Уилям Дийл
Хулигани (32)

28. ПЕЕЩОТО ВЪЖЕ

Облякох се за по-малко от пет минути. Докато бързах през фоайето на хотела дочух рева на двигателя на Черната Мария, която след миг закова на място с жестоко скърцащи спирачки. Предната врата се отвори и аз се вмъкнах вътре. Стик включи направо на втора и остави най-малко един инч гума по асфалта.

— Давам всичко, само мястото да не е много далеч — простенах аз.

— Десет минути — каза той, докато залепваше червения буркан върху покрива на колата и включваше сирената. Това бяха най-дългите десет минути в моя живот. Стрелнахме се в южна посока покрай реката, където закъснелите шхуни на ловците на стриди се бяха превърнали ивици от светлини.

Сградата се намираше близо до Бак ОТаун, груба постройка, преобразена в приятен жилищен блок, обърнати към малката река с името Хамптън Ран. Плосък покрив, изящна входна врата; екстериорът просто излъчваше клас. Улицата гъмжеше от полицейски коли паркирани в безпорядък пред сградата.

Пред вратата стоеше Луис Каубоя с много нещастен вид.

— Осрах се — изрече той сбито. — Промъкнаха се покрай мен.

— Кой се промъкна покрай теб, Каубой? — запитах го аз.

— Тоя, дето ги е опаткал — изрече той с поглед забит в пода.

— Ги? — обади се Стик.

— Двама са — каза той, посочвайки с палец зад рамото си към зданието. — Вторият етаж предният апартамент.

— Кой е другият? — заинтересувах се аз докато крачехме към вратата.

— Дела Норман — отвърна той.

Ново име!

— Трябва ли да я познавам?

— Беше любимката на Грейвз Дългоноско — обади се Стик.

— Да, ама е била в кревата с Логето когато са го опаткали — добави Луис.

Подсвирнах през зъби.

Хаосът царуваше в спалнята на втория етаж.

— Пеещото въже — произнесох, взирайки се във врата на мъжа.

Недоумяващото „Ъ?“ на Дъч ми каза, че той никога не е чувал за трика.

— Така му казват виетнамците, пеещото въже. Убийство чрез възела на Тъги.

Сред англичаните беше известно като бомбайският Бърк — Бомбай, защото удушвачите с Тъги действаха в Индия, а Бърк беше английския жаргон за удушване, наречено така на името на един англичанин, опитал се да удуши кралица Виктория, не успял, и за наказание неговият врат изтърпял изпитанието, което предвиждал за кралицата.

Бяха минали повече от дванайсет години откакто бях видял за последен път това специфично охлузване. Представляваше кървавочервено петно с размер на монета от половин долар, в меката част на основата на черепа на Логето, на врата. Дълбоката и алена ивица обикаляща шията му допълваше картината.

— Има ли още някой тук? — запита Стик.

— Салваторе — отвърна Дъч. — Отвън е, проверява околността.

— Не съм виждал подобна рана от Виетнам — казах аз.

— Каква красота. И после? — запита умореният лейтенант.

Луис Каубоя запълни рамката на вратата; дръжката на кобрата му 357 калибър стърчеше от колана му точно над ципа.

— Ако само някъде плъзне дори и думица за случая, моментално си сменяш името — изрече Дъч. Луис не каза нищо. — Добре — продължи Дъч, — кажи сега какво стана.

— Всеки понеделник вечерта Логето идва на това място, без значение дали вали град или е ясно, около шест. Обикновено остава час, час и половина. Има две лимузини и четири горили. Влиза вътре, а четирите задника започват да хвърлят монети в коридора. Два часа по-късно главният задник е все още вътре. Към осем и половина вече започвам да се изнервям. Накрая решавам да хвърля един поглед, да разбера какво става.

— Сам, с четири горили между теб и Логето, и без никакви подкрепления? Не ти ли се струва, че в образованието ти има доста бели петна? — изръмжа язвително Дъч.

Каубоя само повдигна рамене.

— Бях заредил пушката с едри сачми. Влизам, тръгвам нагоре по стълбите, размахвам ютията и им се дръпва лайното от страх. „Ако искате да ви завият в найлоново одеяло, нямам нищо против“, само това им казах. Допрях ухо до вратата, извиках един или два пъти. Нищо. И накрая изритах вратата.

Той придружи думите си с широк жест, обхващащ цялата стая.

Стаята изглеждаше като разорано поле. Завивки и чаршафи бяха разхвърляни по пода, възглавници. Жената лежеше възнак гола, с коса сплъстена върху лицето й. Логето лежеше по очи, напълно облечен, сграбчил чаршафа с юмруци, и крака висящи от леглото без да стигат до пода.

— Значи това е Дела Норман — произнесох аз. Дори и в смъртта си бе запазила красотата си.

— Сега вече работата се заплита съвсем — каза Стик.

— Иска да каже, че Дългоноско няма да понесе много леко този случай — изрече Дъч и заклати яростно глава. — Нова загадка — простена той. — Какво, по дяволите, е правил Тони Логето, да чука любимото парче на Дългоноско.

Пристигането на Чес, медицинския експерт, прекъсна хода на мислите му. Чес беше нисък и пълничък, в стари панталони и пижама, натъпкана до половината в тях. Не беше особено щастлив.

— Я да видим какво имаме тук — каза той.

— Зетят на Талиани и гаджето на Грейвз Дългоносия.

Чес се загледа с особено похотлива усмивка.

— Уха, умирам за пикантерии — простена той. — Това му най-хубавото на нашата работа, да ви кажа. Човек изведнъж става съпричастен и на най-интимните семейни истории. Чудя се как ли ще го понесе Дългоноско.

— Много зле — подсказа Стик.

Чес пусна на пода черната си кожена чанта.

— Първо дамите. Я да направим няколко снимки преди да разбъркам работите.

Появи се и фотографът, засне стаята от всички възможни ракурси и изчезна само след десет минути. После се включи и докторът и започна, бъбрейки безспир докато си вършеше работата.

— Жената е удушена по класическия начин. Отпред, бих казал. Вижте само следите тук върху ларинкса. Смъртта е било почти мигновена. Предполагам, че каротидната й артерия, и всичко около нея е смачкано. Тук са действали сръчни, бързи и здрави ръце.

Той продължи да опипва, без да спира и работата с уста.

— Крайно време е да позадържите малко топката, Дъч. Хладилникът в центъра вече пращи по шевовете, а в патологията я имаме петима души, я нямаме, пък и аз от три месеца все си вземам годишната отпуска. Ще се радвам много, ако накрая успея малко да си вдигна задника оттук.

— Ха-ха-ха — обади се Дъч с последните останки от чувството си за хумор, което впрочем важеше и за всички ни.

Огледах апартамента докато Чес продължаваше работата си. Жилището заемаше предната част на сградата. Всекидневната, спалнята и кухнята — всички гледаха към улицата. Апартаментът беше обзаведен абсолютно без вкус. Скъпи мебели, които изобщо не си подхождаха. Гардеробът й съдържаше дрехи достатъчни за откриването на моден салон.

Банята и няколкото малки помещения бяха прилежащи към една уличка, минаваща покрай сградата. Апартаментът имаше само една входна врата, тази, през която бяхме влезли.

Разгледах банята. Беше просторна, с двойна мивка, шкаф, вана и душ.

Прозорецът над шкафа беше отворен и завесите леко се полюшваха от бриза. Подадох си главата.

Огледах нагоре и надолу.

Върнах се на мястото на престъплението.

През време на отсъствието ми в стаята се беше появило ново лице. Казваше се Браун, от отдела за разследване на убийствата, възнисък и набит мъж с ястребова физиономия, старчески петна по ръцете и силно прошарена коса.

— Чувам, че утре щели да те пенсионират, Дъч — проговори с гъгнивия си глас той. — Както върви, скоро няма да имаш никаква работа.

— Не ме карай да се смея, че ще получа уртикария.

— Колко станаха вече от миналата нощ досега? — запита Браун, продължавайки да боде с остена си едрия мъж. — Май вече ще можеш да сформираш цял футболен отбор, а?

— Виж какво, Браун, върши си работата, а кривенето и палячовщините ги остави за Боб Хоуп.

Ченгето от отдела по убийства прехвърли вниманието си върху Дела Норман.

— Скивай само каква нянка има тая пачавра, брей. Тоя идиот е очистил такова страхотно путе, направо да го убиеш!

— Ако искаш да те оставим насаме с нея няколко минути, да я опиташ, какво ще кажеш? — изкикоти се Дъч.

— Яж ми хуя.

Пред нас се демонстрираше размяната на реплики от най-висш клас.

Чес привърши огледа на жената и се захвана с Логето.

— Я да видим какво имаме тук? — промърмори Чес. — Тук май вече е имало бесене.

— Джейк твърди, че тая работа изгледала като някакъв стар виетнамски номер, дето му казвали „пеещата струна“ или нещо такова.

— Да не са го научили от шоуто на Лорънс Уелк? — запита подигравателно Браун.

— Казват му „пеещото въже“ — поправих го аз. — Взема се въже, завързва се възел по средата му, а в края му се завързва малка пръчка. Удушвачът пристъпва зад жертвата си, нахлузва примката около шията й, хваща пръчката и я усуква. Възелът притиска главния нерв върху задната част на врата и по този начин жертвата е парализирана. След това стигат и шейсет секунди, за да се завърши работата.

— Май ти допада Федитата да си блъскат главата вместо теб, а? — подхвърли Браун.

Луис Каубоя издаде гърлено ръмжене и огромните му пестници се свиха застрашително. Дъч нежно положи ръка върху рамото на гиганта.

— Някой да е пипал нещо тук? — обади се Чес.

Каубоя пристъпи от един крак на друг.

— Използвах тоалетна хартия, когато телефонирах. Не съм пипал никъде с голи ръце — изрече той.

— Отлично, момчето ми. Виждам, че имаш добри учители — обърна се Чес към Дъч.

— Да, и сега остава само да ги научи как да говорят — намеси се пак Браун.

— Каубой, иди долу и виж какво можеш да измъкнеш от ония даго любители на ези-тура — обърна се Дъч към Луис, спестявайки на Браун един продължителен престой в интензивното отделение. Дъч изчака Луис да се отдалечи и запита:

— Какъв ти е проблемът, putz?

— Ти с твоите лайна със специално предназначение до тоя момент не си направил нищо, освен една огромна купчина лайна — изрече Браун.

— Вдигаш доста шум за човек с шест неразкрити убийства на гърба си — каза Дъч.

— За една нощ ни се събраха достатъчно трупове в центъра — отвърна Браун.

— Ще си изплачеш очите, Браун, и няма да виждаш дори и пишката си, когато пикаеш — каза Дъч.

— Яж ми хуя — произнесе Браун.

В стаята зацари напрегнато мълчание. Чес наруши състезанието по размяна на духовитости.

— Вижте, момчета, нямам нищо против да си представяте, че сте пред камерата, но аз трябва да си върша работата. Мога ли вече да смъкна тия двамата долу и да ги поразгледам отвътре?

— Оттук нататък вече ми е през оная работа за тях — отвърна Дъч. — Занимавам се с тях, докато още дишат, а оттам нататък вече са грижа на тоя putz тук.

— По кое време приблизително са загинали, Док? — намесих се аз, като се надявах да облекча малко положението.

— Предполагам, държа на тая формулировка, не искам да се ангажирам с точен час, предполагам, че са били убити в много близък интервал от време, първо е било момичето. Някъде преди три, четири часа.

Сега беше десет и тридесет и пет.

Медицинският експерт преобърна тялото на Логето и мъртвият гангстер се озова на гръб, втренчен безжизнено в тавана с език изхвръкнал от устата му. Нямаше и едно разкопчано копче. Дори и вратовръзката му не беше разхлабена.

Няколко идеи започнаха да ми се мяркат из главата.

Излязох в коридора, намерих стълбището към покрива, и се изкачих горе. Вратата за покрива не беше заключена. Отворих я и надзърнах надолу към отворения прозорец на банята, като огледах отблизо тухлената стена. Над корниза имаше три пресни драскотини.

Слязох долу и видях Стик да разговаря с един от четиримата любители на ези-тура, дребен гангстер с лице като невестулка, застанал малко встрани втренчен към улицата докато говореше, сякаш Стик не беше до него.

След малко Стик кимна и се дръпна от информатора си, влезе в сградата и дойде при мен на втория етаж.

— Засега нищо — каза той. — Тоя дребен педал, с който говорих, има брат в предварителния арест, който ще влиза на топло за пласьорство. Надява се, че ще отида в съда да му издействам на копелето по-кратка присъда. Готов е на всичко, само че не знае и бъкел какво се е случило тук, нито пък някой от останалите трима. Казва, че Логето дошъл към шест и петнайсет. Видели го да влиза в апартамента на момичето, както си му бил редът всеки понеделник вечерта. След две-три минути дочули пружините да скърцат усилено, като разсъдили, че Логето толкова е бил надървен, че я сграбчил от вратата за краката. Пуснали няколко майтапа, после започнали да подхвърлят монети докато накрая се появил и Луис Каубоя и нахлул вътре.

— Ела да огледаме отвътре.

Двамата се върнахме в апартамента. Тялото на Дела Норман вече беше опаковано в найлонов чувал и положено на носилка. Момчетата от линейката нахлузиха чувала и върху Логето и изкараха и двете тела навън. Браун ги последва в коридора; в стаята останахме Дъч, Стик и аз.

— Какъв беше тоя мухабет за Бърк? — запита Дъч. — Какъв е тук номерът?

— И аз съм го виждал веднъж — обади се Стик. — СРБЧ го използваха. Безшумно и мигновено.

— Какво е това СРБЧ?

— Специални Разузнавателни Бойни Части. Бяха нещо като армейските зелени барети. Само че не притежаваха тяхното обучение. Наемаха всичко, което можеше да се наеме. Рецидивисти, изхвърлени от армията, стари френски легионери, наемници, хора, които не желаеха да се връщат в Щатите, след като им изтечеше службата. Основната им задача беше да убиват. Изпращаха ги да очистят някой селски вожд или бирник, или пък някой въстанически ръководител, започнал да събира повече мощ, отколкото му се полага. Ей такива.

Моорхед поклатиш глава.

— Не прилича много на армия.

— Служил ли си, Дъч? — запита Стик.

— Корея. В кашимерията. Шестнайсет месеца — изрече тежко едрият германец. — Спомняте ли си Корея, момчета? В сегашно време повечето хора си мислят, че Корея е името на верига от денонощни магазини за хранителни продукти.

— Бедната стара Дела — обади се Стик. — Защо ли им е притрябвало да пречукват и нея?

— Защо се тюхкаш толкова за нея? — обърнах се аз към него.

— Познавахме се — повдигна рамене той. — Веднъж ми се наложи да я арестувам. Намерих цигари с марихуана в нея. Бях тръгнал на лов за информация, надявах се да изкопча нещо за Носа. Тя разсъди как стояха нещата и се позабавлявахме малко.

— Чудя се какво ли работа е имал с нея Логето.

— Може просто да го е сърбяла оная работа — предположи Стик. — Нали той беше местният ебач от фамилията Талиани?

— Прекалено е просто, за да изчерпва нещата — възрази Дъч.

Престанах да ги чувам. Блъсках си главата как е било възможно да убият Логето и Дела Норман без четиримата телохранители да чуят или видят нещо в подножието на стълбите.

— Идва ми наум само една причина, поради която може да я убили — казах аз.

— Всички сме затаили дъх — произнесе Дъч.

— Логето идва тук всяка вечер в понеделник. Убиецът му го е знаел, както и точното време на пристигането му, като също така е имал и добра представа за охраната му. Едва ли може да се промъкне толкова лесно през телохранителите му. Така че как постъпва той или тя? Идва пръв или първа и убива момичето. Убиецът знае, че Логето влиза сам в апартамента; той е мачо до мозъка на костите си, за да кара юнаците си да прочесват преди него апартамента. Така че той или тя убива момичето и зачаква. И когато Логето влиза, убиецът го удушава с виетнамския номер. Логето не успява да произнесе дори и звук.

— И след това той или тя се измъква през прозореца на банята с въже — завърши Стик.

— Само че в нашия случай убиецът се е измъкнал нагоре, а не надолу — възразих аз. — И е използвал вратата на съседния покрив, за да не го забележат от земята.

— По всяка вероятност е използвал същия път и на влизане — каза Стик. — Слиза, очиства и двамата, и после по обратния път се измъква.

— Превъзходен план — обобщих аз.

Дъч обмисля чутото в продължение на няколко секунди.

— Даа, съгласен съм с вас. Наистина се иска голям кураж да пречукаш гангстер, докато телохранителите му подхвърлят монети в коридора под тях.

— Даа. Или някоя отчаяна глава — обадих се аз.

— Отчаяна?

— Да. Или е бил някой с кураж по-голям от този на Давид, или някой, който не е можел да си позволи да не го направи.

— Значи в този случай, ако това е бил Нанс, който е изпълнявал поръчка на Чевос, то тогава остават само Костело, Брониката, Стизано, О’Брайън и Коен.

— Брей, че те останали само петима — обади се Стик.

Дъч се облегна на стената с ръце в джобовете.

— Сега е пълнолуние, нали разбирате — произнесе той печално. — Бременни жени помятат, на мъжете им избива чивията.

— Хубава идея — одобри Стик. — Точно това и ще кажем на пресата, че виновно за всичко е пълнолунието.