Уилям Дийл
Хулигани (74)

70. ПЪРВО, УБИЙСТВО

Чувствах се вълшебно когато се добрахме до сградата на областния съд. Внушителната тухлена сграда стърчеше сама в центъра на един градски площад обградена от древни дъбове достатъчно големи да минат за калифорнийски секвои, и палми, донякъде евтини и съвсем не на място със съседния пейзаж. Старата сграда сякаш стенеше под бремето на историята. Една от легендите гласеше, че Бътън Гуинет бил нахвърлял поправките към Декларацията на независимостта в един от офисите на втория етаж. Друга пък, че на Бъдни Вечер, 1864 година, на тайна среща в една от залите на съда, Шон Финдли, дядото на Шефа Финдли, бил предал Дюнтаун на генерал Шерман без нито един изстрел, след като Шерман се съгласил да пощади града от пожари и разграбване. Това беше история, която Теди много обичаше да разказва, макар че според начина, по който я предаваше, ролята на стария Шон в нея излизаше доста по-егоистична, отколкото патриотична. Изглежда и други хора мислеха така. Старецът бил убит на предните стъпала на същата сграда на съда докато встъпвал на поста на първия следвоенен кмет на Дюнтаун.

Толкова за историята.

Кабинетът на областния прокурор се намираше на първия етаж, защитен с врата със замъглено стъкло и още нещо. Вратата към офиса на Галаванти стоеше отворена. Коравата дребна областна прокурорка се ровеше из купчина юридически документи, по-дебели и от енциклопедия, а очилата й тип Бен Франклин стърчаха на края на носа й. Пристъпих на прага и почуках по касата на вратата.

— Здравей, малката — казах аз. — Изпрати ли някого на стола днес?

Тя ме прониза с поглед над очилата си.

— Аз не съм твоя малка, мистър Килмър — произнесе с достойнство тя. — Не сме чак толкова близки. Какво ще ми кажеш за записа на Хари Рейнс?

— Напразни усилия — казах аз. — Само неясно дърдорене и нищо друго.

Тя присви очи, сякаш не ми повярва и каза:

— Трябваше да се досетя, че ще се получи така.

— Не бива да говориш с такъв тон на човек, който току-що ти е сервирал на тепсия най-големия случай в областта.

Тя се облегна назад, а погледът й си оставаше все така войнствен.

— И какъв случай е този?

Направих малка пауза за ефект.

— Държавата срещу Сам Дънлийви.

Тя се приведе напред с такава бързина, че столът малко остана да се изтърколи изпод задничето й.

— Ти си арестувал Сам Дънлийви? — запита тя с такъв тон, сякаш току-що бях обвинил Били Греъм в недостойно показване.

— В момента го регистрират в кауша — обясних аз безгрижно.

— С какво обвинение?

— Убийство първа степен.

Тя подскочи с всичките си пет фута и застина така във въздуха с провиснала уста.

Повдигнах показалец и повторих новината:

— Първо, убийство.

Дъхът й секна. Не бях виждал до този момент как някой остава без дъх, но тя определено остана.

— И кого по дяволите е убил?

— Какво ще кажеш за начало да почнем с Хари Рейнс?

— О, Господи! — изрече тя, като „Господи“ я разтегли поне петнайсет секунди.

Прекрачих прага на офиса й и стоварих торбата с револвера 38 калибър върху, бюрото й.

— Ще се чувствам далеч по-сигурен, ако е при теб, отколкото да го доверявам на кийстоунските юнаци от отдела по убийствата. Това е оръжието, което е използвал Дънлийви, за да извърши престъплението. Преди половин час го изровихме от реката.

— Хари Рейнс — повтори тя с ужас, не откъсвайки очи от револвера.

— Дънлийви има алиби, но то няма да издържи и трийсет секунди — продължих аз.

Тя още не ме слушаше.

— Хари Рейнс? — повтори тя, все още впила поглед в револвера, сякаш очакваше да й проговори с човешки глас.

— Може да имаш малко трудности с доказването на предварителното обмисляне на деянието — продължих аз. — Не мисля, че идеята му е хрумнала по-рано от половин час преди да го извърши…

Този път вече беше във форма и ме пресече насред изречението.

— Това е предостатъчно време — изрече бързо тя. — По дяволите, и пет минути само да го е обмислял, това ми е предостатъчно.

— Успееш ли да го докажеш в съда, няма да имам нищо против.

— Защо го е направил?

Предадох й основните подробности колкото можех по-бързо, като включих и краткото описание на пирамидните сметки, холивудските декори, и въпросната безобидна роля на Сийборн в тая история.

— Така че мотивът е бил страхът Рейнс да не го разкрие — каза тя. — Макар че на мен ми се струва, че дните му са били преброени. Талиани така или иначе щеше да изплава рано или късно на повърхността.

— Дотогава обаче Дънлийви се е надявал да си изгради толкова здрава база от собствена власт, че да може да омаловажи достатъчно своята „грешка в преценката“. Така обичаше да я нарича.

— А ти как й казваш? — запита ме тя.

— Подкуп. А и при това, както споменах и на Дънлийви, едно убийство води след себе си друго.

— Искаш да кажеш, че е убил още някого? — запита тя с вежди флиртуващи с тавана.

— Съучастник — отвърнах аз.

— Преди или след факта?

— И двете.

— Кой е бил този път?

— Айк Ледбетър.

— Айк Ледбетър! Айк Ледбетър!

— Да, помниш го, нали? Май е бил нещо като шеф на полицията тук.

— Смъртта на Ледбетър беше нещастен случай — каза тя.

— Само защото не успя да докажеш противното — отвърнах аз.

Тя притвори едното си око и ме изгледа с най-заплашителния си поглед.

— Не ме карай да те моля за още — произнесе тя.

— Дъч Моорхед мисли, че това е било убийство, и аз съм склонен да се съглася с него. Отпървом предположих, че Дъч е разгневен и иска да изгради обвинение по удавянето на Ледбетър. Не е в стила на Талиани да убива полицейски шеф, особено когато самият той би бил главният заподозрян. Още повече, че други заподозрени освен него не би имало. Но тогава обаче ми хрумна нещо.

— О, така ли?

— Вярвам в нещастни случаи точно толкова, колкото и Дъч. В този град такива не се срещат. Не и когато жертвата е шефът на полицията.

— Защо са убили Ледбетър? — запита ме тя.

— Виж, мисис Галаванти, ако в този град е имало човек, който да запознае и разкрие Талиани, това е бил само Ледбетър. Той е бил работил в състава на полицията в Атлантик Сити преди да дойде тук, така че е бил доста добре запознат с Ла Коза Ностра и начина им на действие.

— Значи мислиш, че Ледбетър е разпознал Талиани?

— Определено, и тогава Ледбетър е отишъл при Дънлийви, за да му съобщи вестта. Това е било най-естественото нещо. В края на краищата, Дънлийви е бил личният избор на Хари Рейнс за шеф на Комитета. Самият Дънлийви също е бил застрашен от разкриване, така че изпаднал в паника и хукнал при Талиани, който уредил смъртта на Ледбетър. Тогава била създадена и компанията Рио, и Талиани съблазнил Дънлийви.

— И му нахлузил завинаги примката — произнесе Галаванти.

— Браво, получаваш шестица. Искаш ли след това да се пробваш и при случая с Чери Макджий?

— Чери МакДжий ли? А какво ще кажеш за братята Кенеди и Ануар Садат? — каза тя. — Нека да не забравяме и останалите.

— Искаш ли да завършиш историята ми вместо мен?

— Няма нужда, давай, ти се справяш великолепно — махна с ръка тя. — Само че тук нещо вече бъркаш. Дългоносия Грейвз очисти МакДжий и отрепките му. — Тя направи пауза и после запита: — Нали?

— Не.

— Хм — произнесе тя. — Ще призная, че използвах всичко, освен молитви, да го закача на врата на Грейвз.

— И не успя — казах аз, — защото той не го е направил. Поне самият Грейвз твърди така, и аз съм склонен да му се доверя.

— Защо?

— Допада ми.

— Е, това наистина е едно много основателна причина — изрече язвително тя.

— Защо ще му е да го отрича? Всички мислят, че той е извършителят, и той самият би искал да е така. Просто някой го е изпреварил.

— Имаш ли някакви идеи? — запита тя, но след миг енергично замаха с ръка пред лицето си и каза: — Колко съм глупава, разбира се, че имаш.

— Същият екип.

— Да не искаш да кажеш, че Талиани е убил собствения си човек?

— Чери МакДжий и Грейвз са били в смъртоносна схватка и нашият човек Дънлийви пак го е бил загазил. Длъжен е бил да спре стрелбата преди Рейнс да започне да подозира. И когато Талиани не е успял да отстрани Грейвз, очистил е МакДжий вместо него. МакДжий е бил наемен убиец, не е бил член на фамилията. Талиани едва ли го е било грижа.

Тя подсвирна тихо през зъби.

— Можем ли да докажем нещо от това?

— Дънлийви и Сийборн могат да се пропукат и да изпеят всичко — казах аз. — Но ако ти си наистина толкова добра, колкото казват, това едва ли би имало някакво значение. Дънлийви може да увисне само веднъж на въжето, а повечето от членовете на клана Талиани са вече мъртви.

Тя ме изгледа така, сякаш очакваше Второ откровение от мен.

— Е? — запита накрая.

— Какво е?

— Е, какво искаш в замяна на всичко това?

— Искам Коен жив и да изпее и майчиното си мляко. Тогава вече ще имам обвинението по закона РИКО готово. Ще ми окажеш неоценима помощ, ако ми издадеш съдебен ордер да замразим пирамидните сметки докато успеем да се доберем до тях. Искам да съм сигурен, че никой не ще успее да натисне бутона за изтриване на компютъра преди да сме се добрали до него.

— Имаш го — заяви тя, драскайки трескаво, с очи по-сияйни и от мексикански изгрев. — Никой няма да повярва — изрече тя, изправяйки се и сгъвайки очилата върху бюрото си.

— Има и още едно нещо, за което моля… — започнах аз.

Тя ме изгледа лукаво.

— Така си и знаех.

— Били ли са осъждани по-рано Уинслоу или Лукатис? — запитах.

— Бих искал да ми кажеш малко по-подробно за какво точно става дума при Лукатис.

— Лично е.

Тя се замисли над въпроса ми.

— Да, в архивите ни имаше едно старо обвинение срещу Уинслоу — изрече накрая тя.

— За какво?

— За трафик на субстанции, изрично забранени от закона.

— И какво стана с него?

— Не е било включено в делата за разглеждане.

— Поради…?

— Липса на доказателства.

— Аха, старата добра липса на доказателства — възкликнах аз.

— Виж — започна тя, — ако нямам доказателства, не мога да отида при голямото жури (Съдебни заседател, които решават дали да се предаде даден въпрос на съда — Б. пр.)

Положението ми е много деликатно.

— Не те обвинявам — изрекох бързо аз. — Преди или след пътуването на Лукатис беше свалено?

— Наистина не мога да си спомня.

— Нищо, опитай се да отгатнеш.

— Ти кучи син такъв.

— Е?

— Вероятно след това.

— Чудесно. И Титан беше този, който те помоли да свалиш случая, нали?

Тя се замисли.

— Не съвсем — произнесе накрая. — Той просто не ми представи доказателствата за обвинителен акт.

— Това беше повече от достатъчно — каза аз. — Сега вече сме квит, малката ми. Между другото, предлагам ти да не разрешаваш никакви гаранции за Дънлийви. Ако съм прав, в Панама вероятно го чакат най-малко половин милион долара. Мигът, в който го пуснат, ще хукне като заек.

— Само през трупа ми — изръмжа тя.

— Моля те, само това не казвай — простенах аз. — И без това си ги имаме в изобилие. Кой знае, малката ми, може и да вкараш случая с Рейнс в имението на губернатора.

Намигнах й докато тя затича като фурия към отдела за издаване заповеди за задържане.