Норман Луис
Специалист от Сицилия (27)

11

— Марк — каза гласът, — тук е Брадли. Да, Рони Брадли, твоят стар приятел. От фирмата, в която работеше преди, ми дадоха телефонния ти номер. Аз съм тук, в града, и непременно искам да те видя. Слушай, дали да не се срещнем при онзи гараж — „Харисън“ ли беше? — на Двадесет и втора улица? След като се видяхме последния път, купих оная таратайка и доколкото разбрах, в „Харисън“ се намират части за стари коли. А пък там е тихо, спокойно място, където човек може да си чуе думата. Имаш ли възможност да се срещнем там след един час?

— Можехте да дойдете у дома, но щом предпочитате навън, аз нямам нищо против — отвърна Марк. Тоя Брадли сякаш никога няма да порасне. Защо е цялата тази глупава секретност, що за театър? Защо да не се срещнат просто в някое заведение?

В Солсбъри имаше една уличка, подобна на Парко дела Фаворита, със складове за старо желязо от двете страни, която не се виждаше от Двадесет и втора улица поради камарите коли, чакащи да бъдат отмъкнати част по част или да бъдат смазани от хидравличната преса. Оставил поршето си в тази уличка, Брадли причака Марк на пътя за „Харисън“ и така стисна ръката му, че едва не я счупи.

— Не сме се виждали цяла вечност, Марк, да знаеш само колко се радвам. Изглеждаш великолепно. Поотслабнал, но все така хубав.

Брадли беше напълнял малко в лицето и веждите му се бяха прошарили, но друга промяна в него нямаше. Носеше най-хубавия спортен костюм, който Марк бе виждал някога, с консервативна английска кройка; но за Солсбъри този костюм беше едва ли не крещящ. Седнаха в колата на Брадли. Близкият кран, който Марк мислено оприличи на богомолка, опипваше внимателно разхвърляната железария, преди да сграбчи в металните си челюсти някоя жертва. Крановикът, плешив, остронос и червендалест, ги погледна с безразличие от кабината си; някъде зачегърта ножовка — като хриплива тропически птица.

— Радвам се да те видя, Марк — повтори Брадли. — Искрено се радвам. Откога не сме се виждали. Колкото пъти съм идвал в този край, толкова пъти съм се отбивал в Солсбъри с надежда да те намеря, но теб все те няма. Ако не ме лъже паметта, последния път ти беше в Хавана. Тази година няколко пъти видях името ти във вестниците. Знаеш ли, когато решиха да оттеглят обвинението в убийство, почувствувах това като моя лична победа. Щом онова момиче, Уотс, изчезна отново от сцената, разбрах, че за съда това е загубена кауза. Дори преди още да изгубят главната си свидетелка, това дело ми се струваше най-голямата глупост. С какво се занимаваш напоследък? Още ли въртиш търговията с недвижими имоти?

— Работя частно като консултант — отвърна Марк. — Напуснах фирмата, в която работех, наскоро след като мистър Ди Стефано се отказа от нея.

— А как е Дон Винченте? И него не съм го виждал от години. Хора като него са рядкост, винаги съм му се възхищавал. Напоследък, както чувам, нещо не му върви. Особено с този негов син, Виктор. Искрено ми е мъчно за горкия старец. Не стига, че изгуби всичките си капитали в Куба, ами да се случи и такова нещо със сина ли. Едно зло само не идва.

Марк изчакваше, а в това време напрежението вършете своето коварно дело. Той си спомни някогашните похвати на Брадли — игра на котка с мишка.

— На Виктор му нанесоха много лош побой, но предполагам, че вече се е оправил — каза Марк. — Когато го видях последния път, изглеждаше много добре.

— Аз нямах предвид побоя — уточни Брадли. — Нима не знаеш? Миналата седмица са го пипнали в Бонито Спрингс. Ще го съдят за убийството на един агент от Федералното бюро за борба с наркоманията и за контрабанда с хероин — най-голямото количество, което някога е влязло наведнъж в страната. Мисля, че ще отиде на електрическия стол.

— Лоша работа — каза Марк. — Не знаех това. В действителност тридесет и шест часа след залавянето на Виктор той беше научил за случилото се, но искаше да чуе официалната версия и да прецени доколко Брадли я е редактирал в своя изгода.

— Просто невероятно, истинска драма — каза Брадли с широк замах, на който попречи тясното пространство в колата. — Виктор карал хероина с погребална кола. Когато обръчът около него се затегнал, успял да скрие пратката, застрелял агента и потопил колата в някакво блато. Онези намерили някакъв смахнат скитник, приютил се там в полусъборена къща, който видял всичко. Виктор се крил две седмици из гъстаците на Евърглейдс, като се хранел със сурова риба. През това време му покарала брада и той напуснал пущинака и се хванал на работа като келнер в един ресторант за пържени пилета. И именно там го спипали.

— Аз знаех само, че го търсят, нищо повече.

— Той ти беше много близък, нали? — попита Брадли.

— Винаги съм го съжалявал.

— Доколкото разбрах, живял е у вас един-два месеца.

— Трябваше да се погрижим за него след онзи побой. Каквото и да е сторил, в много отношения той е свястно момче.

— Ако даде да се разбере къде е скрил хероина, Виктор ще има голяма полза. Ти също.

— Защо пък аз? Всичко, което зная за тази история, го зная от вестниците и сега от вашия разказ.

— Марк, хайде да не си играем на криеница. Големи мъже сме, познаваме се добре, имаме си уважението. Затова, мисля, че мой дълг е да ти кажа без всякакви усуквания: очакват те неприятности.

— Не ми казвате нищо ново.

— Не говоря само за случая с Коболд; това е само част от бедата. Направо казано, ФББН се готви да те депортира. Ще те пратят там, откъдето си дошъл.

— Стига блъфове, Брадли.

 

— Прекалено много уважавам твоята интелигентност, за да блъфирам. Те могат да те депортират и ще го направят. Да оставим Коболд и Линда Уотс, но ти си много тясно свързан с лицето, внесло в страната хероин на стойност десет милиона долара и очистило един от техните агенти. И още нещо: от момента на пристигането ти в Щатите до преди месец-два си работил за друго лице, окачествено напоследък от „Провидънс Джърнал“ като — цитирам дословно — „един от най-зловещите главатари на подземния свят“.

В краищата на стиснатите устни на Марк трепна презрение.

— О, да, това са вестникарски номера, известни и на двама ни — продължи Брадли, — обаче и те имат значение, когато ще трябва да се обоснове необходимостта от депортиране. Някои казват, че ти си бил дясната ръка на Ди Стефано. Точно в този момент това е предостатъчно. На тях им е ясно, че не могат да повдигнат срещу теб достатъчно аргументирано обвинение, но най-лесното нещо е да те депортират. Не мога да разбера защо — противно на всякакъв здрав разум — повечето от вас не си мръдват пръста да получат американско гражданство. На Бюрото му е достатъчно да посочи някакви причини, че си нежелателен, и те точно това се готвят да направят! Ще станеш жертва на пробуденото обществено съзнание, народът се тревожи от нарастваща употреба на опиати. Неприятно ми е да ти го кажа, но след две седмици ще бъдеш пътник. Ако това може да бъде утеха, ще добавя, че не си единственият. Ти ще си третият в течение на един месец. Една от техните периодични акции.

Това беше тежък удар за Марк, който напоследък работеше търпеливо и се лишаваше от много неща с надежда да си изгради някакво ново бъдеще, да заживее незабелязван от никого в някой друг град и накрая да убеди Тереза да се върне при него. Сега той си даде сметка, че Брадли не блъфира; глупаво би било да блъфира, защото той знаеше, че с помощта на многото си връзки Марк много лесно можеше да провери какво му готви Бюрото за борба с наркоманията.

— Каква сделка предлагате? — попита Марк. Брадли трепна.

— Тази дума не ми харесва, Марк. Ние с теб сме, тъй да се каже, стари бойни другари. Аз водех самотен живот в службата и имам много малко приятели, но тебе винаги съм те числил към тях. И двамата сме в затруднение, Марк. Обръчът около теб се затяга, а току-що разбрах, че делото, за което цял живот съм се борил, се руши… Трябва да помислим как да си помогнем един на друг. Така гледам аз на този въпрос.

Марк много добре разбираше, че е настъпил решителен час. Независимо от сантименталните бръщолевеници на Брадли фактите бяха факти, неумолими, както винаги. В момента оръжието срещу него беше депортирането и той напълно съзнаваше, че под дулото на това оръжие ще бъде принуден да направи нещо за Брадли. В Сицилия нямаше да го оставят жив и двадесет и четири часа, а Брадли положително знаеше и това.

— Говорете — подкани го Марк. — Няма защо да го увъртаме.

— Тъй да бъде — каза Брадли. — Чувал ли си някога за една личност на име Армас? Кастильо Армас?

— Името ми звучи познато — отвърна Марк. — Преди няколко години вестниците гърмяха за него, за същия ли става дума?

— През 1957, ако трябва да бъдем точни — каза Брадли. — Той беше президент на Гватемала и го ликвидираха по политически причини.

— Не го ли пречука някакъв смахнат тип от охраната на президентския дворец?

— Да, според официалното обяснение, което скалъпиха. Но истинските факти са други, това беше много специално убийство, извършено от… мафията; предпочитам да наричам нещата с истинските им имена. Извинявай, че употребих тази дума, Марк, помня, че я смяташе за обида.

Някога Марк би посрещнал тези думи с каменно изражение. Но сега се засмя:

— Няма нищо, аз само я свързвам с жълтия печат и толкоз.

— Не викай на черното бяло и обратно — казвам аз. — Но както и да е, да продължим: доколкото се простират нашите сведения, убиецът е кубинец, който излежава доживотна присъда. Директорът на затвора трупа парици, като го пуска сегиз-тогиз да свърши някоя работа от този род.

„Колко е малък светът“, помисли си Марк.

— Това не ти ли се струва невероятно? — попита Брадли.

— Не дотам. Не забравяйте, че става дума за Латинска Америка.

— В страната го закарал и после го извел някакъв пилот от синдиката.

— Искате да кажете пилот от мафията?

— Щом предпочиташ тази дума — ухили се Брадли. — Знаем, че е бил върнат в килията само след дванайсет часа. — Той се въодушевяваше все повече и повече и току въртеше изпъкналите си очи. — Каква великолепна организация! Като убиец подставят някакъв кретен, когото после очистват, но край него подхвърлят дневник, в който той обяснява защо е извършил убийството. И накрая доказват, че е бил луд. Всички се захапаха на тая въдица и случаят скоро се забрави. Всяко чудо за три дена.

— Хората са наивни, вярват всичко, което им се поднесе.

— Естествено, след това е трябвало да се доуредят някои неща. Как наричахте вие това? Риполитура ли беше?

— Рипулитура — поправи го Марк. — С две „у“.

— Извинявай, рипулитура. Започвам да го забравям италианския. Та както виждаш, това е било операция от не много голям мащаб, но изпипана докрай. Двайсет-трийсет души, които са знаели повече, отколкото трябва, изчезват. По това време станаха доста автомобилни катастрофи и поне една злополука със самолет, която остана неизяснена. Който и да е замислил тази операция, личи, че, не е пропуснал нито една подробност.

— Майстор, ако се съди по това, което разказвате.

— Да — съгласи се Брадли, — дори бих казал организационен гений. Бедата е там, че ние не можем да намерим този майстор. Затова и дойдох при теб. Мисля, че ти ще можеш да се справиш.

— Какво имате предвид? — попита Марк.

— Искаме да разработиш план за подобна операция. Не се изненадвай, като ти обясня каква е нейната крайна цел. Ако е необходимо да размислиш, давам ти двайсет и четири часа.

Марк се изненада здравата, но всяка емоция у него предизвикваше собственото му противодействие. Като разбра за какво става дума, той остана спокоен като сфинкс.

— Е, какво ще кажеш? — попита Брадли.

— Загубих всички връзки — отвърна Марк. — През последните пет години се занимавах само с продажба на недвижими имоти.

— Добре, няма да говорим за онова пътуване до Хавана, но какво ще кажеш за предишните години? Говоря за Месина, Сарди, Манкузо, Джентиле и останалите. А кой видя сметката на братя Ла Барбера?

— Какво искате от мене?

— Марк, аз съм може би единственият англосаксонец, който е прекрачвал поне с един крак прага на „Почтеното братство“. Зная много работи.

— Аз бях длъжен да изпълнявам някои задачи и се стараех да ги изпълнявам колкото е възможно по-добре.

— С други думи, изпълнявал си заповедите на вишестоящите, смятайки, че това е твой дълг.

— Нека е така.

— Би ли ми обяснил Как беше убит Месина? Не е нужно да навлизаш в подробностите, аз ги зная. Това, което ме интересува, е стратегията.

Миналото се беше превърнало в далечна история и Марк рядко си спомняше за него. Той посбърчи чело, докато се мъчеше да събере в няколко прости думи епопеята от кръвопролития и предателства. Най-сетне заговори, но бавно и съсредоточено, сякаш обмисляше решението на някаква математическа задача.

— Въпросът беше да го откъснем от приятелите му и да го примамим, някъде самичък. В планините той имаше голямо влияние, но извън тях беше нищо. Щом успяхме да го подмамим да слезе от планините, с него беше свършено.

— Ами Джентиле?

— С него беше същото. Когато се намираше сред обкръжението си, никой не можеше да припари до него. Този човек беше маниак на тема кози. Номерът се състоеше в това, да се устрои разпродажба на кози извън неговата територия, нищо повече. Подробностите са различни, но в общи линии замисълът беше същият. Това се отнася и за Кремона.

— Обаче ликвидирането на Армас е поставило съвсем различен проблем, поне аз така го виждам — каза Брадли. — Това е политическо убийство, нали така? Следователно не може да не е различно. Трудността в този случай се е свеждала, предполагам, до следното: как да се направи тъй, че гватемалският народ да не разбере истината. Съдя единствено по това, което ми разказахте. И тук вече на сцената излиза жертваният козел — подставеният убиец.

— Идеалното би било да се съчетаят двата способа — каза Брадли.

— Най-сигурната работа.

— От теб се иска да свършиш точно това — настоя Брадли. — Ето такава операция ни е нужна. Снайперист, и повечко рипулитура. Майсторство, майсторство, се иска Марк, нали?

— Искате да ви се свали месечината — възрази Марк, но вече съзнаваше, че няма друг изход, освен да се съгласи.

— В замяна — продължи Брадли, сякаш не беше чул последните му думи — ти предлагам моите гаранции, че ФББН ще престане да се занимава с въпроса за твоето депортиране. Освен туй онова момиче, Уотс, може да излезе от укритието си, с което ще се сложи край на слуховете, че си я пратил на оня свят. И ако искаш, мога да ти уредя гражданството. С една дума, ще те оставят на мира и това е най-важното.

— В сделката трябва да се включи още нещо.

— Какво е то, Марк? Мисля, че съм достатъчно щедър.

— Виктор Ди Стефано. Никак не ми се ще момчето да отиде на електрическия стол.

— Не съм сигурен дали мога да ти обещая нещо по този въпрос.

— Трябва да ми обещаете. Ще се наложи да включа в играта баща му, а не мога да ида при него с празни ръце.

— Какво ще иска старият? Осем до петнадесет?

— Пет до осем — отвърна Марк. — Най-много! Той има невероятна слабост към момчето.

— Ще видя какво може да се направи. Повече от това не мога да обещая. Ти ме познаваш добре, Марк. Имам някои и други връзки и ще направя всичко, което е по силите ми. Кога ще се видиш с Дон Винченте?

— При първа възможност.

— Отлично. Знаеш ли какво, Марк? Аз не съм по пиенето, но ми се иска да пийнем нещо, за да отпразнуваме този случай. Колко дълго време беше нужно.

— За какво беше нужно дълго време?

— За да се съберем отново, и то с определена цел. Още преди петнадесет години в Сицилия аз бях убеден, че рано или късно ще се наложи да бъде изпълнена някаква задача, която единствен ти си в състояние да изпълниш, и наредих работите така, че да се съберем един ден. За твое добро, за мое добро и за доброто на тази страна. Много време трябваше да чакам, но сега нещата се нареждат така, както аз ги предвиждах.

На Марк му се стори, че има нещо налудничаво в усмивката и в погледа на Брадли. „Този човек е мръднал — помисли си той. — Трябва да е психопат или нещо подобно.“

— Не разбирам — каза на глас. — Какво значи наредили сте работите така, че да се съберем?

— Помолих Дон К. да те изпрати при мен в Щатите и той изпълни молбата ми. Преди това, когато влязохме в Сицилия, бях се погрижил Дон К. да стане кмет на родния си град. И той много държеше да ми се отплати.

Дъхът на Марк спря. Нещо в съзнанието му, нещо, което още нямаше определена форма, разбърка представите му и извика на живот смътни решения на невъзниквали досега въпроси. Той беше толкова смаян, че изумлението засенчи всички други усещания. После го обзе спокойствие — подобно на онова, което настъпва след обезболяването с упойна на страшна рана. Дъхът му се върна.

— Значи Дон К. ме е хвърлил в лапите на шайката на Джентиле.

— Нямам представа какви са техническите подробности, но аз в никакъв случай не бих допуснал враговете ти да те разкъсат. Дон К. се съгласи с мен, че за един млад човек с изключителни способности като твоите Новият свят предлага далеч по-светло бъдеще от Стария. В онези дни перспективите и за двама ни изглеждаха доста розови, макар че сега не всичко се развива така, както се надявах. Ние с теб възобновяваме деловото си сътрудничество в момент, когато делото, за което съм работил цял живот, е застрашено. Ако някога съм имал някаква амбиция, тя е била да служа на родината си и да подобря участта на човечеството, но ти това не можеш да го разбереш, нали?

„Gli anime, che ti murt, дано бог накаже мъртвите ви души!“, продума Марк на себе си, без да помръдне устни. Дедите му, тези корави мъже, надживели вековете на безнадеждност, не му позволяваха да излива гнева си — така се пилеят напразно сили, — а изискваха да разсъждава и да се владее. Сега за него беше важно едно — да остане в Съединените щати, а после ще предаде Брадли на тайния, вътрешен съд, който ще си каже думата. Ако бъде решено Брадли да заплати с кръвта си за смъртта на Паоло, и това ще стане. Но врагът не бива да разбере какво му се готви, затова — спокойно, никакви прояви на ненавист.

— Ти си човек, лишен от всякакви страсти — казваше в това време Брадли. — Май не познавам друг като тебе. Дори мускулче не трепна на лицето ти. Не мога да си представя някой, който да посрещне по такъв начин подобна вест. Или имаш железни нерви, или усещанията та са различни от тези на другите хора. Кое от двете?

Марк обърна към него окаменялото си лице.

— Просто съм се научил да гледам философски на всичко.