Уилям Дийл
Хулигани (51)

47. ТИТАН ВЛИЗА В ИГРАТА

Напрежението спадна с появата на още една лимузина. Тази специално беше черна и аз вече я бях виждал и по-рано, пред хотел Понс след убийството на Драганата. Дори си спомних и номера й — ST-1. Колата бавно се плъзна срещу нас, докато фаровете й накрая се озоваха между нас и отряда горили на Чичо Джоли. Като по даден знак всички оръжия в миг изчезнаха. Чух стъклото на Грейвз да се вдига обратно.

— Тая вечер нещо гъмжи от лимузини — произнесох аз.

— Всяка нощ гъмжи — каза Муфалата.

Вратата на шофьора се отвори и един висок и ъгловат мъж в местна униформа излезе оттам. Беше висок не повече от шест фута и шест инча и не тежеше повече от двеста и петдесет паунда. Крачеше с показно накуцване и гледаше с някакъв замаян поглед. Много пъти бях срещал очи като неговите, пълни със страх от това, което им предстои да видят, или от вече видяното. Не произнесе нищо, само се облегна на колата.

Екипът от горили направи кръгом като група роботи и замарширува обратно към арената.

— Това е Люк Бъргър, човекът на шерифа — каза Сапата. — Останал му е само един здрав крак, но и с него може да изкара въздуха на всеки динозавър, ако му се наложи.

— Какво се е случило с него? — заинтересувах се.

— Преследвал един контрабандист с колата си, и загубил управление точно на моста на Саут Ривър, излетял над перилата и се приземил през покрива на някаква публична сграда два етажа по-долу. Трябвало им шест месеца да го съберат. В резултат на това единият от краката му останал три инча по-къс от другия.

— Чувах, че Титан заплатил всички сметки, които не могла да покрие застрахователната му полица.

Човекът на Грейвз се върна обратно при линкълна на шефа си и му подаде една бала с пари през прозореца.

Изведнъж всичко се бе превърнало в бизнес.

— Стига ми толкова веселие за тази вечер — каза Сапата. — Мисля да си вдигам задника оттук. Идваш ли, Килмър?

— Мисля, че е крайно време да си побъбрим с мистър Стоуни — заявих аз.

— Аз ще се повъртя наоколо — каза Хлапака. — Изненадите ме възбуждат. Вземи камиона. Ще се прибера с Килмър.

Закрачих към черния кадилак. Камионът с грамадните гуми изрева в пясъка зад мен. Когато се приближих съвсем до колата на Титан, човекът му ми отвори задната врата.

— Влизай — произнесе свадливия му глас от задната седалка.

Влязох.

— Имаш кураж повече от див бик, войниче — каза той, — но мозъкът ти е по-малък и от този на врабец.

Той се приведе напред, заставайки почти на ръба на седалката, с крака прибрани плътно до черния бастун, а пронизителните му очи блестяха като диаманти. Когато поискаше, гласът му придобиваше ирландски ритъм примесен с меласа, глас, в който човек се вслушваше и искаше да му вярва. Но когато поискаше, можеше да бъде по-корав и от задника на каубой.

— Чувах, че си способно ченге — произнесе спокойно той. — Много кадърен си бил, така казват. Вярвам. Ти беше страхотен халфбек. Много лошо, че стана оная злополука с крака ти.

— С глезена ми.

— Крак, глезен, има ли значение? Значи ме помниш, а?

— По дяволите, мистър Стоуни, та кой би могъл да ви забрави? Всичко си спомням. Беше такова страхотно лято.

— Онова страхотно лято отдавна е мъртво и погребано. Най-добре ще направиш, ако го погребеш и ти, в противен случай можеш да си обираш крушите.

Не реагирах на тая мъглява заплаха, а само слушах.

— Знам всичко, което се случва в този град, в тази околия. И крава да пръдне, научавам го. Не съм отделял погледа си от теб и за секунда от мига, в който слезе от самолета. Добре се забавляваш.

— Просто си върша работата — отвърнах.

— Само един телефон ми е достатъчен, за да те отзоват, момчето ми. Нещо съвсем си се отклонил от служебните си задължение.

— Струва ми се, че това е вече моя грижа.

— Не ставай мечтател. Най-добре забрави миналото и се захващай с работата си. Та ти дори нямаш пълномощия за каквото и да било. Освен това тя е щастлива жена, само дето понякога се чувства малко самотна.

— Шефа ли ви изпрати да…

— Шефа дори и не знае, че си тук. Но дори и да знаеше, съмнявам се дали те помни. Той още живее в 1969 година. Смъртта на Теди го унищожи.

— Смъртта на Теди унищожи и самия него.

— На умник ли ще ми се правиш?

— Бях с него, когато загина. Такова нещо остава в теб до края на дните ти.

— Видях писмото — каза той. Гледаше право пред себе си.

Отправих му най-твърдия си поглед.

— Вие никога не сте ме харесвали, нали, мистър Стоуни? Никога не считахте, че аз съм достатъчно добър за нея.

— Казах ти това, което си мислех — отвърна той. — Ти беше добър халфбек до момента, в който пострада. След това…

Той остави изречението недовършено. Който иска, да си попълни празните места.

— Всичко беше част от наблюдението ви върху града, нали? Същото, което правите и сега. Навирате си носа отново в моите работи.

Той ме изгледа и устната му се изкриви на една страна.

— Ти си достигнал нивото си, момчето ми — изрече той.

— Също като вас, нали така?

Няколко секунди остана мълчалив и после произнесе без да ме поглежда.

— Хари Рейнс има блестящо бъдеще. Не е хубаво да хващат жена му, че се чука с ченге.

— Или пък с някой друг — добавих аз.

— Няма друг такъв, момчето ми.

— Какво ще кажеш за Тони Лукатис?

Очите му се присвиха.

— Явно ти е навик да си вреш носа, където най-малко трябва.

— Това важи и за двама ни. А и освен това вие започнахте тази тема. Струва ми се странно, че в този град всеки се притеснява за бъдещето на Хари Рейнс, а никой не дава и пукната пара за бъдещето на съпругата му.

— Тя не се кандидатира за губернатор.

— Това ли била работата, да се кандидатираш за губернатор?

— Престани да се правиш на маймуна. Точно сега в момента тя е особено уязвима. Чак ми се повдига от мисълта, че си се възползвал от ситуацията.

— Доста време и усилия сте инвестирали в него, нали? — притиснах го аз.

Очите му продължаваха да блестят дори и в полумрака на лимузината. Той рязко кимна с глава.

— Можеш да заложиш задника си — каза той.

— Сега вече разбирам загрижеността ви.

— Няма нищо общо с това. Шефа и Доу са част от семейството ми. Няма да го понеса, ако някой от тях пострада.

— Не съм си и помислял дори да наранявам когато и да било от двамата.

— И не помисляй, защото ще ти бъде най-голямата глупост в живота — изсумтя той. Меласата в гласа му се бе превърнала в кремък.

— На мен ми се струва, че в тая работа има замесено и още нещо — предположих аз.

— Сега пък това какво означава, по дяволите?

— Колко време мислите, че можете да държите тая работа под сукното? Колко време още може да се прави на тъп Хари Рейнс?

— Хари Рейнс не се прави на нищо — изръмжа с неподозирана злоба той. — Ако Моорхед си беше гледал работата както трябва, нищо такова нямаше да се случи.

— Това са пълни глупости и вие го знаете по-добре от мен. Ако Комитетът си беше вършил както трябва работата, нищо подобно нямаше да се случи.

Той се дръпна при думите ми като зашлевен от плесник. Продължих, без да му давам възможност да глътне въздух.

— А това ви прави точно толкова съпричастен към всичко, което става в този град, както и всеки друг. Мога да разбера наивността на Дънлийви и Сийборн, с която са захапали въдицата на Талиани. Но ти си шерифът, мистър Стоуни, лорд-пазителят на Дюнтаун и на всички негови жители и благородници. Ти си бил длъжен да ги надушиш. Защо го стоварваш върху чужд гръб?

— Почвам да си мисля, че си абсолютно лишен от инстинкт за самосъхранение, момчето ми — изрече той с мек глас, но с достатъчно заплаха в него, която ме накара да се навъся малко.

— Добре — казах. — Ще играем с открити карти. Колко е чист Рейнс?

— Не ставай глупав — изръмжа той. — Да не си мислиш, че Хари Рейнс има нещо общо с цялата тая гадост?

— Ако някой местен човек се е продал на фамилията Талиани, ще му разгонят фамилията за съпричастност по дело с РИКО. А това включва теб, Хари Рейнс или който и да е друг.

— Първо трябва да докажеш, че фамилията Талиани използва рекет — възрази той. — А доколкото знам, ти нямаш нищо конкретно срещу тях. И ще се осереш тук точно така, както си я осрал и на север. Прецакаха те, момчето ми. Най-добре е да си го признаеш.

Отворих уста да бръмна ушите на това проклето старо копеле, но размислих.

— Ако е замесен, работата ще се размирише страхотно — казах вместо това.

— Казах ти, не ставай глупав, момчето ми. Хари Рейнс е по-чист и от швейцарски джобен часовник. Ти бълнуваш, ако си мислиш другояче. А такива бълнувания са опасни за здравето. Хари, Сам Дънлийви, аз, всички ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да запазим Дюнтаун чист. Имам чувството, че се мъчиш да изровиш изпод вола теле.

— Обаче пък ако наистина го изровя…

Оставих изречението недовършено.

— Ще ти го кажа направо, момчето ми — изрече той с недвусмислена заплаха в гласа си. — Стой настрани от Доу Рейнс.

Не му отговорих. Седяхме и се взирахме няколко секунди в мрака около нас. Челюстта му беше силно изпъчена.

— Така няма да стигнем доникъде — произнесох накрая. — Дължа ти моята благодарност. Не знам какво правиш тук, но се радвам, че се появи. Малко закон не вреди никому.

— Малко закон е нищо закон — отвърна той. — Или си достатъчно силен да го наложиш, или имаш незаконна лотария. Не можеш да имаш едновременно и двете.

И тогава му зададох изведнъж въпроса. Не бях го планирал, но той просто изскочи на устните ми също както пистолетът ми беше изскочил на кучешките борби.

— Твоя игра ли е цялата тая история, мистър Стоуни?

Той се изкикоти под носа си, по един много лукав начин, който ме накара да се чувствам като последния глупак, което всъщност беше и целта му.

— Ще ти дам един съвет, след като и двамата играем в една и съща игра, така да се каже. Аз я играя вече четиридесет и пет години. А ти?

— Почти десет.

— Хората ще играят на комар, момчето ми, това си е съвсем нормално. Причината е съвсем естествена, защото повечето хора са неудачници, и гледат на себе си като на такива, и не мислят, че някога ще успеят да изплават, така че ще играят на комар, защото в техните очи това е единственият им шанс да променят съдбата си. Така че хората играят на комар и законът колкото и да е строг, не може да попречи. Същото нещо може да се каже и за проституцията. Винаги е имало и ще има проституция, момчето ми. След като един мъж иска да чука, той ще чука. Моята работа не е да ги убеждавам да не играят на комар или да не чукат; това е работа на проповедник. Не, моята работа е да имам грижата да не пострадат лошо докато го правят. Всички знаем, че комарът и проституцията привличат към себе си доста неприятни типове; и поради тази причина аз държа под око всички тия места. Искам да знам кой и какво прави. Така не позволявам нещата да се изплъзнат от контрол, в резултат на което хората ми да пострадат.

— Не ми отговори на въпроса — напомних му.

— Отговорът на твоя въпрос е и да, и не. Аз самият притежавам няколко кучета борци. Това е нещо като традиция в семейството ни. Баща ми е отглеждал бойни кучета, също както и неговият баща, и другият преди него. Фамилията Титан е отглеждала бойни кучета още от времето, когато Джорджия е била колония. Но това не е моя игра, мистър Килмър. Едното е игра, а другото е углавно престъпление, и докато аз мога да толерирам първото и съзнанието ми няма проблеми с някои незначителни простъпки, то почва да боксува когато стане дума за углавни престъпления.

Сега беше мой ред да се изсмея.

— Това е най-езуитското рационализиране на проблема, което някога съм чувал — казах.

— Наричай го както си щеш, но така налагам закона и никога не съм имал проблеми при налагането му, и съм почнал да се занимавам с тая работа още преди да си роден. А и освен това тук не е Синсинати или Чикаго или Ню Йорк, това е южна Джорджия.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило между Грейвз Носа и Чери МакДжий? На мен ми прилича повече като разправа в Бронкс.

— Защо се интересуваш толкова?

— Защото Чери МакДжий е вършил мръсната работа за Талиани в миналото. Не вярвам в случайности, мистър Стоуни.

— Хм. Довърши мисълта си.

— Така че по мое мнение Чери МакДжий е бил изпратен тук от Талиани да пробва водите, и да разбере дали има някакви местни спънки. Грейвз се е превърнал в един постоянен проблем за МакДжий. И тогава Чичо Франко решава да премахне проблема. Защо иначе мислиш, че се е отдръпнал? Това не е в неговия стил.

— Ти си авторът на тая история, момчето ми, защо не ми разкажеш и продължението й?

— Може би защото не е искал да вдига повече шум. Това е една възможност.

— Която очевидно теб не те устройва — забеляза саркастично той.

— Не.

— И какво е обяснението ти за това, момчето ми?

— Може би някой му е наредил да се отдръпне.

Изражението на лицето му не се промени, но кокалчетата на пръстите му, сключени върху дръжката на бастуна, побеляха.

— И кой може да направи такова нещо тук? — запита той.

— Мислех си, че ти ще ми дадеш отговора на този въпрос.

— До тази минута дори и на сън не ми беше хрумвало да свързвам двете неща.

— Просто ми хрумна — казах. — Ако Франко си е имал цуни-гуни с някой от Дюнтаун, този някой може да му е казал да свие платната преди играта да загрубее съвсем.

— Имаш дяволско въображение.

— Едва ли. Не мога да си представя защо човекът, премахнал МакДжий, си седи като цар в онази лимузина и си брои постъпленията от първия бой, а шерифът си стои кротко само на тридесет фута от него и обсъжда съвременни романси.

— Познавам Лютер Грейвз още от времето, когато беше още топчица в корема на майка си. С каквото и да се захване, прави го честно. Като змията е — хапе само когато го настъпиш. Както вече ти казах, това е малък град и моята работа е все още е да го наглеждам. И ако въпреки всичко това пусне корени, предпочитам да си имам работа с предсказуеми хора.

— Искаш да ми кажеш, че той играе честно ли? Това ли твърдиш?

— Наричай го както си искаш.

— Е, мистър Стоуни, след като този окръг е бил твоя собственост от толкова дълго време, сигурно си в правото си да го управляваш както намериш за добре.

Той ми хвърли един последен поглед; в ъгълчетата на устата му играеше усмивка, а очите му продължаваха да излъчват яростен блясък изпод рунтавите му бели вежди.

— Изглежда си бил малко по-умен, отколкото те мислех — изрече Титан. — А сега аз ще ти задам един въпрос. Ти ли ги уби, войниче?

— Дали аз съм ги убил?

Изсмях се на находката му. Но смехът ми изведнъж секна, когато проумях, че той не се шегуваше. Очевидно беше размишлявал върху това.

— Мога веднага да си тръгна — казах аз. — С ей онзи син форд.

Човекът на Титан продължаваше да седи облегнат на капака.

— Не ми отговори на въпроса.

— Това е оскърбяващ въпрос, шерифе. Освен това аз бях с половин дузина други ченгета по време на две от убийствата, и още съм бил в самолета когато Талиани и дружката му са ритнали бакърчето. А и освен това не си падам много по убийствата. Благодаря ти, че си отзова кучетата, ще ме прощаваш за израза.

Надигнах се да излизам от колата.

— Само не се развявай наоколо като някой Бъфало Бил или Пат Гарет или някой друг такъв. Имам си достатъчно грижи, за да прибавям и теб към тях.

Излязох от автомобила, извърнах се и му подадох ръката си. Десницата му не се отдели от златната ръкохватка на бастуна му.

— Благодаря ти за разходката — казах.

— Вслушай се в съвета ми за Доу Рейнс, казвам ти го като един служител на закона на друг — изрече той без да ме гледа. Натисна един бутон и прозорецът безшумно се затвори. Аудиенцията беше приключила.