Уилям Дийл
Хулигани (57)

53. ПОЗНАЙ КОЕ Е ЧИСЛОТО

Събудиха ме нежното слънце проникващо през ефирните завеси и ароматът на прясно кафе. Някъде през нощта Диди беше пъхнала възглавница под главата ми и ме беше наметнала с одеяло, но все още се чувствах така, сякаш бях спал на дървен нар.

Беше облякла гладка рокля от черна коприна и дългата й коса се събираше на кок на тила й; коренна разлика от предната нощ. Но и тогава, и сега, беше страхотна. Донесе поднос с портокалов сок, препечен хляб, и кафе върху масата пред мен.

— Благодаря — казах аз. — Колко е часът?

— Малко след осем. Имаш достатъчно време да се върнеш в хотела си и да се подготвиш за срещата си с… как се казваше твоят приятел?

— Мики Парвър. Всички му казват Стик, но не ме питай защо, още е прекалено рано за дълги приказки.

Сокът беше ледено студен, кафето силно и горещо, а препеченият хляб не беше прегорял. Погълнах всичко с вълчи апетит, докато през това време тя седеше срещу мен и си допиваше втората чаша кафе.

— Искам да ти благодаря за снощи — каза тя. Гласът й прозвуча почти смутено.

— За какво, загдето замалко не те убиха заради мен ли?

— Искам да кажа за после, след това. За пръв път успях да се наспя от много седмици насам. И ти благодаря, че… ми изслуша глупостите.

— Хей, внимавай — казах аз. — Задръжките ти май отново навирят глави.

— Бих искал да ти се отблагодаря по някакъв начин.

И ето я, съвършената възможност. Отново трябваше да ставам ченге. Отпих си още малко кафе. Не ми беше много лесно да го изрека.

— Може би има такъв — произнесох накрая аз.

Тя беше повече от щастлива от възможността.

— Наистина ли? — извика тя. — Казвай! Всичко, каквото мога!

Отпих още няколко глътки от кафето, като се мъчех д го формулирам по най-подходящия начин, но проклетите думи все не идваха. Както и да го кажех, все щеше да прозвучи отвратително.

— Може би трябва да си помислиш, преди да го направиш — казах аз.

— Да помисля за какво?

— За това, за което ще те помоля.

Усмивката й започна да гасне.

— Познаваш ли един мъж на име Коен, който посещава Сийкоуст?

— Да. Не лично, просто е един от клиентите на банката.

— Често ли ви посещава?

— Обикновено всеки ден. Защо?

— Ти ли уреждаш сметката му?

Тя наклони глава като кукла дочула непознат звук.

— Не — каза тя. — Мистър Сийборн лично се занимава с нея.

Най-после. Напипахме връзката. Пулсът ми се ускори, макар и това все още да не доказваше нищо.

— Обичайно ли е това? Искам да кажа, в реда на нещата ли е президентът на банката да се занимава персонално с някаква си сметка?

— Той самият прави това с още няколко основни сметки, ако такова е желанието на клиента. Каква е работата, Джейк?

— Трябва ми информация — казах аз. — Ще я запазя в абсолютна тайна, обещавам ти. Няма никаква опасност някой друг да го разбере откъде е изтекла. Ще я използвам само аз единствено за да се добера до едни данни от изключително значение.

Челото и се навъси в дълбок размисъл.

— За какво става дума? Какво искаш? — запита тя. Тонът й определено беше станал по-официален.

— Имам нужда от кодовия номер за достъп до компютъра на банката, и номера или номерата на сметките на Коен.

Тя беше като зашеметена. Цели две минути ме гледа така, сякаш не вярваше на ушите си, после сведе поглед.

— Така значи — каза тя. — И двамата се нуждаехме от нещо.

Нямах отговор за думите й. Това беше самата истина.

— Ако е толкова рисковано… — започнах аз, но погледът й задуши края на изречението ми.

— Изнасянето на подобна информация не е ли углавно престъпление? — запита тя.

— Само ако те хванат.

— Струва ми се, че на времето някой каза същите думи на Тони.

Бях готов да преглътна всички обвинения, които можеше да ми запрати в лицето. Това беше гадна молба, а положението, в което я поставях, беше повече от отвратително. Ако не беше грижата й за Тони и обещанието ми да се опитам да й помогна, никога не бих заченал тази тема. Сигурен съм, че всичко това препускаше из главата й в момента.

— Виж — продължих аз, — ако не ми вярваш, можем да забравим за случая. Но обещанието ми да ти помогна с информация за Тони си остава в сила.

— Благодаря ти, че ми го каза — произнесе тя без да вдига поглед от пода. Реших да продължа натиска.

— Има закони, позволяващи дадени хора да бъдат вкарани в затвора — казах аз, — такива, които заслужават това, ако докажем, че парите им са изкарани по незаконен начин. Вярвам, че Коен е касиер на мафията. Това са онези, които се опитаха да ни убият снощи.

Тя вдигна рязко глава, загрижеността й временно надвита от любопитството.

— Това не им е първият път, когато се опитват да ме премахнат — продължих аз. — На хълбока си имам рана от куршум като спомен от последния им опит.

Тя продължи да ме гледа безмълвно, оставяйки на мен усилията да поддържам темпото.

— Искаш ли да чуеш как печелят парите си? Или какво правят с хората, озовали се на пътя им?

— Снощи го усетих на собствения си гръб — каза тя. Изправи се, взе подноса и го върна в кухнята. — Хайде, ела, ще те откарам до хотела — произнесе тя когато се върна.

Не произнесе нито дума повече. Събра си нещата и на излизане провери вратата да се увери, че е заключена. Отстрани изглеждахме двама обикновени души, излизащи на работа. На дневна светлина улицата изглеждаше като картина от учебник по история, глава Осемнадесети век. Почти очаквах да зърна Бен Франклин да мине покрай мен или да чуя Томас Пейн да изнася гръмка реч на близкия ъгъл. Направо ми изглеждаше невероятно, че Фронт Стрийт беше само на няколко преки от къщата.

ДиДи мълча и през целия път до хотела. Спря колата и се извърна към мен с лице изкривено от мъка и тревога.

— Знам как да се свържа с теб — казах. — Ще ти се обадя, дори и да не научи нищо определено.

Понечих да изляза от колата.

— Джейк?

— Да?

Минута остана неподвижна, после поклати глава.

— Не мога да го направя. Страшно съм задължена на Чарлз Сийборн, и това, за което ме молиш, ми изглежда като грозно предателство към него. Когато Тони се забърка в онази мръсотия, някои от директорите на банката настояха пред мистър Сийборн да ме уволни. Казваха, че присъствието ми вредяло на репутацията на банката. Той остана до мен през цялото време и ме защити, никога не каза нито дума или поиска да направя за него нещо повече от това, което бяха служебните ми задължения. Аз дори и не го знаех, чак месеци наред след това Ларк ми разказа какво е станало. Съжалявам, но това, за което ме молиш… Ще се почувствам така, сякаш собственоръчно съм му забила нож в гърба.

— Грешката е моя — казах аз. — Не трябваше да искам това от теб.

— Радвам се, че го направи — каза тя. — Радвам се, че се почувства достатъчно разположен, за да го направиш. Просто много съжалявам, че чувствам нещата така.

— Лоялността е доста рядко срещано качество тези дни, не се извинявай заради него — казах аз. — Ще се чуем по-късно.

— Пак ти благодаря — измънка тя докато излизах от колата. Проследих я с поглед докато се отдалечи и влязох в хотела. Стик беше седнал във фоайето и четеше сутрешния вестник.

— Избрал си много лош час за прибиране — изрече присмехулно той. — Какво ще си помислят съседите?

— Нали знаеш къде можеш да си ги навреш съседите си — изсумтях аз.

— Охо. Да не сме станали със задника нагоре тази сутрин?

— Не съм и помирисвал легло тази нощ.

— А, това ли било проблемът.

Изгледах го злобно и предложих да закусим в стаята, за да икономисаме време.

— Трябва да взема душ — изръмжах аз.

Качихме се в стаята ми и аз поръчах закуска. Препеченият хляб и кафето на ДиДи се бяха оказали крайно недостатъчни. После телефонирах на Дъч и му предадох накратко събитията от предишната нощ; исках да ги чуе първо от мен. Във възбудата си при кинотеатъра бях забравил да му разкажа за срещата си с Хари Несбит, така че започнах с нея, и завърших с престрелката до Касабланка.

Последното направо го изкара извън кожата.

— Веднага се обаждам на Акулата да пипне за врата тоя кучи син Нанс — разбушува се той.

— Няма смисъл. Той ще изкара поне една дузина души, които ще се закълнат, че е бил на най-малко половин дузина други места тази нощ.

— И тогава какво, да си свиркаме ли?

— На първо време, да — казах аз. — Когато му стъпим на врата, искам да е както трябва, и да няма измъкване.

— Какво искаш да правим с Несбит? — запита Дъч. — Информацията му за Нанс хич не ми звучи достоверно.

— Възможно е Нанс да е превъртял — казах аз. — Не мога да си представя Костело или Чевос да правят такива тъпи каскади, както са сега с пълни гащи.

— Защо не? — вмъкна се Стик. — Ако той беше успял, щяха да те отпишат като поредната жертва.

— Направих обещание на Несбит и искам да го спазя — казах аз на Дъч. — Можем ли да намерим две честни ченгета, които да го прекарат до Джаксънвил и да останат с него докато самолетът му излети?

— Ще се погрижа за това — обеща Дъч. — Само ми се обади, когато се свърже с теб.

— Благодаря. Двамата със Стик в момента работим върху едни други неща. Ще те информирам по-късно.

Той затвори и аз дадох на Стик номера на черния понтиак. Той се свърза с централата докато се бръснех.

Номерът беше горещ, откраднат само няколко часа преди Нанс и компанията му да се нахвърлят върху мен.

— Проклятие — изругах аз, — ако денят започва така, май ще е най-добре да се върна в леглото и да го започна отново.

Пиколо на най-много петнайсет години донесе закуската. Телефонът звънна и аз вдигнах слушалката, като в същото време се опитвах да ям, разговарям и обличам чисти дрехи.

— Добро утро, скъпи. — Гласът на Доу беше мек като агнешка кожа и леко пресипнал от съня. — До късно ли се излежаваме?

Хвърлих поглед към Стик, който отново беше забил глава във вестника, после се обърнах с гръб към него и снижих гласа си поне с една октава.

— Да. Снощи си легнах късно. Случиха се доста неща.

— По цял ден и нощ само мисля за теб.

— И аз — измънках.

— Беше повече от мъчение с Хари след онази наша нощ.

Панически се втурнах да диря убежища, но спрях преди да ги открия. Помислих си: „Защо трябва да се плаша от това, след като искам да го чуя?“

— Това е съвсем разбираемо — отвърнах аз.

— Да не си още под завивките? Едва те чувам.

— Партньорът ми току-що се отби на закуска — отвърнах с полушепот.

— Ах, това ли било — измърка тя. — Е, добре, освобождавам те тогава. Исках само да чуя прекрасното ти гласче преди да стана. Искам да си лежа така и да си мисля за теб. Моля те, направи така, че онази нощ пак да се повтори, Джейк. Господи, колко ми липсваш.

— Е, добре — отвърнах неловко аз.

Тя се засмя.

— Какъв глупчо си. Седмица или повече ще бъда в Уиндсонг, сама. Хари остава в къщата ни в града. След партито довечера вече съм там.

— Парти?

— Коктейлното парти на Бабс, глупчо такъв. Пропуснеш ли го, ще те убие, ако, разбира се, аз не я изпреваря. Ще се видим в шест. Благодаря ти, че се върна, Джейк. Обичам те, сладки мой.

— Аа, и аз, също.

Тя затвори.

Бавно положих слушалката и се обърнах да довърша обличането си. Измина цяла минута преди Стик да се обади, без повдига глава над вестника.

— Настина си много зле. Нямаш глас да говориш с жената. — Изпревари протестите ми с вдигната ръка и притвори очи. — Моля те, не ме обиждай, като ми кажеш, че е бил застрахователният ти агент.

— Точно така, беше застрахователният ми агент — изрекох аз с присмехулно раздразнение.

— Ходи ти по нервите, нали? Винаги е така на следващата сутрин.

— Как можеш да свеждаш всичко да една и съща рутина? Може би това да е по различно.

— Различно е, разбира се. Ще ти го обясня съвсем простичко, приятелче. Това е уникален случай. Старецът й притежава града, съпругът й пък го управлява, искаш да го окаушиш, поне за убийство, ако не изскочи нещо по-добро, и ми казваш, че било различно! Това е наистина лафът на годината!

— Ще стане проблем само когато аз го направя такъв.

— Ти вече си го превърнал в проблем, putz! Какво друго можеш тогава да наречеш проблем, ако това не е?

— Дюнтаун. Ето ти един проблем.

Приключих с обличането и изядох още едно парче от овлажнелия вече препечен хляб.

— Добре — избухнах аз, — това е проблем. Прекалено дълбоко е заседнала в мен, човече. Двайсет години не ми стигнаха, за да я измъкна оттам. И все си мисля, че е била най-страхотната жена, която някога съм имал. И искам поне още малко да й се порадвам. Направо съм бесен при мисълта, какво би могло да бъде вместо тези двайсет години.

— Не сме ли всички като теб — изрече Стик с неподозирана горчивина. Последва още една пауза, преди да продължи. — Мисля, че пропуснах нещо. За цената, която трябва да платиш. Или съзнателно я остави настрана?

— Не знам каква е цената. Това е страшно труден въпрос.

— Не знам какво друго би могло да бъде по-трудно — каза Стик. — Искаш ли да го споделиш с мен?

Това наистина беше печално занимание — да си мисля какво би могло да бъде вместо това, което се беше случило. Но ако не можех да се доверя на Стик, на кого другиго бих могъл да се доверя? И внезапно, сякаш отстрани, чух от устата ми да се излива всичко, от деня, в който двамата с Теди станахме съквартиранти покрай футбола в Джорджия и завършвайки с деня, в който Шефа ми би онзи страхотен шут. Не оставих нищо настрани; излях всичко от себе си — сърцето, душата, гнева, болката, всички онези чувства, които завръщането ми в Дюнтаун беше разбунило от миналото.

— Господи, човече, та тия хора направо са ти ебали майката! — възкликна той.

— Никога досега не съм си признавал — казах аз. — Гледам Рейнс и си мисля, Господи, та това можех да бъда аз. Гледам Дънлийви, и си мисля, ако Теди беше останал жив, и това можех пак да бъда аз. Всеки път, когато се озърна, и миналото ми тегли шут в задника.

— Ти си един от онези хора, които не могат да останат изключени — произнесе той със сериозен тон. — Просто не си такава натура. Но ти си прекарал толкова дълго в това състояние, че сега не можеш да се отучиш, страх те е да поемеш риска. Също както във Виетнам, когато се страхуваше да се сближиш прекалено много с момъка до себе си, защото съзнаваше, че само след секунда може да го няма повече. Това е много лесен начин да избегнеш вината, която идва по-късно, като се изключиш.

— Това ли била цялата работа, Стик? Вината?

— Нали ти казах преди няколко дни, вината е онова, което и до края не ти дава прошка. По дяволите, ти си претоварваш мозъка с нея. Ти изпитваш вина към онова момиче, изпитваш вина, защото искаш да го начукаш на съпруга й, изпитваш вина, защото губиш чувството си за обективност, изпитваш вина и заради брат й. Каква е била онази работа с Теди? Ти непрекъснато тъпчеш около тая тема, без нито веднъж да я заченеш.

Разказах му накрая историята. Не беше трудно; той също беше минал оттам, познаваше кошмара, и разбираше всичко.

Имах дни, когато времето притъпяваше резкия образ на онази нощ, но те бяха редки. Множеството образи още беше у мен, но този беше най-ослепителният. Беше като триизмерен кошмар, упорстващ също като всичките ми спомени за Доу. Истината беше там, че Теди Финдли не беше загинал в бой или някъде близо до бойното поле. А можеше. И пред погледа ми отново започна да се извърта онова, което би могло да бъде, но не бе станало. Двамата с Теди не бяхме видели кой знае какъв зор във Виетнам. Оставаха ни само няколко седмици да се върнем у дома. До Тет, когато цялата страна сякаш избухна под краката ни. По цялата територия пламнаха стотици сражения. Истинска лудост. Превърнаха цялата страна в бойно поле и през оставащите шест седмици Виетнам ни разказа наистина играта. Успяхме да се измъкнем живи и невредими оттам, както само един човек с голям късмет би могъл да го направи, и се добрахме до Сайгон. Теди беше откачил малко. Успя да намери отнякъде двайсетина цигари марихуана и няколко дни се беше преселил в някакъв друг свят. Започна да говори за белите и за черните шапки.

— Всичко ми стана ясно за тази война, Младок — изрече той една нощ. — Виждаш ли, по-рано винаги сме били белите шапки. Трябваше да бъдем добрите момчета. Тук обаче никой още не е разбрал какво точно сме. Дали сме белите или черните шапки? — Той го произнесе по начина, по който добрата вълшебница от „Магьосника от Оз“ пита: „Ти добра вълшебница ли си или лоша?“

В Сайгон имаше един комплекс под управлението на военната полиция. Казваха му Додж Сити, защото началникът му беше един майор на име Дилън. Комплексът изглеждаше също като Додж Сити, рай за любителите на скандали, накратко, място, в което можеш да се разтовариш; две сгради с курви и барове под контрола на военната полиция за наше добро. Но военните полицаи не можеха да огреят навсякъде. Понякога нещата позагрубяваха. Една нощ пушихме марихуана докато съвсем откачихме и потеглихме за Додж, където завършихме в един публичен дом. Беше просто една съборетина разделена със завеси. Навсякъде се разнасяха стоновете на трудещите се усърдно войници.

— Хайде да вземем пет или шест — предложи Теди. — Ще си направим едно малко файтонче. — Това обаче не беше за мен. Не бях чак дотам превъртял от марихуаната и в мен все още имаше малко останало от католическата религия. Така че той се пъхна зад завесата и се намърда в едно сепаре. Започна да ми подхвърля лафове; все едно, че бяхме в една стая.

— Как върви предварителната подготовка, Младок?

— Затваряй си устата!

— Да нямаш проблеми, а?

— Да, теб!

Той се разсмя и изведнъж смехът премина в писък, който се превърна в гъргорене, сякаш някой се давеше. Скочих и пометох всички завеси до сепарето му.

Момичето вече бе изчезнало. Това беше доста обикновен трик. Била си е поставила половин бръснарско ножче между зъбите и когато го целува му отрязва езика, и докато той се дави в собствената си кръв, за по-сигурно му прерязва и гръкляна. Умря в ръцете ми още преди да успея да извикам помощ. Не си спомням как изглеждаше момичето; мислех единствено, че можех като едното нищо да бъда на неговото място.

— Знаех как щеше подейства на Доу и Шефа Финдли истината за смъртта му. Подправих цял куп документи, твърдящи, че е загинал в битка, и подправих препоръка за Сребърна Звезда и Пурпурно сърце на негово име. Капитанът не даваше пукната пара. Държеше се така, сякаш изобщо не забелязваше какво става.

— После написах писмото, в което им съобщих, че Теди е загинал по време на бойна акция, че смъртта му е била бърза и безболезнена. Не знаех кое беше по-ужасно, смъртта на Теди или лъжата за нея. Да я надраскаш на някакъв лист хартия, ей-така.

Стик дълго време не помръдна от мястото си след като свърших; седеше и пушеше, без да отделя поглед от краката си. Не беше от шока; там това беше сред обичайните неща. Просто един пореден ден в рая.

Накрая заклати глава.

— Човече, ти настина си се изтормозил здравата, ама много здраво. Какво толкова има в това? Казал си лъжа и си направил най-добрия си приятел герой. Голям праз.

— Това и представлява. Като че ли Виетнам има по-голямо значение от това.

— Виетнам беше едно гигантско осиране. Също като белег на корема ти. Прикриваш го и го забравяш; не го боядисваш червен, бял и син.^[1] Ти си един от онези обковани в желязо рицари, Килмър, старо аверче такова. Ти си мюре за лешоядите. Знаеш ли какво ще ти кажа? Забрави онова с лъжата. Дръж легендата; и без това никой не иска да слуша истината. По дяволите, авер, плюй на препятствията. Давай напред, не се отказвай. Може и да е последният ти шанс.

Той запали цигара и се върна към вестника си, но след малко добави:

— Просто пъхни човека й зад решетките, и с това си решаваш проблемите.

— Не можеш да говориш такива неща.

Той пусна вестника на пода и вдигна поглед към мен.

— Просто съм откровен с теб. Идеалното решение за теб е да изкараш Рейнс мозъка, който стои зад всички тия убийства, а Нанс — неговия стрелец. Така с един куршум убиваш два заека. Оправяш си сметките и получаваш момичето. Вълшебният финал.

— Невероятно — казах аз. — Та това са страхотни перспективи.

— Ти току-що разбра цената — посочи ми той.

— Да, бизнес, както обикновено — изрекох язвително аз.

— Ако е бизнес като снощния, разчитай на мен по всяко време — отвърна Стик. Ставаше ясно, че беше казал всичко, което си беше наумил за личните ми проблеми.

— Благодаря ти, че сподели с мен и своята одисея — казах аз.

— Тъкмо стана дума за бизнес, имам малко новини за теб. Хайде да се върнем на главния ни проблем, какво ще кажеш? Така или иначе, не ми е в навиците да се пъча. Към осем минах през Склада. Имаме добра вест, лоша вест, и такава по средата.

— Първо добрата.

— Добрата новина е, че Ланг Акулата най-после е хванал Нанс във визьора си. Лошата е, че той се е появил едва към три. В противен случай можехме да го изкараме свидетел на малкото ти парти снощи на брега на реката.

— Няма да е лошо да разберем какви ги е вършил през последните два дни — казах аз.

— Акулата го изяснява в момента. Чарли Едноухия пък има информация кой какво притежава в града, а Луис Каубоя от тази сутрин вече е залепен за гърба на Коен. Така че какво толкова хленчиш, че денят започвал много лошо, ако не броим факта, че главата ти не е настроена както трябва?

— Първо на първо, нараних една прелестна дама.

— И какво й направи, да не я отритна?

— По-лошо, помолих я да наруши закона.

— О, това ли било? Убийство, банков грабеж, какво?

— Поисках кода за достъп до банковия компютър и номера на банковата сметка на Коен — казах.

Той дори не мигна. Все едно, че съм я помолил да ми донесе чаша вода.

— И направи ли го?

Поклатих глава.

— Дамата е далеч по-изправна от мен — казах аз.

— Е, Ларк не се придържа много към такива мнения — произнесе Стик с онази негова налудничава усмивка. — А ето ти и остатъка от добрите вести.

Той бръкна в джоба на ризата си, измъкна лист хартия и ми го подаде. Върху него бяха изписани две числа. Ларк бе нарисувала едно ухилено човече зад второто.

— Това да не са кодовите номера за достъп до компютъра на банката? — запитах възбудено аз.

— И номерата за сметката на Талиани.

— Невероятно! Сигурен ли си, че са верни?

— Имам пълно доверие на дамата си.

— Дамата явно има страхотна памет — казах.

— Има и още нещо. Познай кой е операторът на компютъра в банката.

— Ти ме бъзикаш!

— Тя има научна степен по математика и компютърни технологии от университета в Емъри. Сигурно съм влюбен. Жена с фасада като нейната и онова зад нея е способна да ме накара да се замисля дали да не подам рапорт за уволнение, по дяволите.

Бях силно впечатлен от информацията, но още по-силно ми подейства фактът, че той я беше помолил за това.

— Как, по дяволите, разбра, че ме интересуват тези номера?

— Ларк ми каза, че си отишъл в Касабланка да се срещнеш с Диди, и разсъдих, че ти трябва нещо — каза той. — Не беше трудно да разбера какво точно. По дяволите, почти всеки път загрявам какво става или какво трябва да стане.

— Сега, след като ги имам, вече не съм много сигурен какво да правя с тях.

— Да не си забравил, че когато постъпих в Хладилника, шест месеца си вадих очите пред компютъра? Аз знам какво да правя с тях.

— Можеш ли да получиш достъп до кода и да се вмъкнеш в главния терминал на банката?

— Мога да се нахакам^[2] във всичко — ухили ми се той. — Аз съм добрият вълшебник, не помниш ли?

Дланите ми се овлажниха само при мисълта до какво можем да се доберем. За пръв от пристигането ми в Дюнтаун усетих, че сме се приближили до нещо действително важно. Вярно, информацията не можехме да я представим в съда, но пък тя можеше да ни отведе направо до първоизточниците.

— Ще ми кажеш ли все пак за какво точно става дума?

— И аз не съм много наясно. Единственото, в което съм сигурен, е, че Коен им е касиерът и че той работи само със Сийборн в банката. ДиДи ми го каза. Използват банката като пералня, знам го. Тази банкова сметка трябва да ни каже нещичко.

— Съгласен съм с теб за Коен. Ларк казва, че той обикновено внася депозити в брой веднъж на ден. Големи при това.

— Знае ли точно колко?

— Не, но веднъж надзърнала в един дневен депозит, ей така, от любопитство; числото се състояло от шест цифри.

— Какво! Господи, Стик, пипнахме ги. Този път вече няма къде да бягат.

Подсвирнах си през зъби, двамата се разсмяхме като луди и се заблъскахме по гърбовете; подскачахме като хлапета от колеж. Ако Ларк беше права, Коен може би прекарваше половин милион долара седмично през сметките на фамилията Талиани.

— Това все трябва да е прикрито по някакъв начин — изрече накрая Стик, след като се поуспокоихме. — Толкова много пари няма начин да не привлекат вниманието на Прокажените.

— Това означава, че и Сийборн е затънал до шията си — казах.

— Значи искаш да се разтършуваме?

— Да. Това, което специално ме интересува, е холивудска пощенска кутия, някаква разплащателна сметка.

— Такава, на която момчетата от данъчното едва ли биха обърнали внимание?

— Точно.

— Тоя номер и преди е бил пробван от експерти.

— Е, — казах аз, — винаги ще се намери някой, който да измисли по-добър капан.