Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hooligans, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ХУЛИГАНИ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Тодор СТОЯНОВ [Hooligans / William DIEHL]. Формат: 20 см. Страници: 511. Цена: 145.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

13. КАМЕННИЯТ ТИТАН

Прекосихме целия град докато стигнем до една кръчма с изглед към реката в Дюнтаун. Дъждът беше спрял и реката димеше под топлия южен вятър, който бе довял дъжда. Старинни тухлени сгради, забулени в мъгла, построени един Бог знае преди колко години, заобикаляха отвсякъде кръчмата, също като стражи охраняващи района на пристанището от Фронт Стрийт и Стрип, а историята се вихреше около нас в мъглата докато завивахме по една тясна уличка покрита с калдъръм, която извеждаше от Бей Стрийт на брега на реката.

Усетих ледения дъх на призраците по врата си. Невидими знаци забулени в мъглата, поскърцваха под напора на вятъра. Неясните очертания на един товарен кораб плъзнаха покрай нас на не повече от двадесетина ярда, а сирената му прокара пътя към морето.

Това беше онзи Дюнтаун който пазех в спомените си.

Дуумстаун изглеждаше отдалечен от него на хиляда светлинни годишни.

Кръчмата на Мил представляваше една продълговата и тясна сграда на Ривър Стрийт, обърната към реката. Менюто беше изписано с тебешир върху една зелена дъска в единия край на залата, а между нея и входната врата имаше около двадесетина маси и сепарета. Седнахме близо до входа. Дъч вдигна менюто и примижа през очилата си.

— Печеното пиле е вълшебно; също и яхнията. Всички ястия със зеленчуци са превъзходни — заяви той докато изучаваше листа.

Той си поръча печено пиле, три задушени зеленчукови ястия, допълнително блюдо с картофено пюре и сос от печено месо, още една яхния, и два десерта пудинг от тапиока. Получих сърцебиене докато го слушах как дава поръчката си.

Двамата със Стик си поръчахме човешки обяд.

— Мисля, че мога да изключа Носа от списъка на заподозрените — заяви Дъч, нахвърляйки се върху гаргантюанския си обяд.

— Защо? — заинтересувах се аз.

— Просто не е в неговия стил. Когато Носа излезе от панделата след кратката си почивка там, веднага се залепи за Чери Макджий, и го гръмна посред бял ден; Макджий тъкмо си излизал от една банка на Бей Стрийт. Било пълно с хора наоколо, но не засегнал никого, освен Макджий и един от неговите горили. А тук имаме убита жена.

— Може да е станало грешка — възрази Стик.

— Защо не сте прибрали още Грейвз? — попитах аз.

— Нямаме доказателства. Бях поставил двайсет души наоколо когато го е гръмнал, и въпреки това пак не можаха да го разпознаят при очната ставка.

— Двадесет и двама — поправи го Стик.

— Бил е нахлузил чорап на главата, а колата, с която направил номера, била откраднал само половин час преди това от един паркинг. Не можахме да докажем абсолютно нищо. Когато си тръгваше, малко остана да се посере от смях.

— И въпреки това Носа ми се нрави — обади се Стик.

— Защо? — запитах.

— Защото не се бои от никого. Един негодник сам против всички останали.

— Направо му свалям шапка, че е още цял — изрече Дъч между два залъка.

— И така, докъде стигнахме? — заинтересувах се.

— До никъде — каза Стик.

— Да ви кажа право — добави Дъч, — като си мисля, ами че ние имаме поне стотина потенциални извършители, които можем спокойно да приберем по този повод.

— Доколкото знам, убийствата май не бяха в твоя ареал — забелязах.

— Е, никой не може да забрани на човек да размишлява. А и освен това, докато Лънди и нещастниците му се доберат до нещо, ние отдавна вече ще пътуваме в инвалидни колички. Това недоразумение ползва карта за пътя всеки път да намери задника си, когато го сърби.

— Моите заповеди са повече от ясни — произнесох аз. — Сиско обеща да ме обеси на Вашингтонския монумент ако само си позволя да се намеся в разследването на убийство.

— Е, никой не може да ни забрани да размишляваме.

— Като нищо можеш да изгориш някой транзистор докато пресяваш възможните извършители — казах аз. — Хайде да ги изброим: бандата на Талиани, или поне онова, което е останало от нея. Стизано, Логето, Брониката, Чевос…

— Ако е тук — вмъкна Дъч.

— Даа, ако е тук. После идва Лио Костело. Той е не само зет на Талиани, но той също така е и consigliere на цялата банда.

— Спокойно можеш да включиш и Коен — намеси се Стик.

— Та той трепери и от собствената си сянка — възразих аз и след като размислих, добавих: — От друга страна обаче, ако той осере счетоводните книги, цялата банда автоматично получава доживотна присъда комплект. Всички те имат мотив. От това се подразбира, че авторът е някой от фамилията.

— Дори и да не е така, тая вечер всички Талиани ще бъдат на тръни.

— След като вече ги няма Талиани, Стинето и Драганата, това означава, че старата гвардия практически е ликвидирана. Освен ако не броим Бръснаря.

— Като нищо могат да решат, че зад цялата работа се крие Носа — забеляза Стик. — И някое торпедо на Талиани с разгорещена кръв може да налети на някое от момчетата на Грейвз и току-виж пламнала триъгълна война.

— Ако дотогава не се изпотрепят едни други — възрази Дъч.

— По дяволите — изруга Стик. — Най-вероятно са двама наемни стрелци, които вече са на път за дома.

— Или пък двама китайски стрелци, които в момента са без работа — каза Дъч.

— Проклятие, може да бъде всеки, който ни хрумне — въздъхна Стик.

— Поради което и аз довършвам вечерята си и се прибирам в хотела — заявих аз. — Можем да дремем тук цяла нощ и да си блъскаме главите кой кого е застрелял. Нека да продължим сутринта на свежа глава.

Платихме сметката; Стик ни пожела лека нощ и си тръгна. Дъч ме откара до хотела. През целия път и двамата мълчахме.

Черната лимузина още беше паркирана под големия навес пред хотел Понс. На излизане от колата на шерифа обърнах внимание на номера: ST-1. Казах на Дъч, че ще видя какви съобщения има оставени за мен и му предложих да се срещнем в бара за едно последно питие преди лягане.

Сиско ме беше търсил по телефона; предадоха ми и един плик от хотела, запечатан, върху който името ми беше изписано особено грижливо.

Обадих се на Сиско, съобщих му данните за последните загуби в жива сила, като му казах, че подробностите ще ги научи сутринта на закуска.

Видях го по пътя към бара, първият от няколкото живи призрака от миналото. Бях като пребит и раздразнен, и изобщо не бях готов да се изправя лице в лице с него, но той беше застанал като канара там, в тъмносиния си костюм и сива мека шапка, подпрян върху ебонитовия си бастун с позлатена дръжка, със снежнобяла коса прилежно сресана зад ушите, и сапфирени очи със свиреп блясък под рунтави бели вежди.

Стоунуол Титан, шериф и крал на областта Огълторп, мистър Стоуни за всеки, който ходеше на два крака в града, стоеше под навеса размахвайки къс и дебел пръст под носа на един висок и смутен момък в туидово сако и сиви панталони. Титан беше създал или унищожил доста политически величия само с махването на пръста си. Мъжът в туидовия костюм се прибра обратно в бара.

Титан се обърна и закуцука към колата си подпирайки се на бастуна си, където един висок с отблъскваща външност полицай му отвори вратата, като я придържа. Миг преди да се пъхне вътре ме зърна и за миг се поколеба. Ярките му сини очи блеснаха при внезапния спомен, после четвъртитата му челюст се стегна и той се вмъкна в лимузината, която след секунда потегли.

И тогава я видях.

Придвижих се зад една папрат, без да отделям очи от нея също като някой гимназист поглъщащ с очи първата си страст. Не знам какво ме беше накарало да си мисля, че бих могъл да избягна срещата ни. Рано или късно това трябваше да се случи. Щеше да е по-добре, ако беше станало по-късно.

Доу Финдли все така изглеждаше на осемнадесет години, още имаше онази дълга руса копринена коса, карамелов тен, и очи сиви както тогава. Мигновено няколко спомена се разгърнаха пред очите ми: Доу кара водни ски, копринените й коси се развяват на вятъра; препуска през крайбрежните дюни с пясъчно бъги; игриво се боричка на палубата на лодката с Теди и го блъска в залива така, както е облечен в най-хубавия си костюм и панталони, после ме преследва през широката ливада до дъгата на залива.

Доу гледа как залязва слънцето над Уиндсонг, спомен крехък и нежен като картина на Дега.

Времето беше изтрило повечето от спомените в паметта ми, но тези си бяха останали все така ярки и недокоснати, сякаш всичко се беше случило вчера.

Картините се мярнаха и изчезнаха по същия начин.

Тя разговаряше с една шикарна русокоса жена; после се разсмя, обърна се и се присъедини към висок мъж в свръхмодерен костюм, който придържаше отворена вратата на тъмносин мерцедес.

Значи това беше Хари Рейнс. Мигновено ми стана силно антипатичен, усещане, което не ми се нравеше, но над което нямах власт. Огледах го за някакви недостатъци, надявах се за зърна някакви петна по блестящата фасада на това преуспяващо момче, което беше получило всичко на света. Русата му коса беше започнала да оредява както при сърфистите, беше заменил загара си за бледата кожа на работещ до късно в офиса си бизнесмен, но въпреки това беше красив, със стойката и излъчването на всемогъщите мъже. Хари Рейнс постигаше успехите си така, както една красива жена носи диаманти. Дори и да имаше недостатъци, не се забелязваха. Гледах го как й помага да се качи в колата, като се опитвах да пренебрегна чувствата връхлитащи ме на вълни, подобно на вторичен шок след някое земетресение. Прекрасна двойка. Опитах се да натикам чувствата си обратно тъмния си килер, където се бяха крили през всичките тия дълги години, но не можах. И когато мерцедесът потегли в мрака, осъзнах, че ръцете ми треперят.

Полека, Килмър, казах си аз; онова беше тогава, а сега е друго. Дамата по всяка вероятност не ти помни дори и името. Опитах се да я изхвърля от съзнанието си и отидох при Дъч.

Някои неща никога не се променят. Барът на хотел Понс беше едно от тях. Представляваше тъмна зала с дъбови маси и столове, тухлен под, бар с поцинкован плот, и лампи тип Тифани по стойките и масите. Огледалото зад самия бар заемаше половината стена по дължина и представляваше ецвано стъкло. Хотелът се беше разраснал около него. В тази зала се бяха създавали и съсипвали политици, бизнес сделки се бяха сключвали само с ръкостискане, бяха планирани и проваляни схеми на действие. Това беше съкровената територия на съзидателите и рушителите на Дюнтаун. В продължение на двеста години атмосферата в залата бе пращяла от електричеството излъчвано от брокерите на властта, борещи се за повече пространство и по-добри позиции.

Единствено само Финдли и Титан изглеждаха имунизирани срещу тия игри. Двамата заедно наставляваха големите бизнес- и политически клечки от цялата област, с могъщество неоспорвано от никой от другите управници на Дюнтаун. Именно в това помещение двамата с Теди бяхме получили първия си урок по бизнес.

— Точно в онзи ъгъл — беше ни казал той, — точно там двамата с Вик Ларкин се вкопчихме един в друг за последен път. Притежавахме заедно половината плаж покрай Оушън Булевард; бащите ни бяха работили заедно като съдружници. Но ние с него не се погаждахме. Ларкин искаше да да разработи крайбрежната плажна ивица, да я превърне в някакъв шибан курортистки ад. Просто му липсваше всякакъв финес. Аз предпочитах да го оставим както си е.

И една нощ ножът опря до кокала. Скарахме се много здраво тъкмо хей там в онзи ъгъл. „по дяволите, Виктор,“ казвам му аз, „двамата с теб никога няма да се спогодим и ти го знаеш дяволски добре. Предлагам ти една страшно изгодна сделка. Който спечели, изкупува за един долар дяла на другия.“

Виктор побледня целият, но не се уплаши. Не беше от бъзливите, признавам го. Казах на бармана да ни донесе една колода карти и двамата теглихме по една. Той измъкна шестица, аз — девятка. И тая девятка ми донесе недвижимо имущество на стойност един милион долара само срещу един долар.

— И ти му казваш на това добър бизнес? — беше запитал Теди.

— На това му казвам комарджийство — беше му отвърнал Шефът. — Това представлява бизнесът, момчета. Комарджийска игра.

Ако съдех по външния вид на тълпата изпълнила бара, сред елита на Дюнтаун не бяха останали много комарджии. Липсваше и една много съществена черта — електричеството. Въздухът повече не жужеше; разнасяха се единствено дребни и безсмислени приказки.

Блондинката, която бе разговаряла отвън с Доу, се беше върнала в залата и сега разговаряше с една малка група хора. Роклята й представляваше голямо парче бледоморава коприна обвита плътно по тялото й, а на главата си носеше бледожълта сламена шапка с широка периферия; очите й се стрелкаха по цялото помещение докато говореше, като не пропускаше нищо.

— Русата, дето я поглъщаш с очи, се казва Бабс Томас — отбеляза Дъч. — Не я поздравявай, освен ако не искаш всички в града да го научат само след пет минути.

— Да не е махленската клюкарка? — запитах аз.

— Доста точно определение. Списва една жълта колона в Леджър наречена „Шепоти“. Между другото, ако искаш да разбереш какво става из средите на Дуумстаунската аристокрация, попитай я. Няма човек в града, за когото да не знае в кой креват ляга и от кой става.

Отбелязах си тази полезна информация за бъдещо размишление и после казах:

— Току-що видях отвън Стоунуол Титан.

— Така ли? — каза Дъч.

— Изненадан съм, защото си мислех, че вече трябва да е изгнил в земята — отвърнах аз.

— Мистър Стоуни ще каже на Господ кога му е дошло времето да си ходи, и съм сигурен, че Господ ще спази разпоредения му срок. Колко добре го познаваш?

— Това беше твърде отдавна, за да има някакво значение сега — отвърнах аз, което не беше съвсем вярно. Не мисля, че Дъч ми повярва, макар и да беше достатъчно възпитан да не ми го покаже.

— И аз го видях когато излизаше от бара — произнесе Дъч. — Разменихме си по някоя мила дума. Спомена ми за някакви sheiss.

— Какво иска Титан от теб? — запитах го аз.

— Да приключа със случая.

— Просто така?

— Да, просто така? „Приключвай, преди Хари да е подушил какво става“ рече ми той.

— Да е подушил какво става! — повторих аз. — Как, по дяволите, може да се надява, че Хари няма да разбере нищо? И защо?

— Той се надява да приключим колкото е възможно по-бързо със случая, така че Комитетът да потули работата.

— Комитетът ли? Какъв комитет? — запитах удивен аз.

Дъч се поколеба преди да ми отговори, втренчен в чашата си. Разклати няколко пъти чашата и бучките лед звънко задрънкаха в стъклото, после повдигна рамене.

— Местна структура на властта — изрече той и затвори уста.

— Изплюй камъчето — казах аз.

— Разбираш ли, Рейнс го вълнува единствено хиподрумът, нищо друго — продължи Дъч, все едно не чул репликата ми. — Местната преса и телевизионните станции обикновено се стремят да раздухват до небесата всички случаи на насилие. Сега пък за капак вече си и имаме и мафия тук, което означава, че могат да се сбъднат и най-лошите страхове на Хари. От което следва, че веднага могат да ми подпишат молбата за напускане.

— Така казваш ти.

Сервитьорката ни донесе питиетата. Реших за момента повече да не го притискам за подробности относно кой беше в този комитет или какво представляваше.

— Разкажи ми за Титан — помолих го аз.

Той разклати леда в чашата си.

— Единственото неприятно нещо с Каменния Титан е, че е работил твърде дълго като шериф. Над четиридесет години; това е дяволски дълго.

— Мислиш, че се е променил ли?

— Не в този смисъл, за който си мислиш — отвърна Дъч. — В този град не може да се случи нищо, за което той да не знае. Нито игра на карти, нито игра с подправени карти, нито незаконна лотария. Познава всяка курва по първото и последното й име, всеки незаконен търговец на алкохол, пласьор на наркотици, крадец на коли. Човек не може да изкара толкова дълго в такова обкръжение, без поне малко да се промени, нали разбираш какво искам да ти кажа? А от друга страна той е една рядко корава глава и да не дава Господ да се изпречваш на пътя му.

Аз обаче не си го спомнях такъв. В спомените ми от ония лениви летни следобеди пие бърбън с Шефа и разговаря на портата на Уиндсонг преметнал сакото върху коленете си. Спомням си как оставяше пистолета си в багажника на колата преди да се качи в къщата и сваляше сакото си, защото носеше шерифската си значка забодена във вътрешния джоб и предполагам, че по този начин е искал да каже, че идва като приятел. Спомнях си го като по-слаб и не толкова посивял, един дребен и подвижен мъж с бърза крачка и бляскави очи. По дяволите, помислих си аз, та той вече гони осемдесетака. Колко е странно, че хората никога не остаряват в спомените ви.

— Чудя се дали не се е разписвал във ведомостта на Талиани — разсъдих на глас аз.

— Не е деформиран в това отношение. И няма как да стане — заяви Дъч. — Стоуни не се нуждае от власт или пари. А и вече е прекалено възрастен, за да се забърква в подобни игри. Титан можеше да стане щатски сенатор, дори губернатор. Господ знае, че той има тази власт. Но той е подобен на онзи човек, който не умее да плува и гледа дъното винаги да е под краката му.

— Тогава може би той е разпоредил да убият Талиани — предположих аз.

— Не е в неговия стил. Да му извие врата, може би. Но тази екзекуция във висок стил няма да донесе добро на Дюнтаун. А и не виждам никаква възможност да разчистим кашата веднага, не е ли тъй?

Признах, че вероятността да се справим за минимално време беше равна нула. Казах му също така, че по мое мнение тайната на гангстерската война едва ли можеше да се опази за дълго в град като този.

— Ден-два, може би, но не повече — добавих аз.

— Когато Чери Макджий и Грейвз Носа се бяха счепкали, пресата не посмя да гъкне — каза той. — Това, което повечето хора знаят, е че отрепките пречукани в това меле, са били крадци и разбойници, част от жертвите които влизат в ежедневните криминални сводки.

— Не можеш ли да им пробуташ малко информация? — запитах аз. — Понякога съдействието на пресата може да ти е полза.

Той се приведе над масата към мен и каза:

— Ти не разбираш, момчето ми. Те вече го знаят. Техен проблем оттук нататък е вече как да го поднесат по възможно най-сдържан начин. Така се правят нещата по тия краища от памтивека.

— Доколкото си спомням, да си шериф в тоя щат е голяма работа — казах аз.

— Не при хора като Стоуни. Щото думата голям за него не означава нищо. Доколкото знам, той е издигнал двама губернатори, половин дузина сенатори, а графството му е помогнало на Кенеди да вземе властта през 1960 година.

— Много хора са му длъжници — изрекох аз.

— Даа.

— Като нищо може да вкара Рейнс в Капитолия.

— Никакъв проблем да го изстреля дотам.

— И значи при тая ситуация, ако градът се разсмърди, това може да погребе репутацията му, нали така?

— Да, мисля, че можеш да се изразиш и по този начин. Но Рейнс не е някакво мекотело. Той може да се измъкне здрав и невредим от всякакъв скандал, стига само да не е замесен директно в него.

Приведох се над масата към него и изрекох с много спокоен глас:

— И двамата знаем отлично, че те не могат да си държат главата заровена в пясъка. Цялата история ще избухне до седмото небе.

— Стоуни беше пределно ясен — каза Дъч. — Колкото по-рано се справим с тая гнусотия, толкова по-добре.

— За Рейнс ли?

— За всички.

— Обичаш ли Титан? — запитах го брутално аз.

— Той е реликва — отвърна Дъч. — А аз обичам реликвите.