Уилям Дийл
Хулигани (20)

16. КОШМАРИ

Тази нощ сънувах пак онзи сън. За пръв път през последните четири или пет години. Беше минало толкова много време от последния път, че го бях забравил. Това започна още първата година след като се върнах от Виетнам. Разбирам, че е нещо нормално. Нарича се нощен шок със забавено действие или нещо от този род. Отначало беше само този упорстващ сън. Нито веднъж не успях да си го припомня целия, а само откъслечни епизоди. След известно време вече се превърна в толкова привичен кошмар, че вече знаех, че сънувам, и не се тревожех.

И в един момент той се промени.

Започва така. Плъзгам се с делтапланер над някакъв град. Възможно е да е Сайгон, но не мога да бъда сигурен. В един момент хората на земята стрелят по мен. Не мога да ги видя, но куршумите пронизват крилата на делтапланера. После започват да бият и по мен. Отскачат от мен сякаш кожата ми е бронирана. Не ги усещам. Не чувствам нищо. И нищо не чувам. Това е ням сън. В следващият момент, който си спомням, виждам Теди. Бяга по билото на някакъв покрив. Не знам от какво бяга. А може би бяга към нещо. Започва да ми маха с ръка. Опитвам се да се смъкна ниско, за да го сграбча, но делтапланерът не иска нито да се спуска, нито да се издига. Теди започва да ми крещи, един безмълвен крясък. Изпадам в отчаяние, че не мога да го достигна. Накрая успявам да се измъкна от седлото на делтапланера и увисвам отстрани, пускам се и падам в празното пространство.

И в този момент се събуждам.

След време сънят започна да се усложнява, след като вече бях привикнал към него и бе престанал да ме тревожи.

Появиха се и други делтапланери, които се опитваха да се сблъскат с мен. Бяха черни, а пилотите им бяха всички с маски. Беше също като препятствие по курса в небето. Преди да привикна и към тази версия, хората в другите делтапланери започнаха да смъкват маските си. Един от пилотите се оказа майка ми. Друг пък беше един мой учител от училището ми от пети клас, когото не бях виждал или дори не си го бях припомнял от петнайсет години. Друг беше баща ми, едно лице от фотография. После дойде редът и на енорийския свещеник от градчето в Ню Джърси, където бях роден. Не можех да си припомня името му; спомнях си единствено за това, че той събираше „тихи пожертвувания“ — това означаваше банкноти, а не монети. Това винаги ме ядосваше. Имаше също така и един капитан на име Грант, един тиранин, под чието ръководство двамата с Теди служехме в началото във Виетнам, когато бяхме още младши лейтенанти.

Всички ми крещяха с цяло гърло, но аз, разбира се, не чувах нищо. Беше като ням филм на ужасите без край.

Две години по-късно, когато патрулирах улиците на Сан Франсиско, се сприятелих с един патрулен полицай, който също беше служил във Виетнам. Казваше се Уинфийлд. Беше чернокож и караше колежански курсове по психология, като си мислеше, че това ще му помогне да стане детектив.

Една нощ след много бири се разприказвахме на тема сънища, разказах му кошмарите си и той ми изнесе една кратка лекция по психология:

— Моралните ти ценности са се скапали всичките, Джейк. Работата е там, че ти си мислиш, че си различен. Не се тревожи, ела в клуба. Предполагам, че ти разсъждаваш така: тук е така, а там е било иначе, нали така? И си слагаш страшен кахър на сърцето заради тази глупост. Не можеш да се измъкнеш, а те е страх да споделиш с някого, защото не искаш да разберат това. Човече, та всички сме така, дето сме били на онова проклето място и сме се върнали здрави и читави. Каквото и да правиш, каквото и да видиш, ти решаваш колко смисъл има в това. Опитай се да вникнеш в думите ми и му тегли майната на всичко останало.

След този случай разговаряхме много. Сънищата започнаха да се разреждат и накрая спряха напълно.

Последната нощ обаче в Дуумстаун сънят отново се появи, само че този път по билото на покрива не бягаше Теди.

А Франко Талиани.