Уилям Дийл
Хулигани (39)

35. УЕСТЪРН ЮНИОН

Един стар олдсмобил се лепна за мен два квартала преди хотела ми на прилична дистанция. Шофьорът наистина си го биваше. Направих две осморки, опитвайки се да се откача от него, но той не се паникьоса и си остана благоразумно на същата дистанция.

Паркирах отпред и оставих на портиера да поеме колата ми. Олдсмобилът паркира на половин квартал и остана така с изгасени светлини. Проверих дали няма нещо за мен на рецепцията. После прекосих фоайето и се шмугнах зад едни храсталак от папрати и фикуси близо до асансьорите.

Мъж на среден ръст излезе от олдсмобила и прекоси Палм Драйв; държеше се нехайно като човек, който не бърза за никъде. В светлината на фоайето успях да го огледам по-добре. Не беше нито висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб, стар или млад. Беше облечен в сив костюм, който не се хвърляше в очи, без шапка, а издяланите му сякаш с длето черти можеха да се нарекат красиви, ако ги нямаше дълбоките следи от акне по лицето му. Веднъж озовал се вече вътре, той рязко ускори крачка; дълбоко хлътналите му очи се стрелкаха във всички посоки, прочесвайки фоайето. Насочи се право към асансьорите и забоде показалец в бутона за повикване.

Пристъпих зад него, сграбчих сакото и яката му и забих лицето му в стената, извих лявата му ръка зад гърба, пъхнах ръка под мишницата му и измъкнах един Смит и Уесън 38 калибър.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Приведох се над ухото му и вкарах стържещ метал в гласа си.

— Взе ми думите от устата — изсъсках му аз в отговор. — Следиш ме вече от десет минути. Не мисля, че си привлечен от прекрасните ми очи.

— Пусни ме — продължи да скимти той.

Заврях дулото на пистолета му между лопатките му.

— Да имаш случайно някакво име?

Той премълча и аз натиснах още по-силно. Той извърна лице настрани, изгледа ме злобно с напръсканите си в жълто змийски очи и изръмжа:

— Хари Несбит.

— И защо си толкова очарован от мен, Хари?

— Дойдох да разговаряме. Пусни ме.

— С оръжие в ръка ли провеждаш разговорите си?

— Нали ми взе пистолета, нервяк такъв.

— Да, и особено в последните дни вече загубих и съня си след толкова много трупове в града. Хайде, говори.

— Виж, аз върша работата си като Уестърн Юнион. Ако искаш слушай, ако не — недей.

— Цял съм слух, Хари.

— Джони О’Брайън иска среща.

— Виж ти. И какво общо имаш ти с тая работа?

— Аз работя за него.

— Така ли? И какво правиш, подаваш му пистолета в нужния момент?

— Много смешно — изсумтя той; куражът му бе започнал да се възвръща. Пуснах го, пъхнах пистолета му в колана си, и се дръпнах настрани от растенията в гигантски саксии.

— Имаш ли нещо против да не се показваме твърде много пред хорските очи — изрече той, а очите му отново зашариха по фоайето. — О’Брайън няма желание да ни види и чуе целият шибан град.

— Аха — казах аз.

Той се дръпна навътре сред миниатюрната гора.

— Това място гъмжи от хора — произнесе той, макар целият народ във фоайето да се състоеше от пиколото на входа и един дежурен на рецепцията, потънал в подреждането на хотелските сметки.

— Казвай си репликата и дим да те няма — произнесох аз.

— О’Брайън казва, че ще се срещне с теб където поискаш, по всяко време. Само двамата. Никой няма да знае освен вас.

— Ами ти? Пристъп на амнезия ли ще получиш?

— Хитро. — Той се изкикоти. — Само дето вече си я имам.

— И как ще се свържа с О’Брайън?

— Никак. Аз съм връзката между вас, ясно ли е? Казваш ми и аз го предавам на шефа.

— Защо трябва да ти имам доверие? Защото имаш вкус при избора си на вратовръзките ли?

— Виж — започна Несбит. — Той иска да сключи сделка с теб, разбираш ли? Той няма нищо общо с тия погребални церемонии, дето започнаха из града.

— Че откъде да знам, че не ме лъже?

— Виж, О’Брайън е проумял, че ти доста добре си ги загрял в Синси. Става му ясно, че си пречукал Скийт Талиани, на чичо Франко и останалите си им бил хубав шут отзад. Разбрал е, че си сериозен мъж, който си държи на дадената дума. Иска да прави бизнес с теб. Какво има, да не би да си против свободната инициатива?

— Трябва ли да се чувствам поласкан от пледоарията ти?

— Какво искаш от мен, да разговаряме или да се правим на палячовци? Не разбираш ли, че О’Брайън не иска никакви неприятности. Не съм ли ясен?

— Значи му се е дръпнало лайното от страх, а?

— О’Брайън не се страхува — отвърна той прозаично.

— Да, и прасетата не обичат да се търкалят в калта.

— Виж, шефът ми не отива на парти с празни ръце, разбираш ли какво искам да ти кажа? След като се пишеш толкова голям умник, не ме слушай, зарежи си късмета.

Няколко секунди трескаво си блъсках главата — не за срещата с О’Брайън, защото разигравах театър — а за това къде и кога да се срещнем. Можеше и да е засада, макара че нямаше никакви причина да ми правят засада. Дали представляваше фамилията? Или действаше сам? Какво толкова можеше да има в ръкава си, че да ме заинтригува? Не бях много сигурен дали О’Брайън наистина е уплашен, и се опитах да изкопча още информация.

— Знае ли шефът ти кой е очистил Талиани и останалите?

Несбит пристъпи от крак на крак и въздъхна.

— Защо не го питаш сам? Казах ти вече, че си върша работата както Уестърн Юнион си вършат тяхната. Не знам абсолютно нищо и заповедите ми са съвсем ясни, да забравям всичко веднага след като го изпълня!

— Кога? — запитах накрая аз.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Какво ще кажеш за утре сутринта?

— По-зле отколкото веднага, по-добре отколкото никога — отвърна той повдигайки рамене.

— Вече е прекалено късно за каквото и да било — казах аз. — Ще го направим утре, някъде преди обяд.

По това време на нощта обикновено не мога да вземам правилни решения.

— Чудесно. Ще избереш ли и мястото?

Не познавах още новия град както трябва. Реших да пробвам почвата.

— О’Брайън има ли нещо наум?

— Да, но той не иска да се нервираш, затова не предлага, нали разбираш?

— Нищо, опитай, може и да остана спокоен.

— В Скидъуей има едно малка рибарска къщичка. Откъм страната на залива, точно на брега. Много малко хора го знаят; дори и жена му не ходи там. Има добра видимост; на двайсет ярда от къщата му няма даже и тревичка.

Помислих още малко. Щеше да е най-добре да го пусна да си ходи и да го проследя до мястото на срещата, но исках и още някой да знае за нея.

— Къде се намира точно?

— Свиваш вдясно три квартала след моста от Тандърхед към Оушънбай. На около миля по пътя е, в залива, както вече ти казах. Не можеш да го пропуснеш, защото пътят свършва точно там.

Не отделих погледа си от него в продължения на цяла минута, подръпнах си ухото и накрая кимнах.

— Как се казва улицата?

— Бейвю.

— Имам уговорена среща за закуска — казах аз. — Значи в десет и половин съм там.

— Няма проблеми, той нощува там. Значи в десет и половина. — Той се ухили и протегна ръка с отворена длан. — Какво ще кажеш да ми върнеш ютията?

Извадих револвера, разхлабих фиксиращия щифт и улових цилиндъра с патроните в дланта си, след което му протегнах останалото.

— Другата част ще дам на О’Брайън когато се видим.

Белезите му от акне поаленяха и ситни капчици пот започнаха да избиват по челото му. Изгледа объркано.

— Необходимо ли е да се тежкарееш толкова? — запита той. — Не трябва да ми доказваш колко си печен. Казах ти вече, знаем как си справил в Синси.

— Аз съм предпазлив човек. Твърде много хора в последно време гушнаха букета в града.

— Да съм те заплашвал, Килмър? Не. Просто дойдох и ти донесох съобщение, както ми беше заповядано. Да ти кажа, ако тая каша се задълбочи, като нищо мога да свърша на дъното на залива с чифт бетонни ботуши.

— Това си е твой проблем.

— Как тогава да се върна с половин револвер? Това означава всичко да тръгне на карък, нали знаеш какво имам предвид?

Подхвърлих му цилиндъра с патроните и той го улови без да отделя жълтите си очи от моите.

— Длъжник си ми — казах му аз.

— След като говориш с О’Брайън, ще ти платят с бали — отвърна той и се стрелна като фурия през фоайето навън.