Разправят, че работиш добре. Още ли живееш на „Шамплейн авеню“? Хубаво място е. Аз сам бих живял там, ако не живеех тук. Много приличен квартал. Как си със съседите?

— Много добре. Свестни хора са.

— Чудесно. Животът в градец като Солсбъри се различава от живота в големия град. Старай се да се харесаш на хората. В какви обществени организации членуваш?

— В „Кивани“ и в дружеството „Кристофоро Коломбо“. Току-що ме приеха и в тенис-клуба.

Дон Винсент вдигна вежди, по-точно голата кожа над очите, където някога е имало вежди. Така изражението му напомняше замислен папагал.

— Чудя се как си успял, Ричардс. В този клуб не се влиза току-тъй.

— Вие сте дали препоръка за мен, дон Винченте.

— Виж ти! Сигурно е така. Радвам се, че са те приели. Сега ти пиеш, така да се каже, от един водопой с някои от величията в окръга. Но трябва да направиш и друго: да гледаш да те изберат за церемониалмайстор на парада в деня на свети Роко.

— На този ден вече не правят паради, дон Винченте.

— Така ли? Много лошо. Какво пък, времената се менят. Чувам, че жена ти се занимава с благотворителност. Това също е добре. След време тя трябва да кандидатства за милосърдна в някоя болница. Тя май е още твърде млада, може би като поостарее.

На вратата се появи младеж в брич и се покашля да привлече вниманието им. Това беше Виктор, мъчното дете на дон Винченте; въпреки изрива, който обезобразяваше лицето му, слабохарактерната брадичка, гузния поглед и сприхавото изражение веднага личеше, че той е син на баща си.

— Нещо пак ми заглъхна колата, татко. Мога ли да взема твоята?

— Разбира се. Много добре знаеш, че можеш. Но ще те помоля да не нахълтваш така и да пречиш, когато имам поверителен разговор.

— Луд е по колите — обясни той на Марк, когато Виктор излезе. — Снощи блъснал своя „Тъндърбърд“ в някакво дърво и си мисли, че не зная. Направил го е на парчета. — В хрипкавия му смях имаше снизхождение. Сетне непринуденият му бащински тон изведнъж изчезна и Марк усети дистанцията между себе си и него. — Ричардс, ще те питам нещо. Ти често се виждаше с Коболд, нали?

— Само по работа, дон Винченте. Иначе той не е много общителен.

— Да, зная, че е затворен. Както и да е, успя ли от тези ваши срещи да си съставиш някакво мнение за него?

— Той е умен човек, дон Винченте. Това е безсъмнено. Получил е добро образование и му личи.

— Не ми казваш нищо ново — отбеляза дон Винченте с известна строгост.

— Той ви е много предан.

Подчинените на дон Винченте, конто добре познаваха капризите му и се съобразяваха с тях, бяха предупредили Марк, че е по-добре при шефа да се ходи с добри вести, отколкото обратното. Дон Винченте обичаше да чува, че неговите подчинени му служат добре.

— Натоварих го с голяма работа в чужбина. Знаеш ли това?

— Чух, че е в Куба.

— Правилно. Хавана. Сега там имам големи капиталовложения и го пратих да оправи местните политици. Върши добра работа. — Развъртяло се изведнъж по пода на клетката, канарчето ги поръси със семена. — Не помня някога да съм имал основания за недоволство от работата на Коболд. Бедата е там, че той се оказа carogna^[1]. Ходил е в Бюрото за борба с наркоманията. Там, в Хавана, въртят голяма търговия с наркотици и той се е раздрънкал.

— Не вярвам, дон Винченте.

— Млъкни и слушай. Никой не те кара да вярваш, от тебе се иска да слушаш. Не разрешавам и никога не съм разрешавал щуротиите с наркотици. А моите приятели да правят, каквото щат, това си е тяхна работа. Но Коболд се е опитал да предаде един мой приятел, а ти знаеш какво означава това. — Изплавало иззад облака, слънцето заблестя срещу тях през високия прозорец от цветно стъкло и на жълтата светлина лицето на дон Винченте застаря и придоби восъчен оттенък. — За щастие все още имаме връзки от другата страна. Впрочем един от хората там те познава още от Палермо. Забравих му името.

— Да не е Брадли? — попита Марк.

— Възможно е. Казваше, че сте работили заедно. Обеща да намине някой ден да се видите. Хубаво е да имаш връзки в такива времена, Ричардс. Когато някой се мъчи да предаде мой приятел, все едно, че предава мен. Човекът, за когото се е раздрънкал, е и твой приятел.

Спина, помисли си Марк. Всичко съвпада. При срещите си с Коболд в извънградския клуб било при деловите обеди, било при обсъждането на чашка на юридическата страна на някоя нова сделка със земя — неизбежно възникваше една и съща тема: Спина и преместването му в Хавана, участието му в търговията с наркотици, възможните му амбиции. Мъчейки се да спечели симпатиите на Марк или поне да го неутрализира като привърженик на Спина, Коболд открито намекваше какво може да се очаква от Спина. Здравето на дон Винченте се влошаваше и ако още важеше някогашният суров сицилиански обичай, той отдавна да беше детрониран. Макар и само няколко години по-млад от дон Винченте, Спина беше сравнително здрав и тъй като дон Винченте нямаше достатъчно умен и силен син да го наследи, Спина виждаше себе си като негов законен приемник. Но понеже след изгонването му от Щатите не можеше да се върне там, той беше убедил дон Винченте да прехвърли капиталите и дейността си в Хавана, където в подходящи я момент смяната щеше да бъде уредена без много шум. Марк не споделяше тревогите на Коболд за състоянието на нещата сега и в бъдеще, но ето че Коболд се беше опитал да използва властите като оръдие за собствените си амбиции и желание за мъст, което очевидно беше непростимо престъпление.

— Чух, че си майстор по тънките работи, Ричардс, затова ще те помоля да направиш нещо за мен.

— Всичко, каквото мога, дон Винченте.

— Мразя предателите, сигурно и ти ги мразиш. Този човек сядаше на масата ми всяка неделя. Онази негова голяма къща на „Риджуей“, аз му я подарих за сватбата. Всеки ще ти каже, че с него се отнасях по-добре, отколкото със собствения си син. Знаеше всичките ми планове. Това е голяма измяна. — От вълнението в края на огромния нос на дон Винченте се появи и затрептя капка. Той извади кърпа и шумно се изсекна. — Ще ми направиш голяма услуга, Ричардс, ако отидеш в Хавана и уредиш тази работа.

— Когато казвате да я уредя, дон Винченте…

— Това значи да я уредиш. Повече не искам да чуя за мистър Коболд.

Молбата — всъщност заповедта — изискваше незабавно съгласие. Дори най-малката проява на нежелание би била фатална, защото и най незабележимото колебание начаса щеше да бъде открито.

— Кога искате да тръгна, дон Винченте?

— Още щом намислим как да се оправим с тази работа. Разноските са от мен. Останалото е твоя грижа. Зная, че нямаш никакъв личен опит като Sicario. От теб се иска да организираш работата… и ще ти кажа откровено, няма да е лесно. Възможно е това да се окаже най-трудната задача, с която досега си се залавял. Този Коболд е къде-къде по-хитър от Джентиле.

Джентиле, помисли си Марк, той знае за Джентиле. Седи си тук в този приют сред пущинака, никъде не излиза, а знае всичко, което става. Възхищението му от дон Винченте се засили.

— Коболд е хитър. Сигурно се досеща какво го чака. Живее в баровски хотел и не мърда никъде без двама телохранители. Току-що ми докладваха обстановката. Те спят в апартамента му. Чакат го пред вратата, дори когато отива в клозета. Можеш да наемеш всички убийци в Куба и пак да не успееш да се докопаш до него. Щях да забравя да ти кажа, че той се има много с тамошния полицейски началник.

— Който и да се наеме с това…

— Ти — прекъсна го дон Винченте.

— … ще трябва да го пречука, когато телохранителите липсват.

— Разбира се. А кога ще се удаде такъв случай?

— Когато е с жена.

— Значи той си пада по мадами, а? — попита дон Винченте.

— Така разправят.

— Макар че си има хубава женичка. Еврейка.

— Не знаех, че е женен, дон Винченте.

— Той не говори за нея и не я показва никому. Не ни се ще да набърквам жени в тази работа, но ако няма друг изход…

Дон Винченте се славеше с пуританството си, със своята неприязън към проституцията, с готовността си по-скоро да се откаже от някоя сделка, отколкото да разреши непристойни кабаретни номера в увеселителните си заведения. Жените, дори да не бяха сицилианки, за него бяха бъдещи майки.

— Може да не се наложи да намесваме жена, дон Винченте. Може би тези телохранители не са непрекъснато с него. Ще трябва всичко да се види на място. Ще трябва да се отиде там и ден-два да се следи къде ходи, за да се реши какво може да бъде направено.

— След работа той винаги е мъкнел някоя фуста със себе си — рече дон Винченте. — Това трябваше да ми подскаже, че не бива да му се вярва.

 

— По какви момичета си падаше нашият стар приятел Коболд? — попита Марк помощника си Ди Сантис.

— Блондинки — отговори Ди Сантис. — Студени красавици. Както и всеки втори италианец.

— Чакай, ти сам си италианец.

Ди Сантис току-що беше завършил университета, където беше специализирал икономика. Имаше типичното за родените в Америка италианци чувство за хумор.

— Разбира се, че съм, но се мъча да избягвам пороците на нацията.

— Къде може човек да потърси такива руси бомби?

— Навсякъде. Нашият край е пълен с такива курви, които допадат на хора като Коболд. Така е, откакто телевизията заби нож на Холивуд и Калифорния загуби чара си. Сега на „Дуайт стрийт“ можеш да гледаш кабаретни номера на двадесет места.

Така беше. Техният стил и репертоар варираше от „Фламинго“, където в събота вечер показваха всичките тридесет и две пози от Камасутра и гърлите шареха между масите, готови да рипнат върху някой хубавец и да наврат главата му между гърдите си, до „Баварския замък“, където сега се подвизаваше една певица на блусове, чието главно достойнство беше високият мелодичен глас — тя не сваляше пликчетата си.

Линда Уотс, родом от Саут Бенд, щата Индиана, беше по начало сериозна девойка и в миналото способна секретарка, но бе имала нещастието да спечели градския конкурс за красавици. След това тя се почувствува задължена да позира за снимки в списанията, а оттам мина към участие в кабаретни програми. Не можеше нито да пее, нито да танцува много добре, но имаше грациозни движения и онзи вид несигурна хубост, която зависи от краткотрайния тен и грим.

Марк отиде в гримьорната й след нейния номер. Някога дон Винченте беше собственик на „Баварския замък“ и макар че го беше продал заедно с всичките си други владения на „Дуайт стрийт“, името му все още значеше нещо там.

— Чувам, че работата не върви много добре, Линда. Какво ще кажеш да спечелиш набързо десет хиляди?

— Десет хиляди? Какво трябва да направя — да ограбя банка?

Смехът й беше неприятен. Той беше част от арсенала на момиче, принудено да търси закрила зад щита на привидна житейска опитност и твърдост. По същата причина и лицето й беше започнало да губи от миловидността си. Спасяваше я онова, което винаги оставаше ново и привлекателно за южняка: сините очи и плътно прилепналият шлем от бледозлатиста коприна.

— Ще трябва да позабавляваш един мой приятел.

— Да се разберем веднага. Аз си изкарвам прехраната с пеене… поне засега.

— Ангажиментът ти тук приключва, нали?

— Другата седмица. Провалих се — най-страхотният провал в историята.

— Няма защо да се унижаваш. Прекалено добра си за такъв вертеп — каза той съвсем искрено.

— Благодаря за благата дума, приятелю; имах нужда от нея. Във всеки случай пак ме чака помощта за безработни. Каква беше сумата, която спомена?

— Десет хиляди.

— Чудех се дали съм чула добре. Какво му е на твоя приятел — да не е болен от проказа?

— Доколкото знам, нищо му няма.

— Разправяха ми за някакъв петролен шейх: когато лягал с момиче, избивало го да чупи кокоши кълки. Да не става дума за нещо такова?

— Приятелят ми е млад, хубав, обаятелен и паралия. Много бих се изненадал, ако има склонност към извращения. Ще трябва да прекараш най-много два-три дена с него.

— И нощи, естествено.

— Възможно е. Не зная. Ако той пожелае, да. Когато задачата приключи, ще се наложи да забравиш всичко.

Последното изречение сложи край на шеговитата й самозащита. Лицето на Линда доби замислен, умен вид, около устата и носа изведнъж се появиха бръчици.

— Защо? — попита тя отривисто и малко по-тихо. Марк отпи без удоволствие от чашата уиски с лед, която му донесоха по нейно настояване. Той предпочиташе глуповатата шеговитост от преди една минута. Сега лицето на Линда беше прекалено, по мъжки хладнокръвно.

— Защото ще получиш цяла пачка, а нямаш пукнат цент.

— Не те питам за това. Искам да зная повече за тази работа. Нима очакваш да приема такова предложение, без да зная за какво става дума?

— В града ще се намерят двеста добри момичета, които ще легнат с този мъж и за стотачка — каза Марк. — Разликата е там, че ти имаш глава. Запознах се с биографията ти и разбрах, че умът ти сече. Оттук и предложението за десетте хиляди. Мога само да ти кажа, че става въпрос за законна сделка. Няма да ти се наложи да престъпваш закона.

— Млад, обаятелен и паралия, а? А къде ще стане всичко това? Тук в Солсбъри?

— Не. В един курорт, някъде на юг. Щом изтече договорът ти. Моят приятел вече е там. Ще заминеш и ще останеш с него няколко дни, ще се помотаете известно време, после се прибираш в хотела.

— Няма ли да се връщам тук?

— Не, прибираш се в хотела. Това влиза в сделката.

— Искаш да кажеш да остана там?

— Да. Докато не ти се каже нещо друго.

— Не разбирам. Ще трябва да ми обясниш малко по-подробно.

— Няма нищо повече за обясняване. Човекът е самотен. Интересува се от момичета, особено от твоя тип. Там, където той е сега, няма такива момичета, затова те изпращаме при него. По-точно, завеждаме те, защото и аз ще дойда с теб.

— С други думи, поднасяте му много скъп подарък. — Тя се постара гласът й да звучи колкото се може по-язвително. — Ти си италианец, нали?

— Защо мислиш така?

— Личи ти по всичко с изключение на говора. Италианците държат всичко в нашия град. Зная случайно, че и този вертеп е собственост на италианец.

— Бил е — поправи я той. — Не виждам какво отношение има това към нашата работа.

— Нещо ме кара да мисля, че работиш за същия този човек.

— Не е важно кой съм аз и за кого работя. Зная случайно, че искаш да зарежеш този занаят, а моето предложение ти дава възможност да сториш това. Вашите знаят ли какво правиш тук, в Солсбъри?

— Как не! — стресна се тя. — Аз съм от добро презвитерианско семейство. Баща ми беше дякон.

— Трябва да се върнеш у дома — каза той. — Ти си доста хубавичко момиче. Трябва веднага да се върнеш в Саут Бенд, да се омъжиш за някой застраховател и да си родиш деца. Говоря сериозно: този живот не е за тебе. Ще се върнеш, все едно че ти е провървяло, и никой няма да знае нищо. Можеш да забравиш изобщо за случилото се.

— Трябва да помисля — каза тя. — Ще помисля и ще ти кажа.

— Съжалявам, но се налага да решаваш незабавно. Какво ти пречи да решиш веднага?

Досегашната й нерешителност я беше посъстарила; временните сенки под очите скоро щяха да станат постоянни.

— Да ти кажа ли? Защото ме е страх.

— От какво?

— От цялата тази работа. Има нещо странно в нея. Той сложи ръце на раменете й.

— Малката, за какъв ме помисли преди няколко минути?

— За италианец.

— Добре, да допуснем, че наистина съм италианец. Сигурно си чула какво говорят за тях?

— И още как — рече тя. — И още как.

— Каквото и да са ти разправяли, на всички е известно едно: италианците не създават неприятности за хубавите момичета. Питай когото искаш от приятелите си. Освен това имам чувството, че двамата ще се разбираме добре.

— Но нали не става дума за теб, а за друг.

— Да, но аз ще бъда там. Ще имам грижата за теб, докато дойде време да се върнем.

Тя кимна, сякаш в знак на благодарност, и леката начумереност изчезна от лицето й.

— Виждаш ли, работата е там, че лесно се плаша — каза тя. — Не обичам да съм сама.